Анри Барбюс
Огънят (9)

IX
Великият гняв

Когато се завърна от отпуска по болест, след два месеца отсъствие, всички го наобиколиха. Но той се държеше затворено, мълчеше, все гледаше да се свре в някой ъгъл.

— Е, какво, Волпат? Нищо ли няма да ни кажеш? Това ли ти е разправянето?

— Кажи какво видя в лазарета, ами през отпуската в къщи, старо магаре такова! Толкова време мина, откакто те изпратихме с разните ти превръзки и мутра в рамка. Нещо из канцелариите си се мотал. Ами че говори де, дявол да те вземе!

— Нищо повече няма да кажа за тоя моя гаден живот — отсече най-сетне Волпат.

— Какви ги разправяш? Какво разправя?

— До гуша ми дойде, това е! До гуша ми дойдоха и хората, плюя на всичко и на всички.

— Какво ти направиха?

— Мръсници! — рече Волпат.

Той стоеше пред нас както преди, с отново прилепнали уши, с татарските си скули и гледаше заинатено сред любопитния кръг от войници, които го бяха обсадили. Усещаше се, че нещо кипи в душата му, че е наострен, разярен, подтиснат, но се бе затворил в злобно мълчание и упорито отказваше да говори.

Най-сетне отделни думи започнаха да преливат. Той се обърна по посока на тила и сви юмрук срещу безкрайния простор.

— А колко ги има — процеди той през потъмнелите си зъби, — колко ги има.

Сякаш във въображението заплашваше, отблъскваше тълпа настъпващи призраци.

Малко по-късно го разпитахме отново. Знаехме, че няма да сдържи раздразнението си и че при пръв удобен случай това упорито мълчание ще избухне.

Намирахме се в един дълбок ход към задните линии, където, след като цяла сутрин копахме, се бяхме събрали да обядваме. Валеше пороен дъжд; бяхме смазани, удавени, водата ни блъскаше и ядяхме прави, наредени един до друг, без подслон, под открито небе, което сякаш се беше раздрало. Трябваше да правим акробатични номера, за да опазим месото и хляба от потоците, които се стичаха от всички краища на простора, и ядяхме, като криехме, доколкото беше възможно, ръцете и лицата си под качулките. Водата барабанеше като град, подскачаше, течеше на ручеи по меките ни платнени или сукнени брони и ту внезапно, ту крадешком се изливаше върху нас или върху храната ни. Краката все повече затъваха, вкопаваха се в потока, който течеше в дъното на глинестия трап.

Някои се хилеха под наквасените мустаци, други се мръщеха, че са принудени да ядат хляб като напоена гъба и измито месо, а капките ги обсаждаха от вси страни и шибаха кожата и през най-малката пролука на дебелата кална броня.

Барк, както притискаше канчето до сърцето си, извика на Волпат:

— Мръсници, казваш, си видял там, откъдето се връщаш, а?

— Какви например? — изкрещя Блер; вятърът пое и разпръсна думите му. — Какви толкоз мръсници си видял?

— Има ги… — започна Волпат — и по-лошото е, че… Много са, да им се не знае! Има.

Опитваше се да каже какво има. Но успяваше само да повтаря: „Има ги… много…“ Беше подтиснат, дишаше тежко. Погълна един залък намокрен хляб, а заедно с него и рой безредни и тежки спомени.

— За кръшкачите ли искаш да кажеш?

— Че за кого бе?

Той изсипа вън от хода колкото говеждо му бе останало и този вик, тази въздишка бясно се изтръгна от устата му като от клапа.

— Ти не се коси за кръшкачите, дърто диване — съветва го Барк насмешливо, но не без горчивина. — Каква ти е ползата?

Свит, скрит под мушамената си качулка, лъсната от водата, като под тънък несигурен покрив, Волпат подложи празното си канче под дъжда, за да го изплакне, и измърмори:

— Не съм чак толкоз шантав, зная, че без такива, дето се крият в тила, не може. Че и от безделници с бели ръце има нужда, разбирам… Ама много са, повече, отколкото се полага, и все същите, и не са подбрани справедливо. Това е!

Облекчен, след като изрече тези думи, сякаш те внасяха известна светлина сред мрачното гневно объркване, с което се върна при нас, Волпат заговори откъслечно под поройния дъжд:

— Още в първото село, дето ме пратиха с малка бързина, се нагледах на мръсотии, мръсотии, ти казвам, и взеха да ми правят лошо впечатление. Не знам какви си служби и подслужби, дирекции, центрове, канцеларии, групи. Като влезеш вътре, колкото типове срещнеш, толкова и различни служби виждаш, които по име не си приличат. Чак да се шашнеш. Да ви кажа право, оня, дето е измислил имената на всички тия служби, ще да е имал здрава глава! Е, как да не ми се доповръща? Назяпах се здравата и сега, без да ща, каквото и да правя, наполовина го правя, с другата половина все за това мисля!

