Анри Барбюс
Огънят (21)

XXI
Превързочният пункт

Оттук нататък вече сме в обсега на вражеските наблюдателни постове и не бива да излизаме от хода. Отначало поемаме към Пилоните. Окопът е отстрани на пътя; пътят е заличен: дърветата край него са изкоренени; по цялото му протежение окопът наполовина го е подял, погълнал; а това, което е останало сега, е покрито с трева и пръст и с време се е сляло с полята. На места в окопа, там, където торба пръст се е смъкнала и е оставила кална килийка, на височина на очите се виждат чакълът на някогашния път, разяден до живо, или пък корените на крайпътните дървета, които са били отрязани и зарити в насипа. Насипът, накълцан неравно, е като вълна от пръст, от отломки и тъмна пяна, плисната и тласната от огромната равнина до края на трапа.

Стигаме до възел от ходове; на върха на разровената могилка, която се изрязва върху сивото небе, стърчи, килнат от вятъра зловещ надпис. Мрежата от входове става, все по-гъста, все повече войници се стичат от всички точки на сектора към превързочния пункт и се тълпят в дълбоките пътища.

Печалните улички са покрити с трупове. На неравномерни разстояния стената е съборена до долу от съвсем скорошни ями, фунии, които се открояват върху болната земя. Пълно е със свити землисти тела, забили зъби в коленете или пък подпрени на стената, мълчаливи и прави като пушките си, които чакат до тях. Някои от тези стоящи мъртъвци обръщат към живите опръсканите си с кръв лица или разменят погледи с пустото небе.

Жозеф спира, за да си поеме дъх. Уговарям го като дете:

— Ето пристигаме, пристигаме.

Печалният път със зловещи укрепления още повече се стеснява. Струва ни се, че се задушаваме, че стените като в кошмар се приближават, навеждат се, сякаш се прихлупват над нас. Принудени сме да спираме, да се мъчим да пълзим, да отместваме мъртъвци, блъскани от безредната върволица на тези, които до безкрай прииждат и напират зад нас: куриери, осакатени, стенещи, охкащи, обезумели от бързане, зачервени от треска или пребледнели и видимо разтърсвани от болка.

 

 

Цялата тази тълпа най-сетне се излива, струпва се и стене на кръстопътя, където зеят дупките на превързочния пункт.

Един лекар маха ръце и крещи, за да защити малкото освободено място от прилива, който бие в прага на скривалището. Той прави набързо превръзки на открито при входа и както разправят, през цялата нощ и през целия ден и той, и помощниците му не били прекъсвали и вършели непосилна работа.

Минали през ръцете му, част от ранените потъват в дълбоката дупка, където е пунктът, другите ги препращат в тила към по-голям превързочен пункт, уреден в окопа на пътя за Бетюн.

Два часа чакаме в тясната хлътнатина, образувана от кръстосването на окопите, като в „Двора на чудесата“^[1]. В тая теснотия, сред миризма на кръв и мърша ние чакаме два часа задушени, заслепени, напираме едни върху други като добитък. С всяка изминала минута лицата се променят, стават по-хлътнали. Един от пациентите вече не може да сдържа сълзите си, оставя ги да текат, клати глава и пръска съседите си. Друг, който кърви като чешма, крещи: „Хей! Обърнете ми малко внимание!“ Младеж с пламнали очи вдига ръце и реве като осъден: „Горяя!“ Ръмжи и пъхти като клада.

 

 

Превързаха Жозеф. Той си пробива път до мене и ми подава ръка:

— Нищо страшно, както казаха, сбогом.

Тълпата веднага ни разделя. Успявам да го зърна за последен път — с разстроено лице, но вглъбен в болката си, разсеян; един дивизионен санитар е сложил ръка на рамото му и го отвежда. След миг вече не го виждам.

На война животът, както и смъртта, разделя хората, без да имат време да се окопитят.

Казват ми да не стоя там, а да сляза за малко в превързочния пункт, за да почина, преди да си тръгна.

Наравно със земята има два много ниски, много тесни входа. При единия се намира изходът на една наклонена галерия, тясна като отводнителен канал. За да се влезе в пункта, трябва най-напред да се обърнеш и заднишком, превит, да се провреш през тесен тунел, после, опипвайки с крак, да намериш стълбата: на всеки три крачки — по едно високо стъпало.

