Анри Барбюс
Огънят (8)

VIII
Отпуската

Йодор седна за малко край кладенеца, преди да поеме през нивята по пътя, който води за окопите. Уловил с две ръце едното си коляно, той вдигна бледата си муцунка с две плоски четчици над крайчетата на устните вместо мустаци под носа, започна да си подсвирква, а после се прозина до сълзи пред лицето на зората.

От обоза, спрян край близката гора, същински цигански табор, с върволица коли и коне, един войник се насочи към крайпътния кладенец с две брезентови ведра, които при всяка крачка подскачаха в ръцете му. Той спря пред пехотинеца, който беше без оръжие, с издута торба и сънен.

— Отпускар ли си?

— Да — отвърна Йодор, — връщам се от отпуска.

— Тогава, батинка, не си за жалене, щом шест дена си се развявал — рече обозният войник и се отдалечи.

По пътя се зададоха четирима души. Вървяха бързо с тежки стъпки. От калта обувките им изглеждаха огромни, същински карикатури на обувки. Зървайки профила на Йодор, спряха като един човек.

— Ей го Йодор! Хей, Йодор! Ей, тоя стар дявол, значи, се върна, а? — развикаха се те и се спуснаха към него, протягайки му такива големи ръце, че сякаш бяха в ръкавици от червеникава вълна.

— Здравейте, деца — рече Йодор.

— Добре ли изкара? Има да разправяш, синко, а? Има да разправяш!

— Да — отвърна Йодор. — Не беше лошо.

— Връщаме се от наряд за вино; наляхме се до козирката. Заедно ще вървим, нали?

Те слязоха един след друг по крайпътния насип, уловиха се подръка и после поеха през полето, покрито със ситен сив чакъл, по който стъпките им шумяха, като че месеха тесто в нощви.

— Е, значи, видя се с жена си, малката Мариет, нали само за това живееше, щом отвореше уста, и все Мариет, та Мариет!

Бледото лице на Йодор се сви.

— То се знае, че я видях, жената де, ама само веднъж. Нямаше накъде по-мръсно да излезе. Нямах късмет, това си е.

— Как така?

— Как ли! Нали знаеш, че живеем във Вилер л’Абе, селце с четири къщи, край пътя, ни повече, ни по-малко. Едната е нашата лавка, дето тя я държи или се мъчи да я държи, откак селото ни не е под обстрел. Та взела тя, че поискала открит лист за Мон-Сент-Елоа, където са моите старци, щото знаеше, че аз там ще ида в отпуска. Нали разбираш номера? И понеже си е умна женичка, поискала открит лист много преди деня, когато смятахме, че ще ми дадат отпуска. Нищо, ама аз, като тръгнах, тя още не си беше получила открития лист. Аз пък тръгнах, нали знаеш, в ротата не бива да се изпуска редът. Така че стоях със старите и чаках. Не че не ги обичам, ама ме беше яд. Те се радваха, че съм с тях, ама им беше криво, дето на мене ми беше криво. Какво да правиш? На края, на шестия ден, вече отпуската ми изтичаше, на другия ден щях да се връщам, пристига едно момче с колело, синът на Флоранс, и ми носи писмо от Мариет, още нямала открит лист…

— Ех, дявол да го вземе! — извикаха всички.

— … само едно нещо ми оставаше да направя — продължи Йодор. — Да накарам кмета на Мон-Сент-Елоа да иска разрешение от военните власти да отскоча до Вилие, та да я видя.

— Това още първия ден е трябвало да направиш, а не на шестия!

— То се знае, ама ме беше страх да не се разминем с нея и да я изпусна, щото още от пристигането си взех да я чакам на вратата. Направих, каквото тя ми беше казала.

— Е, видяхте ли се в края на краищата?

— Само за един ден, речи го, за една нощ — отвърна Йодор.

— И това не е малко! — многозначително извика Ламюз.

— Е, да! — обади се Паради. — За една нощ дявол като тебе маса нещо свършва и дори подготвя!

— То се знае, я го виж какъв е уморен! Попрекалил е тоя нехранимайко! Мърша с мърша!

Йодрр само клатеше бледото си сериозно лице под пороя от мръсни шеги.

— Запушете за малко плювалниците си, момчета.

— Хайде, разказвай, малкия!

— То не е за разправяне — рече Йодор.

— Казваше, че ти било тежко със старите, нали?

— Ами тежко ми беше. Те се опитваха да ми заменят Мариет с хей такива парчета свинско пушено, от нашето, със сливова, дрехите ми кърпеха, грижеха се… Даже забелязах, че не се джафкаха както обикновено. Ама, нали разбираш, не е същото. И все вратата гледах дали няма да помръдне и да стане на жена. Така че отидох при кмета и потеглих вчера, към два часа следобед — четиринайсет часа, искам да кажа, вече толкова броях часовете от миналия ден! Оставаше ми само една нощ отпуска! Привечер, като наближавам, разпознавам местността през вратата на теснолинейката, която още се движи тук-там по отделни малки сектори, ама не съвсем. Ту изведнъж ми се стори съвсем позната, ту се стопи. Като че почне да ми говори, после млъква. Накрая слязохме и отгоре на всичко трябваше да вървим пеша до последната гара. Никога, братче, никога не ми се е случвало такова време: шест дена валя, шест дена небето така ми и премива земята, че чак я разми. Беше станала мека, мърда такава, пълзи към дупките и прави други дупки.