Ей, братчета — предъвкваше все същото нашият другар, — какви типове! Само се шляят насам-натам, пък едни преструвки! Излъскани, с офицерски шапки и шинели, по половинки, чак неприлично! И ядат все най-отбраното, прище ли им се, наливат се с ракия, мият се, ако щат, и по пет пъти на ден, ходят на черква, все си пушат, а вечер се изтягат на пух и си четат вестници. И тия някой ден ще се тупнат: „Аа бях на война.“

Едно нещо очевидно най-вече беше поразило Волпат, защото все се повтаряше сред смътното му, разгорещено описание:

— И всички тия уж войници нито лъжици носят, нита канче, нито ядат на крак. Трябват им удобства. По им харесва да намерят някоя женска в селото, да ядат на маса, наредена нарочно за тях, важните му господа. А хазяйката им прибира съдовете в бюфета си и кутиите с консерви, и всичко там за гуляите им. И въобще в тоя проклет тил все едно, че си живеят в мир и охолство.

Съседът на Волпат поклати глава под изливащите се от небето порои и рече:

— Толкова по-добре за тях.

— Аз не съм шантав… — пак взе да повтаря Волпат.

— Може и да не си, ама не си последователен.

Волпат се почувствува обиден от тази дума; той подскочи гневно, вдигна глава и дъждът, който сякаш го дебнеше, плисна право в лицето му.

— Я го слушайте! Не съм бил последователен! Гад!

— Точно така, господине — продължи съседът му, — аз пък ти казвам, че ругаеш, ама нямаш нищо против да си на тяхно място, на мястото на лежачите де!

— То се знае, ама какво от това, дивак такъв? Преди всичко ние вече сме били на опасното място и сега е наш ред. Нали ти казвам, не може така все едни и същи, пък освен това има и млади, яки като бикове, да ги видиш само, същински борци, освен това много са. Нали виждаш, все това повтарям, че са много, защото си е така.

— Много! Ти откъде знаеш, че са много бе, простако? Ти знаеш ли какви са тия служби?

— Не зная какви са — отвърна Волпат, — ама пак казвам…

— Ти какво си мислиш, то лесна работа ли е да ръководиш цялата тази войска?

— Плюя на тях, ама…

— А ти да не искаш тебе да сложат на тяхно място? — измърмори невидимият съсед, сгушен под качулката, върху която се изливаха небесните водопади, обзет от пълно безразличие или от безмилостното желание да ядоса Волпат.

— Аз не умея да се оправям — просто каза Волпат.

— Гледай си работата. Други умеят и заради теб — намеси се Барк с пронизителния си глас. — Познавах един…

— Аз колко такива ги видях — отчаяно изкрещя Волпат сред бурята. — На, да ти кажа например, недалеч от фронта, не знам де си, дето е болницата за евакуираните от фронта, и има някакво интендантско отделение, там срещнах една такава змиорка.

Вятърът връхлетя върху нас и донесе колебливия въпрос:

— Това пък какво е?

В този миг настъпи затишие и Волпат можа как да е да продължи:

— Взе да ме развежда из складовете като из панаир, нали и сам той беше нещо като панаирна рядкост. Водеше ме из коридори, зали, по разни къщи и допълнителни бараки; пооткрехне врата с надпис или само ми я покаже и рече: „Виж, това и това или пък онова виж.“ С него пообиколих; ама той не се върна като мене в окопите, гледай си работата. Пък и не идеше от фронта, не се безпокой. Тая змиорка, като я видях първия път, кротичко си вървеше из двора. „Това е текуща работа“ — вика. Поразговорихме се. На другия ден се беше настанил като ординарец, за да изкръшка да не замине на фронта, щото било негов ред да замине още от началото на войната.

