Анри Барбюс
Огънят (19)

XIX
Бомбардировка

Голо поле, безкрайна гъста мъгла.

Навсякъде тъмна синева. В края на нощта започна да прехвърча сняг; той посипва раменете и гънките на ръкавите. Вървим по четирима с качулки на главите. В безпросветния полумрак приличаме на пострадало население, което напуска една северна област, за да се засели в друга.

Минахме по някакъв път и прекосихме развалините на Аблен-Сен-Назер. Едва съзираме белите купчини на къщите и тъмните паяжини на провисналите покриви. Това село е толкова дълго, че като влязохме в него посред нощ, видяхме последните му сгради призори, когато започваха да побеляват вече от скреж. В една изба, през някаква решетка, край водите на този вкаменен океан, видяхме огъня, който поддържаха пазачите на мъртвото селище. Газихме в подгизнали ниви; губихме се сред мълчаливи местности, където тинята ни теглеше за краката; после донякъде можахме да си възстановим равновесието по друг път, който води от Каранси за Суше. Големите тополи покрай пътя са прекършени, дънерите им са станали на трески: на едно място имаше цяла колонада от пречупени дървета. По-нататък в тъмнината ни съпровождаха призраци на джуджета дървета, разцепени като палми или цели надупчени на трески, на ивици, прегънати, като коленичили. От време на време трапове ни объркват и препъват. Пътят се превръща в бара, която преминаваме на токове, с краката си вдигаме шум като с гребла. Тук-таме са сложени дебели греди. Плъзгаме се по тях, когато са разместени и идват напряко. Понякога има толкова вода, че гредите плават, и като стъпиш отгоре им, водата се разплисква, а войникът пада или се препъва и яростно ругае.

Трябва да е пет часът сутринта. Вече не вали сняг, очите започват да различават гола изплашена пустиня, но още сме заобиколени от голям фантастичен кръг мъгла и тъмнина.

Вървим, все вървим. Стигаме до едно място, където се откроява черна могилка; в подножието й сякаш пъпли тълпа.

— По двама ходом марш! — заповядва командирът на отреда. — Всяка редица да вземе по една греда или по една леса.

Натоварваме се: единият войник взема пушката на другаря си заедно със своята; другият не без мъка размърдва и измъква от купчината дълга кална хлъзгава греда, тежка не по-малко от четиридесет кила, или пък леса, голяма като врата, която едва успява да натовари на гръб, вдига ръце и приведен я държи за краищата.

Пак потегляме, вървим пръснато по сивкавия път много бавно, много тежко, пъшкаме и мърморим проклятия, които спират в гърлата ни поради усилието. На всеки сто метра двамата другари от редицата си сменят товара и въпреки острия вятър в ранното утро всички освен подофицерите са потънали в пот.

Изведнъж ярка звезда разцъфтява към пустинните места, където отиваме — ракета. Тя осветява цяла една част от небосклона с млечното си сияние, заличава съзвездията и се спуска надолу изящно като фея.

Там, пред нас, бързо бликва светлина — мълния, гръм.

Снаряд!

По водоравното отражение, което в същия миг експлозията разстила в долната част на небето, ясно се вижда, че на около един километър пред нас от изток на запад се очертава възвишение.

Това възвишение е наше или поне цялата част, която се вижда оттук, до върха е заемана от нашите войски. На другия склон, на сто метра от нашата първа линия, е немската първа линия.

Снарядът е паднал на върха, в нашите линии. Другите стрелят.

Втори снаряд. Още един и още един посаждат към върха на хълма дървета от бледолилава светлина, които смътно озаряват целия хоризонт.

Скоро чуваме пукот на избухващи звезди и пред очите ни внезапно на хълма изниква гора, фосфоресцираща, димна — фееричен, синьобял мираж надвисва над бездната на нощта.

Онези от нас, които с всички сили се мъчат да задържат на гърба си прекадено тежкия плъзгав товар и сами да се задържат да не се подхлъзнат, не виждат нищо, не продумват нищо. Другите тръпнат от студ, зъзнат, подсмърчат, бършат си носа с измачкани мокри кърпички, проклинат препятствията по разбития път, гледат и приказват.

