Анри Барбюс
Огънят (11)

XI
Кучето

Времето беше отвратително. Дъжд и вятър връхлитаха върху минувачите, наводняваха и разкалваха пътищата.

Връщах се от наряд и се прибирах в квартирата на края на селото. Тази сутрин през проливния дъжд пейзажът изглеждаше мръсножълт, а небето съвсем черно, като покрито с плочи. Пороят шибаше всичко сякаш с камшици. Покрай стените забързани силуети шляпаха в калта смалени, превити, като срамуващи се.

Въпреки дъжда, ниската температура и острия вятър пред сводестата врата на къщата, където бяхме разквартирувани, се трупаха войници. Отдалеч, притиснати гръб до гръб, те приличаха на голяма движеща се гъба. Онези, които можеха да виждат над раменете или между главите на другарите, кокореха очи и подмятаха:

— Хич не му мига окото на момчето.

— Дума да не става, наистина е куражлия, не зъзне.

После любопитните се разпръснаха със зачервени носове и измокрени лица от поройния шибащ дъжд и щипещия вятър; от удивление преди размахваха ръце, но сега, премръзнали, ги пъхаха в джобовете си.

В средата остана като набразден от дъжда този, заради когото войниците се бяха насъбрали — Фуйад, гол до кръста; миеше се.

Тънък като насекомо, той силно и бързо движеше тънките си дълги ръце, сапунисваше се и поливаше главата, врата, гърдите си до изпъкналите като решетка ребра. Беше покрил енергично хлътналите си бузи с мека снежна брада, а върха на главата си с лепкаво руно, в което дъждът дълбаеше дупчици.

Вместо кофа Фуйад си служеше с три войнишки канчета, пълни с вода, които кой знае къде бе намерил в това безводно село, и понеже сред поройния дъжд никъде не бе останало чисто място, за да сложи каквото и да било, той пъхаше кърпата в колана на панталона, а сапуна — в джоба.

Онези, които още седяха там, с възхищение гледаха това епично миене под дъжда, клатеха глава и повтаряха:

— Луд е за чистота.

— Знаеш — разправят, че щели да го впишат в заповед, по армията за онова геройство в ямата от снаряд, дето бяха с Волпат.

— Заслужил си го е, братче!

И без да си дават сметка, те смесваха двата подвига — бойния подвиг и подвига с къпането, и гледаха на Фуйад като на герой на деня, докато той пухтеше, смъркаше, задъхваше се, кашляше, храчеше, мъчеше се да се изтрие под небесния душ с бързи, неочаквани движения и най-сетне успя да се облече.

 

 

След като се изми, му стана студено.

Той се въртеше на място и застана прав при входа на хамбара, където спим. От ледения вятър кожата на продълговатото му хлътнало и почерняло лице е станала на петна. От очите му текат сълзи и капят по бузите, някога обветряни от мистрала; носът му също тече и капе.

Не можа да издържи на вятъра, който непрестанно го щипеше по ушите въпреки шала, увит около главата, и по прасците въпреки жълтите навуща, усукани около тънките му като на петел крака, и се прибра в хамбара. Но веднага излезе, въртейки яростно очи, мърморейки „Мръсен тип!“ и „Крадец!“ с южняшкото гърлено произношение на хората, които живеят на хиляди километра оттук, в онова кътче на страната, откъдето войната го е прогонила.

И остава прав отвън, чувствувайки се повече от всякога чужденец в този северняшки декор. А вятърът налита, прониква в него, отново и отново рязко разтърсва и мъчи слабото му, леко като плашило тяло.

Работата е там, че хамбарът, който са ни дали за през тази почивка, е почти необитаем — да го вземат дяволите? Той е дълбок, мрачен, влажен и тесен като кладенец. Едната половина е наводнена — над водата плуват плъхове, а войниците са се струпали в другата половина. Стените са от дъски, лепени със засъхнала кал, изпочупени, пропукани, пробити, на покрива зеят широки дупки. Пристигнахме нощем и работихме до сутринта, за да запушим криво-ляво пукнатините с клони с листа и леси. Но отворите високо в стените и на покрива си останаха. Така че влиза съвсем малко светлина, но вятърът нахлува, просмуква се отвсякъде и всички ние сме непрекъснато на течение.

