Анри Барбюс
Огънят (20)

XX
Огънят

Събуден внезапно, отварям очи в тъмнината.

— Какво? Какво има?

— Твой ред е да караулиш. Два часът — казва ми ефрейтор Бертран.

Чувам го, но не го виждам през отвора на дупката, в дъното на която лежа.

Изръмжавам, че отивам веднага, поразтърсвам се, прозявам се в тясното като гроб укритие; простирам ръце — те докосват меката студена глина. После запълзявам през плътния мрак, който изпълва укритието, преминавам през тежката миризма, провирам се между проснатите тела на другарите, които спят като заклани. Политам, препъвам се в оръжие, раници, торби, още сънен, още недошъл на себе си, докопвам пушката си и заставам прав на открито, сред пронизващия черен ветрец.

Зъзнейки, следвам ефрейтора, който потъва между високи тъмни купчини, чиито основи странно се стесняват, докато вървим. Той спира. Тук е. Забелязвам голяма сянка, която се отделя на половин височина от призрачната стена и слиза. Сянката се прозява, сякаш цвили. Качвам се на нейното място в нишата.

Луната е забулена в мъгла, но все пак пръска разсеяна светлина, към която окото постепенно привиква. Но и тази светлина угасва, когато широк дрипав облак се понася по небето. Едва различавам нещата. Пипнешком намирам рамката и дупката на амбразурата, която е пред лицето ми, с по-сигурна вече ръка докосвам в една вдлъбнатина куп гранати.

— Ей, брат, отваряй си очите — тихо ми казва Бертран.

— Не забравяй, че пред тебе вляво е нашият подслушвателен пост. Хайде, до скоро виждане.

Стъпките му се отдалечават, последвани от сънливата крачка на часовоя, когото сменям.

 

 

Куршуми пукат от всички страни. Изведнъж един куршум се удря очевидно в насипа на окопа, на който съм се опрял. Подавам лице от амбразурата. Нашата линия се вие в горната част на урвата: пред мене склонът се спуска надолу и в тази бездна от мрак, където той потъва, нищо не се вижда. С време очите ми започват да различават правилната редица колове на нашата мрежа, забучени на границата, и тук-там кръгли рани от малки, средни и огромни снаряди; някои от тях, съвсем близките, са пълни с тайнствени неща. Ветрецът духа в лицето ми. Нищо не помръдва, движат се само вятърът и капките, които се стичат от огромното влажно небе. Толкова е студено, че непрестанно зъзна. Вдигам очи: оглеждам се насам-натам. Угнетяващ траур смазва всичко. Струва ми се, че съм сам, като корабокрушенец сред свят, разрушен от стихии.

Изведнъж небето се осветява — ракета. Мястото, в което съм като загубен, смътно се очертава и изниква около мене. Разкъсаната начупена линия на окопа ни се изрязва и аз забелязвам залепени до предната му стена на всеки пет крачки нещо като отвесни летви — сенките на нашите постове. До тях пушките проблясват под капките светлина. Окопът е подсилен е торби пръст; навсякъде е разширен и на много места изтърбушен от срутвания. При звездната светлина на ракетата торбите пръст, сплескани една върху друга и поразместени, приличат на разединените плочи на древен паметник в развалини. Гледам през амбразурата. В белезникавата мъглявина, разпръсната от метеора, различавам редицата колове и дори тънките линии бодлив тел, които се кръстосват между коловете. Сякаш перо драска и зачертава бледото надупчено поле. По-ниско в нощния океан, изпълнил бездната — тишина и неподвижност.

Слизам от наблюдателницата и се отправям към съседа си по караул. Простирам ръка и го докосвам.

— Ти ли си? — казвам му тихо, без да го позная кой е.

— Да — отвръща ми човекът, без и той да знае кой съм, сляп като мене в мрака, и добавя: — Сега е спокойно. Преди малко мислех, че ще атакуват; може би се опитаха там, дето изръсиха мръсните си гранати. Нашите седемдесет и пет милиметрови откриха преграден огън… прас… прас… Брате, взех да си викам: „Ей, тия седемдесет и пет милиметрови стрелят, сякаш им плащат.“ Ако швабите се излезли, добре са ги наредили! На, слушай, там, дето падат топчетата. Чуваш ли?

Той млъква, отпушва манерката, отпива една глътка и когато изрича тихо последното изречение, ме лъхва на вино:

— Ах, мръсна война! Да не мислиш, че в къщи няма да ни е по-добре? Ей, какво става? Какво ли го прихващат тоя?

Изстрел изплющява край нас и описва рязка, къса, фосфоресцираща линия. Тук-таме от нашите позиции се чуват други залпове — нощем пушечните изстрели са заразителни.

Сред гъстата тъмнина, надвиснала пак като покрив, опипом отиваме да разпитаме един от нашите стрелци, за да разберем какво се е случило. Препъваме се и често политаме един към друг, докато стигнем; побутваме войника.

— Е, какво става?

Сторило му се, че нещо се движи, оказало се, че няма никого. Връщаме се — непознатият съсед и аз — в непрогледния мрак по десния път, покрит с тлъста кал; вървим несигурно, с мъка, превити, сякаш носим смазващ товар на гърба си.

В една точка на хоризонта, после в друга, навсякъде около нас гърмят оръдия и оглушителният им тътен се смесва със свистенето на пушечна стрелба, която ту се развихря, ту замира, и на гроздовете гранати, по-звънки от пукота на льобела или на маузера, почти като звука на старите класически пушки. Вятърът още повече се засилва, става толкова яростен, че трябва да се крием от него в мрака: огромни пълчища облаци минават пред луната.

Двамата с другия войник заставаме близо един до друг, дори се блъскаме, но не можем да се познаем, виждаме се при отражението на топовните изстрели; стоим притиснати от мрак сред огромен кръг пожари, които лумват и изгасват в заобикалящия ни ад.

— Проклет живот! — казва човекът.

Разделяме се и всеки отива в своята амбразура да се взира до премаляване в неподвижните предмети.

Каква ли страхотна, зловеща буря ще се разрази?

Бурята не избухна онази нощ. В края на дългото очакване, при първите проблясъци на деня дори настъпи затишие.

Докато зората се спускаше над нас като бурна вечер, още веднъж видях как изплуват и оживяват под катраненото було на ниските облаци стръмните, печални и мръсни, безкрайно мръсни, с гърбици от отломки и смет брегове на порутения окоп, където се намираме.

Бледото облачно небе просветва и оцветява с оловна белота пясъчните торби, чиито издути страни смътно проблясват като дълга купчина огромни черва и вътрешности, извадени върху земята.

В стената зад мене има ниша и там се издига нещо като клада от водоравно, положени предмети.

Стволове на дървета? Не — трупове.

 

 

От браздите се надигат писъци на птици, пустеещите поля се очертават по-ясно, светлината напълва като цвят на върха на всяка тревичка, оглеждам урвата. Там, където свършва разбуненото поле с високи вълни от пръст и обгорели ями, отвъд настръхналите колове все още се простира застинало езеро от мрак и пред отсрещния склон все така се издига стена от тъмнина.

После се обръщам и гледам мъртъвците, които малко по малко изникват от мрачините, сякаш излагат на показ застиналите си, покрити с петна тела. Те са четирима: нашите другари Ламюз, Барк, Бике и малкият Йодор. Разлагат се съвсем близо до нас, запушвайки наполовина широката извита и кална бразда, която живите все още се мъчат да защищават.

Наслагали са ги, както дойде; едни други се подпират и притискат. Горният е увит в платнище. Върху лицата на останалите бяхме сложили кърпички, но като сме ги блъскали през нощта, без да забележим, или през деня, без да обърнем внимание, сме съборили кърпичките и сега живеем лице с лице с тези мъртъвци, натрупани като клада от човешки тела.

 

 

Бяха убити заедно преди четири нощи. Смътно си спомням онази нощ като далечен сън. Бяхме на разузнаване — те, аз, Менил Андре и ефрейторът Бертран. Трябваше да проверим един нов подслушвателен пункт на германците, за който артилерийските наблюдатели бяха сигнализирали. Към полунощ излязохме от окопа и запълзяхме надолу по склона в редица на разстояние три-четири крачки един от друг; спуснахме се доста ниско в урвата, докато стигнахме пред насипа, проснал се като животно пред техния международен ход. След като установихме, че в тая част на терена няма пост, запълзяхме нагоре с безкрайна предпазливост. Смътно виждах как съседът отдясно и съседът отляво, като торби в мрака, се влачеха, бавно се плъзгаха, криволичеха, търкаляха се в калта сред тъмнината, бутайки пред себе си острието на пушката. Над нас пищяха куршуми, но те не знаеха за съществуването ни, не ни търсеха. Когато стигнахме до мястото, откъдето се виждаше насипът на нашата линия, за миг си отдъхнахме; един от нас въздъхна друг проговори. Трети се обърна внезапно и ножницата на щика му изчатка о един камък. Веднага от международния ход избликна ракета. Залегнахме плътно, отчаяно на земята, застинахме и зачакахме под ужасната звезда, окачена над главите ни, която ни заливаше с дневна светлина, на двадесет и пет-тридесет метра от нашия окоп. Тогава една картечница, поставена от другата страна на урвата, помете мястото, където се намирахме. Ефрейторът Бертран и аз имахме щастие, защото в мига, когато червената ракета се издигаше, преди да се разсипе в сноп светлина, открихме пред нас една яма от снаряд, в която една счупена дървена подпора киснеше в калта; и двамата залегнахме до ръба на ямата, завряхме се, доколкото можахме, в калта и изгнилият скелет ни прикри. Картечният огън мина на няколко пъти. След всяко избухване чувахме остър писък, сухи и силни удари по земята, глухо, меко плющене, последвано от стонове, викове и изведнъж тежко изхъркване, което се надигна и постепенно спадна. На косъм от хоризонталната картечна градушка, която чертаеше на няколко сантиметра над нас смъртоносна мрежа и понякога дори драскаше дрехите ни, ние с Бертран все повече прилепвахме до земята, не смеехме да направим и най-малкото движение, за да не изложим някоя част от тялото си, и чакахме. Най-сетне картечницата млъкна, настъпи пълна тишина. След четвърт час двамата се измъкнахме от дупката, пълзейки по лакти, и най-сетне се строполихме като денкове в нашия подслушвателен пункт. Време беше, защото в този миг луната се показа. Наложи се да стоим на дъното на окопа до сутринта, после и до вечерта. Картечниците непрекъснато обстрелваха всичко около него. През амбразурите не виждахме повалените тела на другарите поради наклона на терена: само някаква маса в долния край на зрителното ни поле, която трябва да беше гърбът на някой от тях. Вечерта се заехме да копаем ход, за да стигнем до мястото, където бяха паднали. Не можахме да свършим работата за една нощ; на следващата нощ продължиха да копаят пионерите, защото ние бяхме капнали от умора и вече не можехме да стоим будни.

Като се събудих от тежкия сън, видях четирите трупа, до които пионерите бяха успели да се доберат под земята чак до равнината, бяха ги закачили с куки и ги бяха изтеглили с въжета до хода. Всеки от убитите имаше много рани, дупки от куршуми на разстояние няколко сантиметра една от друга: картечницата бе кълцала ситно. Не открили само тялото на Менил Андре. Брат му Жозеф направи какви ли не лудости, за да го намери, излезе сам в равнината, обиколи нашир и надлъж под кръстосания огън на картечниците. На сутринта, пълзейки като охлюв, той надвеси почернялото си от пръст и ужасно разстроено лице над насипа.

Като го прибрахме, целите му страни бяха издрани от бодливия тел, ръцете му — разкървавени, тежки буци пръст бяха полепнали по гънките на дрехите му. Вонеше на смърт и повтаряше като невменяем:

— Никъде го няма.

После се сви в един ъгъл и се зае да чисти пушката си. Не чуваше какво му говорим, само повтаряше:

— Никъде го няма.

Четири нощи минаха оттогава и ето дори сега ги виждам как се очертават, изникват със зората, която още веднъж идва да измие земния ад.