— Също като бенгалски огън — казват те.

Допълвайки илюзията за този голям фееричен и зловещ оперен декор, пред който пълзи, пъпли и шляпа във водата нашата черна войска, излита червена звезда, после зелена; червен, много по-бавен сноп звезди.

Тези, които не носят товар, наблюдават и в редиците се понася неволен шепот като сред възхитена тълпа.

— Погледни, червена!… Виж, зелена!…

Германците дават сигнали, нашите също — за да искат артилерия.

Пътят се вие и се изкачва нагоре. Най-сетне започва да просветва. Всичко, наоколо изглежда мръсно. Край пътя, покрит със седефеносива боя и тук-таме плътни бели пластове, се откроява печално действителният свят. Оставяме след нас разрушения Суше, чиито къщи са превърнати в площадки, затрупани с материали, а дърветата — в нещо като разпокъсани трънаци, като купчини. Отляво затъваме в някаква дупка. Това е началото на ход.

Хвърляме товара в едно нарочно заградено място и едновременно загрети и премръзнали, с мокри, изтръпнали от болка издрани ръце, се настаняваме в хода. Чакаме.

Заврени в ямите до брадичките, облегнали гърди на земната стена, която ни предпазва, ние гледаме как се развива блестящата дълбока драма. Бомбардировката се засилва. На възвишението сред бледата зора дърветата от светлина са се превърнали в нещо като парашути от пара, в безцветни медузи с една огнена точка: колкото повече се разсъмва, толкова по-ясно се очертават като огромни китки от димни щраусови бели и сиви пера, които внезапно изникват от мътната печална земя на кота 119, тоест на петстотин-шестстотин метра пред нас, после бавно изчезват. Всъщност огнената и димната колона заедно се въртят и едновременно гърмят. В този миг на склона на хълма се вижда група войници, които бягат, за да се скрият. Един по един те изчезват в мравчените дупки.

Сега по-ясно различаваме формите на „пристигащите“: при всеки изстрел във въздуха, на шестдесетина метра височина, се образува жълтобяло облаче, очертано с черно, раздвоява се, разслоява се и при избухването се долавя свистенето на шрапнели, които жълтото облаче ядно запраща към земята.

Избухват по шест едновременно: бум, бум, бум, бум, бум, бум. Стреля седемдесет и седем милиметрово оръдие.

Презираме шрапнелите на седемдесет и седем милиметровото оръдие, при все че преди три дена Блесбоа бе убит точно от такъв шрапнел. Те почти винаги избухват твърде високо.

Барк ни обяснява, макар и да знаем:

— Гърнето достатъчно ти пази тиквата от оловните мъниста. Те могат да ти строшат рамото, но не те довършват. Е, то се знае, не трябва да блееш и да чакаш. И гледай да не си вдигаш мутрата, докато пука, или пък да протягаш ръка да видиш вали ли. Докато нашето седемдесет и пет милиметрово…

— Не са само седемдесет и седем милиметрови — прекъсва го Менил Андре. — Всякакви стрелят. Погледни…

Долавя се остро, треперещо свистене, скърцане, пукот и по огромните склонове, в дъното на чиито укрития са нашите, се трупат облаци с най-различни форми: пламтят чудовищни мъгливи пера, примесени с гроздове пара, прави светли влакна, снопове избликват и се спускат надолу — смесица от бяло и сивозеленикаво, черно като въглен или медно-червеникаво, със златисти отблясъци или с мастилени петна.

Последните два взрива са някъде съвсем наблизо; те вдигат огромни черни и огненочервени топки прах над разораното поле и изпълнили предназначението си, се отпускат и се понасят лениво по вятъра, приемайки очертанията на приказни змейове.

От дъното на трапа сред тази местност, населена с бляскави и жестоки видения, в полето, смазано от небето, нашата редица наднича изпод земята, извръща се към тях и ги следи с очи.

— Тия, дето избухват във въздуха, са сто и петдесет милиметрови.

— Даже двеста и десет милиметрови, теле такова!

— Има и гаубични. Гадове! Гледай тоя!

Снарядът докосва земята, избухва сред ветрилообразен тъмен облак от пръст и отломки. Сякаш през разцепената земя изригва вулкан от самата утроба на вселената.