На прага на вратата, дето цяла нощ си беше хъркал в легло, лъскаше обущата на началството: лъскави, жълти патъци. Мажеше ги с вакса, позлатяваше ги, братче. Поспрях да го погледам. Тогава момъкът ми разказа историята си. Не помня, братче, дума по дума всичките му дрънканици, както не помня и цялата история на Франция и датите, дето ги пеехме наизуст в училище. Ама никога, братче, никога не са го пращали на фронта, макар да беше от трети набор, и ако щеш, вярвай, здравеняк. Опасността, умората, трудността на войната не били за него, за другите — може. Знаел той, че само да стъпи на огневата линия, и няма мърдане, затова се запънал с два крака да си стои все на същото място. Как ли не се опитвали да го примамят, ама празна работа, изплъзвал се от лапите на всички капитани, на всички полковници, на всички майори и въпреки че те ужасно му имали зъб, пак нищо не му направили. Той сам ми разказа. Как успявал ли? Просто, като го дърпали, той падал, както си седял. Правел се на глупак. Правел се на тъпак. Висял като бохча с мръсни дрехи. Чудели се как да се справят с него и накрая го зарязали, на всички им се повдигало от него. Това е. Според случая си променял и тактиката, разбираш ли? Веднъж крак го заболи, с това много си служел. Оправял се, вътрешен бил, знаел всички номера. Въобще момък, дето му е ясно разписанието на влаковете. Промъкне се в група по склад, където има сметка, и там си стои кротичко, прави се, че уж много работи, та другарите да имат нужда от него. Ставал в три през нощта да вари кафе, ходел да носи вода, докато другите плюскат; с една дума, където се е проврял, гледа да бъде от групата, клетникът, мърша с мърша! Мъчи се, за да не се мъчи. Прилича ми на човек, който би могъл да спечели честно сто бона за труда и мъките, дето се е трепал да изкара банкнота от петдесет. Ама това си е — ще спаси кожата тоя. На фронта масата щеше да го повлече, ама, той не е толкова глупав, че да ходи на фронта. Подиграва се с ония, дето опъват на таз земя, и още повече ще им се подиграва, когато бъдат под земята. Когато всички престанат да се бият, той ще се прибере у дома. Ще разправя на познати и приятели „Ето ме здрав и читав“ и другарите му ще бъдат доволни, защото е добър момък, любезен, макар да е мръсник, и колкото да е глупаво, ама си е така: хората обичат такива червеи.

И да не мислиш, че като този са един и двама: във всеки склад има цяло котило, спотайват се, пъплят, не знаеш как са се наврели ама казват „От тук не мърдам!“ и не мърдам, и никой не успява да ги избута до фронта.

— Всичко това, дето го разправяш, не е ново — каза Барк. — Знаем ги, знаем ги!

— Пък канцелариите! — добави Волпат, увлечен в разказа за пътешествието си. — Цели къщи, цели улици, цели квартали. Аз видях само едно късче от тила, една точица, и ми се доповръща. Не, не можех да си представя, че по време на война ще има такива хора, дето си седят на столове…

Една ръка се протегна от редицата, сякаш да опипа простора.

— Вече не вали…

— Е тогава ще тръгваме, ще видиш.

И наистина се чу:

— Тръгни!

Пороят бе престанал. Поехме по дългата тясна вада в дъното на окопа, върху която само преди миг подскачаха дъждовните капки.

Волпат продължи да бъбри, докато шляпахме безразборно из калта.

Слушах го и гледах как се клатушкат раменете на един жалък, прогизнал шинел пред мене.

Сега Волпат се гневеше на жандармерията:

— Колкото по се отдалечаваш от фронта, толкова повече ги срещаш.

— Тяхното бойно поле е друго — рече Тюлак, който отдавна им имаше зъб. — Само да ги видиш братлетата как се разгръщат по селата! Първо на първо ще си намерят най-доброто място за спане и за ядене. А като уредят плюскането, започват да търсят тайните кръчми. Застанат и дебнат с крайчеца на окото вратите на къщите, да видят дали отнякъде случайно не се измъкват войници, понаправили главата, дето се оглеждат наляво и надясно и си облизват мустака.

— Е, има и добри джандари. Познавам един от моя край, Кот д’Ор, откъдето съм родом…

— Мълчи! — рязкото пресече Тюлак. — Всички са от един дол дренки; вземи единия, че удари другия.

— Да, на тях им е добре — каза Волпат. — Ама да не мислиш, че са доволни? Къде ти…, само псуват.

После се поправи:

— Срещнах един, много ругаеше. Здравата го мъчела теорията: „Няма смисъл да учиш теория, вика, тя постоянно се мени. Ей например правилата за жандармерията: учиш кое е главното, после пък не било то. Кога най-сетне ще свърши тая война?“, вика.

— Те правят, каквото им заповядат — неуверено се намеси Йодор.

— То се знае. Те не са криви. Ама все пак нали са уж войници по професия и пенсия им дават, и медали, пък ние сме си прости цивилни; та, викам, малко е чудно, че те така я карат тази война.