 

 

Както е вкочанен, Барк изглежда огромен. Ръцете му са прилепени към тялото, гърдите му разбити, коремът му — издълбан като леген. Главата му е повдигната върху купчина кал и той сякаш надзърта над краката си да види кой идва отляво, лицето му е потъмняло, като замърсено от лепкавите коси, спуснати над него, с плътни черни кори засъхнала кръв по тях; очите му сякаш са попарени — кървави, като сварени. А пък Йодор изглежда съвсем дребен, с бяло, толкова бяло личице, че прилича на напудрено лице на Пиеро; сърцето ти се къса, като гледаш това бяло петно като къс хартия сред сивосинкавата купчина трупове. Бретонецът Бике, тежък, квадратен като плоча, сякаш се е напрегнал, сякаш се мъчи да повдигне мъглата; от това върховно усилие лицето му с изпъкнало чело и скули се е сгърчило, отвратително се е изкривило, на места землистите му сухи коси са щръкнали, челюстта му е разтворена за призрачен вик, мътните му безцветни очи са се разширили, ръцете му са сгърчени, сякаш драскат въздуха.

Барк и Бике са улучени в корема. Йодор в гърлото. Докато са ги влачили и пренасяли, още повече са ги обезобразили. На дебелия Ламюз кръвта е изтекла, лицето е подпухнало, посиняло, набърчено, очите — потънали в орбитите, едното по-дълбоко от другото. Завит е с платнище, което на врата е подгизнало от почти черна течност. Дясното му рамо е накълцано от няколко куршума и ръката се крепи само благодарение на ивиците плат на ръкава и вървите, с които са я закрепили. През първата нощ, когато го положиха там, ръката се подаваше от купчината мъртъвци и жълтата му длан, пълна с пръст, докосваше лицата на минаващите. Закачихме с игла ръкава за шинела.

Облак от смрад надвисна над останките на тези хора, с които сме живели в толкова непосредствена близост, с които толкова сме страдали заедно.

Като ги погледнем, казваме: „И четиримата умряха.“ Но те толкова са обезобразени, че ни е трудно да си мислим: „Те са.“ И само когато се отървем от тези неподвижни чудовища, усещаме празнотата, която те оставят сред нас, разкъсаните връзки.

Войниците от други роти или други полкове, чуждите хора, които минават оттук през деня — нощем се улавяш за всичко, което ти падне, все едно, живо или мъртво — потръпват от погнуса пред тези трупове, наредени един върху друг сред окопа. Понякога се ядосват:

— Как може да се държат така мърши?

— Срамота.

После добавят:

— То, вярно, че няма как да се махнат.

Сега-засега техният гроб е само нощта, черната нощ.

 

 

Утрото настъпва. Отсреща вече се вижда другият склон на урвата: кота 119, оголена, олющена, издрана височина с криволичещи като вени ходове, пресечени от успоредни окопи, в дъното на които се вижда глинестата тебеширена почва. Там нищо не се движи и нашите снаряди, които от време на време ги блъскат с широки снопове пяна като огромни вълни, сякаш нанасят звънки удари върху голям разрушен и изоставен пристан.

Нашата смяна свършва. Бледи, увити в подгизнали платнища на ивици за маскировка и с кални петна, другите постове също се измъкват от пръстта, в която са заровени, раздвижват се, започват, да слизат. Вторият взвод идва да заеме местата ни зад амбразурите. За нас — почивка до вечерта.

Прозяваме се, разхождаме се. Срещаме някой другар, после друг. Минават офицери с перископи и далекогледи. Събираме се, започваме отново да живеем. Обикновените подмятания се кръстосват, сблъскват. И ако не бяха разнебитеният вид, нестройните очертания на трапа, в който сме погребани, а също и принудителното приглушаване на гласовете, човек би помислил, че сме на задните линии. Все пак над всички ни тегне умора, лицата са пожълтели, клепачите — зачервени; от безсънието приличаме на хора, които са плакали. От няколко дена всички сме се прегърбили, състарили сме се.

Един след друг войниците от моето отделение се събират на един завой в окопа. Трупат се на мястото, където почвата е съвсем варовита и под кората пръст, от която стърчат прерязани корени, терасирането е разголило пластове бели камъни, лежали на тъмно повече от сто хиляди години.

Тук, в този разширен ход, се събира отделението на Бертран. Много сме намалели, понеже, без да се броят мъртъвците от онази нощ, сред нас не са вече Потерло, убит при смяна на караула, Кадилак, ранен в крака от парче снаряд едновременно с Потерло, (колко далечно ни се струва това време!), Тирлоар, Тюлак, изпратени в тила — единият поради дизентерия, другият поради пневмония, която взема лош обрат, както ни пише той в картичките, които ни изпраща, за да му поолекне, от централната болница, където гасне.

Отново гледам как се приближават и се събират изцапани с пръст и от пълния със сив дим въздух, онези, с които не сме се разделяли от самото начало на войната — братски свързани, закотвени един за друг, гледам техните лица, привични движения. Но сега различията в облеклата на тези пещерни хора не бият толкова на очи, както в началото…

В устата си чичо Блер има блестящи нови зъби, толкова нови и блестящи, че в жалкото му лице виждаш само тях. За него поставянето на тези чужди зъби се превърна в събитие; той постепенно свикна и вече от време на време дори яде с тях. Те дълбоко промениха характера, нравите му: той вече почти, не е изцапан с чернилки, почти не ходи разпасан. След като така се разхубави, изпитва нужда да бъде спретнат. В момента е тъжен, може би — о, чудо на чудесата! — защото няма как да се измие; Свит в един ъгъл, полуотваря помътнели очи, дъвче и хапе мустаците си на стар ветеран от Наполеоновата гвардия, които някога бяха единствената украса на лицето му, и от време на време плюе по някой косъм.

Хремав, подтиснат, като проскубан, Фуйад зъзне или се прозява. Мартро не се е променил, все си е такъв космат, с кръгли, сиви очи и толкова къси крака, че коланът му сякаш не държи и панталоните му непрекъснато се свличат. Кокон си е все същият Кокон със сухото си като пергамент лице, с вечните си изчисления; но от една седмица той е жертва на някакво необикновено нападение на въшки, чиито поражения личат чак по врата и китките на ръцете му и затова се усамотява и води дълги сражения, а после, когато се завърне сред нас, стои затворен и раздразнителен. Паради си е запазил все същите прекрасни цветове и добро настроение: той е неизменен, неизтощим. Щом се появи като нов афиш върху фона на торбите с пръст, отдалеч се усмихваш. Нищо не успява да промени Пепен, който скитосва с парче мушама на червени и бели квадратчета на гърба и с лице като острие на нож, със студения си сив поглед като отблясък на кама, не се е променил и Волпат: с къси гетри, с одеяло на раменете и анамитско лице, татуирано с мръсотия. Нито Тирет, макар че от известно време е възбуден — неизвестно по каква тайнствена причина — и има кървави жилчици в очите. Фарфаде се държи настрана, замислен, сякаш чака нещо. При раздаването на писмата се събужда от мечтанието си колкото да отиде да погледне пощата, после отново се затваря в себе си. Ръцете му на чиновник грижливо пишат многобройни картички. Той не знае за края на Йодокси. Ламюз на никого другиго не спомена за последната страшна прегръдка на нейния труп. Разбрах, че съжалява, задето онази вечер ми е доверил за случилото се и до смъртта си с упорита стеснителност ще таи тази страшна непорочна тайна. Ето защо Фарфаде продължава да живее с мечтата за живия златокос образ, с който се разделя само когато разменя с нас едносрични думи. Ефрейторът Бертран се държи все така по военно му, сериозно, винаги готов да ни се усмихне спокойно, да даде ясни обяснения за всичко, за което го питаме, да помогне на всекиго да изпълни дълга си.

Разговаряме както по-рано, неотдавна. Но понеже трябва да сдържаме гласовете си, не сме толкова словоохотливи и в думите ни се долавя скръбно спокойствие.

 

 

Става нещо неестествено: от три месеца пребиваването на всяко военно поделение в окопите на първа линия трае четири дена. А ние сме вече от пет дена тук и за смяна не се говори. Носят се слухове за предстояща атака, разпространявани от свръзките и войниците по наряд, които всяка втора нощ, макар и не дотам редовно, ни снабдяват с припаси. Към тези слухове за офанзива се прибавят и други признаци: отпуските са прекратени, никакви писма вече не пристигат, офицерите видимо са се изменили, станали са по-сериозни, по-близки. Но разговорите по този въпрос винаги завършват със свиване на раменете: никой никога не предупреждава войника за онова, което ще правят с него; на очите му слагат превръзка и я махат едва в последния, миг. Така че ние си повтаряме:

— То ще се разбере.

— Ще чакаме, какво ще правим!

Мъчим се да не мислим за трагичното събитие, което предчувствуваме било поради невъзможността да го обхванем изцяло, било защото не успяваме да разберем наредби, които са като тайни писма, било поради безгрижно примирение, поради вярата, че и този път ще минем покрай опасността. Така или иначе, въпреки предупредителните признаци, въпреки пророчествата, които, изглежда, се сбъдват, ние машинално затъваме в непосредствените грижи, с тях се и ограничаваме: гладът, жаждата, въшките (от пощенето всичките ни нокти са окървавени) и голямата умора, която ни е съсипала.

— Видя ли тая сутрин Жозеф? — пита Волпат. — Нещо не е в ред, горкото момче.

— Ще направи някоя лудост, дума да няма. Нали разбираш, това момче е осъдено. При пръв случай ще се наниже на куршум, това си е сигурно, както е сигурно, че сега те гледам.

— Ами то туй, дето му се случи, не е малка работа, човек може за цял живот да се шашне. Шестима братя са, знаеш.

Четирима по-рано убити: двама в Елзас, един в Шампан, един в Аргон. Ако и Андре е убит, стават пет.

— Ако беше убит, щяхме да намерим трупа, щяхме да го видим от наблюдателния пункт. Няма какво да го увъртаме. Ако искаш да знаеш, оная нощ, когато бях патрул, той на връщане сигурно се е объркал. Запълзял е накриво, клетникът, и е попаднал в швабските линии.

— Може и да се е оплел в техните бодливи телове.

— Казвам ти, ако беше така, щяхме да го намерим, защото швабите нямаше да ги е грижа за трупа му. Навсякъде търсихме, дума да няма. А щом не се намери, значи ранен или неранен, той им е паднал в лапите.

Тази толкова логична хипотеза приемат всички — и сега, след като сме убедени, че Андре Менил е пленник, вече не се интересуваме от него. Но продължаваме да съжаляваме брат му.

— Горкият, пък е толкова млад!

И хората от отделението скришом го поглеждат.

— Прегладнях! — казва изведнъж Кокон.

Понеже часът за ядене е минал, искаме си храната. Тя е тук, защото ядем останките от онова, което ни донесоха предния ден.

— Къде му е главата на ефрейтора, че ни оставя гладни. Сега ще му кажа. Ей, ефрейторе, защо не се сещаш да ни дадеш да ядем, а?

— Да, да, искаме да ядем! — повтаря групата на вечно гладните.

— Идвам, идвам — тича Бертран, той денонощно е на крак.

— Виж какво — обажда се Пепен, който си е опак човек, — дума да не става, че пак ще ям тези помии; като нищо ще отворя кутия месо.

Всекидневната история с храната отново става център на драмата, която изживяваме.

— Никой да не пипа запасните си провизии! — казва Бертран. — Щом видя капитана, ще ви разпределя яденето.

Той се връща, носи и ни раздава картофена салата с лук. Докато дъвчем, лицата ни са отпуснати, очите се проясняват.

 

 

Паради яде с полицейско кепе на главата. Нито мястото, нито моментът са за такова нещо, но кепето е ново, шивачът, който отпреди три месеца му го беше обещал, му го даде едва в деня, когато ни изпратиха на първа линия. Сложено върху добрата му цветуща кратуна, мекото двувърхо кепе от яркосиньо сукно му придава вид на изрязан от мукава полицай с ярко боядисани очи. Докато яде, Паради втренчено ме гледа. Приближавам се до него.

— Екстра си.

— Зарежи тая работа — отвръща той. — Искам да ти кажа нещо. Ела малко насам.

После протяга ръка към малката си манерка, до половината пълна, сложена до приборите и нещата му, поколебава се и накрая решава да прибере за по-сигурно виното в гърлото си, а манерката в джоба. Става.

Тръгвам след него. На минаване той взема каската си, която се търкаля върху пръстеното стъпало. След десетина крачки се спира и ми казва съвсем тихо, със странен израз на лицето, без да ме погледне, както постъпва обикновено, когато е развълнуван.

— Аз знам къде е Менил Андре. Искаш ли да го видиш? Ела.

После сваля полицейското кепе, сгъва го, прибира го в джоба си и слага каската. Отново тръгва. Следвам го мълчаливо.