Адски грохот ни заобикаля. Изпитваме невероятно усещане на непрекъснато растяща ярост, на постоянно усилващ се всемирен гняв. Буря от дрезгави, глухи трясъци, разюздани вопли, пронизителен животински вой настървено връхлитат обвитата в димни дрипи земя, в която стоим заровени до врата и която вятърът на снарядите сякаш блъска и люлее.

— Слушай — крещи Барк, — пък някои разправяха, че ония вече нямали муниции.

— Ех, тая песен е стара! Както и другите лъжи, дето вестниците ги плещят.

Равномерно тиктакане се извисява сред обърканите шумове. От всички шумове на войната това бавно чаткане като на кречетало най-вече вледенява сърцето.

„Мелницата за кафе“! Нашите са, слушай: ударите са равномерни, докато швабските правят так…, так-так-так…, так, так…, так.

— Имаш много здраве! Това не е шевната машина, ами мотоциклет бръмчи по пътя за трийсет и първо укритие, ей там.

— Аз пък мисля, че ще да е някоя вещица на метла, дето е решила да погледне отвисоко — хили се Пепен и вдигнал нос, оглежда простора, следи да зърне самолет.

Започва спор. Трудно е да се разбере! Няма как. Сред най-различните трясъци, колкото и да си привикнал, не можеш да се оправиш. Нали оня ден един взвод, като бил в някаква гора, за миг помислил, че започва нападение, пък то муле започнало да реве недалеч.

— Слушай, тая сутрин май има доста балони във въздуха — забелязва Ламюз.

Вдигаме очи, броим.

— Осем балона откъм нас и осем откъм швабите — казва Кокон, който вече ги е преброил.

И наистина, над хоризонта, на равни разстояния срещу групата на вражеските прикачени балони, които изглеждат по-малки поради разстоянието, плават осем дълги, леки и зорки „очи“ на армията, свързани с главното командуване чрез живи въжета.

— Те ни виждат така, както ги виждаме ние. Как искаш да им убегнеш на тия големи богове?

— Ето нашите им отговарят.

И наистина, изведнъж иззад гърбовете ни изтрещява ясен, пронизителен, оглушителен пукот на седемдесет и пет милиметрово оръдие. То започва да трещи без прекъсване.

Неговият гръм ни възбужда, опиянява. Викаме при всеки снаряд, споглеждаме се, без да се чуваме един друг — с изключение на необикновено пронизителния глас на „голямата уста“ Барк, — сред думкането на този фантастичен барабан, чиито удари са топовни изстрели.

После обръщаме очи напред, изпъваме вратове и виждаме горе на възвишението как се открояват редица адски дървета, чиито страшни корени се впиват в невидимия склон, където е стаен противникът.

 

 

— Това какво е?

Докато батареята седемдесет и пет милиметрови оръдия, която е на сто метра зад нас, продължава да трещи — сякаш ясни удари от огромен чук по наковалня, последвани от шеметно мощен, бесен вой, — силно клокочене заглушава грохота. Пак стрелят откъм нашите линии.

— Тоя си го бива!

Снарядът цепи въздуха може би на хиляда метра над главите ни. Неговият шум покрива всичко останало като звуков купол. Дъхът му е бавен; чувствува се, че този снаряд е по-тумбест, по-огромен от другите. Чуваме го как минава, спуска се напред с тежко и растящо бучене, като влак на метро, когато пристига на станция; после тежкото му свистене се отдалечава. Наблюдаваме възвишението отсреща. След няколко секунди то се покрива с облак, розов като сьомга, и вятърът го разстила върху половината хоризонт.

— Това е двеста и двадесет милиметров от батареята на пункт „гама“.

— Тия снаряди се виждат, когато излизат от оръдието — твърди Волпат. — И ако си право по посоката на стрелбата, виждаш ги с око дори след като си далеч от оръдието.

Нов снаряд.

— На! Гледай! Гледай! Видя ли го тоя? По-живо, изпусна го! Трябва да си въртиш кратуната чевръсто. На, още един! Видя ли го?

— Не го видях!