Като влезеш вътре, сякаш попадаш в капан и отначало ти се струва, че няма достатъчно място нито да слезеш, нито да се качиш обратно. Докато се спускаш в бездънната дупка, кошмарното чувство на задушаване, започнало още като си проникнал в окопите, преди да попаднеш тук, все повече се засилва. От всички страни се блъскаш, опираш се в нещо, тесният проход сякаш те сграбчва, спира те, заклещва те. Трябва да преместиш патронташите, като ги извъртиш, и да вземеш торбите в ръце, да ги притиснеш до гърдите си. На четвъртото стъпало става още по-тясно и за миг те обзема тревога: колкото и леко да повдигнеш коляно, за да се придвижиш назад, гърбът ти опира о свода. Тук вече трябва да пълзиш, все така заднишком. Колкото по-дълбоко слизаш, толкова повече тегне над тебе вонящ въздух, тежък като в гроб. Ръката ти опира до студена, лепкава, зловеща глинена стена. Земя те притиска от всички страни, злокобна самота те обгръща като саван, докосва лицето ти с невидимия си мухлясал дъх. Когато най-сетне достигнеш последните стъпала, от топлата като кухня дупка те блъска зашеметяваща глъчка.

Но с изминаването на този ход със стъпала, който на всяка крачка те докосва, сякаш те лови, кошмарният сън още не е свършен! Попадаш в някакъв много дълъг, но тесен тъмен зимник, нещо като коридор, не по-висок от метър и половина. Ако си се поизправил и не вървиш със свити колене, халосваш главата си в талпите, които крепят тавана на укритието; всеки пристигащ изръмжава по-слабо или по-силно, според настроението и състоянието си:

— Късмет, че каската ми е на главата!

В един ъгъл се е свил човек, който маха с ръка. Това е дежурният санитар. На всеки новодошъл той повтаря еднообразно:

— Изстържете калта от обувките си, преди да влезете. Така пред стълбата, на прага на този ад, непрекъснато се трупа купчина кал, в която се препъваш и затъваш.

 

 

Отначало се опитвам да се ориентирам сред глъчката от стенания и ругатни, сред острата миризма, която издават безброй рани, в мъждукащата светлина на пещера, населена със смътен и неразбираем живот. С мъждукащите си пламъчета свещите край стените на скривалището премахват тъмнината само там, където са забучени. Далеч в дъното като в края на средновековно подземие с килии се прокрадва слаба дневна светлина; мътното отверстие позволява да се съзрат големи предмети, наредени покрай стените на коридора — ниски като ковчези носилки. После забелязваш, че около тях и над тях се движат наведени, превити надве сенки, а край стените пъплят върволици и гроздове призраци.

Обръщам се. На страната срещу мястото, откъдето струи далечен лъч, пред едно платнище, проснато от свода до пода, е струпана тълпа. Това платнище образува нещо като кабина, откъдето през жълтеникавия намаслен плат се процежда светлина. В тази дупка при светлината на ацетиленова лампа правят инжекции против тетанус. Когато платнището се повдига, за да излезе или влезе някой, ярка светлина облива разпасаните, раздърпани ранени, които стоят отпред, в очакване на инжекцията. Прегърбени поради ниския таван или пък насядали, коленичили, наклякали, те се блъскат, за да не изпуснат реда или за да заемат мястото на другиго, и крещят: „Аз!“, „Аз!“, „Аз!“, сякаш лаят кучета. В ъгъла, където се води тази непрестанна борба, просто се задъхваш от топлите вонящи изпарения на ацетилен и на кървящи хора.

Отдръпвам се. Търся друго място да се настаня, да седна. Пипнешком, все така прегърбен, свит, с прострени напред ръце, отивам по-нататък.

Някакъв пушач пали лулата си и аз виждам пред себе си пейка.

Очите ми свикват с полумрака, надвиснал в подземието, и започвам да различавам редицата хора, чиито бинтовани глави и крайници се очертават като бели петна.

Сакати, ранени, обезобразени, неподвижни или неспокойни, уловени за пейката като за лодка, сякаш приковани към нея, те са нещо като разнородна колекция от страдания и нещастия.