 

 

Завежда ме на петдесетина метра, до едно място, където се намира общото ни укритие и мостчето от торби, под което винаги когато се провираме, ни се струва, че този свод от кал ще ни се стовари върху гърбовете. След мостчето в стената на окопа има ниша със стъпало от леса, замазана с глина. Паради се качва на него и ми прави знак да го последвам върху тази тясна плъзгава площадка. На времето на това място имаше амбразура за караул, сега е разрушена. Тя е малко по-ниска и има два щита против куршуми. Принудени сме да се наведем, за да не се подадат главите ни в дупката.

Паради ми казва все така тихо:

— Аз поразместих двата щита, за да видя. Защото си имах едно на ум. Сложи си окото на тая дупка.

— Нищо не виждам. Дупката е запушена. Какъв е тоя вързоп дрехи?

— Той е — казва Паради.

Ах! Труп, седнал в една яма, ужасно близко…

Прилепям лице до стоманената плоча и намествам око в дупката на щита. Цял го виждам. Клекнал. Главата, клюмнала напред, положил на коленете ръце с полусвити пръсти като куки. И е съвсем, съвсем близо! Познава се съвсем, ясно въпреки изцъклените мътни очи, въпреки тинестата брада и разкривената уста с изхвръкнали зъби. Той сякаш едновременно се мръщи и се усмихва на пушката си, цяла в кал, изправена до него. Прострените му напред ръце отгоре целите са сини, а отдолу — кървави, зачервени от влажния адски отблясък.

Той е мокър от дъжда, покрит с кал и с нещо като пяна, мръсен и ужасно блед, мъртъв от четири дена, там, до нашия насип, в издълбаната от снаряд яма, където седеше. Не бяхме го намерили, именно защото беше толкова близо до нас!

Само една тънка пръстена стена дели този изоставен в свръхчовешката си самота мъртвец и хората, които живеят в укритието до него. Изведнъж разбрах, че мястото, където си слагам главата, когато спя, е от другата страна на мястото, където е, облегнат ужасният труп.

Откъсвам лице от дупката.

Споглеждаме се с Паради.

— Още не бива да му казваме — шепне моят другар.

— Не, нали? Не веднага…

— Казах на капитана, за да го претърсят, и той каза: „Не съобщавайте веднага на малкия!“

Подухва лек ветрец.

— Миризмата се усеща!

— И как още!

Вдъхваме. Миризмата влиза чак в мисълта ни, разстройва душите ни.

— Така, значи — казва Паради, — от шестима братя само Жозеф остана. И да ти кажа право: мисля, че няма да е за дълго. Това момче няма да се пази, ще се навре да го убият. Трябва от небето да му падне някоя добра рана, иначе е свършен. Шестима братя, прекалено много е. Не намираш ли, че е много?

И добавя:

— Чудно колко близо бил до нас!

— Ръката му е точно до мястото, където си слагам главата.

— Да — казва Паради, — дясната ръка, на която е часовникът му.

Часовникът… Спирам… Въобразявам ли си, или сънувам?… Струва ми се, да, сега наистина ми се струва, че преди три дни, тъкмо затварях очи, през оная нощ, когато бяхме толкова уморени, чух нещо като тракане на часовник и даже се запитах откъде ли идва.

— Може неговият часовник да си чувал през земята — забелязва Паради, на когото разказвам това. — Тя, машинката, си работи, върти се, даже и човекът да е спрял. Пет пари не дава за тебе, кротичко си кара животеца.

Питам:

— Има кръв по ръцете. Къде ли е ударен?

— Не знам. Май в корема, като да имаше голяма черна дупка там. Или пък в лицето. Не забеляза ли едно малко петънце на бузата му?

Спомням си потъмнялото настръхнало лице на мъртвеца.

— Да, вярно, има нещо на бузата, ей тук. Да, може куршумът да е влязъл през там…

— Внимавай! — бързо казва Паради. — Ето го! Не биваше да оставаме тук.

Но не помръдваме, стоим нерешително, колебаем се. В това време Жозеф Менил идва право към нас. Никога не е изглеждал толкова крехък. Отдалеч се вижда колко е блед, колко изопнати, разстроени са чертите на лицето му, върви полека, сломен, прегърбен под бремето на неотменната натрапчива мисъл.

— Какво ви е на лицата? — пита ме той.

Видял е, че показвам на Паради мястото на куршума.

Правя се, че не разбирам, отговарям му нещо уклончиво.

— Аха! — разсеяно отвръща той.

В този миг изтръпвам от тревога — миризмата. Тя ясно се долавя и човек не може да се излъже: това е миризмата на труп. И никак не е чудно той да си помисли, че тъкмо…

Струва ми се, че изведнъж долавя този знак, печалния жалък зов на мъртвия.

Но Жозеф не казва нищо, тръгва, продължава самотната си разходка и изчезва на завоя.

— Вчера — казва Паради, — дойде точно тук с канчето си, пълно с ориз, дето не искаше да го яде. Като нарочно спря тук, глупчото му с глупчо, и аха… замахва и казва, че ще хвърли ориза, дето му останал, зад насипа, тъкмо дето е брат му. Това не можах да го изтрая, братче, хванах го за ръката и точно да метне манджата, оризът се разсипа тук, в окопа. Братче, че като се обърна към мене оня ми ти Жозеф, бесен, зачервен, че като взе да ми кряска: „Какво те прихваща, нещо да не си се чалнал?“ така ми вика. Стоях като идиот, не знам какво му измърморих, май нещо, че аз не нарочно. Той сви рамене и ме изгледа като петле. Тръгна си и вика на Монтрьой, който беше с нас: „Видя ли, вика, какъв тъпак!“ Нали знаеш, момчето не е от търпеливите. Колкото и да повтарям: „Е, голяма работа“, той все мърмори. И, разбираш, място не можах да си намеря, защото бях виновен, макар че иначе бях прав.

Връщаме се двамата. Мълчим.

Прибираме се в окопа, където са се събрали другите. Тук е бивш команден пост и затова укритието ни е широко.

Тъкмо да влезем и Паради се ослушва:

— От един час нашите батареи нещо взеха много да гърмят, а?

Разбирам какво иска да каже и неопределено махам с ръка:

— Ще му се чуе гласът, братче, ще му се чуе!

В укритието пред трима слушатели Тирет разправя случки от казармата. В един ъгъл Мартро хърка, настанил се е при входа и за да слезеш, трябва да прекрачиш късите му крака, които сякаш са вмъкнати в трупа му. Друга група войници, коленичили около едно сгънато одеяло, играят на карти.

— Аз раздавам!

— Четиридесет, четиридесет и две! Четиридесет и осем! Стига!

— Ама късмет има това животно! Сигурно носи три чифта рога! Не ща да играя вече с тебе. Тая вечер ме обра и оня ден също, тапир такъв!

— Ами ти защо не хвърли картите, дето не ти трябват, гъска с гъска!

— Само поп имах.

— Имаше поп пика.

— Поп имал, плюнка такава!

— Пфу! — мърмори в един ъгъл някой, който закусва. — Това сирене струва двайсет и пет су, ама е чиста мръсотия; отгоре миризлив маджун, вътре гипс, троши се.

В това време Тирет разправя как някакъв опак помощник-командир двадесет и един ден го тормозил:

— Такава свиня беше, братче, дето няма друга по света. Никого не оставяше на мира, треперехме, като го видим в канцеларията. Изтегнал се на един стол, дето не се вижда под толума му, с ей такова кепе, целият в галони, отгоре до долу, същинска бъчва. Страшен беше с войниците. Викаше се Льоб. Ясно, че беше шваба!

— И аз го знам! — вика Паради. — Щом почна войната, обявиха го за негоден за военна служба, то се знае. Още аз като бях запас, той вече кръшкаше, ама дойдеше ли работа да те трови, на който ъгъл те срещне, ще те спипа: за едно незакопчано копче те праща един ден в карцера. А не дай боже нещо друго да не ти е в ред! Петнайсет минути ще те извади да ти крещи пред всички, пък те умират от смях: той мисли, че на тебе се смеят, ама ти си знаеш, че с него се майтапят, само че каквото и да си мислиш, карцерът си беше карцер.

— Пък имаше една жена — продължава Тирет. — Дърта…

— И нея я помня — вика Паради, — холера с холерата й.

— Някои си влачат кучето навсякъде, тоя пък — нея, тая отрова, жълта като едни жълти ябълки, дето има, знаеш, пък бедрата й два кокала и зла… зла! Тя навиваше оня дърт завързак срещу нас: ако не беше тя, той си беше по-скоро будала, отколкото лош. Та можеш да си представиш какви истории бяха…

В този момент Мартро, който спи до входа, се събужда и нещо изпъшква. Попривдига се, сяда на сламата като затворник и брадатият му силует се очертава на стената като китайска сянка, той върти кръглите си очи, взира се в тъмнината, в нещо, което очевидно току-що е сънувал.

После прокарва ръка пред очите си и започва да разправя за нощта, когато се качихме в окопите, сякаш тя има нещо общо със съня му.

— Ама бъркотия беше тая нощ! — казва той още сънен. — Ей, каква нощ! И толкова войска, роти, цели полкове викат и пеят, като се изкачват по пътя! На светлото между сенките се виждаха войници на тълпи, също като водата в морето, а от артилерийските конвои и от санитарните коли, дето ги срещахме през оная нощ, ни махат. Никога нощем не съм виждал толкова конвои, никога!

После се блъска с юмрук в гърдите, понамества се, измърморва нещо и се умълчава.

Гласът на Блер се издига и издава страха, който се таи в душата на всекиго от нас:

— Четири часът стана. Късно е вече днес да става нещо.

В другия ъгъл един от играчите ругае:

— Е, какво, ти ще играеш ли, или няма да играеш, червей такъв!

Тирет продължава историята за своя командир:

— Та, разправям ви, един ден в казармата ни дадоха да ядем чорба с лой. Жива болест, братче. Тогава един от войниците отиде да говори с капитана и му занесе канчето си, навря го под носа му.

— Ама галош — кряскат бясно в другия ъгъл, — защо не игра тогава коз, бе?

— „Я не ми тикайте това под носа — вика капитанът. — Та то вони!“

— Друга ми беше играта — трепери недоволно, но несигурно един глас.

— И капитанът прави рапорт до командира. Командирът пристига и размахва рапорта: „Я дайте да видя, вика, къде е тая чорба, дето за нея сте седнали да дигате бунт, я дайте да я опитам!“ Носят му едно чисто канче. Той души: „Какво, вика, ами тя много хубаво мирише! Такава тлъста чорба ви даваме, пък вие!…“

— Не си ти за игра! Той нали беше метър. Тъпанар! Кокошка! Знаеш, ти просто…

— Та, значи, в пет часа, когато излизаме от казармата, двете плашила се наговарят и пресрещат пехотинците, дето излизат. Гледат да видят няма ли да сгащят някого за нещо и оня вика: „Аха, момчета, вие с мене шеги си правите, ще се оплаквате от чорбата, дето аз я ядох, та ушите ми плющяха, и командирката също, нали? Чакай сега да видим аз пък ще ви изпусна ли… Ей, ти там, оня с дългата коса, големия артист, я ела малко насам!“ И докато злобарят лае, злобарката седи изправена като кол и само кима с глава: „Да, да, да!“

— … То зависи. Той нали нямаше коз. Това е по-специален случай.

— И изведнъж оная пребледня, пребледня като платно, слага си ръката на търбуха и нещо я разтриса и изведнъж посред площада и пред всички пехотинци си изпуска чадъра и започва да бълва.

— Ей, внимавай! — стряска ни Паради. — Нещо викат в окопа. Не чувате ли? Не викат ли „тревога“?

— Тревога ли? Да не си луд?

Неуспял да изрече, и някаква сянка се очертава в ниския вход на прикритието и крещи:

— Тревога, двадесет и втора рота! На оръжие!

Тишина. После някакво възклицание.

— Знаех си — шепне Паради през зъби и пълзи по колене към отвора на къртичините, където седим.

После всички замлъкваме: Сякаш сме онемели. Набързо се надигаме. Бързаме да се приготвим, както сме свити или коленичили. Закопчаваме коланите; сенки на ръце се мятат насам-нататък; набутваме разни предмети из джобовете. И излизаме безредно, като влачим след себе си раниците за презрамките, одеялата, торбите.

Вън просто оглушаваме. Пукотевицата се е удесеторила и ни обгръща отляво, отдясно, отпред. Нашите батареи гърмят без прекъсване.