— Ей, че си туткав! С туткал ли си залепен? Баща ти да не е бил бояджия? На, бързо, виж тоя! Нали го виждаш, тъпак такъв?

— Видях го. Толкова ли е малък?

Неколцина са зърнали нещо малко, черно, заострено, като кос с прибрани криле, което се спуска отвисоко с човката напред, като описва дъга.

— Тежи сто и осемнайсет кила, старо диване — гордо казва Волпат, — и като падне в окоп, избива всичко живо вътре. Онези, които не са ударени от парчетата, въздушното течение ги претрепва или пък се задушават, преди да успеят да кажат „ох“.

— Добре се вижда и двеста и седемдесет милиметровият снаряд, когато топът го изхвърля! Хубаво парче желязо, ела да гледаш!

— И сто и петдесет и пет милиметровият Римайло, само че него не можеш да го проследиш с очи, защото препуска право и много далеч: колкото повече гледаш, толкова по ти се стопява пред зъркелите.

 

 

Сред миризмата на сяра, на черен барут, на изгорен плат и опожарена земя, която се носи на талази над полето, цялата менажерия реве като обезумяла — страхотно, странно мучене, рев, вой, мяукане, които жестоко ти раздират ушите, просто се впиват в корема ти, или дълго пронизително вие като сирена на кораб в опасност. Понякога във въздуха се кръстосват нещо като възклицания, които напомнят човешки гласове. Полето на места се издига и се спуска; от единия до другия край на хоризонта пред нас се разразява буря.

А далеч, далеч потушено и сдържано боботят тежките оръдия, чиято сила се долавя само по движението на въздуха, който бие в ушите ни.

… Над бомбардираната, зона избликва и се клатушка топка зелен памук, който се разстила на всички посоки. Цветно петно се откроява и привлича вниманието ни, ние извръщаме лицата си на затворници в клетка към отвратителния взрив.

— Сигурно са отровни газове. Да вадим маските, а?

— Свине!

— Това са наистина нечестни средства — казва Фарфаде.

— Какви? — присмехулно пита Барк.

— Ами да, нечестни средства, какво, газове…

— Ще ме скъсаш от смях — отвръща Барк — с твоите нечестни и честни средства… След като си видял толкова изтърбушени и прерязани на две хора или пък разцепени и сплескани от обикновените снаряди, изкормени и пръснати като с вила черва, черепи, забити чак в дробовете, сякаш са ги ударили с топор или вместо глава — вратле, от което се стича нещо като малиново сладко наоколо по гърдите и гърба! След като си видял такива неща, да седнеш да разправяш: „Това са честни средства, не го разбирам!“

— Въпреки това снарядите са разрешени, приети…

— Хайде де! Чакай. Да ти кажа ли? Никога не можеш да ме разплачеш толкова, колкото сега ме разсмя!

И той му обръща гръб.

 

 

— Хей, момчета, внимавайте!

Наостряме уши: един от нас заляга по корем; другите инстинктивно поглеждат към укритието, до което нямат време да стигнат; през тези десет секунди всеки свива врат. Чува се нещо като скърцане на великански ножици, което се приближава към нас и най-сетне завършва с оглушителен грохот, сякаш са се сринали куп тенекии.

Този снаряд е паднал недалеч от нас този път: може би на двеста метра. Свиваме се в дъното на окопа и стоим така превити, докато над мястото, където се намираме, мине вълната дребни парчета.

— Само такова нещо да не ти попадне в мутрата, дори и на това разстояние — казва Паради, изважда от землистата стена на окопа отломък, който току-що се е забил и прилича на парченце бодлив кокс, цял в остри режещи иглици, и го подхвърля в дланта си, за да не се изгори.

Изведнъж той навежда глава; ние също.

Бз-з-з, бз-з-з…

— Взривителят!… Мина.

Взривителят на шрапнела се издига, после пада отвесно; взривителят на снаряда с ударно действие след експлозията се откъсва и обикновено се зарива в земята на мястото на попадението; но понякога отскача в съвсем друга посока като голям нажежен камък. Затова човек трябва да се пази. Той може да падне отгоре ти дълго след изстрелването, минавайки по най-невероятни пътища, над насипи, забивайки се в дупки.