— И тук беше така. Едва тази нощ престана да плющи.

— Такъв си ми е късметът. Та навсякъде поточетата бяха придошли и нови потекоха, а синорите на нивите като размацани черти на хартия. По хълмовете водата просто се стичаше направо от горе до долу. И вятърът в тъмното изведнъж носи дъждовен облак, препуска, бие в краката, в лицето, във врата. Здраве да е. Стигаме пеша до гарата. Нищо вече не може да ме уплаши, да ме накара да се върна!

Но ето ти, събираме се няколко души, и други отпускари, те не бяха за Вилйе, ама трябваше да минат през там и после да продължат. Така че стана цяла компания… Петима стари другари, дето не се познавахме. Гледам, нищо не мога да различа. Там е било още по-бомбардирано, отколкото тук, пък и вода, тъмно.

Казвам ви, нашето село има само четири къщи. Ама са далеч една от друга. Стигаме височината. Не ми беше много ясно къде сме, нито пък на другарите; те имаха представа за местността, защото бяха от околността; а дъжд се лее като из ведро.

То се знае, бързаме. По едно време се заточваме. Минаваме край чифлика на Альо — същински каменен призрак! — там е първата къща. Парчета стени, като раздърпани колони, се подават от водата, все едно, че къщата е потънала. Другата къща, малко по-далеч, и тя удавена.

Нашата е третата. Тя е край пътя, най-горе на стръмното. Катерим се, тъмно, дъждът бие срещу нас, ръси като картечница, заслепява ни — просто мокър студ ни влиза в очите.

Ето я и къщата. Тичам като откачен, като негър на щурм. Мариет! Виждам я през дъжда, през тъмнината на прага на вратата с ръце към небето — дъждът плющи и я тласка навътре и тя се огъва и се държи за вратата, също като света Дева в ниша. Търча в галоп, ама пак се сетих да махна с ръка на другарите да вървят след мене. Бухнахме се в къщи. Мариет тихичко се смее, очите й насълзени, защото ме вижда, чака да останем сами, че заедно да се смеем и да плачем. Казвам на момчетата да си починат, да седнат кой където намери столове, на масата.

— Къде отиват господата? — пита Мариет.

— Отиваме във Вовел.

— Исусе Христе! — вика тя. — Как ще стигнете дотам?! Няма да можете да вървите два километра в тъмното по тия разбити пътища, пък и навсякъде реки текат. Хич не се опитвайте.

— Нищо, тогава утре ще идем. Само ще потърсим къде да прекараме нощта.

— Идвам с вас — викам, — до чифлика на Обесения. Там място колкото щеш. Ще му откъртите един и щом се зазори, на път. Става, нали? Хайде да бягаме.

Тая къща е последната във Вилие, тя е на самия склон най-отгоре: сигурно не е пълна с вода и кал.

Пак излизаме и какъв бяг му удряме само! Мокри бяхме, че чак не се траеше, водата влизаше в чорапите през подметките, през дрехите, колената ни просто подгизнаха. Преди да стигнем до Обесения, срещаме една сянка с дълга черна дреха, с фенер. Вдига тя фенера, гледаме: златни нашивки на ръкава, нагрочено лице.

— Вие какво правите тук бе? — вика сянката, изправя се малко и си слага ръката на кръста, а дъждът трополи като град по качулката.

— Тези са отпускари от Вовел. Не могат да стигнат до тях си тая вечер. Искат да преспят в чифлика на Обесения.

— Какви ги разправяте? Тук ли да преспят? Вие е всичкия ли сте си? Тук е полицейски участък. Аз съм дежурен подофицер. В сградата има швабски пленници. И ще ви кажа, да се изпарявате веднага, че да си нямате неприятности. Лека нощ.

Обръщаме се кръгом и тръгваме надолу, препъваме се като пияни, плъзгаме се, задъхваме се, газим водата и се пръскаме. Един от другарите ми крещи през дъжда и вятъра:

— Ще те изпратим до вкъщи, щом няма къде да отидем, време много.

— Ами къде ще спите?

— Все ще намерим, не бери грижа, все ще изкараме някой и друг час така.

— Ще намерите, къде ще намерите, то не е речено, че ще намерите, — викам им аз. — Я влезте за малко.

— Щом е за малко, не се отказваме.

И пак пристигаме при Мариет петимата един след друг като мокри кокошки.

Натъпкваме се в нашата стаичка, друга няма в къщата, не е дворец.

— Слушайте, госпожа, тук няма ли зимник? — пита един войник.

— Има, ама е пълен с вода — отвръща Мариет, — даже последното стъпало на стълбата не се вижда, пък те са само две.