— Мислиш ли, че атакуват? — подхвърля един глас.

— Де да знам! — кратко, раздразнено отвръща друг.

Стискаме челюсти. Преглъщаме приказките. Бързаме, бутаме се, блъскаме се и ръмжим, без да говорим.

Разнася се заповед:

— Раници на гръб!

— Има заповед за отмяна… — крещи един офицер, който минава из окопа с широки крачки, като разблъсква кората с лакти.

Останалата част от изречението се изгубва заедно с него.

Заповед за отмяна! Видима тръпка преминава по редиците, думите стигат право до сърцето, главите се вдигат, всички замират в странно очакване.

Не. Заповедта за отмяна се отнасяла само до раниците.

Без раници; одеялото през рамо, инструментът на кръста.

Развързваме одеялата, измъкваме ги, премятаме ги. Все така мълчаливо, стиснали уста, втренчили поглед.

Ефрейторите и фелдфебелите някак трескаво шарят нагоре-надолу, като мълчаливо разблъскват бързащите наведени войници:

— Хайде, по-бързо! Хайде, хайде, какво правите! Ще побързате ли, или няма да побързате?

Отред войници със знак кръстосани секири на ръкава си пробиват път и бързо копаят дупки в стените на окопа. Хвърляме им коси погледи, докато довършваме приготовленията си.

— Тия пък какво правят?

— За да се изкачим.

Готови сме. Войниците се строяват все така мълчаливо, със сгънатите одеяла, с каишка на каската под брадичката, опрени на пушките. Гледам свитите им бледи, хлътнали лица.

Това не са войници, а хора. Не са авантюристи, воини, родени за клане — като касапи, нито добитък. Под униформата те са си останали орачи и работници. Цивилни, изтръгнати от корена си. Готови са. Чакат сигнал за смърт и убийство, но ако се вгледаш в лицата им, оградени с отвесните лъчи на щиковете, виждаш, че те са просто хора.

Всеки от тях знае, че ще изложи главата, гърдите, корема си, цялото си незащитено тяло на предварително насочените пушки, на снарядите, на струпаните и готови гранати, главно на равномерно стрелящата и почти безпогрешна картечница — на всичко, което ги чака отвъд и страховито мълчи, — преди да срещнат другите войници, които те ще трябва да убиват. Тези хора не гледат на живота си леко, като бандити, не са заслепени от гняв като диваци. Въпреки пропагандата, която ги обработва, не са възбудени. Те стоят над несъзнателния гняв. Не са пияни, нито опиянени. С ненакърнено съзнание, както са с ненакърнена сила и здраве те се събират тук, за да участвуват още веднъж в лудата игра, наложена на всеки мъж от безумието на човешкия род. Цялата им умисленост, страх, прощаване с живота се чувствуват в мълчанието им, в неподвижността им, в спокойната свръхчовешка маска, която покрива лицата им. Те не са от онзи вид герои, за каквито ги мислят другите, но жертвата им има повече стойност, отколкото биха могли да си представят хората, които не са ги виждали.

Чакат. Очакването продължава цяла вечност. От време на време някой в редиците леко потреперва, когато куршум докосне предния насип, който ни пази, и се забие в меката пръст на задния насип.

Гаснещият ден разлива мрачна, величава светлина върху тази силна, непокътната маса живи хора, от които само част ще останат до нощта. Вали — в спомените ми всички трагедии от голямата война са свързани с дъжд. Вечерта се подготвя като смътна ледена заплаха, тя ще простре пред войниците голямата си като света клопка.

 

 

Нови заповеди се носят от уста на уста. Раздават ни продълговати гранати, обвити с бодлива тел. „Всеки войник, да вземе по две гранати!“

Минава командирът. С пестеливи движения, в бойна униформа, пристегнат, държи се простичко. Чуваме го как казва:

— Добра вест, момчета. Швабите бягат. Ще се биете мъжки, нали?

През редиците като вятър се носят новини:

— Мароканците от двадесет и първа рота са пред нас. Атаката е почнала отдясно.

Свикват фелдфебелите при капитана. Те се връщат с някакви металически предмети, Бертран ме попипва. Закачва нещо на едно копче на шинела ми. Кухненски нож.

— Слагам ти го на шинела — казва той.

Поглежда ме, после отминава да търси други войници.

— Аз! — казва Пепен.

— Не! — отвръща Бертран. — Забранено е да вземаме доброволци за това.

— Хайде де! — мърмори Пепен.

Чакаме зарити под дъждовния простор, разтърсван от залпове, без други граници освен далечната необхватна канонада. Бертран е свършил раздаването и се връща. Неколцина войника са насядали, други се прозяват.

Вилосипедистът Бийет се провира между нас. На ръката си е метнал мушамата на някакъв офицер. Подчертано гледа встрани.

— Ей, ти няма ли да дойдеш при нас? — вика ми Кокон.

— Не, няма да дойда — отговаря той. — Аз съм от седемнайста. Пети батальон няма да участвува.

— Ехе, петият винаги се нарежда. Никога не опъва като нас!

Бийет ни задминава; всички го гледат с навъсени лица, докато се изгубва.

Един войник пристига тичешком и говори на Бертран. Тогава Бертран се обръща към нас:

— Да вървим! — казва. — Наш ред е!

Всички потегляме едновременно. Изкачваме стъпалата, приготвени от пионерите, и лакът до лакът се озоваваме вън от заслона на окопа. Стъпваме на насипа.

 

 

Бертран стои прав на насипа. Обгръща ни с бърз поглед. След като всички излизат, казва:

— Напред!

Гласовете звучат странно. Потегляме много бързо, неочаквано, като насън. Никакво свистене във въздуха. Сред огромния оръдеен грохот много ясно се различава това необикновено затишие на куршумите…

Спускаме се като автомати по плъзгания неравен терен, като от време на време си помагаме с пушките със затъкнати щикове. Окото машинално забелязва някоя подробност по склона, разбитата земя, проснала се пред нас, редките, голи, щръкнали колове, останките в ямите. Невероятно е, че стоим прави по светло на този склон, по който някои оживели си спомнят как са се промъквали нощем с толкова предпазни мерки, към които други само бегло са поглеждали: през амбразурите. Не… не ни обстрелват. Сякаш никой не забелязва разгърнатото излизане на батальона от земята! Това затишие е изпълнено със заплаха, която расте, расте. Бледата светлина ни заслепява.

Окопният насип от всички страни е покрит с войници, които започват да се спускат едновременно с нас. Отдясно се очертава силуетът на една рота, която се отправя към ската по ход 97, някога германски, а сега полуразрушен.

Прекосяваме нашите линии от бодлива тел през пролуките. Още не стрелят по нас. Някои по-тромави се препъват, изправят се. От другата страна отново се строяваме и започваме малко по-бързо да се спускаме по склона; движението инстинктивно се е ускорило. Тогава няколко куршума изсвистяват сред редиците. Бертран ни изкрещява да пестим гранатите, да чакаме последния момент.

Но гласът му е заглушен: изведнъж над нас по цялата ширина на склона връхлитат мрачни пламъци и страхотни взривове раздират въздуха. По цялата линия отляво надясно снарядите избухват в небето, взривове избликват от земята. Страшна завеса ни отделя от света, отделя ни от миналото и от бъдещето. Спираме като сраснали в земята, замаяни от връхлитащия облак, който гърми от всички страни; после с общо усилие едновременно всички се надигаме и се втурваме много бързо напред. Политаме, задържаме се едни за други сред големи димни вълни. Виждаме как в дъното, към което се спускаме безредно, тук-таме с остър грохот се отварят кратери, и се вдигат циклони разбита на прах земя. После вече не различаваме къде падат бомбите. Развихря се толкова чудовищно оглушителна буря, че се чувствуваш смазан само от шума на пороите гръмотевици, от големите съзвездия отломки, които изникват във въздуха. Виждаш, усещаш как край главата ти минават парчета и пращят като нажежено желязо, потопено във вода. Изведнъж изпускам пушката си — така ме жегна по ръцете диханието на един взрив. Политам, вдигам я пак и пак поемам с наведена глава сред бурята с червеникави отблясъци сред смазващия дъжд от лава, шибан от струи прах и сажди. Свистенето на летящите парчета снаряди бие в ушите до болка, удря в тила, пробива слепоочията, не можеш да не изкрещиш. Повдига ти се, стомахът ти се сгърчва от миризмата на сяра. Повеи на смъртта ни тласкат, вдигат, клатушкат. Подскачаме, не знаем къде стъпваме. Очите примигват, заслепени, насълзени. От гърмящата лавина, обхванала всичко, не виждаме пред себе си.

Това е преграден огън. Трябва да преминем през тази вихрушка от пламъци, сред ужасните отвесни облаци. Минаваме. Минахме, наслуки, виждах тук-таме тела, които се завъртваха, политаха и падаха, осветени от внезапен свръхестествен отблясък. Зървах странни лица на хора, които надаваха викове, но без да ги чувам сред унищожителния грохот. Жарава от огромни, бесни, червени и черни маси пада около нас, дълбае земята, измъква я изпод краката ми и ме отмята встрани като играчка. Спомням си, че прескочих един запален труп, черен, покрит с ясночервена кръв, която пращеше отгоре му; спомням си също, че полите на някакъв шинел до мене се подпалиха и оставиха димна диря. Вдясно от нас по продължение на 97-и ход редица ужасни осветени фигури, притиснати една до друга, привличаше и заслепяваше очите.

— Напред!

Сега почти тичаме. Някои падат като снопове с лице напред, други смирено се отпускат, сякаш да поседнат на земята. Рязко отскачаме встрани, за да избегнем някой проснат труп — тих и вкочанен или сгърчен, а също (и това е по-опасна клопка) ранените, които се мъчат да се вкопчат в нас.

Международният ход!

Стигаме. Дългите виещи се стебла на бодливата тел са изтръгнати, изкоренени; топовете са ги отметнали и навили, помели, събрали на широки купчини. Между тези големи, влажни от дъжда храсти, земята е открита, свободна.

Ходът не се отбранява. Или германците са го напуснали, или пък първата вълна вече е минала… Вътрешността му цяла е настръхнала от пушки, сложени покрай насипа. В дъното — пръснати трупове. Сред бъркотията в този дълъг трап се подават ръце в сиви ръкави с червен кант и крака в ботуши. На някои места насипът е сринат, дървените подпори раздробени; целият насип на разбития окоп е затрупан с неописуема смесица най-различни предмети. На други места зеят дълбоки като кладенци ями. От този момент ми е останал главно споменът за един странно раздърпан окоп, покрит с разноцветни дрипи, за торбите с пръст германците са използували чаршафи, басма, сукна, задигнати от някой магазин за мебелни платове. Цялата тази смесица от цветни, разпокъсани, разнищени парцали виси, плющи, подхвърча и се мята пред очите ни.

Пръскаме се в хода. Поручикът прескача от другата страна, навежда се и ни вика със силен глас, маха ни с ръце:

— Не се застоявай! Напред! Все напред!

Изкатерваме се върху насипа на хода, като си помагаме с раниците, с оръжието, с гърбовете, натрупани отгоре му. На дъното земята е разровена от снаряди, засипани с отломки, покрита с проснати тела. Едни са неподвижни като предмети, други потрепват или се гърчат. Адските залпове на преградния огън продължават да бият зад нас местата, които тъкмо сме изминали. Но там, където сме, в полите на възвишението, за артилерията е мъртва зона.

Съмнително кратко затишие. Започваме да чуваме малко по-добре. Споглеждаме се. Очите ни са трескави, скулите — зачервени. Гърлата хриптят, сърцата блъскат в гърдите.

Смътно, набързо се разпознаваме, сякаш в кошмар се срещаме лице с лице по далечните брегове на смъртта. Подхвърляме си забързано по някоя дума сред това адско проясняване:

— Ти ли си?

— Ама здравата блъскат!

— Къде е Кокон?

— Не зная.

— Видя ли капитана?

— Не.

— Как си?

— Горе-долу…

Прекосяваме дъното. Пред нас се възправя отсрещният склон. Катерим се един зад друг по нещо като стъпала в пръстта.

— Внимавай! — изкрещява един войник.

Стигнал до средата на стълбата, той е улучен в кръста от парче снаряд, идващо отсреща, пада като плувец, разрошен, с прострени напред ръце. Срива се в бездната като маса с безформени очертания, запечатала ми се е една подробност — пръснатите кости над черния профил на лицето му.