Един от тях внезапно извиква, понадига се и пак сяда. Съседът му, гологлав, със скъсан шинел, го поглежда и му казва:

— И да се тровиш, все то!…

И няколко пъти повтаря тези думи, сякаш наслуки, с вперени напред очи, с ръце на коленете.

Млад войник е седнал в средата на пейката и говори като на себе си. Казва, че е авиатор. От едната страна тялото и лицето му са обгорени. Той и сега пламти в треска и му се струва, че още го хапят остри пламъци, които избликват от мотора. Мърмори: „Gott mit uns!“, после: „Бог е с нас!“

Зуав с ръка, превързана през врата, се навежда встрани, сякаш раненото рамо му тежи като товар, и му говори:

— Ти не си ли авиаторът, дето падна?

— Аз каквото видях… — отвръща с мъка авиаторът.

— И аз не по-малко съм видял! — прекъсва го войникът. — Друг на мое място нямаше да оживее, ако беше видял, каквото аз съм видял.

— Ела седни тука — казва ми един от мъжете на скамейката и ми прави място. — Ранен ли си?

— Не, доведох тук един ранен и ще си вървя.

— Значи, тогава си по-зле и от ранен. Ела да седнеш.

— Аз съм кмет на нашето село — обяснява един от седналите, — ама като се върна, никой няма да ме познае, толкова се намъчих.

— От четири часа не съм мръднал от тая пейка — стене като просяк някакъв човек и ръката му се тресе, а той стои, навел глава, прегърбен и държи каската на коленете си като трепереща паничка за милостиня.

— Чакаме да ни евакуират, знаеш — съобщава ми дебел ранен, който се задъхва, поти се, сякаш цялото му тяло ври; мустаците му висят, като че ли наполовина отлепени от влагата, която покрива лицето му.

— Точно така — казва друг. — Всички ранени от бригадата се трупат тук, без да се броят другите, дето идват отдругаде. Да, гледай: тая дупка е кофата за смет на цялата бригада.

— Аз съм гангренясал, премръзнал съм, отвътре съм разкъсан — нарежда един ранен, облегнал глава на ръцете си; говори през пръстите си. — Пък до миналата седмица бях млад, чист бях. Промениха ме: сега ще трябва да се влача с това мръсно, разнебитено тяло.

— Аз пък — казва друг — вчера бях на двайсет и шест години. А на колко ли съм сега?

Той се опитва да повдигне разстроеното си повехнало лице, състарено за една нощ, останало без плът, с дупки вместо бузи и с пламъче като гаснещо кандилце в маслините очи.

— Боли ме! — тихичко казва някакво невидимо същество.

— И да се тровиш!… — повтаря механично оня.

Мълчание. Авиаторът изкрещява:

— От двете страни свещениците се опитват да се надвикват.

— Това пък какво е? — учудено се обажда зуавът.

— Да не си мръднал нещо, братче? — пита един стрелец, ранен в ръката: тя е привързана към тялото му. За миг очите му се откъсват от безжизнената ръка, за да погледнат авиатора.

Той гледа с блуждаещи очи и се мъчи да опише някаква тайнствена картина, която навсякъде го преследва.

— Отгоре, от небето, много нещо не се вижда, знаете. Нивите като квадрати, селата като купчинки, пътищата като бели конци. Откриваш и нещо като кухи нишки, драскотини с върха на карфица по ситен пясък. Тези мрежи, очертани в равнината с равномерни криволици, са окопите. В неделя сутринта летях над огневата линия. Между нашите първи линии и техните първи линии, между крайните, искам да кажа, между ресните на двете огромни армии, които стоят една срещу друга и се гледат, ама не се виждат, няма голямо разстояние: някога четирийсет, някога шейсет метра. На мене ми изглеждаше, сякаш има само една крачка поради огромната височина, на която се въртях. И ето че различавам у швабите и у нас, в успоредните линии, които почти се допират, две еднакви купчини: една групичка, едно раздвижено ядро и около него нещо като черни песъчинки, пръснати върху сиви песъчинки. Почти не мърдат; съвсем нямаше вид да е тревога! Слязох няколко кръга по-надолу, за да разбера какво става.