— Сещам се и за един горски, дето също го видях — рече Волпат, — как само ругаеше нарядите. „Просто отвратително е, викаше тоя човек, на какво ни обърнаха. Ние сме подофицери с най-малко четири години служба. Вярно, че ни дават по-високо възнаграждение. Ама какво от това? Ние сме на държавна служба, пък ни унижават. В щабовете ни карат да чистим и да събираме боклука. Цивилните, като гледат как се носят с нас, ни презират. А речи само да си отвориш устата, да се оплачеш, едва ли не те заплашват, че ще те пратят в окопите като обикновените пехотинци! Какво става с нашия авторитет! Като се върнем в общините като горски, след войната де, ако въобще се върнем, хората от общините и горите ще рекат: «Аха, вие ли бяхте, дето чистехте улиците на еди-кое си село?…» И за да си възвърнем, вика, авторитета, дето го излагат от човешка несправедливост и неблагодарност, знам, че ще трябва да глобяваме, да глобяваме и глобяваме като луди, дори богатите, дори властимеющите.“ Тъй разправяше.

— Аз — рече Ламюз — знам един, дето беше справедлив: „Полицаят обикновено е въздържан, викаше той. Ама навсякъде има мръсници, нали така? Полицаят положително плаши хората, това си е факт, вика, и признавам, някои прекаляват, ама те са изметът на жандармерията, вика, карат да ги черпят по някоя и друга чашка. Ако бях началство или старши, такива, вика, щях да ги свия, без да ми мръдне окото, вика, защото общественото мнение, вика, срещу всички полицаи се настройва заради използвачеството на един само полицай, дето злоупотребява с глобите.“

— За мене — додаде Паради — един от най-лошите дни в живота ми беше веднъж, като поздравих един полицай, щото го помислих за подпоручик заради белите нашивки. За щастие (това го казвам не за утешение, ами защото може и така да беше), за щастие, той май не ме видя.

Мълчание.

— Е, то си е така — измърмориха останалите. — Ами какво да се прави. Човек не бива да се ядосва.

 

 

Малко по-късно, когато седяхме до една стена, опрели гръб на камъните, с крака в калта, Волпат продължи да ни разправя:

— Влизам в една зала, канцелария на склада ли, нещо счетоводство ли, кой го знае! Пълно с маси. И с народ, като на пазар. Приказват, та пушек се вдига. Навсякъде край стените и по средата седят типове пред тезгяха си като продавачи на стара хартия. Бях написал молба да ме върнат в нашия полк, а те ми бяха казали: „Сам се заеми с тая работа и я оправи.“ Подавам на някакъв подофицер, такъв един, само се кипри, свеж като китка, със златни очила, очила с шнур. Млад, ама понеже след войниклъка се писал доброволец, имал право да не отива на фронта. Викам му: „Господин подофицер!“ А той не ме слуша, нещо ругае един писар: „Жалко, момко, вика, двадесет пъти съм ви казвал, че трябва да се адресира един екземпляр за изпълнение до началник ескадрона, жандармерийския началник към АК, и един за сведение, без подпис, но с указание, до жандармерийския началник по охраната в Амиен, както и до областните центрове, чийто списък имате — разбира се, в запечатан плик, до генерала, комендант на областта. Това е съвсем просто“, вика.

Аз отстъпих три крачки, чакам да свърши кавгата. След пет минути се приближих до подофицера. Той вика: „Момко, нямам време да се занимавам с вас, други работи са ми сега на главата.“ И вярно, беше просто вън от себе си; седи това мекотело пред пишещата машина и се поти, щото забравил, както разправяше, да натисне лоста за главните букви и затова, вместо да подпечата заглавието на страницата, нанизал цял ред осморки. Затова нищо не чуваше и ругаеше американците, щото машината му била американска марка.

После пък взе да псува друг някакъв тъпанар, защото в разпределителната ведомост за картите, както казваше, не били сложени Продоволствената служба, Отделът за извозване на добитъка и Административният конвой на 328 ПД.

Някакъв глупак до него се мъчеше да вади повече окръжни, отколкото можеше, и се потеше до кръв, ама излизаха все едни такива бледи листове като призраци. Някои си приказваха. „Къде са парижките кламери?“ — питаше един предвзет. Освен това те не наричат нещата с истинските им имена: „Кажете, моля ви, какви елементи са разквартирувани в «X»…“ „Елементи! Ама дума!“ — рече Волпат.

В края на голямата маса, дето седяха тия чешити, до които се бях приближил и дето на главното място седеше подофицерът зад купчина книжа и беснееше и разпореждаше (по-добре да беше подредил), един човек нищо не правеше, само чукаше с лапата си по попивателната: братчето било натоварено със службата за отпуските и понеже голямата атака беше започнала и отпуските бяха отменени, нямаше работа и викаше: „Това се казва късмет!“

И туй, дето ви го разправям, е само за една маса в една служба, в един отдел. А видях и други, още много други, все повече и повече. Вече не мога да ги изброя, казвам ти, да се шашнеш.