— Ей, дявол да го вземе — вика човекът, — щото виждам, че таван няма.

След малко той става.

— Лека нощ, братче — вика. — Ние тръгваме.

— Какво, другари, къде ще тръгвате в такова време?

— Ами какво — казва човекът, — няма да ти пречим да се видиш с жена си, я!

— Ами как, братче?

— Никакво „как“. Сега е девет вечерта, а ти трябва да потеглиш, преди да съмне. Хайде, лека нощ. Тръгвайте да вървим.

— То се знае! — викат момчетата. — Лека нощ на всички.

И отиват към вратата, отварят я. Мариет и аз се спогледахме. Не мръднахме. После пак се спогледахме и се спуснахме след тях. Аз дърпам един за пеша на шинела, тя друг за колана, от тях просто вода тече.

— Дума да не става. Няма да ви пуснем да си вървите. Тая няма да я бъде.

— Ами…

— Никакво „ами“ — отговарям аз, пък тя затваря вратата.

— Е, и какво стана? — пита Ламюз.

— Ами нищо — отвръща Йодор. — Цяла нощ си кротувахме. Седяхме, прозявахме се, сякаш бдим край мъртвец. Отначало поприказвахме. От време на време някой казваше:

— Още ли вали?

И отиваше да погледне. После казваше:

— Вали.

Пък то се и чуваше.

Един едър такъв, с мустаци, същински българин, като луд се мъчеше да не заспи. Понякога този или онзи задреме, ама все някой отвори очи от учтивост и се прозине или стане за малко, за да се настани по-удобно.

Мариет и аз не заспахме. Гледахме се, ама и другите поглеждахме и те ни поглеждаха. Това беше.

Съзори се, прозорецът побеля. Станах и отидох да видя какво е времето. Дъждът почти не беше намалял. В стаята кафявите фигури се раздвижиха, запъшкаха. Очите на Мариет се бяха зачервили, дето толкова ме беше гледала цяла нощ. Между мене и нея седеше един войник, тракаше със зъби и си тъпчеше лулата.

На прозореца се почука. Поотворих го. Подаде се един с каска, от него тече вода — оня ми ти вятър като хала нахлу през прозореца, сякаш той го бе домъкнал — и пита:

— В тая лавка може ли човек да получи едно кафе?

— Ей сега, господине, ей сега! — вика Мариет.

И стана от стола си, поизтръпнала. Не говори, оглежда се в парчето огледало, поопипва косите си и казва просто женичката:

— Ще направя кафе за всички.

Като изпихме кафето, вече трябваше да се тръгва. Пък и клиенти едно след друго взеха да се обаждат, да надничат.

— Хей, майчице! — викаха те и надзъртаха през открехнатия прозорец. — Ще има ли кафенце? Три да бъдат! Четири!

— И още две! — обажда се друг глас.

Момчетата отиват при Мариет да си вземат сбогом. Ясно им е, че тая нощ са били излишни, ама не знаят дали да отворят дума за това или да си мълчат.

Едрият „българин“ вика:

— Додеяхме ви, нали, малка госпожо?

Казва го другарят тъй, от учтивост.

Мариет му благодари и му подаде ръка.

— Няма нищо, господине, приятна отпуска!

А аз, като я прегърнах, че като я целунах, колкото можах по-дълго, цяла половин минута… Не бях доволен, то се знае, ама пък бях доволен, щото Мариет не се съгласи да остави другарите на дъжда като кучета. Пък усетих, че и тя е доволна, дето аз не съм ги оставил.

— Ама чакайте, то така не може — вика единият от отпускарите, вдига пеша на шинела си и бърка в джоба на панталона. — Така не може. Колко ви дължим за кафето?

— Нищо. Тази нощ преспахте у дома, вие сте мои гости.

— Е, така не може, госпожа!…

И като взеха да се препират, да си кимат едни на други! Братче, каквото искаш казвай, бедняци сме, ама свестни хора, просто да ти е драго.

— Е, хайде, да се бяхме сбогували вече, а? — викат и излизат един след друг. Аз ставам последен.

И точно тогава пак някой взе да чука на прозореца: за кафе пита. Мариет се навежда през отворената врата и му вика:

— За минутка, моля!

После ми бута в ръцете един вързоп.

— Бях купила пушен свински бут — вика. — За вечеря го бях приготвила, за нас, двамата, и литър бутилково вино. Ама като видях, че сте петима, не ми се щеше да го деля, пък и сега не ми се щеше. Ето пушеното, хляба и виното. Давам ти ги сам да си ги изядеш, мили ми. На тях и тъй доста им дадохме!

Така каза.

— Горката Мариет! — въздиша Йодор. — От петнайсет месеца не бях я виждал. Кой знае кога пак ще я видя! И дали ще я видя? Хубаво се е сетила! Напъха всичко в торбата ми.

Той поотваря тъмната си платнена торба.

— На, ето ги! Тук е пушеното, там е хлябът, а ето и виното. Знаете ли какво ще направим, както сме се събрали? Ще вземем да си го разделим, а, братчета?