Разбрах: беше неделен ден и под очите ми служеха две служби — олтари, свещеници и стадо войници. Колкото повече слизах, толкова повече виждах, че двете групи си приличат, толкова са еднакви, че ми се струваше чак глупаво. Всяка от церемониите, независимо коя, беше отражение на другата. Също като че ли виждах двойно. Още по-ниско слязох, не стрелят по мене. Защо ли? Не мога да разбера. Тогава чух. Чух шепот, единен шепот. Долавях само една молитва, която се издигаше дружно, общ псалом към небето, който минаваше през мене. Въртях се насам-нататък във въздуха, за да слушам тази неясна смесица от гласове, които пееха едни срещу други, но се смесваха и колкото повече се опитваха да се заглушат едни други, толкова повече се сливаха високо в небето, където бях увиснал.

Шрапнелите ме уцелиха точно когато бях много ниско и тъкмо започнах да различавам двата вика от земята, допреди миг слети в един: „Gott mit uns!“, и „Бог е с нас!“, и полетях надолу.

Младежът поклати превързаната си глава. Беше като зашеметен от спомена си.

— В този миг си казах: „Полудявам!“

— В живота истината е полудяла — каза зуавът.

С блестящи от треска очи разказвачът се опитва да предаде голямото вълнуващо впечатление, което не го напускаше и което той се мъчеше да прогони.

— Ама разбирате ли? — продължи той. — Представете си тези две еднакви тълпи, крещят нещо еднакво и все пак противоположно, от двете страни уж еднакви по форма викове, а пък враждебни. И какво ли всъщност трябва да си мисли бог? Ясно ми е, че той всичко знае, ама макар да знае всичко, сигурно не знае какво да прави.

— Ама история! — извика зуавът.

— Гледай си работата, той пет пари не дава за нас.

— Че какво чудно има в това? Нали и пушечните изстрели говорят един и същ език, пък народите с тях се псуват и още как!

— Да — казва авиаторът, — ама има само един бог. Аз не че не разбирам това, че хората се молят, ама какво става с молитвите им, това не мога да разбера.

Разговорът стихна.

— Има цял куп натръшкани ранени вътре — ми каза човекът с угасналите очи. — Питам се, да, питам се как са ги свалили тук. Сигурно е било страшно да ги смъкват дотук.

Двама слаби, изпечени колониални войници, които се поддържаха един друг като пияници, пристигнаха, спънаха се в нас, дръпнаха се — търсеха на земята място, където да се строполят.

— Братче — довършваше започнат разговор единият, — в тоя ход стояхме три дена без провизии, цели три дена без нищо, нищичко. И какво да правим, пиехме си пикочта, ама не е същото.

В отговор другият обясни, че на времето си той боледувал от холера:

— Мръсна работа ти казвам: тресе те и повръщаш, стомахът ти се къса, братче, просто да не си го помислиш!

— Ама и тоя бог — измърмори изведнъж авиаторът, който настървено търсеше разрешението на огромната тайна, — какво ли мисли, та позволява на всички да си мислят, че е с тях? Защо ни оставя всички, всички, да крещим така едни на други като отровени, като зверове: „Бог е с нас!“, „Няма такова нещо, мамите се, бог е с нас!“

От една носилка се надигна стенание и полетя самотно сред тишината като отговор.

 

 

— Пък аз — разнесе се тогава страдалчески глас — в бога не вярвам. Знам, че не съществува, поради страданието. Каквото щат да ни разправят, каквито си щат думи да приказват, дето ги има и дето ще ги измислят: това невинно страдание, дето идвало, уж де, от някакъв си съвършен бог, си е чисто тъпкане на глупости в главите.

— Аз — подхвана друг мъж от насядалите на скамейката — не вярвам в бога заради студа. Видял съм мъже, дето малко по малко трупясваха само от студа. Ако имаше някакъв благ господ, нямаше да има студ. Никой не може да ме убеди в друго.

— За да вярваш в бога, трябва да няма нищо от това, дето го има. Както виждаш, сметката не излиза!

Мнозина осакатени се съгласяваха едновременно, без да се виждат, клатеха глави.

— Прави сте — каза друг, — прави сте.

Тези съсипани хора, тези самотни, пръснати, победени победители започват да прозират истината. При трагични събития има мигове, в които хората са не само искрени, но и правдиви — когато се срещнат лице с лице с истината.