Като сме вътре, стоим прави сред полумрака и безредието, движим се опипом, зъзнем и пъшкаме.

Фуйад, който пак влиза, прогонен от вятъра, съжалява, че се е измил. Боли го кръстът, пробожда го под ребрата. Трябва да направи нещо, но какво?

Да седне? Невъзможно. Тук е прекалено мръсно: земята и камъните са покрити с кал, сламата, разпръсната за спане, е влажна, понеже е просмукана с вода, а сме пренесли кал и с обувките. Освен това, щом седнеш, започваш да зъзнеш, а ако легнеш, ти става гадно от миризмата на торище и амонячни изпарения, които те удрят в носа. Фуйад гледа мястото си за спане и се прозява така, че челюстта му едва не се откача, дългата му долна челюст, удължена още повече от малката брада, в която биха могли да се видят тук-таме бели косми, ако светлината беше истинска светлина.

— Да не мислиш, че другите са по-добре от нас казва Мартро. — След вечеря ходих да видя един другар от единайста рота в чифлика при амбулаторията. Трябваше да прехвърля една стена по много къса стълба, сам съди какъв пергел е нужен — добавя той, понеже си е късокрак — и като прескочиш, се намърдваш в нещо като кокошарник ли, заешка колиба ли го речи, всеки те ръга и те блъска, на всекиго пречиш. Не знаеш къде да си денеш крачищата. Веднага се чупих оттам.

— Искаше ми се — рече Кокон, — като свършим яденето, да отида при железаря да гаврътна нещо топло, като си платя, то се знае. Вчера той продаваше кафе, ама тая сутрин минали джандари, та човекът се разтреперал и заключил вратата.

Фуйад видя как другарите му се връщат с наведени глави и се отпускат на сламата.

Ламюз се опита да си почисти пушката. Тук човек не може да си чисти пушката, дори ако седне на земята до вратата, дори да вдигне мокрия втвърден и вкочанен брезент, който виси на нея като сталактит — много е тъмно.

— Ако пък изпуснеш някоя бурма, иди я гони, особено както ти са вкочанени краката.

— Аз пък имах да шия разни работи, ама много ти здраве!

Остава една възможност: да се проснеш на сламата, като си увиеш главата с носна кърпичка или кърпа за лице, за да не усещаш нападателната миризма, която издава ферментиращата слама, и да спиш. Фуйад, който днес не е нито наряд, нито караул и е господар на времето си, решава да направи тъкмо това. Запалва свещ, за да си намери нещата, размотава едно шалче, навито на кълбо, при което сянката на кльощавото му тяло се очертава, прегъва се и се изопва.

— Хей, вие там вътре, агънца-багънца, хайде на картофите! — звънко крещи някакъв човек с качулка.

Това е ефрейторът Анрио, добряк и хитрец. Докато се шегува с грубовата сърдечност, той наглежда някой да не изкръшка. Вън под непрестанния дъжд по течащия път се ниже втори взвод, който подофицерът е събрал и подкарал на работа. Двата взвода се смесват. Изкачваме улицата, изкатерваме глинестия хълм, където дими походната кухня.

— Хайде, момчета, да се запретнем, ще свършим бързо-бързо, като се хванем всички на работа… Ти пък какво мърмориш, все ти ще се намериш. От мърморене полза няма.

Двадесет минути по-късно се прибираме тичешком в хамбара. Опипом докосваме само влажни, студени, прогизнали неща, сега към вонята на тор, която излъчват леглата ни, се прибавя и остра миризма на мокро добиче.

Събираме се прави край гредите, поддържащи покрива на хамбара, около вадичките вода, които падат отвесно от дупките в покрива като колони с основи от пръски.

— Ето ги! — вика някой.

Две тела едно след друго заприщват вратата; цели мокри, от тях се стича вода: Ламюз и Барк са ходили да търсят мангал. Връщат се от своята експедиция съвсем посрамени, раздразнени, начумерени:

— Няма и следа от печка. Нито дърва, нито въглища, всичките си пари да изсипеш.

Невъзможно е да напалим огън.

— Поръчката ви пропадна, а щом аз не свърша някоя работа, значи, че никой не може да я свърши — казва Барк със самочувствие, оправдано от хиляди подвизи.