— Няма нищо по-мръсно от това. Случвало ми се е…

— Има и по-лошо — намесва се Баг от единадесета рота, — австрийските снаряди: сто и тридесет милиметровият и седемдесет и четири милиметровият. От тях вярно, че ме е страх. Разправят, че били никелирани, ама аз доколкото знам, щото съм им ял попарата, те летят толкова бърже, че изобщо не можеш да се скриеш от тях. Едва си чул, че избоботи, и веднага те халосва.

— И с немския сто и пет милиметров нямаш време да залегнеш и да си скриеш месата. Това веднъж един артилерист ми го обясни.

— Аз пък ще ти кажа, че снарядите на флотските топове и да ги чуеш нямаш време — първо те цапват.

— Ами тоя мръснишки нов снаряд, дето гръмва, след като рикушира и изскочи от земята и пак се забие един-два пъти на шест метра… Като знам, че насреща ми има такива, тръпки ме побиват. Помня веднъж…

— Това нищо не е, синчета — казва новият подофицер, който минава край нас и спира. — Да бяхте видели нас как ни поръсиха при Вердюн, тъкмо оттам идвам. И само тлъсти мачоци: триста и осемдесет милиметрови, четиристотин и двадесет милиметрови, двете четиридесет и четири милиметрови. С тях като са те шашнали, можеш да кажеш: „Знам какво е да те шашнат!“ Горите бяха пожънати като жито, отхлупиха всички укрития и даже ги пробиха, дори с по три реда греди да имаше в земята, поръсиха всички кръстопътища, вдигнаха във въздуха всички пътища и ги направиха на такива едни продълговати гърбици от натрошени обози, разбити топове, нагъчкани един в друг трупове, сякаш с лопата са гребани. По кръстопътищата гледаш по трийсет души проснати наведнъж; гледаш човеци, дето се мятат и се въртят във въздуха най-малко на петнайсет метра, и парчета от панталони, закачени по върховете на дърветата, колкото са останали. Гледаш как тия триста и осемдесет милиметрови влизат в някоя бърлога, в самия Вердюн, през покрива, пробиват два-три етажа и избухват чак долу, и цялата сграда, няма как, избухва. А в полето цели батальони се пръскат и залягат като дребен безпомощен дивеч. Из нивите на всяка крачка гледаш парчета дебели, ей колкото ръката ми и ей такива широки, та трябваше четирима войници да ги дигат, такова парче желязо, ти казвам! Пък нивите сякаш пълни с камънак!… И тъй с месеци. То не е за разправяне, не е за разправяне! — повтори подофицерът и отиде вероятно да сподели с други спомените си.

— Ефрейторе, я погледни тия момчета там, да не са нещо изкукуригали?

По обстрелваната позиция се мяркат дребни човечета, забързани към местата на взривовете.

— Тия са артилеристи — казва Бертран. — Щом избухне бомба, те тичат да ровят, та да намерят взривителя в дупката, защото положението на взривителя, начинът, по който се е забил, дава направлението на батареята, нали разбираш? А разстоянието просто се чете, отбелязано е на скалата, издълбана около взривителя в момента, когато изровиш снаряда.

— Нищо, бива си ги тия чешити, дето излизат през такава пукотевица!

— Артилеристите, братче — казва някакъв войник от друга рота, който се разхожда в окопа, — или са добри, или лоши, средно няма. Или са смелчаци, или са мухльовци. Аз например.

— То си е така за всички войници това, дето го разправяш.

— Може. Ама аз не ти приказвам за всички войници. Приказвам ти за артилеристите и ти казвам, че…

— Хей, момчета, няма ли да си потърсим някое укритие да си приберем кокалите? Че не е чудно някое парче да ни цапне по главата.

Чуждият войник не успява да довърши разказа си, а Кокон, който е изпълнен с дух на противоречие, заявява:

— Добре ще се наредим в твоето скривалище, то и тук, вън, не е кой знае колко весело, ама пък…

— Я гледайте, там мятат мини! — казва Паради и сочи нашите позиции на височината вдясно.

