Анри Барбюс
Огънят (24)

XXIV
Зазоряване

Чакаме да се разсъмне на мястото, където се бяхме свлекли от умора. Светлината постепенно настъпва, ледена, мрачна, зловеща, и се разпростира над белезникавата равнина.

Дъждът престана да се лее. В небето вече няма вода. Оловната равнина с локвите мътна вода сякаш излиза не само от нощта, но и от морето.

Полузадрямали, полузаспали, от време на време отваряме очи, пак ги затваряме и парализирани, пребити, измръзнали, присъствуваме на невероятната нова поява на светлината.

Къде ли са окопите?

Виждаме езера и между езерата линии с млечнобяла застояла вода.

Водата е много повече, отколкото си мислехме. Тя е обхванала всичко, навсякъде се е разляла, пророчеството на нощните войници се е сбъднало: няма вече окопи, каналите са затрупани окопи. Всичко е наводнено. Бойното поле не спи, то е мъртво. Някъде далеч може би животът продължава, но ние не го виждаме.

 

 

С мъка, клатушкайки се като болен, се привдигам, за да погледна. Шинелът ме притиска със страшната си тежест. До мене стоят три чудовищни фигури. Едната — Паради, покрит с необикновена кална черупка, с подутина на кръста на мястото на паласките — също се надига. Другите спят, без да помръдват.

Какво ли означава тази тишина? Това е нещо необикновено. Никакъв шум освен от време на време падането на буца пръст във водата сред фантастично парализирания свят.

Не стрелят… Никакви снаряди, те, впрочем, и не биха избухнали. Никакви куршуми, защото войниците…

Войниците, къде ли са войниците?

Постепенно започваме да ги виждаме. Недалеч от нас неколцина спят, проснати на земята, покрити с кал от краката до главата, превърнати сякаш в предмети.

На известно разстояние различавам и други, свити и залепнали като охлюви до един заоблен насип, почти погълнат от водата. Това е неподвижна редица тежки маси, денкове, наредени един до друг, от които се стича кал и вода с цвета на пръстта, в която са заровени.

Правя усилие да наруша мълчанието; проговарям, питам Паради, който гледа в същата посока:

— Умрели ли са?

— След малко ще отидем да видим — тихо отвръща той. — Да постоим още тук. След малко ще наберем сили да отидем.

Двамата се споглеждаме и обръщаме очи към тези, които са се строполили до нас. Лицата ни са толкова уморени, че сякаш вече не са лица, а нещо мръсно, обезличено, натъртено, с кървави очи. Откакто сме заедно, виждали сме се в какво ли не състояние и все пак сега не можем да се познаем.

Паради отвръща очи, гледа настрани.

Изведнъж започва да трепери. Простира ръка с кора от кал:

— Там… Там… — казва само той.

На едно особено насечено и издълбано място, над водата, която прелива от един окоп, плуват някакви маси, нещо като заоблени подводни скали.

Домъкваме се дотам — удавници.

Главите и ръцете им са във водата. На повърхността на белезникавата течност се показват гърбовете им с кожените каиши, сините им шинели са издути, стъпалата изкривени, прикачени към подпухнали крака, като стъпала на уродливи човечета. На една потопена във водата глава косите са се разпилели като водорасли. Ето че се подава лице: главата се е заклещила на ръба на насипа, а тялото се губи в мътния гроб. Лицето е обърнато към небето. Очите са като две бели дупки, устата — черна дупка. Жълтата подпухнала кожа на тази маска изглежда мека и нагърчена като застинало тесто.

Това са часовоите, които са стояли там на пост. Не са могли да се освободят от калта. Всичките им усилия да излязат от трапа с лепкав наклон, който неумолимо се е запълвал с вода, само повече са ги смъквали към дъното. Умрели са, както са се опитвали да се задържат за плъзгащата се пръст.

Тук са нашите първи линии, а там германските първи линии, еднакво тихи и наводнени.

Отиваме до тези меки развалини. Минаваме през мястото, което до вчера беше зона на ужаса — страшната ивица земя, на чиято граница бе принуден да спре страхотният устрем на последната ни атака, където куршумите и снарядите не бяха престанали да браздят простора от година и половина, а през последните дни техните напречни порои бясно се бяха кръстосвали от единия до другия край на хоризонта.

Сега тук цари свръхестествен покой. Из цялата местност са пръснати хора, които спят или едва се движат, повдигат ръка, повдигат глава, съживяват се или бавно умират.

В дъното на големи тинести вдлъбнатини и фуниеобразни дупки, пълни с кал, вражият окоп представлява ивица от вади и кладенци. Тук-таме се вижда как земята се движи, начупва се и се свлича от ръбовете, които още са над водата. На едно място можеш да се надвесиш над окопа.

В този шеметен тинест кръг няма тела. Но нещо по-лошо — една ръка, една-единствена ръка, гола и бледа като камък, се подава от дупка в стената, която смътно се очертава през водата. Човекът е бил зарит в скривалището и е успял да извади само ръката си.

От съвсем близо се забелязва, че купчините, наредени над останките от стени на тази тясна пропаст, са хора. Дали са мъртви? Или спят? Неизвестно. Във всеки случай те почиват.