— Аз — намеси се нов събеседник, не вярвам, защото…

Страшна кашлица зловещо довърши думите му. Когато престана да кашля, морав, просълзен, подтиснат, ние го запитахме:

— А ти къде си ранен?

— Не съм ранен, болен съм.

— Е, то е друга работа — казаха някои с глас, който означаваше: „Не си интересен.“

Той разбра това и ни обясни болестта си:

— Моята е свършена. Плюя кръв. Сили нямам; и знаеш, няма оживяване от тая болест.

— Аха, аха — пошепнаха нерешително другарите, въпреки всичко убедени в преимуществото на раните пред цивилните болести.

Примирен, той наведе глава и тихо повтори на себе си:

— Вече не мога да вървя, къде да се дяна?

 

 

Изведнъж във водоравното подземие, което се стеснява от носилките и се проточва, докъдето поглед стига — чак до бледото отверстие към дневната светлина, — в това безредно преддверие, осветено от мъждукащи, жалки, трескави, червеникави пламъчета на свещи, където от време на време се спускат крилати сенки, се усеща необяснимо раздвижване. Глави, крака и ръце безразборно се движат, навсякъде като невидими призраци се носят, кръстосват се стенания, вопли. Проснатите тела се извиват, гърчат се, обръщат се.

При това трескаво оживление сред тълпата опустошени пленници на мъката се откроява като плътна маса един санитар, чиито тежки рамене се клатушкат, сякаш е нарамил напреко торба. Строгият му глас отеква забързано из подземието.

— Пак си си пипал превръзките, теле такова, въшльо! — гърми той. — Ще ти ги оправя, защото си ти, гълъбче, ама ако пак ги пипнеш, няма да ти се размине!

И в полумрака той започва да навива бинт около черепа на едно дребно човече, което седи почти изправено, с настръхнали коси, изпружена напред брада, увиснали ръце и мълчаливо се оставя да го превържат.

Санитарят го пуща, поглежда към земята и изгърмява:

— Това пък какво е? Ей, слушай, приятелю, ти нещо да не си мръднал? Що за безобразие, не виждаш ли, че върху ранен си легнал?

И огромната му ръка разтърсва едно тяло. После, като пухти и псува, той освобождава друго меко тяло, върху което първият се е проснал като върху дюшек, докато джуджето с превръзките, щом остава свободно, без дума да каже, опипва главата си и отново се мъчи да махне превръзките, които притискат черепа му.

… Блъсканица, викове: сенки се обрисуват върху светъл фон и като луди започват да се мятат в тъмната крипта. Осветени от една свещ, няколко души са наобиколили един ранен и с мъка го задържат върху носилката му, а той се хвърля и ги разтърсва цели. Човекът е загубил ходилата си. На краката си има страшни превръзки, закрепени с каиши, които трябва да спрат кръвоизлива. Чуканчетата му са окървавили платнените бинтове и той сякаш е обут в червени гащи. Лицето му е като на дявол — лъскаво, тъмно. Той бълнува. Натискат раменете и колената му: човекът с отрязаните крака иска да скочи от носилката и да си отиде.

— Оставете ме да си вървя! — хрипти той с треперещ от гняв, задъхан глас, нисък, с внезапни височини като тромпет, който никой неумело се мъчи тихичко да надува. — Дявол да го вземе, оставете ме да се разкарам, казвам ви. Ох!… Не, ама вие да не си мислите, че ще стоя тук! Хайде, разкарайте се или ще ви изпочупя ръцете!

Той толкова силно се гърчи и изпъва, че клатушка тези, които се мъчат да го задържат и го натискат с цялата си тежест; тъничката свещ, която коленичил човек държи с една ръка, докато с другата е хванал побеснелия осакатен през кръста, се люлее на зигзаг; раненият толкова силно крещи, че събужда заспалите, стряска задрямалите. Всички гледат към него, понадигат се, ослушват се в несвързаните му жалби, които постепенно стихват в мрака. В същия миг в друг ъгъл двама ранени, проснати като разпнати на земята, започват да се карат и ние сме принудени да отнесем единия, за да прекратим гневния спор.