Стоим неподвижни или се раздвижваме в ограниченото място, с което разполагаме, помръкнали сме от толкова мизерия.

— На кого е този вестник?

— Мой — казва Бекюв.

— Какво пише? Жалко, че не може да се чете; в тази тъмнина!

— Викат, че вече всичко са направили за войника и сега си го греят в окопа. Всичко си има, вълнени работи, ризи, печки, дърва, въглища, колкото си ще. И че всички са така подредени на първа линия.

— Ех, мамка им! — мърморят неколцина от нещастните затворници в хамбара и замахват с юмрук към празното пространство навън и към вестника.

Фуйад обаче не се интересува от нашия разговор. В тъмнината той е свил цялото си дълго донкихотовско тяло и е проточил жилест врат, като изплетен от струни за цигулка. Нещо на земята го привлича.

Там е Лабри, кучето на отделението.

Лабри, някакъв овчарски мелез с отрязана опашка, се е свил на кравай върху шепа ситна слама.

Той гледа Лабри и Лабри го гледа.

Бекюв се приближава и с напевния си говор на жител от околностите на Лил казва:

— Не ще да си яде попарата. Нещо не върви кученцето. Хей, Лабри, какво ти е? На ти месце, на ти хлебец. Хапни си. Хубаво е това, дето ти е в копанката… Тъжен е, тежко му е. Някой ден ще го намерим умряло кученцето.

Лабри не е добре. Войникът, на когото е поверен, е груб, често го бие и почти не се грижи за него. Кучето по цял ден стои вързано. Студено му е, тежко му е, чувствува се изоставено. Не си живее живота. От време на време му се мярка някаква надежда да излезе; като види, че хората около него се приготвят, става, протяга се и лекичко маха с опашка. Но не го огрява и той пак си ляга, като нарочно гледа встрани от почти пълното канче пред него.

Отегчава се, животът му се струва отвратителен. Дори и да отбегне куршума или парчето снаряд, на които е изложено точно толкова, колкото сме изложени и ние, то тук ще си умре.

Фуйад протяга слабата си ръка, погалва главата на кучето; то пак го поглежда. Погледите им са еднакви, с тази разлика, че човекът гледа от горе на долу, а кучето — от долу на горе.

Хубаво-лошо Фуйад все пак сяда в едно кътче, подхваща полите на шинела с ръце, за да ги запази, и свива крака като походно легло.

Мисли, затворил очи под синкавите клепачи. Сякаш си припомня. В такива мигове родният край, от който си разделен, приема в далечината сладостта на жив образ. Пъстрата и уханна Еро, улиците на Сет. Вижда ги толкова ясно, толкова отблизо, че чува шума на шлеповете по Южния канал, разтоварването на пристанището и тези родни шумове съвсем ясно го зоват.

Като изкачиш пътя, който тъй ухае на мащерка и смин, че миризмата изпълва устата и се превръща почти във вкус, сред слънцето и хубавия топъл и дъхав ветрец, толкова лек, че сякаш лъчите махат крила, на върха Сен Клер цъфти и зеленее дървената къщица на техните. Оттам едновременно се вижда как се съединяват небесносиньото Средиземно море и бутилковозелената лагуна. А понякога дълбоко върху синьото наситено небе се открояват призрачните Пиренеи.

Там Фуйад е роден, там е отрасъл щастлив, свободен. Играл е върху тази златиста чарвеникава земя, играл е дори на войници. От пламенността, с която е размахвал дървената сабя, са се зачервявали кръглите му бузки, които сега са набраздени с белези от зараснали рани като от пороища. Той отваря очи, оглежда се, поклаща глава и потъва в мъка по дните, когато е изпитвал чисто, възторжено, слънчево чувство към войната и славата.

Мъжът закрива с ръка очите си, за да задържи видението.

Сега се появява друго видение.

По-късно на същото място, там горе, той срещна Клеманс. Първия път тя минаваше, огряна от слънце. Носеше ръкойка слама и му се стори толкова руса, че наред с косите й сламата изглеждаше кестенява. Втория път с нея вървеше някаква приятелка. Двете се спряха да го огледат. Чу ги как си шепнат и се обърна към тях. Като видяха, че ги е открил, двете момичета избягаха сред шумолене на поли и смях като гургулици.