Дали са немци или французи? Неизвестно.

Един от тях е отворил очи, гледа ни и клати глава. Питаме го:

— Французин?

После:

— Deutsch?^[1]

Той не отвръща, затваря очи и пак се отпуска. Изобщо не разбрахме какъв е.

Не може да се определи самоличността на тези същества: нито по униформите, покрити със слой тиня, нито по шапките — те са или гологлави, или увити с разни вълнени дрехи под полутечната зловонна качулка, — нито по оръжието — те или нямат пушки, или пък държат в отпуснатите си ръце нещо, което се влачи, нещо безформено, лепкаво като странна риба.

Пред нас и зад нас всички тези омаломощени хора с мъртвешки лица, всички тези безмълвни и безволни хора, натрупани с пръст, като че ли носят гробовете на гърба си, приличат си, сякаш са голи. След тази ужасна нощ и от едната, и от другата страна излизат призраци, покрити със съвършено същата униформа от нищета и смет.

Това е краят на всичко. За миг настъпва огромен отдих, епично прекратяване на войната.

По едно време мислех, че най-страшният ад на войната са пламъците на снарядите, после дълго смятах, че е задухата в подземията, които вечно се стесняват над нас. Но не е тъй, адът е водата.

Задуха вятър. Леден вятър, чието ледено дихание ни пронизва. Над разложената наводнена равнина, осеяна с трупове, между глистообразните бездни, пълни с вода, между островчетата от неподвижни хора, прилепнали заедно като влечуги, над този хаос, който се изравнява и потъва, се очертават леки вълнисти движения. Бавно се местят отреди, части от кервани, съставени от същества, се превиват под тежестта на каските и на престилките от кал, влачат се, разпръсват се и пъплят дълбоко в сянката на тъмното небесно отражение. Зората е толкова мръсна, че денят сякаш вече завършва.

Оцелелите се преселват през опустошената степ, подгонени, изтощени, подплашени от голямото неизразимо нещастие — жалки, някои ужасяващо смешни отблизо, полусъблечени от калта, от която още се мъчат да се освободят.

Минавайки край нас, те се оглеждат, взират се и като познават, че сме хора, ни казват сред вятъра:

— Там е по-лошо, отколкото тук. Хората падат в дупките и няма как да ги извадиш. Всички, които през нощта са стъпили на ръба на някоя яма от снаряд, са мъртви… Там, отдето идем, на едно място стърчи глава, тялото е закопано в земята, мърдат само ръце; има път от леси, които на места са запънали и са се пробили, истински капан за войници. Там, дето няма леси, има два метра вода… Ами пушките! Някои въобще не успяха да ги измъкнат от калта. Гледай тия: отрязахме целите поли на шинелите им — жалко за джобовете, за да ги освободим и защото нямаха сили да мъкнат такъв товар… Шинелът на Дюма, който успяхме да му свалим, тежеше най-малко четиридесет кила: двама души едва го вдигнахме с две ръце… Пък оня, дето му са голи краката, всичко му отиде — панталоните, гащите, обувките, — всичко земята му го смъкна. Такова нещо никога не се е видяло.

Те се разпръсват, защото зад тях се влачат други, бягат, обзети от заразителен страх, а краката им надигат от земята плътни буци кал. Вълните от хора се стопяват, грамадите, които те образуват, намаляват, зазидани в огромни дрехи.

Ставаме. Когато се изправяме, леденият вятър ни разклаща като дървета.

Вървим със ситни крачки. Свиваме настрани, притеглени от странна гледка — двама, рамо до рамо странно свързани войници стоят, като всеки е обвил с ръце врата на другия. Дали са врагове, повлекли се един другиго в смъртта и останали така свързани и в нея, неспособни да се отделят за вечни времена? Не, това са двама войници, които са се облегнали един на друг, за да спят. Понеже не са могли да легнат на земята, която се е свличала под тях и е искала да ги зарине, те са се навели един към друг, хванали са се за раменете и са заспали, затънали до колене в пръстта.

Не искаме да смутим неподвижността им и се отдалечаваме от тази двойна статуя на човешката нищета.

 

 

Скоро и ние спираме. Надценили сме силите си. Още не можем да си отидем. Още не е свършено. Отново се строполяваме на едно утъпкано място на завет с шум на хвърлена кал.

Затваряме очи. Само от време на време поглеждаме.

Залитащи хора идват към нас. Навеждат се и ни говорят с нисък, уморен глас. Един от тях казва:

— Sie sind todt. Wir bleiben hier.^[2]

Другият отвръща, сякаш въздиша:

— Ja.^[3]

Но изведнъж виждат, че се размърдваме. Тогава веднага падат пред нас. Човекът казва с беззвучен глас:

— Ние вдигаме ръце.

И те остават неподвижни.

После съвсем се отпускат — облекчени и сякаш с това мъките им са свършили; единият, с лице, оцапано с кал, същински дивак, се опитва да се усмихне.

— Стой си там — казва Паради, без да си мърда главата, облегната на някаква купчина. — След малко ще дойдеш с нас, ако искаш.