Изкачваме се на височината.

Пред нас се разстила голямо безцветно пусто поле. Отначало не виждам нищо освен бледа жълтеникава каменлива степ, докъдето поглед стига. Човешки поток не се движи пред нас, няма някого, но земята е населена с мъртъвци: пресни трупове, още сгърчени от страдание или проснати като заспали, останки от тела на отдавна убити, вече обезцветени и пръснати от вятъра, почти погълнати от земята.

Щом нашата устремена нестройна редица се изкачва, усещам, че двама души до мене са ударени, две сенки се строполяват на земята, изтъркулват се под краката ни — едната с остър вик, другата мълчаливо като вол. Още един изчезва с безумни движения, като отнесен. Несъзнателно затягаме редицата и пак се втурваме напред, все напред; раната в нашата тълпа от само себе си се затваря. Подофицерът спира, вдига сабята си, пуска я, коленичи, свитото му тяло се мята назад с неравномерно движение, каската му пада и той остава гологлав, извърнал лице към небето. В устрема си редицата ни бързо се разделя, за да отдаде почит на неговата неподвижност.

Не виждаме и поручика. Значи, вече нямаме водачи… Човешката вълна, която се е плиснала на ръба на платното се поколебава. Сред шума на стъпките се чува дрезгаво дишане.

— Напред! — извиква някакъв войник.

Тогава всички пак още по-бързо се впускаме в бяг — към бездната.

 

 

— Къде е Бертран? — с мъка изстенва някой пред мене.

— Там! Тук…

Той се е надвесил мимоходом над един ранен, но бързо оставя човека, който простира ръце към него и сякаш хълца.

Тъкмо когато ни застига чуваме пред нас иззад някаква издатина тиктакането на картечница. Тревожен миг, още по-тежък от мига, когато бяхме пресекли разтърсваната от преградния огън земя. Този толкова познат глас ясно и страшно ни говори в простора. Но вече няма спиране.

— Напред! Напред!

Пъхтенето се превръща в дрезгав стон, а ние продължаваме да летим към хоризонта.

— Швабите! Виждам ги! — изведнъж казва един войник.

— Да… Е го главите им, там над окопа… Окопът е ей онази там линия. Съвсем близо. Ах, мръсниците му с мръсници!

И наистина забелязват се малки сиви петна, които се издигат, после залягат на самата земя, на петдесетина метра от нас, отвъд ивицата, набраздена и изкорубена черна пръст.

Внезапен тласък надига войниците от групата, в която се намирам. Толкова близо до целта, досега здрави и читави, нима няма да стигнем до нея? Не, ще стигнем. Правим големи крачки. Вече нищо не чуваме. Всеки се е устремил напред, привлечен от страшния трап, вцепенен, почти неспособен да извие глава нито надясно, нито наляво.

Струва ми се, че мнозина се препъват и се отпускат на земята. Отскачам встрани, за да отбягна неочаквано вдигнат щик на пушка, която пада. Съвсем близо до мене Фарфаде с обляно в кръв лице се изправя, блъска ме, хвърля се към Волпат, който е до мене, и се залавя за него. Волпат се навежда и все така устремен го мъкне няколко крачки, после се разтърсва, освобождава се, без да го погледне, без да разбере кой е, и почти задушен от усилие, хрипкаво му подхвърля:

— Пусни ме, пусни ме, дявол да го вземе!… След малко ще те приберат. Не се безпокой!

Другият пада, обръщайки ту на една, ту на друга страна покритото си с яркочервена маска лице, от което всякакво изражение е изчезнало, докато Волпат вече се е отдалечил и само машинално повтаря през зъби „Не се безпокой!“, вперил очи напред към линията.

Рояк куршуми свистят около мене, все повече хора се спират изведнъж, бавно се отпускат или буйно размахват ръце, строполяват се с цялата си тежест, чувам все повече викове, хрипкави, бесни, отчаяни възклицания, страхотни глухи пъшкания, с които целият живот изведнъж си отива. А ние, които все още не сме засегнати, гледаме напред, вървим, тичаме сред играта на смъртта, която бие наслуки.

 

 

Телената мрежа. Един отсек е незасегнат. Заобикаляш го. Попадаме в широк пробив — своего рода огромна фуния, образувана от множество фунии една до друга, нещо като страхотна паст на вулкан, издълбана от оръдията.

Това сриване представлява поразителна гледка. Сякаш самите недра на земята са се разбунили. При вида на разкъсаните земни пластове нашата нападателна пламенност нараства, неволно някои мрачно поклащат глава и крещят, и то в миг, когато думите с мъка се изтръгват от гърлото:

— Ей, да му се не знае, ама и ние здравата сме ги ударили, а?

Тласкани като от вятър, ние изкачваме могили от пръст, спускаме се в трапища из тази необикновена пукнатина в земята, омърсена, почерняла, изгорена от настървените пламъци. Пръстта се лепи по краката. Гневно се освобождаваме. Мократа почва е покрита със снаряжение, парцали, долни дрехи, пръснати от изтърбушените торби, и когато скачаме в дупките или изкачваме височините, ние се мъчим да стъпваме по тези останки, за да не затъваме.

Гласове зад нас ни подтикнат:

— Напред, момчета, напред, дявол да го вземе!

— Целият полк е зад нас.

Не се обръщаме да видим, но тази сигурност още повече ни наелектризирва в нашия устрем.

Вече не се виждат фуражки зад насипа на окопа, към който приближаваме. Отпред се редуват трупове на германци — свити като топки или проснати като черти. Стигаме. Вече ясно се вижда насипът с извитите си опасни форми, с подробностите си: амбразурите… Вече сме страшно, невероятно близо…

Нещо пада пред нас. Граната. С един ритник ефрейторът Бертран я мята така, че тя отскача напред и избухва в окопа.

След това щастливо попадение отделението напада рова.

Пепен заляга. Пропълзява край някакъв труп. Стига до рова, спуска се. Влиза пръв. Фуйад прави широки движения, крещи и скача в дупката почти в мига, когато Пепен се плъзга в нея… На върха на насипа, на ръба на черния капан, виждам за миг цяла редица черни демони, които се навеждат и приклякат, за да се спуснат.

Страшен залп избухва до самите ни лица и разгаря пред нас по цялата дължина на насипа неочаквана рампа от пламъци. След зашеметяващия удар ние се окопаваме и се разсмиваме с глас, зловещо: попадението е много високо. И веднага след това с викове и ревове на облекчение се плъзгаме, изтъркулваме се, падаме живи в търбуха на окопа!

Странен дим ни обгръща. В тясната пропаст отначало виждам само сини униформи. Вървим в една, после в друга посока, блъскаме се един друг, ръмжим, търсим. Обръщаме се. Ръцете ни са пълни с ножове, гранати, пушки. Отначало не знаем какво да правим.

— В укритията са, мръсниците! — крещят някои.

Глухи взривове разтърсват земята: идват някъде отдолу, от укритията. Внезапно гъст дим издига прегради помежду ни, толкова гъст, че сякаш покрива с маски лицата ни, нищо не виждаме. Мъчим се да изплуваме като удавници от мрачната, задушаваща пушилка, от нощта. Препъваме се по дъното като в подводни скали в клекнали, свити хора, от които тече кръв и които крещят. Едва различаваме стените, съвсем прави и от бели платнени торби с пръст, разпокъсани като че ли са от хартия. От време на време тежката упорита мъгла се разлюлява и просветва и тогава се вижда гъмжилото на падаща тълпа… Като изтръгнати от задимената картина смътно се очертават силуетите в ръкопашен бой върху насипа, после телата се отпускат, потъват. Чувам треперливи викове „Камарад!“ откъм редица хлътнали лица и сиви куртки, сврени в един ъгъл, които изглеждат необикновено уголемени в един процеп в мъглата. Под мастиления облак вихрушката от войници се оттегля, изкачва се в същата посока, все вдясно, с внезапни сътресения и извивки по мрачния изтърбушен трап.

 

 

Изведнъж усещаме, че е свършено. Виждаме, чуваме, разбираме, че нашата вълна, която се бе плиснала дотук през всички препятствия, не бе срещнала равна на себе си вълна и врагът се е оттеглил при идването ни. Без бой. Тънката преграда от защитници се е разсипала из дупките, където ги ловим като плъхове или ги убиваме. Вече няма никаква съпротива: пустота, безмерна пустота. Вървим напред, скупчени, като ужасна редица зрители.

И тук целият окоп е сринат. На това място, с белите си съборени стени той прилича на меко тинесто корито на пресъхнала река между каменисти брегове, тук-таме с по някоя плоска, кръгла, също пресъхнала бара, а по края, върху насипа, и по дъното са се проточили морени от трупове. Сега всичко тук се пълни и прелива от нашите прииждащи войски. Сред дима, който бълват скривалищата, и сред разтърсвания от подземните взривове въздух стигам до гъста тълпа хора, вкопчани един в други, които се въртят в едно разширение на окопа. В същия миг човешката маса се срива, схватката агонизира. Виждам как Блер се изтръгва с провиснала на врата каска, с издрано лице. Надава див рев. Спъвам се в някакъв човек, който се е заловил за рамката на входа на укритието. Той отстъпва пред черната зееща предателска дупка и се държи с лявата ръка за рамката. С дясната няколко секунди размахва ръчна бомба. Ето тя ще избухне… Изчезва в трапа. Щом стига целта, гранатата експлодира. От лоното на земята й отвръща страхотен човешки вопъл. Човекът хваща втора граната.

Друг е грабнал от земята кирка, блъска и раздробява рамката на входа на друго укритие. Земята се срива и запушва входа. Няколко сенки тъпчат и ръкомахат върху този гроб.

И още други и други… Сред парцаливата тълпа оживели, стигнали с такъв щурм до този окоп, след като преодоляхме неумолимата преграда от снаряди и куршуми, едва различавам познатите лица, сякаш целият ни предишен живот изведнъж е останал някъде много далеч зад нас. Всички са странно променени. Настървени, побеснели.

— Защо спираме тук? — казва един и скърца със зъби.

— Защо не отиваме до следващия окоп? — пита ме друг разярен. — Сега, като сме тук, с няколко скока ще стигнем.

— И аз искам да продължим.

— И аз. Гадове с гадове.

Трепкат като знамена, горди и щастливи, че са оживели безмилостни, без задръжки, опиянени от себе си.

 

 

Стоим, тъпчем на място в превзетия окоп, този странен рухнал път, който лъкатуши в равнината и води от една неизвестност към друга.

— Поеми надясно!

Отново тръгваме в определена посока. Това придвижване вероятно е замислено някъде горе, далеч, от началството. Тъпчем меките тела, някои от които се движат, бавно се изместват, а от тях напират потоци кръв и викове. Мъртъвци са струпани надлъж и напреко като греди, като отломки върху ранените, мачкат ги, притискат ги, душат ги и им отнемат живота. За да мина, блъскам едно тяло с отрязана глава, от чийто врат блика кръв.

Сред стихийно срутените или натрупани големи отломки и пръст, над купищата ранени и мъртъвци; които мърдат едновременно, през движещата се гора от димни стволове, вкоренени в окопа, в цялото заобикалящо ни пространство вече се срещат само възпалени лица, облени в кървава пот, с искрящи очи. Някой групи сякаш танцуват, размахвайки ножове. Те са весели, безкрайно уверени в себе си, свирепи.

Боят неусетно стихна. Един войник казва:

— Е, сега какво ще правим?

Но ето че изведнъж някъде битката отново пламва: на двадесетина метра от нас, в равнината, при един завой на сивия окоп, избухва пушечен залп и разпръсква искри около някаква картечница, която се е окопала, стреля на откоси и изглежда, че се съпротивява.

Под димното крило на синкавожълто сияние се виждат войници, които обкръжават машината, мятаща мълнии, и обръчът около нея се затваря. Различавам наблизо силуета на Менил Жозеф, който се насочва прав, бяга да се прикрива, към мястото, където откъслечно лае картечницата.

От един ъгъл на окопа някъде между двама ни изсвистява куршум. Жозеф спира, олюлява се, навежда се и се отпуска на едно коляно. Изтичвам при него. Той ме гледа, докато приближавам.

— Няма нищо, бедрото… Мога сам да допълзя.

Изглежда усмирен, кротък като дете. Полека се примъква към окопа…

Сякаш още ми е пред очите, представям си съвсем точно мястото, откъдето бе изстрелян куршумът, който го улучи. Хващам вляво и като заобикалям, пропълзявам дотам.