Отдалечавам се, отивам към мястото, където външната светлина прониква между преплетените греди като през начупена решетка. Прекрачват през безкрайната редица носилки, които заемат цялата широчина на тази подземна ниска и тясна алея, усещам, че се задушавам. Телата, положени върху носилките, не мърдат под лилавите пламъчета на свещите, чува се само глухо стенание, хъркане.

В края на една носилка е седнал човек, облегнал се е на стената; дрехите му са полуразтворени, разкъсани, виждат се отслабналите му като на мъченик бели гърди. Отметнатата му назад глава е цяла в сянка, но сърцето му видимо бие.

Дневната светлина, която се процежда капка по капка в дъното, идва от една дупка, образувана от срутване: няколко снаряда са паднали точно тук и са успели да пробият дебелия пръстен покрив на превързочния пункт.

Край това място са пръснати бели отражения по сините шинели — по раменете, по гънките. При отвора се трупат стадо хора, подтиснати от мрака не по-малко, отколкото от слабостта си, за да вдъхнат въздух. В тази гробница те приличат на полусъбудени мъртъвци. След тъмнината това ъгълче е като късче небе, като оазис, където можеш да застанеш прав под ангелското крило на небесната светлина.

— Едни момчета тук снарядите ги изкормиха — казва ми един, който стърчи, полуотворил уста под жалкия прокрадващ се лъч. — Ама късмет! На, гледай, попът откача каквото е останало от тях.

Един подофицер санитар по кафява ловна жилетка, в която тялото му изглежда като тяло на горила, смъква черва и вътрешности, закачени, увити по гредите на разбитото скеле. Служи си с пушка с натъкнат щик, защото не е намерил достатъчно дълга пръчка. Пълният плешив, брадат и лъхтящ гигант неумело борави с оръжието. Има кротко, добродушно и нещастно лице, и както се мъчи да досегне парчетата черва по ъглите, въздиша и нарежда „Ох! Ох! Ох!“, сякаш прехвърля зърна на броеница. Очите му са закрити със сини очила: той диша шумно, главата му е малка, а вратът — огромен, дебел, конусовиден.

Като го погледне човек, застанал сред настръхналите развалини в края на дългия задънен ход, изпълнен със стенания, как забучва с ножа и откачва парчета плът, би го взел за касапин, зает с дяволска работа.

Но аз се отпускам в един ъгъл, притварям очи и почти не виждам насядалите, тръпнещи, прострени около мене хора.

До съзнанието ми смътно достигат откъслечни изречения. Все същите ужасно еднообразни истории за ранявания:

— Дявол да го вземе! Сигурен съм, че там куршумите се допираха един до друг…

— Главата му беше пробита от едното слепоочие до другото. Можеше да провреш канап през дупката.

— Цял час мина, преди тия мърши да успеят да удължат стрелбата и да ни уцелят…

По-близо до мене някой завършва разказа си с думите:

— Като спя, все сънувам и ми се струва, че пак го убивам.

Сред заровените тук ранени бръмчат спомени и всички тези разпокъсани разговори ромолят като тракането на безброй колелца на машина, която се върти, върти…

Войникът на пейката си повтаря: „Защо ще се тровиш?“ Повтаря го с различна интонация — властно и нежно, като пророк или удавник — и неговият вик се слива с глъчката от сподавени, печални гласове, с които хората се опитват да излеят ужаса и мъката си.

Слепец приближава, като опипва стените с тояга, и стига до мене. Фарфаде! Извиквам го. Той почти се извръща към мене и ми казва, че едното му око е повредено. Другото му око също е превързано. Отстъпвам му мястото си и го настанявам да седне, като го придържам за рамената. Той не се противи, сяда до стената и търпеливо чака с примирението на чиновник, също като в чакалня.

Отпускам се малко по-далеч на едно свободно място. До мене двама прострени войници си говорят тихо; толкова са близо, че ги чувам, без да искам. Те са от чуждестранния легион — с тъмножълти шинели и каски.

— Няма какво да се лъжем — мъчи се да се шегува единият. — Тоя път работата ми е спукана. Ясно: червата ми са надупчени. Ако бях в болница, щяха веднага да ме оперират и можеше да ме закърпят. Ама тук! Вчера ме наредиха така. Тук сме на два-три часа от пътя за Бетюн, нали? Пък дай да видим колко часа има от пътя до някоя амбулатория, дето могат да оперират. А кога ли ще ни приберат? Никой не е крив, нали разбираш, ама човек трябва да е наясно. Ех, то се знае, не че ми е по-зле. Ама това е положението, няма как да се оправи. Имам дупка през целия корем, на дължина. Твоят крак, нищо, ще се оправи, друг ще ти сложат. Ама аз ще умра.