— А имаха ли нашивки за заслуги?

— Там не много, ама в другите служби на втора линия всичките имат: цели колекции, просто развъдници за нашивки.

— Най-хубавата колекция от нашивки за заслуги, дето съм видял — рече Тюлак, — беше един автомобилист, облечен в такова лъскаво сукно, че ще речеш сатен, нови нашивки и кожени ремъци като на английски офицер, макар да беше най-обикновен редник. Подпрял с пръст бузата си, опрял лакът на една чудо кола, украсена със стъкла: той й беше прислугата. Да умреш от смях. Извил крак тоя мръсник, същинско конте!

— Точно както рисуват войниците в женските вестници, ония луксозни гадни вестничета, нали ги знаеш?

Всеки има по някой спомен, по някоя стара песничка върху толкова предъвкваната тема за момчетата с „вуйчо владика“ и тези спомени започват да преливат, така че всички заговорват едновременно. Стоим в подножието на печалната стена, струпани като вързопи, и вдигаме врява сред утъпканата, сива, кална, опустошена от дъжда земя, проснала се пред нас.

— Дрехите му поръчани на специален шивач, не от склада на магазинера.

— Свръзка в Службата за пътищата, сетне в Продоволствието, сетне велосипедист по снабдяването на XI група.

— Сутрин носи по един плик в интендантството, в артилерийския команден пункт и в понтонната рота, пък вечер в дивизионната артилерия и в окопната артилерия, това му е цялата работа. „Като се връщах в отпуска, викаше ординарецът, жените ни приветствуваха на всички бариери на ЖП прелезите“ — пък аз му викам: „Те са ви взели за войници.“ — „Ах, викам му аз, та вие, значи, сте мобилизирани, викам.“ — „Точно така, вика той, понеже ходих в Америка да държа сказки, командирован бях от министъра. Това не е ли мобилизиране? Освен това, драги, вика, аз не си плащам наема, значи, съм мобилизиран.“

— Аз пък…

— С една дума — извика Волпат и прекрати бръмченето с авторитета си на пътешественик, завърнал се „оттам“, — най-накрая видях цялото котило, събрано на един гуляй. Два дена бях нещо като помощник-кашавар на една от интендантските части към корпуса, защото не можеха да ме оставят нищо да не правя, докато чаках отговора, който се бавеше, защото към молбата ми бяха прибавили ново искане и справки, и мнения и докато отиде и се върне, трябваше да мине през кой знае колко канцеларии.

Тъй че станах кашавар в тоя пазар. Веднъж носих яденето, защото главният готвач за четвърти път се връщаше от отпуска и беше уморен. Като влязох в стола, който се помещаваше в префектурата, топло, светло, шум — право в лицето ме блъсна! Гледам аз и слушам този народ.

Нестроеваци, ама имаше и някои военни: почти всички стари, само тук-таме насядали и някои по-млади.

Стана ми смешно, когато един от тия чешити вика: „Трябва да затворим капаците на прозорците, иначе е опасно!“ Братче, бяхме на нещо към двеста километра от бойната линия, ама тоя простак искаше да се представи, че уж има опасност от въздушна бомбардировка…

— На, и моят братовчед ми пише — рече Тирлоар и започна да рови в джобовете си, — пише ми… На, ей какво ми пише: „Мили Адолф, ето че за постоянно ме задържат в Париж, като прикрепен към канцеларията на лазарет 60. Докато ти си там, аз, значи, си оставам в столицата, изложен на опасност от някой самолет или цепелин!“

— Ха-ха! Хи-хи-хи! Хо-хо-хо!

Тези думи предизвикват тихо веселие, момчетата ги преповтарят, сякаш дъвчат нещо вкусно.

— После — продължава Волпат — още повече ме хвана смях, докато кръшкачите нагъваха. Не беше лоша вечерята: моруна, защото беше петък, ама приготвена като писия с препържено масло, нещо такова де. Че като взеха да говорят, няма млъкване.

— Те на щика викат „Розали“, нали?