Никой. Срещам само един от нашите — и той търси като мене. Паради.

Войници, които носят под ръка или на рамо различни железни части, подобни на огромни насекоми, ни блъскат. Те нахълтват в окопа и ни разделят.

— Седма рота превзе картечницата! — викат те. — Спря да лае. Като побесняла беше. Мръсна! Мръсна гад!

— Какво ще правим сега?

— Нищо.

Стоим безредно. Сядаме. Живите вече не пъхтят, умиращите вече не стенат. Сред дим и светлина, сред топовни гърмежи, които се носят от всички краища на света, вече не знаем къде сме. Няма нито земя, нито небе, те са слети в някакъв облак. После в тази драма на хаоса се обрисува едно първо затишие, общо забавяне на движенията и шумовете.

Стрелбата намалява, само там някъде в далечината разтърсва небето като кашлица. Възбудата спада, остава безкрайна умора, която се надига в нас и ни залива. Безкрайното чакане отново започва.

 

 

Къде ли е неприятелят? Навсякъде е оставил трупове. Видяхме цели редици пленници. Е то и сега се очертава една — еднообразна, неясна, димна на фона на мръсното небе. Но повечето, изглежда, са се пръснали в далечината. До нас достигат няколко несръчно изстреляни снаряда; пет пари не даваме. Ние сме спасени, спокойни, сами сме в тази пустош, където при безчислени трупове достигна само една редица живи.

Нощта се спусна. Облакът прах се разсея, на негово място надвисна полумрак, после мрак над безредната тълпа, просната надлъж. Хората се събират на групи, сядат, стават, ходят, облегнати или уловени едни за други. Събираме се, приклякаме между укритията, запушени от купища мъртъвци. Някои са сложили пушките си на земята и се разхождат към краищата на трапа с празни ръце, отблизо се вижда, че са почернели, обгорени, със зачервени очи, изкаляни. Почти не говорим, но започваме да се търсим.

Очертават се сенки с носилки. Те се вглеждат, навеждат се и пак поемат напред, хванали по двама дългите товари. Някъде вдясно от нас се чуват удари на кирки и лопати.

Скитам сред мрачната навалица.

На едно място, където насипът на окопа е сринат от бомбардировката и образува лек наклон, виждам човек. Още не се е напълно стъмнило. Със спокойствието си този човек, седнал замислено и загледан пред себе си, ми напомня статуя, поразява ме. Навеждам се и го познавам — ефрейтор Бертран.

Той обръща лице към мене и в тъмнината долавям умната му усмивка. Казва ми:

— Тъкмо щях да тръгна да те търся. Организирахме охраната на окопа, докато разберем къде са онези и какво става пред нас. Ще те сложа на пост с Паради в подслушвателен пункт, който пионерите току-що изкопаха.

Гледам сенките на минаващите и на застаналите неподвижно, които се очертават като мастилени петна върху сивото небе, приведени, свити в различни положения покрай полуразрушения насип. Сред потъмнелите и омиротворени от смъртта поля, по които от две години битките разместват или задържат цели градове войници над обширни дълбоки гробища, те приличат на странно движещо се незнайно пълчище от насекоми и червеи.

Две смътни фигури минават в сянката на няколко крачки от нас; разговарят тихо:

— Ама да не мислиш, братче, че аз ще седна да го слушам: така му наръгах щика си в корема, че после едва го измъкнах.

— Аз пък спипах четирима в една дупка. Викнах им да излязат и един по един ги наръгах, докато се измъкваха. Ръката ми до лакътя почервеня.

— Ех — продължава първият, — някой ден, като вземем да разправяме тия работи, ако се върнем, то се знае, на хората по нашенско, край печката и свещта, кой ли ще ни повярва? Да се пръснеш от яд, нали?

— Все ми е едно, само да се върнем — казва другият. — По-скоро да се тури край.

Обикновено Бертран говори малко, при това никога за себе си. Но сега казва:

— Трима ме нападнаха. Удрях като луд. Ах, всички бяхме като зверове, когато пристигнахме тук!

Гласът му се извиси със сдържан трепет:

— Но трябваше — каза. — Трябваше. Заради бъдещето.

После скръсти ръце и поклати глава.

— Бъдещето! — изведнъж извика той като пророк. — С какви ли очи ще гледат на тези кланета и подвизи хората, които ще живеят след нас и чиито съвести прогресът — а той неминуемо ще настъпи — най-сетне ще е просветлил? Та ние сами, ние, които ги вършим, не знаем дали трябва да ги сравняваме с делата на героите на Плутарх и Корней или с разбойническите безчинства? И все пак — продължи Бертран — погледни! Една личност се издига над войната и ще блести с красотата и забележителната си смелост.

Слушах, опрян на една тояга, наведен над него, поглъщах в тишината на здрача думите на този винаги мълчалив човек. Бертран каза високо, с ясен глас:

— Либкнехт!

После застана прав, все така скръстил ръце. Сведе красивото си лице, съсредоточено и замислено като лице на статуя, над гърдите си. Още веднъж изостави привичната си мълчаливост и повтори:

— Бъдещето! Бъдещето! Дело на бъдещето ще е да заличи това настояще, да го заличи повече, отколкото сме си мислили, да го заличи като нещо отвратително, срамно. И все пак това настояще беше необходимо, необходимо беше! Позор на военната слава, позор на войските, позор на войнишкия занаят, който превръща хората ту в тъпи жертви, ту в отвратителни палачи. Да, позор: това е истина, но истина, която има значение за вечността, а за нас още не. Запомни какво мислим ние сега! То ще стане истина тогава, когато ще се създаде цяла една истинска библия. Ще стане истина, когато бъде вписано между другите истини, които проясняването на съзнанието ще позволи да се разберат едновременно. Ние все още сме загубени, изгнаници далеч от тези бъдни времена. В сегашните дни, в сегашните мигове истината едва ли не е грешка, тази свята дума е богохулство!

Той се изсмя особено — някак звънливо, като насън.

— Веднъж им казах, че вярвам в пророчества, така, на смях.

Седнах до Бертран. Сега този войник, винаги готов да направи повече, отколкото е длъжен, и въпреки това бе останал жив, в моите очи се издигаше наравно с хората, които въплъщават една висша нравствена идея, имат силата да се освободят от случайното струпване на събития и са предопределени, стига само да се появят при по-необикновени обстоятелства, да господствуват над времето си.

— И аз винаги съм мислил за тези неща — пошепнах.

— Аха! — каза Бертран.

Спогледахме се безмълвно, малко изненадани, съсредоточени. След дълго мълчание той додаде:

— Време е да си поемеш караула. Вземи си пушката, ела!

 

 

… От нашия подслушвателен пункт гледаме как на изток се разгаря светлина като пожар, но по-синя, по-печална. Тя озарява небето под дълъг черен облак, проснал се, увиснал като дим от голям загаснал огън, като огромно петно над света. Пак настъпва утро.

Толкова е студено, че не можем да стоим неподвижно, макар да сме сковани от умора. Треперим, тресем се, зъбите ни тракат, очите ни сълзят. Постепенно, отчайващо бавно светлината пробива тънката скеля черни облаци в небето. Всичко е замръзнало, безцветно, пусто, навсякъде цари мъртва тишина. Скреж, сняг под тежка мъгла. Всичко е бяло. Паради се движи; прилича на белезникав призрак. И ние сме целите бели. Бях оставил торбата си на ръба на насипа в подслушвателния пункт и сега тя изглеждаше като увита в хартия. В дъното на дупката — малко сивкав неразтопен сняг като разяден, плува над черната кал, в която гизнат краката ни. Вън от дупката, по купчините, в траповете, над тълпата мъртъвци е метнато снежно було.

Две наведени сенки смътно изпъкват през мъглата; стават по-тъмни, приближават се към нас, подвикват ни. Това са войници, които идват да ни сменят. Лицата им са червени-кавокафяви и влажни от студ, скулите — като лъскави керемиди, но шинелите им не са посипани със сняг: войниците са спали под земята.

Паради излиза навън. Следя в равнината гърба му кат на Дядо Мраз, патешката му походка, обувките му, налепени с меки бели подметки. Превити надве, пристигаме в окопа: стъпките на тези, които ни смениха, са се отпечатали черни върху бялата земя.

В окопа, над който на места са опънати на колчета платнища, гарнирани с бяло кадифе или с моаре от скреж, като обширни неправилни палатки стоят изправени тук-таме часовои. Между тях наклякали тела стенат и се мъчат да се борят със студа, да защитят от него жалката топлинка на гърдите си, други са замръзнали. Един мъртвец е прав малко настрани, с крака в окопа, а гърдите и двете му ръце са положени върху насипа. Ровел е земята, когато е издъхнал. Обърнатото му към небето лице е покрито със скреж на петна като от проказа, клепачите му са бели, очите — също, мустаците му — измърсени с втвърдена лига. Навред около нас — смрад.

Спят и други, по-малко побелели от останалите: снежната покривка е ненакърнена само върху безжизнените неща: предмети и мъртъвци.

— Трябва да поспим.

Паради и аз търсим някакво убежище, дупка, в която да се сврем и да затворим очи.

— И да има мърша в някое укритие, нищо — мърмори Паради. — В този студ няма да смърдят и да ни пречат.

Вървим. Толкова сме уморени, че погледите ни се влачат по земята.

Сам съм. Къде ли е Паради? Сигурно е легнал някъде на земята. Може и да ме е повикал и да не съм го чул.

Срещам Мартро.

— Търся къде да легна да спя, бях караул — казва той.

— И аз. Хайде заедно да потърсим.

— Какъв е този шум, това сноване нагоре-надолу? — казва Мартро.

Чуват се приглушени стъпки и гласове откъм хода, който пресича окопа наблизо.

— Ходовете са пълни с войници и разни типове… Вие какви сте?

Един от тези, сред които се озоваваме, отговаря:

— От пети батальон сме.

Новодошлите спират. Те са в пълно бойно снаряжение. Този, който ни бе отвърнал, сяда за да си поеме дъх, върху една малка издадена заоблена торба пръст, слага гранатите при краката си. Бърше носа си с ръкав.

— Какво ще правите тук? Казаха ли ви?

— То се знае, че казаха: идваме да щурмуваме. Отиваме там докрая. — И той сочи с глава към север.

— Всичко ли сте си помъкнали?

— Решихме да си е с нас, това е.

Чува се команда:

— Напред!

Те стават и поемат. Още не са събудени, както трябва, очите им са подути, бръчките — подчертани. Има младежи с тънки вратове и блуждаещи очи, има възрастни, има и обикновени мъже. Вървят с обикновена, мирна крачка. Това, което им предстои да извършат, на нас, които вчера го направихме, ни се струва над човешките сили. А ето че те отиват на север.

— Събуждането на осъдените — казва Мартро.

Правим им път с чувство на възхищение и ужас.

Когато отминават, Мартро поклаща глава и шепне:

— От другата страна пък други се готвят само че със сиви униформи. Мислиш, че много му мислят за щурма ли? Да не си луд? Ами тогава защо са дошли? Знам, че от тях не зависи, ама пак и от тях си зависи, инак защо ще са тук?… Знам, знам, не е точно така, ама пак е чудно…

Но минава някакъв войник и той променя разговора.

— Я го гледай каква е върлина? Дълъг, дълъг, че чак остър! Аз зная, че не съм колкото трябва висок, ама пък и тоя е попрекалил. Винаги всичко знае тоя двуметров! За знаене, знае, никой не може го надмина. Ще го попитаме за някое укритие.

— Дупка ли търсите? — отвръща свръхвисокият и се навежда над Мартро като топола. — Колкото щеш, братче! Само това да искаш. На, там — и той протяга ръка като семафор — вила „Фон Хинденбург“. И ей там: вила „Глюкауф“. Ако не сте доволни, значи, сте много придирчиви. Може да има някой и друг квартирант на дъното, ама те са кротки наематели, не мърдат, пред тях можеш и на глас да говориш, знаеш!

— Ей, дявол да го вземе!… — извика Мартро след четвърт час, когато се настанихме в една от тези квадратни дупки. — Има и други наематели, пък оня, дългият гръмоотвод, нищо не спомена за тях!

Клепачите му се затваряха, но пак се отваряха и той си дръгнеше ръцете и бедрата.

— Умирам за сън! Ама да речеш, че спя, няма такава работа. То, братче, не се трае.