— Ех! — въздиша другият, убеден в логиката на събеседника си.

Първият продължава:

— Слушай, Доминик, ти лошо живя. Много пиеше и като се напиеше, не знаеше какво правиш. Досието ти не е в ред.

— Не мога да кажа, че не е вярно, щото си е вярно — казва другият. — Ама на тебе какво ти става?

— И след войната пак лошо ще живееш, то се знае, освен това ще си имаш неприятности заради онази история с бъчваря.

Доминик побеснява, става нападателен:

— Я си запушвай устата! Теб какво ти става?

— И аз нямам роднини като тебе. Никого освен Луиз, дето не ми е роднина, защото не сме женени. Аз нямам присъди, ако не се броят някои дребни работи във войската. Името ми е чисто.

— Е, та какво? Мене какво ме засяга?

— Ще ти кажа: вземи моето име. Вземи го, давам ти го: и без това нито ти, нито аз имаме роднини.

— Името ти ли?

— Ще се казваш Леонар Карлоти и толкова. Не е голяма работа. Какво те интересува? Така няма да имаш присъди. Няма да те гонят и ще можеш да си живееш щастливо, както аз щях да си живея, ако тоя куршум не ми беше пробил корема.

— Ей, дяволска работа! — казва другият. — Ти ще направиш ли това? Ей, братче, това просто не мога да го разбера!

— Вземи го. То е в книжката ми, дето ми е в шинела. Хайде, вземи я и ми дай твоята, да я взема с мене си. Ще можеш да живееш, където си щеш, освен в Лонгвил, в Тунис, дето малко нещо ме знаят. Няма да забравиш, пък и то си е писано. Ще трябва да я прочетеш, книжката. Аз няма на никога да кажа: такъв номер, за да успее, трябва да мълчиш като риба.

Той се съсредоточава, после казва с трепет:

— Може да кажа на Луиз, за да види, че съм направил нещо свястно, и да ме помни с добро, като й пиша да се сбогувам.

Но после променя намерението си и със свръхчовешко усилие поклаща глава:

— Не, няма да й пиша, даже на нея няма да кажа. Знам, че тя си е тя, ама жените толкова обичат да бърборят.

Другият го гледа и повтаря:

— Ех, дявол да го вземе!

Без двамата да ме забележат, напускам мястото на драмата, която се разиграва в това жалко кътче сред блъсканицата и глъчката.

До ушите ми долита спокойният, като след преминала болест разговор между други двама нещастници.

— Ама да знаеш, братче, как си гледа лозето! Една тревичка няма да намериш между корените…

— Моят, малкият, най-малкият ми де, като го извеждах и му държах ръчичката, все едно, братче, че държиш лястовиче за вратлето…

Наред с това сантиментално признание говори и едно разбунтувано съзнание:

— Петстотин четиридесет и седми ли, дали го познавам? И още как! Слушай: тоя полк нещо не е в ред. В него има един войник, дето се казва Птижан, друг Птипиер и трети — Птилуи… Точно както ти казвам, братче, ей какъв е тоя полк.

Докато се мъча да си пробия път, за да се измъкна от тая дупка, откъм дъното долита силен шум от падане и хор от викове.

Паднал е подофицерът санитар. През отвора, който почистваше от меките кървави останки, е влязъл куршум и се е забил в гърлото му. Човекът се е проснал на земята. Очите му се въртят неистово, на устата му избликва пяна.

Скоро устата и долната част на лицето му се покриват с облак червени мехурчета. Полагат главата му върху торба с бинтове. Тя веднага се напоява с кръв. Един санитар крещи, че ще се повредят пакетите с превръзки, които са му нужни. Чудят се на какво да облегнат тая глава, от която непрекъснато блика лека, обагрена в червено пяна. Намират само самун хляб и го пъхат под залепналите му коси.