— Да, чучела такива! А докато вечеряха, господата говореха главно за себе си. Всеки искаше да обясни защо не е другаде и едно говори, пък съвсем друго иска да каже и в това време нагъва като ламя: „Аз съм болен.“ — „Пък аз съм изтощен, вижте ме на каква развалина съм заприличал.“ — „Аз пък съм изкуфял.“ Само си търсеха болести и се хвалеха с тях: „Аз исках да отида на война, ама нали имам херния, две хернии, три хернии.“ Не, тоя гуляй няма да го забравя. „Окръжните, дето става дума, всички да бъдат пратени на фронта, разясняваше един веселяк, това е нещо като операта, вика, винаги има последно действие, което урежда неразбориите от първите две действия. Това последно действие е параграфът «… освен ако е необходим за нуждите на службата…».“ Друг пък разправяше: „Имах трима приятели, на които разчитах да ми помогнат. Исках да се обърна към тях, ама един след друг, малко преди това, бяха убити на фронта; дявол да го вземе, викаше, нямам късмет и толкоз!“ Трети пък обясняваше на един друг, че той много искал да отиде на фронта, ама дежурният лекар с две ръце го държал да стои в тила. „И няма как, вика, примирих се. В края на краищата, ще бъда по-полезен, като подпомагам родината с ума си, отколкото ако помъкна раница.“ Пък съседът му само кимаше „Да, да“ с голата си тиква с два и половина косъма отгоре й. Той бил се съгласил да отиде в Бордо по времето, когато швабите приближаваха Париж и когато Бордо беше станал на мода, ама после направо отишъл по-близо до фронта, в Париж, и разправяше: „Аз, вика, съм полезен на Франция с моя талант, който, вика, непременно трябва да запазя за Франция,“

Говореха и за други, дето не бяха там: за някакъв командир, който почвал да вади невъзможен характер, и обясняваха, че колкото по-изветрявал, толкова по ги затягал; за някакъв си генерал, който правел ненадейно прегледи, за да търси кръшкачи, ама генералът от една седмица бил тежко болен на легло. „Сигурно ще умре; състоянието му вече не вдъхва никакво безпокойство“, викаха и пушеха пури, дето разни балами от висшето пращат за войниците на фронта. „Знаеш ли, викаха, оня, малкият Фрази, дето е такъв миличък, просто ангелче, най-сетне намерил начин да не отива на фронта: поискали от кланицата момчета, дето да колят воловете, и той намерил връзки и го пратили там, макар да е завършил право и да е вече писар при нотариус. Пък синът на Фландрен успял да се назначи за кантонер.“ — „Той кантонер? Вярваш ли, че ще го оставят?“ — „Разбира се, отвръща един от тези гадове, щом е кантонер, значи, няма да е за ден-два.“

— Идиоти — ръмжи Мартро.

— И всички завиждаха, не знам защо, на някой си Бурен: „На времето си се развявал в Париж, широк живот: и на обяд, и на вечеря, все по ресторанти. На ден правел по осемнайсет посещения. Въртял се из салоните от файфоклок до зори. Неуморен бил в кадрилите, организирал празненства, падал си по театрални представления, без да се смятат разходките с автомобил, и за щяло и нещяло се наливал с шампанско. Ама дошла войната. Оказало се, че горкото момченце вече не било в състояние да поседи по до късничко при някоя наблюдателница и да реже бодлива тел. Трябвало да си кротува на топло. Освен това как може той, такъв парижанин, да върви в провинцията, да се зарови в някакви си окопи. В никакъв случай!“ — „Аз разбирам, отвръщаше един чешит, че човек на трийсет и седем години като мене има нужда да се грижи за себе си!“ И докато тоя тип разправяше всичко това, аз си мислех за Дюмон, горския, който беше четирийсет и две и пак го убиха до мене на кота 132, толкоз беше близо, че като се натъпка главата му с куршуми, моето тяло взе да трепери покрай неговото.

— Ами как се държаха с тебе тия обесници?

— Подсмиваха се, ама много-много не се издаваха, само от време на време, когато не успяваха да се сдържат; поглеждаха ме с крайчето на окото и главно гледаха да не се допрат до мен, като минават, щото още бях мръсен от войната.

Малко ми беше гнусно, дето съм сред тия бъзльовци, ама си казах: „Карай да върви, ти тук си временно, Фирмен.“ Само веднъж насмалко не кипнах, когато един каза: „По-късно като се върнем, ако въобще се върнем.“ Е, не! Тоя нямаше право да говори така. За да можеш да кажеш такова нещо, трябва да си го заслужил: то е като орден. Нека си кръшкат, ама поне да не се правят, че се излагат на опасност, щом са се чупили още преди да ги пратят на фронта. Пък и за битки разправят, да им се не знае, щото по-добре знаят от теб и мен за големите работи, как се води войната и прочие, а после, ти като се върнеш, ще изглежда, че нищо не знаеш пред тия шегаджии, защото ти само твоето ще си знаеш.