Пак там по-късно си подредиха дом. Отпред пълзи лозница, той я подкастря вечно със сламена шапка на главата, все едно какво е времето. При входа на градината расте добре познатият му розов храст, който си служи с бодлите само за да го задържи за мъничко, когато минава.

Дали ще се завърне пак там? Ах, той се е загледал тъй дълбоко в миналото, че не може да не вижда бъдещето с ужасяваща яснота. Мисли за полка си, в който при всяко завръщане от бойната линия има с десет на сто по-малко хора, за големите жестоки изпитания, които е имало и ще има, и за болестите, и за изтощението.

Той става, разкършва се, за да се освободи от онова, което е било, и от онова, което ще бъде. И отново се озовава сред ледения метен от вятъра мрак, сред безредно разпръснатите хора, които чакат на тъмно да дойде вечерта, отново се озовава в настоящето и пак започва да трепери.

Прави две крачки с дългите си крака и се натъква на една група, в която, за да се разсеят и утешат, хората говорят за ядене.

— По нашенско — разправя един — месят огромни хлябове, кръгли и големи като колела, представяш ли си?

И човекът широко и радостно отваря очи, за да види хлябовете, които месят в родното му село.

— У нас — намесва се клетият южняк — празничните обеди толкова дълго се проточват, че хлябът, който в началото е пресен, накрая става корав!

— А едно тънко винце пък става… Ще речеш, нищо не е това нашенско винце, ама, братче, най-малко петнайсет градуса има!

Тогава Фуйад разказва за едно толкова червено, почти лилаво вино, създадено сякаш, за да се разрежда с вода.

— Ние пък — казва един от Беарн — си пием жюрансонско, ама истинско, не от онова, дето се продава за жюрансонско, пък го носят от Париж. Имам един познат, дето го произвежда.

— Да дойдеш по нашенско — казва Фуйад, — аз имам у дома мискетови всякакъв сорт, всички видове червено, също като мостри копринени платове. Цял месец да седиш, всеки ден различно ще пиеш, батинка.

— Ей, че гуляй ще бъде!… — казва признателно войникът.

И при спомените за виното, в които се потопява и от които го лъхва сияйната чеснова миризма на далечната му домашна трапеза, Фуйад започва да се вълнува. И парите на гъстото червено вино, на различните сладки десертни вина се качват в главата му, въпреки че в хамбара нестихващо бушува тъжна буря.

Изведнъж се сеща, че в селото, където сме на почивка, има един кръчмар от Безие. Маняк му бе казал: „Я ми ела тия дни на гости, друже, ще пием тамошно вино, дявол да го вземе! Имам няколко бутилки, дето капата ще ти хвръкне.“

Изведнъж тази възможност заслепява Фуйад, По цялото му тяло минава сладостна тръпка, сякаш е намерил пътя си… Да пийне южно вино, и то вино точно от родния си край, да пие до насита… Колко хубаво ще бъде да види отново света в розово, па макар и за един ден! Точно така, той има нужда от едно, мечтае да се напие.

Незабавно напуска другарите си, за да отиде още сега в кръчмата на Маняк.

Но на излизане при входа се сблъсква с ефрейтора Броайе, който търчи по улиците като вестникарче и крещи на всяка врата:

— На рапорт!

Ротата се събира и се строява в каре на глинестия хълм, където походната кухня дими в дъжда.

„Ще ида да пия след рапорта“ — казва си Фуйад.

И погълнат от тази мисъл, той разсеяно слуша, докато четат рапорта. Но колкото и да е разсеян, чува, когато началството прочита „Абсолютно се забранява излизането преди седемнадесет и след двадесет часа“, чува и капитана, който, без да обръща внимание на раздвижването сред заобикалящите го войници, пояснява заповедта, пратена отгоре:

— Тук е главната квартира на дивизията. Докато сте тук, не се показвайте. Крийте се. Ако дивизионният генерал ви види из улиците, веднага ще ви прати на наряд. Той не желае да вижда никакъв войник. През целия ден се крийте по квартирите. Правете, каквото си щете, само да не ви виждат, да не виждат нито един от вас!

И войниците се прибират в хамбара.