Хващат ръката на сержанта, разпитват го, а той плюе ли, плюе мехурчета, които се трупат и обгръщат в розов облак голямата му глава с черна брада. Както е легнал, той прилича на морско чудовище, което пъхти. Прозрачната розова пяна продължава да се трупа и покрива дори едрите му помътени очи, от които очилата са паднали.

После започва да хърка. Хърка като дете, върти глава наляво, надясно, сякаш се опитва да каже тихо: „Не.“

Гледам огромното неподвижно тяло и си мисля за този човек: беше добър, имаше чисто и чувствително сърце. И се упреквам, че понякога съм го мъчил заради наивното му тесногръдие и за попската му недискретност, с която подхождаше към всичко! И колко съм щастлив сред тази мъка — да, щастлив дотам, че потръпвам от радост, — защото един ден, когато той четеше, застанал до мене, някакво писмо, което пишех, успях да се сдържа и не му отправих раздразнени думи, не го нараних несправедливо. Припомням си и оня случай, когато той толкова ме раздразни с обясненията си за светата Дева и Франция. Струваше ми се невъзможно искрено да изказва подобни мисли. А защо да не е бил искрен? Та нали днес той бе наистина убит? Припомням си също някои предани, търпеливи, услужливи постъпки на дебелия човек, който и във войната ще да се е чувствувал не на мястото си, както и в живота. Всичко останало е само подробности. Дори идеите му са само подробност в сравнение със сърцето му, което е тук, на земята, покосено в това кътче на мъките. И колко ми е тежко, че ето на, именно този човек, от когото всичко ме разделяше, умира!

… Тогава влезе гръмотевицата: земята и стените страхотно се разтърсиха и яростно ни блъснаха едни върху други. Сякаш земята над нас се бе сринала отгоре ни. Част от дървената арматура се срути и дупката, отворена преди това в подземието, се разшири. Нов трус: и още една част от стената се превърна в прах и изчезна с вой. Трупът на едрия подофицер санитар се изтърколи като дънер и се блъсна в стената. Скелето, което поддържаше стените на галерията като дебели черни ребра, заскърца оглушително и всички пленници на това подземие едновременно се развикаха ужасено.

Едно след друго избухват взривовете и ни мятат на всички страни. Бомбите разпокъсват и разяждат укритието с ранени, пробиват го и го смаляват. Докато виещият дъжд от снаряди блъска и смазва с гръмотевични удари отворения край на пункта, дневната светлина нахлува през дупките. Все по-ясно се виждат, по-свръхестествени изглеждат възпалените или смъртнобели лица, очите, които гаснат в агония или блестят от огън, увитите в бяло, закърпени тела, огромните превръзки. Всичко, което тъмнината прикриваше, сега излиза на бял свят. Обезумели, мигащи, сгърчени пред нахлуващите снаряди и дим, придружени с ураганна светлина, ранените стават, пръскат се, мъчат се да бягат. Целият изплашен рояк се носи на плътни групи през ниската галерия, като в клатушкащ се трюм на голям кораб, който се разпада.

Изправен, колкото може, авиаторът, облегнал тил до свода, размахва ръце, призовава бог на помощ и го пита как се нарича, какво е истинското му име. Онзи, който подобно на Христос показваше сърцето си през зиналите като широка рана дрехи, се хвърля върху другите. Шинелът на войника, който еднообразно повтаряше „Защо ще се тровиш?“, е цял зелен, яркозелен, вероятно от пикриновата киселина, освободена при взрива, който е разтърсил мозъка му. Останалите — немощни, сакати — се движат, влачат се, пълзят, провират се из ъглите като къртици, като жалки беззащитни животни, преследвани от страшната хайка снаряди.

Бомбардировката постепенно намалява, спира сред облак дим, все още разтърсван от трусове, сред трептящ, палещ гризу. Излизам през пукнатината: цял съм като обгърнат, обвързан от отчаяните викове, когато стигам под открито небе върху размекнатата земя, затрупана с греди, сред които краката се препъват. Ловя се за останките. Ето най-сетне хода. Когато се спускам в ходовете, още отдалеч ги виждам все така мрачни, пълни от край до край с тълпи, които преливат от окопите и безконечно се стичат към превързочните пунктове. Още дни и нощи ще гледаме как натам текат и се изливат потоци хора, измъкнали се от бойните полета, от равнината, която има вътрешности и кърви и гние до безкрай.