Анри Барбюс
Огънят (3)

III
Завръщане

Сивкавата зора едва-едва осветява еднообразния, още черен пейзаж. Между стръмния път вдясно, който слиза от мрачините и тъмната като облак гора Альо, където само се чува, без да се вижда, как колите на бойния обоз се готвят да потеглят, се простира поле. Ние, хората от 6-и батальон, пристигаме тук в края на нощта. Подредихме пушките на пирамиди и сега стоим сред кръг от смътна светлина, стъпили в мъглата и калта, стоим на тъмни, едва открояващи се синкави групи или като самотни призраци. Всички сме обърнали глави към пътя, който се спуска ей там. Чакаме останалата част от полка: 5-и батальон, който беше на първа линия и напусна окопите след нас…

Глъчка…

— Ето ги!

Дълга неясна маса се появява на изток и се спуска сякаш от нощта, надвиснала над здрачния път.

Най-сетне! Свърши се тая проклета смяна, която започна вчера в шест часа вечерта и трая цялата нощ; сега и последният човек се измъкна от последния ход.

Този път изкарахме страшно в окопите. Осемнадесета рота беше напред. Съсипаха я: за четири дена осемнадесет убити и петнадесетина ранени, на всеки трима един убит, и то без атака, само от бомбардировките.

Това ни е известно и когато осакатеният батальон приближава и затънали в калното поле, се разминаваме с другарите, като разпознаем някого, навеждаме се и си подхвърляме:

— А осемнадесета рота, а!…

И като казваме това, си мислим: „Какво ли ще стане с нас, ако така продължава? Какво ли ще стане с мене?…“

Седемнадесета, деветнадесета и двадесета рота пристигат една след друга и нареждат пушките си на пирамида.

— Ето и осемнадесета!

Тя пристига накрая: заемала е първия окоп и е била сменена последна.

Просветва и предметите се очертават по-ясно. По пътя се задава капитанът на ротата. Той върви сам пред войниците си. Върви трудно, опира се на бастун поради старата си рана от боевете при Марна, от която са му останали ревматични болки, а и поради друга една мъка. Носи качулка, навел е глава; сякаш следва погребално шествие; вижда се колко е угрижен и че в същност наистина следва погребално шествие.

Ето и ротата.

Тя се показва, редиците й са разстроени. Сърцата ни се свиват. Очевидно тя е по-къса от трите останали роти в батальона.

Тръгвам по пътя и отивам да посрещна войниците от осемнадесета рота, които се спускат по пътя. Униформите на оцелелите са облепени с жълта пръст; войниците сякаш са облечени в цвят каки. От вече засъхналата охрена пръст платът се е втвърдил; полите на шинелите, които се удрят в жълтата кора на коленете, приличат на дъски. Лицата са хлътнали, потъмнели, очите — разширени и трескави. Прахът и мръсотията добавят още бръчки по лицата.

Тези войници, които се връщат от преизподнята, вдигат оглушителна глъчка. Всички говорят едновременно, много силно, размахват ръце, смеят се, пеят.

Ще речеш, че по пътя се точи празнична тълпа.

Ето втория взвод с високия си подпоручик, чийто шинел е стегнат и запасан около скованото му тяло като навит чадър. Блъскайки се с лакти, пробивам си път и успявам да стигна отделението на Маршал, дало най-много жертви — от единадесет души, които не бяха се разделяли година и половина, са останали трима, включително ефрейторът Маршал.

Той ме вижда. Радостно се провиква и разцъфва в усмивка; пуска ремъка на пушката си и ми протяга ръце, на една от които виси окопен бастун.

— Е, братче, как е? Какво става с тебе?

Извръщам глава и казвам почти шепнешком:

— Какво, приятелю, пострадахте, а?

Той изведнъж помръква и става сериозен:

— Е да, братче, какво да се прави, този път беше ужасно… Барбие е убит.

— Разправяха… Барбие!

— В събота, в единадесет часа вечерта. Снаряд му отнесе горната част на гърба — казва Маршал, — като с бръснач го отряза. На Бес парче снаряд му прониза корема и стомаха. Бартелми и Бобекс бяха засегнати в главата и врата. Цяла нощ препускахме из окопа от единия до другия край, за да отбягваме залповете. Малкия Годфроа, нали го знаеш? На две го преряза. Кръвта му изтече за един миг, сякаш се изля цяла кофа: какъвто беше дребен, чудно откъде се взе толкова кръв; в окопа потече вада, поне петдесет метра дълга. На Гуняр краката му бяха накълцани от парчета снаряди. Като го вдигнахме не беше още умрял. Това стана в подслушвателния пункт. Бях на стража с тях. Но когато тоя снаряд падна, тъкмо бях отишъл в окопа да питам колко е часът. Намерих си пушката, бях я оставил на мястото, където стоях преди, препъната на две като с ръка, цевта беше извита като тирбушон, а половината ложа надробена на трици. Толкова миришеше на кръв, че просто да ти се повдигне.

— И Монден, нали?

— Той умря на другия ден сутринта, значи, вчера, в нишата, където падна снаряд. Лежеше проснат с разбит гръден кош. Разправих ли ти за Франко, който беше до Монден? При срутването му се счупил гръбнакът: след като го разровихме и го сложихме да седне на земята, още говореше; наведе глава настрани и каза: „Ще умра“ и умря. С тях беше и Вижил. Той нищо нямаше по тялото, ама главата му беше съвсем сплескана, сплескана като пита, огромна: ей такава голяма. Както лежеше на земята, черна и безформена, приличаше на собствената си сянка, както понякога се очертава сянката върху земята, като вървиш нощем и носиш фенер.

— Вижил ли, та той беше от 13-и набор, съвсем дете! И Монден, и Франко, такива добряци въпреки нашивките!… Загубихме чудесни стари приятели, братко Маршал!

— Да — съгласява се Маршал.

Но ето че го обкръжава тълпа негови другари, викат му нещо, дърпат го. Той се мъчи да се отскубне, отвръща на шегите им, всички се бутат и се смеят.

Прехвърлям поглед от лице на лице; те са весели и въпреки умората й пръстта, полепнала по тях, изглеждат тържествуващи.

Как може! Ако им бяха дали да пият вино по времето, прекарано на предните позиции, щях да кажа: „До един са пияни.“

Обръщам се към един от оцелелите, който пее и марширува със свободна стъпка като хусарите от песента. Това е Вандерборн, барабанчикът.

— Какво става, Вандерборн, изглеждаш ми доволен!

Вандерборн, толкова сдържан обикновено, сега крещи:

— Още не ми е дошъл редът, разбираш ли? Ей ме цял-целеничък!

Той ме прегръща с широко движение като обезумял и ме тупа по рамото.

Разбирам…

Тези хора, излезли от ада, са щастливи именно защото са излезли оттам. Те се връщат, спасени са. Още веднъж смъртта, която е била там, пред тях, ги е пощадила. Според реда на дежурствата, на всеки взвод се пада наряд на предната линия веднъж на шест седмици! Шест седмици! И за големите, и за дребните неща на война войниците имат детска философия — никога не гледат нито надалеч, нито наоколо, нито пред себе си. Мислят почти само ден за ден. Днес всеки от тези хора е убеден, че още ще поживее.

И затова въпреки смазващата умора, въпреки недавнашното клане, от което още са изпръскани с кръв, въпреки че около всеки от тях са паднали убити другари, въпреки всичко, въпреки самите себе си, те ликуват, че са оживели, радват се на безкрайното щастие, че са още на крака.