 

 

Два часът. Едва след три часа, когато съвсем се стъмни, ще могат, да се покажат навън, без да бъдат наказани.

Дали да спят дотогава? На Фуйад не му се спи. Вълнува го надеждата да си пийне. Пък и ако спи през деня, няма да може да заспи през нощта. Дума да не става! Да стои с отворени очи през нощта е по-лош и от кошмар.

Времето е още по-мрачно. Дъждът и вятърът се усилват — и вън, и вътре.

Какво тогава да прави? Щом не бива нито да стоиш неподвижно, нито да седнеш, нито да легнеш, нито да се разходиш, нито да работиш, какво да правиш?

Все по-нарастваща мъка обзема групата уморени и подгизнали войници, които се измъчват физически и наистина не знаят какво да правят със себе си.

— Дявол да го вземе, лошооо!

Тези думи се изтръгват от устата на изоставените хора като жалба, като вик за помощ.

После инстинктивно те правят единственото нещо, което още имат право да вършат на тази земя — тъпчат на място, за да избягнат вцепенението и студа.

И ето че започват да вървят много бързо нагоре-надолу в тясното помещение, което можеш да изминеш на три разкрача, въртят се в кръг, пресрещат се, докосват се, приведени напред, с ръце в джобовете, удрят с крак земята. Шибани от вятъра дори в постелята си, те приличат на жалките просяци в градовете, които очакват под ниското зимно небе да се отвори вратата на някое благотворително заведение. Но за тях вратата няма да се отвори, преди да са изминали четирите дни на почивката, когато пак потеглят за окопите в нощта.

Кокон стои приклекнал сам в един ъгъл. Въшките са го изпохапали, но отслабнал от студа и влагата, той няма сили да си смени бельото. Стои мрачен, неподвижен…, а въшките го хапят.

Все пак наближава пет часът. Фуйад започва да се опива от мечтата си за вино, седи и чака с тази светла надежда в душата.

— Колко ли е часът?… Пет без четвърт… Пет без пет… Хайде!

Той е навън в черната нощ; с големи скокове джапа в калта, отправя се към заведението на Маняк, щедрия и разговорлив земляк от Безие. С голяма мъка намира вратата в тъмното и в мастиления дъжд. Господи боже, не свети! Да го вземат дяволите дано, затворено е! При светлината на една запалена кибритена клечка, която той засланя с голямата си слаба ръка като с абажур, вижда зловещия надпис „Заведението е забранено за войници“. Маняк трябва да се е провинил в някакво нарушение и е бил осъден на тъмнина и бездействие!

И Фуйад обръща гръб на кръчмицата, станала затвор за самотния кръчмар. Но не се отказва от мечтата си. Другаде ще отиде, ще пие обикновено вино и ще трябва да плати, но нищо!

Бърка в джоба си, опипва портмонето. Там е.

Трябва да има тридесет и седем су. Не е златна мина, но все пак…

Изведнъж обаче се сепва, рязко спира и се плесва по челото. В тъмнината продълговатото му лице се изкривява.

Не, няма и тридесет и седем су! Ама че е глупак! Забравил е кутията сардели, която бе купил предния ден, до такава степен сивите макарони му се бяха втръснали, забравил е и бирите, които плати на обущарите, за да му сложат гвоздеи на обущата.

Дявол да го вземе! Сигурно са му останали не повече от тринадесет су!

За да дойде на градус, както се полага, и да отмъсти за сегашния си живот, ще му трябва поне литър и половина! Тук литърът червено струва двадесет и едно су. Дума да не става, парите няма да му стигнат.

Шари с очи в тъмнината наоколо. Търси. Може да срещне някой другар, който ще му заеме пари или ще го почерпи един литър.

Но кой? Кой? Бекюв не. Той има само една кръстница, която му праща два пъти на месец тютюн и листове за писма. Нито Барк. Няма да се съгласи. Нито Блер. Той е скъперник и няма да разбере. Нито Бике. Той нещо като че ли му се сърди. От Пепен също не може да вземе. Той самият си проси и никога не плаща даже когато те покани. Ех, ако Волпат беше тук!… Вярно, че Менил Андре ще се съгласи, ама нали и без това му дължи няколко почерпушки. Ефрейторът Бертран? Фуйад го беше срязал по повод някаква забележка и сега се гледаха накриво. Фарфаде? Обикновено не си говорят… Не, чувствува, че не може да поиска такова нещо от Фарфаде. Освен това, дявол да го вземе, защо да търси избавители във въображението си? Кой ги знае къде са всички тези хора сега?