Мините се издигат нагоре почти отвесно, като чучулиги, клатушкат се и шумолят, после спират, колебаят се за миг и се спускат направо, като едва в последния миг предизвестяват за падането си с добре познат „детски писък“. Оттук хората по възвишението приличат на подредени играчи, които играят на топка.

— Брат ми ми пише — казва Ламюз, — че в Аргон обстрелвали с „гугутки“, както те им викали. Едни такива големи, тежки, изстрелвани отблизо. Пристигали с гукане, ама вярно, вика той, и като изгърмят, ела гледай какво става, вика.

— Няма по-лошо от окопното оръдие, дето сякаш по тебе тича и се хвърля отгоре ти, снарядите му избухват в самия окоп, просто подбръсват насипа.

— Слушай, слушай, чу ли?

Към нас се понася писък; после изведнъж спира. Снарядът не избухва.

— Тоя го домързя — установява Паради.

И всички наостряме уши, за да чуем или за да не чуем свистенето на други такива снаряди.

Ламюз казва:

— Всички поля, пътища, села насам са покрити с неизбухнали снаряди от всички калибри; и наши също, което си е вярно. Земята сигурно е пълна с такива, дето не се виждат. Чудя се какво ли ще правят хората после, като дойде време да кажат: „Добре, ама трябва пак да се оре.“

 

 

Бурята от огън и желязо продължава със същото неистово еднообразие: шрапнелите избухват и пищят като бесни метални души, снарядите с ударно действие трещят като локомотиви в бяг, които изведнъж се разбиват в стена, като товари с релси или стоманени скели, които се сриват отвисоко. Въздухът е непрогледен, разтърсван от тежко дихание; около нас продължава унищожението на земята, все по-дълбоко, все по-цялостно.

Нови оръдия загърмяват. Това са нашите. Грохотът им прилича на грохота на седемдесет и пет милиметровите, но е по-силен, с продължително и кънтящо ехо като екот на гръмотевици в планина.

— Това са дългите сто и двадесет милиметрови. В края на гората са, на един километър. Чудо топове, братче, приличат на сиви хрътки. Тънки, с издължена човка. Ще ти се да им кажеш „госпожо“. Не са като двеста и двадесет милиметровите, дето са само едно гърло, нещо като кофа за въглища и изстрелват снаряда от долу на горе. Много работа вършат, ама в артилерийски конвой приличат на сакати с колички.

 

 

Разговорът замира. Някои се прозяват.

Силата и обхватът на този артилерийски двубой уморяват ума. Гласовете се мъчат да изплуват над него като удавници.

— Такава бомбардировка не съм виждал — крещи Барк.

— Винаги така се казва — забелязва Паради.

— Все пак — реве Волпат, — нали споменаваха за атака тези дни? Казвам ти, че сега започва нещо такова.

— Аха! — просто отвръщат останалите.

Волпат изразява намерението си „да похръкне“ и се настанява на земята, опира гръб на едната стена, а подметките на другата.

Говорим за разни неща. Бике разправя за някакъв плъх.

— Биваше си го, знаеш, такъв един тлъст, охранен… Бях си свалил патъците и тоя плъх, като се настърви да ми яде кончовите. Вярно, че ги бях смазал.

Волпат, който вече се е укротил, се раздвижва и казва:

— Не мога да спя от вашите дрънканици!

— То пък много ти вярваме, че ще заспиш и ще захъркаш при тоя шум и трясък — казва Мартро.

— Х-р-р — отвръща Волпат, който вече хърка.

 

 

— Сбор! Ходом марш!

Ще се местим. Къде ли ни водят? Неизвестно. Знаем само, че ни разместват, за да укрепяваме последователно известни пунктове или да освободим ходовете, в които да се придвижват войските, а това е също така сложно — ако трябва да се избягват сблъскванията и задръстванията, — колкото да се организира движението на влаковете в оживена гара. Невъзможно е да се разбере смисълът на огромната маневра, в която нашият полк взема участие като малко колелце в машинарията, нито какви събития се готвят в нашия огромен сектор. Но загубени из завоите, в чиито глъбини непрекъснато се въртим, изтощени и разглобени от продължителните престои, затъпели от чакане и шум, отровени от дим, разбираме, че нашата артилерия все повече влиза в действие и че офанзивата сигурно е променила посоката си.