Започнахме да се прозяваме, да въздишаме и накрая запалихме едно парченце свещ, което беше мокро и не можеше да гори, макар че го пазехме с шепи. Гледахме се как се прозяваме.

Германското, укритие се състоеше от няколко отделения. Ние бяхме до една преграда от не добре съединени дъски; в помещение №2 също стояха будни войници: през процепите между дъските се процеждаше светлина, чуваха се гласове.

— Тия са от другия взвод — рече Мартро.

После машинално се вслушахме.

— Като бях в отпуска — бръмчеше невидим разказвач — най-напред ни беше такова, никакво, защото мислехме за клетия ми брат, дето беше изчезнал през март, сигурно убит, и за клетия малък Жюлиен от петнадесети набор, дето загина по време на нападенията през октомври. После малко по малко и на нея, и на мене взе да ни става добре, като сме заедно, пак бяхме щастливи, че сме заедно. Какво да правиш? Нашето пале, изтърсачето де, много ни разтушаваше. Искаше да си играе на войници с мене. Издялках му пушчица. Разправих му за окопите, пък то подскача от радост, като птиченце, стреля по мене и кряска. Ей, да му се не знае хлапето с хлапе, какво не прави! Ама войник ще излезе от него, като порасне! Чудо работа, ти казвам, братче, военен дух има!

Мълчание, После неясна глъчка, сред която долавяме думата „Наполеон“, след това глас, може би и същият, казва:

— Вилхелм е воняща гад, дето направи тая война. Ама Наполеон, виж, той е голям човек!

 

 

Мартро е застанал на колене край мене, едва осветен от малката свещ, в дъното на тази мрачна и не добре закътана дупка, където от време на време минава хладна тръпка и пъплят въшки, а от струпаните нещастни живи същества се носи миризма на саркофаг… Мартро ме гледа; като мен и той още чува думите на неизвестния войник „Вилхелм е воняща гад, ама Наполеон е голям човек“, и хвалбите му за войнствения дух на единственото останало в семейството момченце. Той отпуска ръце, клати уморената си глава и от слабата светлина върху преградата сянката повтаря тези две движения като рязка тяхна карикатура.

— Ех! — казва моят скромен другар. — Не сме лоши хора, ама сме нещастници, клетници. И сме глупави, прекалено глупави!

Той отново ме поглежда. В брадясалото му лице, подобно на муцуна на космато пале, светят големи красиви очи на куче, което се чуди, мисли, макар и още съвсем смътно, за разни неща и с чистото си непросветено съзнание започва вече да разбира.

Излизаме от укритието, където вече не може да се седи. Времето е поомекнало: снегът се е стопил и всичко пак е мръсно.

— Вятърът е изблизал захарта — казва Мартро.

 

 

Пращат ме да придружа Жозеф Менил до санитарния пункт при Пилоните. Подофицерът Анрио ми предава ранения и евакуационна бележка.

— Ако срещнете по пътя Бертран — казва ни Анрио, кажете му да побърза. Бертран отиде за свръзка тази нощ и от цял час го чакаме да се върне. Старият губи търпение и може всеки миг да го прихванат.

Потегляме с Жозеф. Малко по-блед от обикновено, той е все така мълчалив, върви бавно. От време на време се спира със сгърчено лице. Минаваме през ходовете.

Изведнъж пред нас изниква човек. Оказва се Волпат. Той предлага:

— Да дойда с вас до подножието на склона, а?

Няма работа, разхожда се, върти един великолепен бастун със спирални орнаменти и тръска в ръка като кастанети скъпоценните ножици, които винаги носи със себе си.

Щом стигаме до място, защитено от куршуми (оръдията не стрелят), тримата излизаме от хода. Едва стъпваме вън и се натъкваме на струпани хора. Вали. През тежките като тъжни дървета, вкопани в земята крака, сред мъглата, върху сивкавото поле виждаме мъртвец.

Волпат се провира до проснатото тяло, около което стоят хората. Обръща се изведнъж и ни вика:

— Пепен!

— Ах! — изстенва полуприпаднал Жозеф.

И се обляга на мене. Приближаваме. Пепен лежи с протегнати, сгърчени ръце и крака, а лицето му, по което се стича дъждът, е подпухнало, натъртено, страшно сиво.

Някакъв войник с кирка в ръка и запотено лице, цяло набраздено с черно, ни разказва как е умрял Пепен:

— Влязъл в някакво укритие, дето се били скрили шваби. Не знаехме, че е там, и задимихме бърлогата, за да я очистим, и горкото братче, намерихме го след операцията сгърчено, проснато като котешко черво сред тия мърши, швабите, дето той преди това ги бил изкормил, и то чиста работа, дума да няма, нали съм месар в едно парижко предградие, разбирам от занаята.

— Отделението ни намалява с още един! — казва Волпат, когато си тръгваме.

Стигаме до върха на урвата, в началото на платото, което бясно бяхме щурмували снощи, а сега не можем да познаем.

Полето, което тогава ми се бе сторило съвсем равно, всъщност е наклонено и е превърнато в ужасна костница, осеяна с трупове. Нещо като гробище, ако се махне горният пласт земя.

Групи обикалят, ровят, за да разпознаят убитите през миналия ден и през нощта, обръщат ги, мъчат се да установят самоличността им по някоя подробност въпреки обезобразените лица. Един от търсачите измъква от ръката на един умрял разкъсана, изтрита снимка, нещо като мъртъв портрет.

Черният дим на снарядите се извива в небето, после те избухват далеч над хоризонта; ята гарвани като облак черни точки се реят в небето.

Долу, сред бездиханната тълпа, се разпознават зуави, стрелци и легионери от майската атака — изгнили, обезличени. Нашите линии тогава свършваха до Бертонвалската гора, на пет-шест километра оттук. При този щурм, един от най-страхотните в сегашната, а и във всички войни, те достигнали устремно, тичешком дотук. Излезли напред от щурмовата вълна, те били подложени на обстрела на картечниците, намиращи се отляво и отдясно на линиите, които подминали. От месеци вече смъртта е изпила очите им и е разяла страните им, но дори в техните останки, разпръснати от природните стихии и вече станали почти на прах, личат пораженията от картечниците, които са ги унищожили, пробивайки гърбовете и кръста им, прерязвайки ги на две по средата. Край черните восъчни като на египетски мумии глави, пълни с ларви и останки от насекоми, сред които в кухините стърчат бели зъби, край осакатени ръце, като коренища в поле, се виждат очистени жълти черепи с червени фесове, чиито сиви калъфи се ронят, сякаш са от папируси. Бедрени кости се подават от купчини дрипи, слепени от червеникава кал или от дупките в разнищен плат, покрит с нещо като катран, стърчи част от гръбначен стълб. Ребра покриват земята като стари клетки, а край тях са разхвърляни парчета охлузгани каиши, манерки и пробити сплескани канчета. Около една накълцана раница върху купчина кости, парчета плат и снаряжения са пръснати равномерно бели точки: като се наведеш, виждаш, че това са кости от пръстите на ръцете на това, което някога е било труп.

Тук-таме продълговати могилки — защото в края на краищата земята все пак приема тези мъртъвци без гробове, — от които се подава само парче плат, сочат, че едно човешко същество е било унищожено на тази точка на света.

Германците, които вчера са били още тук, са изоставили своите войници непогребани до нашите, както свидетелствуват три трупа пред нас, разложени един върху друг; фуражките им са сиви, с червен кант под сива каишка, куртките сивожълти, лицата зелени. Опитвам се да разгледам чертите на един от тях: от основата на врата до кичурите коси, залепени за шапката, се вижда само землиста маса, лицето е превърнато в мравуняк, а на мястото на очите — два изгнили плода. Другият — кух, изсъхнал, е проснат по корем; гърбът му виси на парцали, почти нищо не е останало от него, ръцете, краката и лицето са забити в пръстта.

— Гледайте, този е скорошен…

Посред полето в дъждовния леден въздух на първата бледа утринна светлина след оргията на снощното клане стърчи глава, забучена в земята; безкръвна, влажна глава с голяма брада.

Един от нашите е — каската е до него. Под подпухналите клепачи се вижда малко от стъкленосините очи, една устна лъщи като гол охлюв над тъмната брада. Сигурно е паднал в яма от снаряд и е бил улучен от друг снаряд; погребан е като германеца с котешкото лице в „Червената кръчма“.

Не мога да го позная — казва Жозеф, който върви много бавно и едва говори.

— Аз го познах — отвръща Волпат.

— Този брадатия ли? — пита с безжизнен глас Жозеф.

— Няма брада. Ще видиш.

Волпат кляка, прокарва края на бастуна си под брадичката на трупа и откъртва буца кал, залепена на главата като брада. После прибира каската на мъртвеца, слага я на главата му и за миг задържа пред очите му дупките на прословутата си ножица като очила.

— Ах! — извикваме ние тогава. — Това е Кокон!

— Ах!

Когато човек узнае за смъртта на някой от онези, които са се сражавали до него и са живели точно същия живот, или пък го види мъртъв, преди да успее да схване какво се е случило, усеща удар право в сърцето. Сякаш изведнъж узнава за собствената си смърт. Едва след това започва да скърби.

Гледаме тази отвратителна отсечена глава, тази отрязана глава, която вече жестоко заличава спомена за самия човек. Още един другар по-малко… Стоим потресени край него.

— Той беше…

Ще ни се да поговорим. Не ни идва наум нищо достатъчно сериозно, достатъчно значително, достатъчно истинско.

— Хайде да вървим — с усилие изрича Жозеф, мъчен от остра физическа болка. — Нямам сили да се спирам непрекъснато.

С последен кратък, почти разсеян поглед напущаме бедния Кокон, бившия човек-цифра.

— Човек не може да си представи… — казва Волпат.

… Не, не може да си представи. Съзнанието не е в състояние да възприеме. Толкова загуби наведнъж. Вече има съвсем малко оцелели. Но ние смътно чувствуваме величието на мъртвите. Те всичко са дали; малко по малко са дали цялата си сила, а после, накрая, и себе си. Преминали границата на живота, в техния подвиг има нещо свръхчовешко, нещо съвършено.

— Гледай, тоя току-що е улучен, а пък…

Прясна влажна рана е зинала на врата на едно тяло почти като скелет.

— Плъх ще да е — казва Волпат. — Труповете са отдавнашни, ама плъховете ги поддържат… До всяко или под всяко тяло виждаш умрели плъхове, може и да са отровени. Ето и този горкичкият ще ни покаже своите плъхове.

И той вдига с крак сплескания труп и отдолу наистина намираме, два умрели плъха.

— Иска ми се да намерим Фарфаде — мърмори Волпат. — Казал му бях да чака, като тичахме, и той се беше вкопчил в мене. Горкото момче, дано да е дочакало!

И той започва да ходи нагоре-надолу, тласкан от странно любопитство към мъртъвците. Безразлични, те го препращат един на друг, а той на всяка крачка поглежда към земята. Изведнъж надава тревожен вик. Маха ни с ръка и коленичи пред един мъртвец.

— Бертран!

Остро, непреодолимо вълнение ни обзема. Ах, та той бил убит, и той като другите, този, който успяваше да въздействува на всички ни със своята енергия, с ясния си поглед! Убит, паднал е, изпълнявайки дълга си, както винаги. Най-сетне е намерил смъртта там, където тя го е дебнела!

Гледаме го, после се извръщаме и очите ни се срещат.

— Ех!…

Поразени сме не само от неговата смърт, поразени сме и от вида на трупа му. Ужасен е. Смъртта е придала някакво смешно изражение на този човек, който беше толкова красив и спокоен. Косите му са разпилени върху очите, мустаците са олигавени и захапани, лицето — подпухнало. Той се смее. Едното му око е широко разтворено, другото слепнало, езикът изплезен. Ръцете му са протегнати на кръст с разтворени длани, с разперени пръсти. Десният му крак е разкрачен встрани, левият, който е счупен от парче снаряд и кърви — Бертран е умрял от кръвоизлив, — цял е разчленен, мек, като без кости, завит на кравай. По зловеща ирония на съдбата в последните гърчове на агонията той се е разкривил като палячо.

Подреждаме, изправяме трупа, възвръщаме покоя на страшната маска. Волпат изважда от джоба му портфейл и го поставя между собствените си книжа, до снимката на жена си и децата — ще го занесе в канцеларията. След това поклаща глава:

— Този беше наистина свестен човек, братче. Щом кажеше нещо, значи, беше истина. Ех, още много имахме нужда от него!

