Анри Барбюс
Огънят (1)

I
Видението

Дан дю Миди, Егий Верт и Мон-блан се извишават срещу дългата болнична тераса, където изпод завивките се подават редица безкръвни лица.

На първия етаж на санаториума дворец тази остъклена тераса с дървени перила се извисява в простора, сякаш е сама в света.

Червените, зелените, тютюневите и белите тънки вълнени одеяла не помръдват; виждат се само отслабналите от болестта лица и светещи очи. Над лежащите столове — мълчание. Някой се изкашля. После нищо, само от време на време равномерно шумолене на прелистени страници, тихо разменени въпрос и отговор между съседи или по перилата трепка с крила като размахано ветрило по-смела гарга, откъснала се от ятата, разгънати като броеници от черни мъниста сред прозрачния простор.

Тук тишината е закон. Впрочем тези богати, независими хора, дошли от всички краища на света, засегнати от една и съща болест, са загубили навика да говорят. Те са се вглъбили в себе си и размишляват за живота и за смъртта си.

В галерията се появява санитарка. Облечена е в бяло, стъпва безшумно. Тя донася вестници, раздава ги.

— Свършено е! — казва този, който пръв разгръща вестника. — Войната е обявена.

Макар и отдавна да я очакват, новината предизвиква смайване — всички чувстват необхватното й значение.

Тези умни и образовани хора, станали по-задълбочени от страданието и размисъла, откъснати от нещата, едва ли не, и от живота, отдалечени от останалата част на човешкия род, сякаш принадлежат на бъдещето, гледат в далечината пред себе си, към неразбираемата страна на живите, на безумците.

— Австрия върши престъпление — заявява австриецът.

— Франция трябва да победи — казва англичанинът.

— Надявам се, че Германия ще бъде бита — казва немецът.

И те пак се наместват под завивките, върху възглавниците, срещу планинските върхове, срещу небето. Но въпреки чистия простор донесената вест изпълва тишината.

— Война!

Неколцина от лежащите нарушават мълчанието, полугласно повтарят тази дума и мислят: това е най-голямото събитие на нашето време, а може би и на всички времена.

Вестта сякаш извиква сред ведрия пейзаж, в който те са се загледали, някакъв смътен, мрачен мираж.

Сред спокойната долина, изпъстрена с розови като рози села и кадифени пасбища, сред великолепните петна на планините, черната дантела на боровете и бялата дантела на вечните снегове се раздвижват човешки сенки.

Човешки тълпи пъплят на ясно отделени групи. Сред полята те се носят вълна след вълна в атака, после застиват неподвижно; появяват се къщи, изтърбушени като хората, и градове — като къщите; бели раздробени села, сякаш паднали от небето на земята; коли, препълнени с мъртъвци и страшни за гледане ранени…, напълно променени равнини.

Всяка страна, разяждана по границите си от кланетата, непрекъснато изтръгва от сърцето си нови войници, пълни със сила и кръв. Болните следят с очи как тези живи притоци се вливат в реката на смъртта.

На север, на юг, на запад, навсякъде се водят боеве. Накъдето и да се обърнеш в простора, няма страна, край която да не се води война.

Един от бледите наблюдатели се привдигна на лакът, брои и изчислява сегашните и бъдещите участници във войната — тридесет милиона войници. Друг заслепен от кланицата, мълви:

— Две войски в бой, все едно една голяма армия, която се самоубива.

— Не биваше да се стига дотам — казва с дълбок, глух глас първият от редицата.

Друг заявява:

— Френската революция отново започва.

— Троновете да му мислят! — шепне трети.

Някой добавя:

— Това може би е последната война.

Помълчават, неколцина поклащат чела, още бледи от трагичната безсънна нощ.

— Да се прекратят войните! Нима е възможно? Да се прекратят войните! Световната рана е неизлечима.

Някой се изкашлюва. После над разкошните ливади, сред който лъщят като лакирани крави, над черните гори, над зелените ниви и сините простори слънцето разстила необятно спокойствие и заличава видението, изгасява отблясъците на огъня, в който се възпламенява старият свят. Безкрайното мълчание заличава ропота от ненавист и страдания на черния шумящ всемир. Събеседниците един след друг отново се затварят в себе си, загрижени за тайната на своите дробове, за спасението на тялото си.

Но когато вечерта се готви да се спусне в долината, над Мон Блан се разразява буря.

Забранено е да се излиза в такава опасна вечер, когато последните повеи на вятъра достигат до широката веранда — пристана, където тези хора са се приютили.

Смъртно засегнати, разяждани от вътрешна рана, те съзерцават разразените стихии, гледат как над планината трептят гръмотевици, как издигат водоравно облаци като при прилив и едновременно хвърлят в здрача стълбове огън и дим и движат бледите си лица с червени петна на скулите, като одрани, за да следят орлите, които кръжат в небето и наблюдават земята отвисоко през хълма от мъгла.

— Как ще спреш войната! — казват те. — Как ще спреш бурите!

Но застанали на прага на света, освободени от страсти и пристрастия, от придобитите понятия, от заслепенията, от влиянието на традицията, умиращите смътно съзнават простотата на нещата и широко откритите възможности…

Последният от редицата извиква:

— Долу нещо пъпли.

— Да, като живо.

— Някакви растения…

— Също като хора.

И ето че сред зловещите отблясъци на бурята, под разчорлените черни облаци, разперени и надвиснали над земята като зли ангели, те сякаш виждат пред себе си ширналата се белезникава равнина. Видението продължава, някакви неясни фигури изникват от равнината, цяла в кал и вода, и се залавят за повърхността, заслепени и смазани от тиня, като чудовищни корабокрушенци. Като че ли са войници. Равнината, потънала във вода, набраздена от дълги успоредни канали, разровена от трапове с вода, е огромна и корабокрушенците, които се стремят да се изтръгнат от нея, са безброй… Но тридесетте милиона роби, хвърлени едни срещу други от престъпност и заблуда в калната война, вдигат глави и човешките лица най-сетне изразяват воля. Бъдещето е в ръцете на робите и съвсем ясно е, че старият свят ще бъде променен от съюза, който един ден ще сключат помежду си тези, чийто брой и нищета нямат край.