Няма да я забравя тая вечер, братче, тия физиономии в дима и светлината, гуляеха си хората, живот си живееха като в мирно време! Също като балет в театър, фантасмагория. Маса народ… и колко още ги има такива, стотици хиляди! — заключи най-сетне Волпат, сякаш още не можеше да дойде на себе си.

Но мъжете, които заплащаха със здравето и живота си спокойствието на онези хора, се забавляваха на гнева, който го задушаваше и го заклещваше в ъгъла, заобикаляйки го с безброй призраци на кръшкачи.

— Пак добре, че не взе да ни разправя за работниците от заводите, дето започнаха да чиракуват през войната, и за онези, дето си седят у дома уж заради народната отбрана.

— Наредиха се, докато да се обърнеш! — процеди Тирет. — С тях можеше да ни баламосва до второто пришествие.

— Викаш, че имало стотици хиляди, муха с муха — присмя се Барк. — Ама нали в хиляда деветстотин и четиринадесета, чуваш ли, в хиляда деветстотин и четиринадесета, Милран, министърът на войната, рече на депутатите: „Няма кръшкачи.“

— Милран — измърмори Волпат, — братче, аз тоя не го знам, ама ако е казал такова нещо, наистина е мръсник!

 

 

— Другите да си правят каквото щат у тях, ама защо при нас, даже и в полк на предните позиции пак има такива, дето се нареждат, има неправди.

— Всеки е кръшкач по отношение на някого — каза Бертран.

— Така си е: какъвто и да си, винаги ще намериш и по-голям, и по-малък мръсник от тебе.

— Всички при нас, дето не отиват в окопите, или дето никога не отиват на първа линия, или даже тия, дето отиват само от време на време, ако щеш, и те са кръшкачи и щеше да видиш колко са, ако се даваха нашивки само на истинските войници.

— Има ги по двеста и петдесет на всеки полк от два батальона — каза Кокон.

— Да речем, ординарците, а по едно време даже и фелдфебелите имаха ординарци.

— Кашаварите и помощник-кашаварите.

— Подофицерите и още повече артелчиците.

— Обикновено ефрейторите и дежурните по наряд.

— Канцеларските плъхове и знаменосците.

— Пощальоните.

— Коларите, работниците и целият взвод с всички низши чинове и дори пионерите.

— Велосипедистите.

— Не всички.

— Почти цялата здравна служба.

— Носачите не са, разбира се, защото те не само вършат тежка работа, ами вървят с ротите и в случай на нападение ги следват с носилките; ама, виж, санитарите…

— Те почти всички са свещеници, особено в тила, защото, знаеш, не съм виждал много-много попове с раници, а ти видял ли си?

— И аз не съм. Във вестниците — да, ама тук — не.

— Разправят, че имало по-рано.

— Хайде де?

— Все едно! Пехотинецът най-опъва в тая война.

— И други опъват. Не сме само ние!

— Как не — остро възрази Тюлак. — Май че сме само ние.

И добави:

— Ще кажеш, зная какво ще кажеш, че шофьорите и тежката артилерия здравата пострадаха при Вердюн. Това е вярно, ама те пак са по-добре от нас. Ние непрекъснато сме изложени така, както те са били изложени веднъж. И то освен на куршумите ние сме изложени и на гранати, дето тях хич не ги засягат. Тия от тежката артилерия пък си отглеждали зайци до землянките и година и половина си пържели яйца. Ние сме на истински опасните места; тия, дето само отчасти са изложени или пък така, по един-два пъти, те не рискуват истински. Защото иначе ще излезе, че всички са вътре: и бавачката, дето се разкарва по парижките улици, нали има самолети и цепелини, както викал оня тъпанарин, дето братлето разправяше преди малко.

— Нали при първата експедиция в Дарданелите имаше и един аптекар, равен от шрапнел. Какво, не вярваш ли? Вярно си е, офицер със зелен кант, ама ранен!

— То е чиста случайност, както писах и на Мангуст, дето беше в обоза на взвода. И той беше ранен, ама от камион.

— Разбира се, точно така. В края на краищата бомба може да падне и на някое стъргало в Париж или Бордо, или в Солун.

— Да, да. И лесно е да се каже: „Няма разлика в опасността!“ Ама чакай малко. В началото и от тях някои бяха убити поради нещастна случайност; ама от нас само някои са останали живи, и то поради щастлива случайност. Не е същото, защото, като хвърлиш топа, то не е за ден-два.

— Така си е — рече Тирет, — ама ми омръзнахте с тия истории за кръшкачи. Щом нищо не може да се направи, тури му кръст. Сещам се за един бивш пъдар в Шере, дето бяхме миналия месещ той вървеше из улиците на града и си отваряше зъркелите да не изпусне някой цивилен в състояние да носи оръжие и надушваше кръшкачите като куче. Изведнъж се спира пред една яка стрина с мустаци и почва да й крещи „Ти защо не си на фронта?“, вика.