— Да, щяхме да имаме нужда от него, винаги.

— Ей, да му се не знае!… — шепне Волпат и потръпва.

Жозеф тихо повтаря:

— Дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Равнината е покрита с хора като площад: отреди в наряд, отделни войници. Тук-таме санитарите започват търпеливо, бавно огромната си, непосилна работа.

Волпат ни напуща, за да отиде да съобщи в окопа нашите две траурни вести и особено за голямата загуба — за Бертран. Той казва на Жозеф:

— Няма да се забравяме, нали? Пиши от време на време само: „Всичко е наред, подпис: Камамбер“, нали?

И изчезва сред хората, стълпени в това пространство, завладяно вече от безконечния мрачен дъжд.

 

 

Жозеф се обляга на мене. Слизаме в урвата.

Склонът, по който се спускаме, се нарича Зуавските килийки… Тук зуавите, взели участие в майската атака, започнали да копаят индивидуални укрития, край които са избити. Някои, повалени при едва започната дупка, още държат в оголените си от плът ръце лопатата или я гледат с дълбоките си орбити с втвърдени останки от очи. Земята е до такава степен осеяна с мъртъвци, че където пръстта се е сринала, стърчат крака, полуоблечени скелети, цели костници от черепи, наредени един до друг върху стръмния склон като порцеланови буркани.

Тук, в пръстта, има няколко слоя мъртъвци и на много места снарядите са изровили най-долните и са ги пръснали над новите. Дъното на урвата е цялото покрито с останки от оръжие, долни дрехи, съдове. Стъпваме по парчета от снаряди, върху инструменти, хлябове и даже сухари, разпилени от торбите и още нестопени от дъжда. Канчетата, кутиите с консерви, каските са пробити, цели в дупки от куршуми, превърнати в решета с най-различен вид и форма; а коловете, колкото са останали, са изкривени и надупчени.

Окопите, които минават в тази долина, приличат на сеизмични пукнатини и ти се струва, че над развалините от земетресението са изсипани цели коли с най-различни предмети. А там, където няма мъртъвци, самата земя е като мъртва.

Прекосяваме неравния криволичещ Международен ход при един завой. Покрит с разхвърляни, още тръпнещи разноцветни дрипи, обезформеният ров е като убит. Навсякъде край някаква барикада от пръст, която го прегражда, са струпани безредно, объркано, като порой германски трупове, осъдени на вечни мъки; някои се подават от кални пещери сред купища греди, въжета, железни лиани, кошове с пръст, леси; до барикадата е изправен труп, забучен сред останалите трупове; друг стърчи, наклонен на една страна в зловещото място: те напомнят затлачено колело, разбито крило на вятърна мелница; и над всичко, над този потоп от смет и гниеща плът са пръснати купища религиозни картинки картички, брошурки, листчета с отпечатани с готически букви молитви, които са се изтърсили от изтърбушени дрехи. Сякаш се стремят да украсят с белотата, с лъжите и безполезността си тези чумави брегове, тази долина на разрухата.

Търся сигурно място, през което да преведа Жозеф, понеже той все повече се вцепенява: струва ми се, че раната му се разпростира по цялото му тяло. Крепя го и гледам зловещото срутване, над което вървим, докато той нищо не вижда.

Един фелдфебел седи, опрян на изпотрошените дъски, които са образували там, където в момента стъпваме, будка за караул. Под окото му — дупчица: ударен е с щик и е закован за дъските. Пред него седи войник, опрял лакти на коленете, а юмруци на врата; цялата горна част на черепа е отнесена като черупка на варено яйце… До тях като страшен караул стои изправен половин човек: прерязан, пресечен на две от главата до таза; опрян е прав на пръстената стена. Не се знае къде е другата половина на този човешки стълб; окото му виси, а синкавите му черва са се увили като спирали около крака.

На земята краката ни откъртват залепени окървавени извити, изкривени, огънати от силата на удара френски щикове.

През един процеп в нащърбения насип откриваме вдлъбнатина, където се намират тела на войници от пруската гвардия. Те са коленичили, сякаш се молят, и така са простреляни, намушкани. В гърбовете им зеят кървави дупки. От тази група са измъкнали на ръба един огромен сенегалец; застинал в положението, в което е умрял, целият сгърчен, той стърчи над окопа като закачен и гледа двете си китки, отрязани вероятно при експлозията на гранатата, която е държал: цялото му лице е изкривено, сякаш дъвче червеи.

— Тук — казва ни един войник от алпийските войски, който минава край нас, — изиграха номера на бялото знаме, ама нали си имаха работа с негри, можеш да си представиш колко успяха!… На, ей го бялото им знаме на тия мърши, с него искаха да се спасят.

И той взема от земята и разтърсва дълга пръчка с квадратно бяло парче плат, заковано на върха, което невинно се разгъва.

… Редицата войници с лопати се точат по разнебитения ход. Те имат нареждане да сринат пръстта в окопите, колкото са останали, и да ги запълнят, за да погребат труповете на място. Така тези работници с каски тук ще извършват едно справедливо дело: ще зарият дупките и без това полузапълнени с вражески трупове и ще изравнят полето, както е било преди.

 

 

От другата страна на хода ме викат: на земята е седнал човек, опрян на кол — чичо Рамюр. През куртката и шинела, които са разкопчани, се виждат бинтованите му гърди.

— Санитарите дойдоха да ме превържат — казва ми той с глух, тих, хрипкав глас, — но няма да могат да ме отнесат, преди да се стъмни. Ама аз си знам, че няма да ме бъде, всеки миг може да умра.

Той клати глава и ме моли:

— Постой малко при мене.

Разнежва се. От очите му капят сълзи. Посяга и хваща ръката ми. Иска му се дълго да ми говори, едва ли не да ми се изповяда:

— Преди войната бях свестен човек — казва той през сълзи. — От сутрин до вечер работех да храня домочадието. После дойдох тук да убивам шваби. Пък сега мене ме убиха… Слушай, слушай, не си отивай, послушай ме…

— Трябва да заведа Жозеф, едва се държи на крака. После ще се върна.

Рамюр вдигна разплаканите си очи към ранения.

— Не само жив, ами и ранен! Отървал се е от смъртта? Ех, някои жени и деца имат късмет. Хубаво, заведи го и се върни… Дано те дочакам…

Сега трябва да изкачим другия склон на урвата, поемаме по неравния ощърбен стар ход 97.

Изведнъж яростно свистене раздира въздуха. Високо над нас се разразява буря от шрапнели… Сред жълтеникави облаци избликват камъни и се пръскат на страхотни рояци. В небето трещят и вият гръмотевици, избухват и се пръскат по склона, разорават хълма и изравят старите кости на земята. Гърмящите мълнии зачестяват, разгръщат се в правилен ред.

Отново започва преграден огън.

Войниците крещят като деца:

— Стига! Стига!

В настървеността на смъртоносните машини, в механичния адски жупел, който се сипе от небето и ни преследва, има нещо свръх силите и волята, нещо свръхестествено. Хванал ръката ми, Жозеф стои прав и през рамо гледа пороя взривове. Превива врат като обезумяло преследвано животно.

— Ех, пак ли. Няма ли край! — ръмжи той. — Какво ли не направихме всички. Какво ли не видяхме… И ето, пак започва. Не, не!

Той пада на колене, задъхва се, хвърля пуст, пълен с омраза поглед напред, назад. Повтаря:

— Та няма ли край, няма ли най-сетне да свърши!

Хващам го под мишницата и го изправям.

— Ела, за тебе вече иде краят.

 

 

Трябва да наберем търпение, преди да се изкачим. Сещам се, че трябва да се върна при агонизиращия Рамюр, който ме чака. Но Жозеф се е вкопчил в мене, освен това виждам, че около мястото, където оставих умиращия, се трупат хора. Отгатвам: сигурно няма смисъл да отивам при него.

Урвата, където се намираме двамата, вкопчени един в друг под бурята, се тресе под краката ни и при всеки удар се усеща глухият самум на снарядите. Но в хлътнатината, където се намираме, почти не рискуваме да бъдем засегнати. Щом стрелбата стихва, войници, които чакат като нас, излизат на открито и започват да се изкачват — това са носачи, които полагат невероятни усилия, за да се катерят, мъкнейки тяло; те напомнят упорити мравки, блъскани назад от струя песъчинки; други вървят на двойки или сами — те са ранени или свръзки.

— Да вървим — казва Жозеф, отпуснал рамене, и измерва с очи склона, последния етап на своята голгота.

Стърчат дървета: редица оголени върбови стволове, някои широки като лица, други издълбани, зинали като изправени ковчези. Местността, сред която се мъчим да вървим, е разбита, преобърната, с хълмове, пропасти и тъмни издутини, сякаш буреносни облаци са се изтъркулили по нея. Над тази черна, изтерзана земя разбитите бягащи дънери се изрязват върху кафявото, издрано, на места млечно и смътно искрящо небе — небе като от оникс.

На входа на 97-и ход един напреко повален дъб извива огромната си снага.

Някакъв труп запушва входа. Главата и краката му са в земята. Тинестата вода, която сълзи в хода, е покрила останалата част с пясъчен гланц. Под това влажно було се издуват гърдите и коремът, покрити с риза.

Прескачаме вкочаненото, лигаво и светло като корем на гущер тяло — това се оказва трудно поради меката хлъзгава почва: принудени сме да забием ръцете си до китките в калния насип.

В този миг долита адско свистене. Навеждаме се като тръстики. Шрапнелът избухва оглушително и ослепително във въздуха пред нас и ни зарива под планина тъмен дим, който страшно фучи. Един войник, който тъкмо се качва, размахва ръце във въздуха и изчезва, отхвърлен в някоя дупка. Гласове се издигат и падат като отломки. Докато през голямото черно було, което вятърът изтръгва от земята и отнася към небето, се вижда как санитари оставят носилката, тичат към мястото на експлозията и вдигат нещо безжизнено, аз си припомням незабравимата картина на нощта, в която моят брат по оръжие Потерло, чието сърце беше изпълнено с надежда, сякаш отлетя с прострени ръце сред пламъка на един снаряд.

Най-сетне стигаме върха. Там стърчи като триангулачен знак един ранен, който навява ужас. Стои изправен, вятърът го разклаща, но той стои прав — като забучен. Под вдигнатата му издута качулка се вижда сгърчено от вопъл лице. Отминаваме това своего рода крещящо дърво.

Стигаме до нашата предишна първа линия, тази, откъдето се хвърлихме в атака. Сядаме на един банкет за стрелба и се облягаме на стъпалата, които пионерите изкопаха в последния миг, за да минат нашите. Велосипедистът Йотерп, когото отпосле пак срещнахме, минава и ни казва: „Добър ден.“ Но се връща и изважда от маншета си плик, чийто край се подава като бял галон.

— Нали ти — обръща се към мене той — ще вземеш писмата на Бике, който умря?

— Да.

— Ето, това е върнато. Адреса го няма.

Пликът вероятно е бил най-отгоре в пакета и се е наквасил; сега върху изсъхналата и поизтрита хартия адресът не може да се прочете сред лилавите разлети петна. В един ъгъл само е останал адресът на изпращача… Внимателно изваждам писмото. „Мила мамо…“

— Аха! Спомням си!…

Бике, който сега лежи под открито небе, в същия окоп, където си почиваме, писа това писмо неотдавна, когато бяхме на почивка в Гошен-л’Абе през един великолепен сияен следобед, в отговор на едно писмо на майка си, чиито тревоги бяха неуместни и го бяха разсмели.

„Ти мислиш, че съм на студено, под дъжда, в опасност. Нищо подобно, напротив. Това се свърши. Топло е, потим се и единствената ни работа е да се разхождаме на слънце. Смях се на писмото ти…“

Пак слагам в зацапания тънък плик писмото; ако случайността не бе осуетила тази нова ирония на съдбата, старата селянка щеше да го чете в мига, когато сред студ и буря от тялото на сина й е останало само малко мокра пепел, която се процежда и се стича като тъмен извор върху насипа на окопа.

Жозеф е облегнал глава назад. По едно време очите му се затварят, устата му се полуотваря, той диша запъхтяно.

— Дръж се! — казвам му.

Той отваря очи.

— Ех! — отговаря ми. — Не на мене трябва да казваш това. Виж онези: те се връщат там, а и вие ще се върнете. За вас продължава. Ах! Трябва наистина да си силен, за да продължаваш, да продължаваш.