 

 

— Стой!

Силна, бясна, нечувана престрелка биеше насипите на окопа, където току-що ни накараха да се спрем.

— Швабите нещо са се засилили. Страхуват се от атака; объркали са се. Ей, ама стрелба!

Плътна градушка ни връхлиташе, сечеше ужасно простора, стържеше и съсипваше цялата равнина.

Надзърнах през близката амбразура. С един поглед открих нещо странно.

Най-много на десетина метра пред нас бяха прострени едно до друго безжизнени тела — редица покосени войници, — а куршуми летяха от всички страни и обсипваха мъртъвците!

Куршумите, които деряха земята на прави бразди, вдигаха тънки отвесни като черти облачета, пробиваха, разравяха проснатите вкочанени, залепени до земята тела, чупеха втвърдените крайници, забиваха се в бледите безжизнени лица, пробиваха втечнените очи, от които се вдигаха пръски, и под напора на тоя ураган на места редицата мъртъвци се раздвижваше.

Чуваше се сух трясък на смайващите медни връхчета, когато се забиваха в плата и месото: като ръгане с неистов нож, като бесни удари на тояга по дреха. Над нас прелетя сноп от пронизителни свистения, напевен вой, който се чуваше все по-ниско, по-силно — песента на рикошетите. И ние навеждахме глави под този необикновен вихър от викове и гласове.

— Бързо освобождавай окопа. Давай!

 

 

Напускаме това незначително кътче от бойното поле, където стрелбата пронизва, ранява, отново убива трупове. Отправяме се надясно, към тила. Съобщителният ход се изкачва. Когато стигаме до най-високата точка на склона, минаваме пред телефонен пост и пред група артилерийски офицери и артилеристи.

Тук — ново спиране. Тъпчем на място и слушаме как артилерийският наблюдател крещи заповеди, които телефонистът, закопан до него, изслушва и повтаря:

— Първо оръдие, същия мерник! Две десети вляво! Три залпа през минута!

Неколцина от нас се решават да подадат глава над насипа и за миг успяват да обхванат с поглед цялото бойно поле, около което нашата рота се мъкне от тази сутрин.

Съзирам огромно сиво поле, в което вятърът сякаш тласка нашир нещо като леки вълни от прах, на места пресечени с остри гребени от дим.

Тук-таме в огромното пространство, по което слънцето и облаците хвърлят черни и бели петна, смътно проблясват стрелящите батареи; за миг то цялото лумва в кратки огньове; после част от полето изчезва зад бяла мъглива завеса, нещо като снежна вихрушка.

Далеч над безкрайните зловещи поля, заличени, сиви като дрипи, осеяни с трапове като древни гробища, забелязвам нещо, което прилича на разпокъсана хартия: тънкия скелет на църква; и от единия до другия край на пространството като в изписана страница — неясни редици отвесни черти, приближени и подчертани: това са пътища с дървета. Тънки извити линии опасват полето надлъж и шир, разделят го на квадрати; тези извити линии са обсипани с точици — хора.

Различават се по-ясни отсечки, образувани от човешки точици, които излизат от вдлъбнатите черти, движат се из полето под ужасното разбунено небе.

С мъка можеш да повярваш, че всяко от тези петънца е човек с тръпнеща уязвима плът, напълно беззащитно същество сред простора и изпълнено с дълбоки мисли, спомени, образи; чувствуваш се като заслепен от този прашец, от това множество хора, дребни като звездите в небето.

Мои нещастни братя, нещастни непознати, сега е ваш ред, после ще дойде нашият ред. Може би утре и ние ще почувствуваме как небето избухва над главите ни, как земята се отваря под краката ни, как несметна армия снаряди връхлита срещу нас и ни помита сто, хиляда пъти по-силен от урагана вихър.

Изтласкват ни към тиловите укрития. Пред нашите очи гасне смъртното поле. В ушите ни заглъхват ударите по чудовищната наковалня на облаците. Шумът от всемирното разрушение стихва. Отделението егоистично се обвива в привичните шумове на живота, потъва в ласкавата теснота на укритията.