Бавно тръгва обратно към хамбара. После машинално се обръща и отново тръгва напред с колебливи стъпки. Все пак ще опита. Може някъде другаде да са насядали около някоя маса… Започва от центъра на селото, когато нощта току-що е обгърнала земята.

Осветените врати и прозорци на кръчмите се отразяват в калта на главната улица. Срещат се на всеки двадесет крачки. Неясно се очертават тежките призраци на войници — повечето вървят на групи, които слизат надолу по улицата. Когато минава автомобил, те се отдръпват и му правят път, заслепени от фаровете, изпръскани от калта, която колелата плискат по цялата широчина на улицата.

Кръчмите са пълни. През замъглените стъкла се вижда, че е препълнено с хора с каски.

Фуйад влиза наслуки в една кръчма. Още от прага топлият лъх на долнопробно заведение, светлината, миризмата, глъчката го разнежват. Все пак това е частица от миналото в настоящето.

Гледа от маса на маса, разбутва насядалите, за да провери всички в залата. Уви! Никого не познава.

В следващата кръчма — също. Няма късмет. Напразно протяга врат и като безумен търси с очи някое познато лице сред войниците, които на групи или на двойки пият и разговарят или пък седят самотни и пишат. Прилича на просяк никой не му обръща внимание.

Като не успява да намери никого, който да му се притече на помощ, той решава да похарчи колкото пари има в джоба. Успява да се добере до тезгяха…

— Половинка вино, ама хубаво да е…

— Бяло ли?

— Е, да!

— Вие, момко, сте южняк — казва кръчмарката, подава му малка бутилка и чаша и прибира дванадесетте су.

Той се настанява в края на една маса, заета от четирима пиячи, които играят на карти; налива чашата си догоре и я изпива, после отново я пълни.

— Хей, наздраве, гледай да не строшиш чашата! — изхълцва под носа му един, който току-що пристига, облечен с къса тъмносиня куртка; той има плътни прави като черта вежди сред бледо лице, островърха глава и огромни разперени уши. Това е Арленг, оръжейникът.

Не е много красиво да седиш сам пред половинлитрова бутилка вино в присъствието на другар, който очевидно е жаден. Но Фуйад се прави, че не разбира какво му се иска на другия, застанал пред него, пристъпвайки от крак на крак, усмихнат умолително, и бързо пресушава чашата си. Онзи му обръща гръб, като измърморва нещо за южняците, че „не са много дашни, ама от келепир не бягат“.

Опрял глава на юмруците си, Фуйад се е загледал, без нищо да вижда, в един ъгъл на кръчмата, където войниците се трупат, бутат се с лакти, блъскат се, за да се разминат.

Разбира се, бялото винце никак не е лошо, но какво са тези няколко капки за жадния като пустиня Фуйад? Едва преминала, мъката пак се връща.

Южнякът става и си отива с две чаши вино в стомаха и едно су в портмонето. Престрашава се, отбива се в още една кръчма, изследва я с поглед и си тръгва, мърморейки: „Да му се не знае макар. Това говедо! Никога не мога да го намеря!“

После се връща в хамбара. Тук все така шумят вятърът, дъждът. Фуйад, запалва свещ и при светлината на отчаяно клатушкащия се пламък, който сякаш иска да литне, отива при Лабри.

Със свещ в ръката кляка пред горкото куче, което може би ще умре преди него. Лабри спи, но не дълбоко, защото, веднага отваря едно око и маха с опашка.

Южнякът го погалва и тихичко му казва:

— Нищо не може да се направи. Нищо…

Не иска да каже друго на Лабри, за да не го натъжи; но кучето се съгласява — поклаща глава и отново затваря очи.

Фуйад се надига малко тъжно, защото ставите му са ръждясали, и отива да си легне. Сега вече само на едно се надява — че ще заспи, за да умре този зловещ ден, ден от небитието, ден, какъвто още толкова пъти ще трябва героично да понесе, да преживее, преди да достигне до последния ден на войната, или на живота си.