— Аз — казва Пепен — плюя на кръшкачите или на полукръшкачите, няма защо да си губя времето с тях, само ме хваща яд, като започнат да се перчат. Съгласен съм с Волпат: да кръшкат, колкото си щат, нямам нищо против, човешка работа, ама после да не вземат да разправят: „Бил съм войник.“ Ето например доброволците…

— Зависи кои доброволци. Тия, дето са отишли направо в пехотата, свалям им шапка, както на онези, дето са убити; ама доброволците из разните там служби или в специален род оръжие, даже в тежката артилерия, не мога да ги трая. Знам ги какви са! Ще правят фасони и ще разправят на познатите: „Записах се доброволец във войната.“ — „Ах, колко прекрасно е това, което правите; вие сам по собствено желание се излагате на шрапнелите!“ — „Ами да, разбира се, госпожо маркизо, такъв съм си аз.“ Хвалипръцковци!

— Аз пък знам един господин, дето отиде доброволец в самолетните паркове. Имаше хубава униформа. По-добре да се беше писал доброволец в оперетата.

— Да, ама то си е все тая. После нямаше да може да разправя из салоните: „Ето, гледайте ме, писал съм се доброволец!“

— Нали и аз това казвам: „По-добре да беше!“ Да, много по-добре щеше да направи. Поне направо щеше да разсмива хората, вместо само да му се подсмиват.

— Това си е като красиво гърне, пребоядисано, изписано, ама за огън не става.

— На тях да беше останало, швабите досега в Байок да са влезли.

— Ама във войната трябва кожата си да залагаш, нали така, господин ефрейтор?

Трябва да вървиш право напред докрай, а не само да се правиш, че вървиш с някаква театрална униформа. Службите в тила, които са необходими, трябва автоматично да бъдат изпълнявани от истински слабите и от истинските старци.

— Разбираш, много бяха богаташите, хората с връзки, дето викаха: „Да спасим Франция! Ама най-напред да спасим себе си!“ Като се обяви войната, маса народ се опита да се измъкне, така си беше. Най-силните успяха. Забелязал съм, така де, колкото можах да видя, че те най-силно викаха: „Напред, за родината!…“ Всеки случай, дето преди малко казаха момчетата, ако се намърдаш на завет, най-мръсното е да се правиш, че си рискувал. Щото онези, дето истински рискуват, пак ти казвам, заслужават същата почит като убитите.

— Карай да върви! Винаги така си е било, братче. Няма да промениш хората.

— Какво да се прави? Да ругаеш, да се оплакваш? Като говорим за оплакване, да ти кажа. Нали го знаеш Маргулен?

— Маргулен ли? Онова момче от нашенско, дето го оставиха да умре при Красие, защото го помислили за умряло, то ли? Добро беше.

— Той, Маргулен де, искаше да се оплаче. Всеки ден разправяше, щял да направи изложение за всичко до капитана, до командира, да заповядат всеки поред да се качва в окопите. След ядене разправяше: „Ще му кажа, вярно ти казвам, както е вярно, че тук има четвърт вино!“ И след миг продължаваше: „Ако не му кажа, все едно, че тук няма никакво вино.“ И ако пак минеш край него, пак ще го чуеш да вика: „На, това четвърт вино ли е? Добре тогаз, ще видиш, че ще му кажа!“ Накрая нищо не каза. Ще кажеш: „Убили са го.“ Вярно! Ама преди това имаше време да направи две хиляди изложения, ако му държеше.

— До гуша ми дойде от вас — мрачно измърмори Блер с гневен блясък в очите.

— Ние нищо не сме видели, щото и нищо не виждаме. Ама ако виждахме!…

— Слушай, батинка, какво ще ти кажа аз за тия тилови служби. Ако речеш да ги изчистиш, ще трябва в тях да пуснеш да текат и Сена, и Гарона, и Рона, и Лоара. Дотогава ония там ще си живуркат, екстра ще си карат и сладко ще си спят всяка нощ, всяка нощ!

Войникът млъкна. Загледан в далечината, той виждаше как ние прекарваме нощта, свити надве, нащрек, черни в дъното на черната дупка за подслушване, около която се изрязва разбитата й челюст, щом топовен изстрел озари небето.

Кокон каза горчиво.

— Като слуша човек, не му се ще да се блъска да мре.

— Е — спокойно отвръща някой, — какво пък… недей чак толкова, рибо сушена!