— Да — казва немецът. — До гуша ми дойде.

Не му отговаряме.

Той казва:

— И другите ли?

— Да — казва Паради, — ако искат, нека си стоят.

Четиримата се просват на земята.

Единият започва да хърка. От гърдите му сякаш избликва ридаеща песен. Тогава останалите се поизправят на колене около него и очите им широко се отварят в наплесканите им с мръсотия лица. Ние също се попривдигаме и гледаме тази сцена. Но хъркането затихва и тъмното гърло, което единствено трептеше в едрото тяло като птиченце, престава да се движи.

— Er ist todt^[4] — казва един от войниците и заплаква.

Останалите пак се просват да спят. Този, който плаче, заспива разплакан.

Пристигат неколцина войници, те се препъват, спират внезапно като пияници или пък пълзят като червеи; идват да се прислонят в хлътнатината, където вече сме се вкопчили ние, и всички накуп заспиваме на тази братска могила.

 

 

Събуждаме се. Споглеждаме се с Паради и си припомняме. Връщаме се в живота и в дневната светлина като в кошмар. Пред нас отново изниква пустинното поле с неясно очертани, потънали могили, стоманеното поле, ръждясало на места, по което линиите и петната вода блестят, а пръснатите тук-таме като смет, оборени от съня тела дишат или се разлагат.

Паради ми казва:

— Това е войната.

 

 

— Да, това е войната — повтаря той с далечен глас. — Това, а, не нещо друго.

Иска да каже и аз разбирам мисълта му:

„Войната не е атаката, която прилича на парад, не е сраженията с развети като хоругви знамена, не е дори ръкопашният бой, когато беснееш и ревеш, войната е ужасната, свръхестествената умора, вода до кръста, кал и смет, и мръсотия и гадости; мухлясалите лица и разкъсаните меса, и труповете, които вече не приличат дори на трупове, плаващи над ненаситната земя. Да, това е войната — тази безкрайно еднообразна нищета, прекъсвана от остри драми, това е тя, а не щикът, който бляска като сребро, нито кукуригането на тръбата преди изгрев-слънце!“

Паради така премисля всичко това, че изведнъж си спомня и изръмжава:

— А помниш ли оная жена в града, дето неотдавна се разкарвахме, оная, дето говореше за атаките и се лигавеше, и разправяше: „Трябва да е красива гледка!…“

Един стрелец, проснат по корем, сплескан като шинел, вдига глава от мръсотията, на която се е облегнал, и вика:

— Красива! Лайнарска красота! Все едно някоя крава да каже: „Колко красива трябва да е гледката в кланицата в Ла Билет, когато блъскат редици те волове напред!“

Той е с изцапана уста, с пребито като на добиче лице, храчи кал.

— Да кажат „Налага се!“ — мърмори той със странен прекъслечен, раздран, хриплив глас. — Добре. Ама „красиво“! Да ги вземат дяволите!

Той се мъчи да се освободи от тази мисъл и буйно добавя:

— С такива неща, дето ги разправят, все едно, че до кръв се подиграват с нас!

И пак плюе, но изтощен от направеното усилие, се отпуска в тинестата си баня и слага глава на мястото, където е плюл.

 

 

Преследван от същата мисъл, Паради посочи с ръка целия неописуем пейзаж и вперил очи, повтори същите думи.

— Това е войната… И навсякъде е същото. Какво сме ние и какво е ей това? Нищо. Всичко това, дето го гледаш, е само една точка. Ама разбери, че тази сутрин в света на три хиляди километра се простират все такива нещастия или почти същите, ако не и по-лоши.

— И утре отново ще почне — казва другарят до нас, когото не можахме да познаем дори по гласа. — Нали и онзи ден почна отново и предишните дни пак същото?

С усилие, сякаш разкъсваше земята, стрелецът изтръгна тялото си от калта, в която си бе направил нещо като калъп, подобен на влажен ковчег, и седна в тая дупка. Премигна с очи, разтърси глава, за да я очисти от калта, която се стичаше на ресни, и каза:

— И тоя път ще се отървем. А кой знае, може и утре да отървем кожата! Кой знае?

Превил гръб под слоевете пръст и глина, Паради се мъчеше да изрази мисълта, че войната е невъобразима, неизмерима във времето и пространството.

— Като говорят хората за цялата война — размишляваше той на глас, — все едно, че нищо не казват. Това задушава думите. Седиш тук, гледаш това нещо като слепец…

Басов глас изгърмя малко по-далеч:

— Не, хората не могат да си го представят.

При тези думи внезапно избухна смях:

— Ами как ще си го представят, като не са били?

— Освен да са луди! — рече стрелецът.

Паради се наведе над някаква просната до него маса.

— Спиш ли?

— Не, ама не мърдам — смотолеви веднага задушен, уплашен глас, който излезе от тази маса, покрита с глинест калъф, цял на буци, сякаш го бяха тъпкали с краката — Знаеш ли какво, мисля, че коремът ми е пробит. Ама не съм сигурен и не смея да видя.

— Дай да видим…

— Не, още не — рече човекът. — Искам да постоя още малко така.

Другите се понадигнаха, цапуркайки в калта, поразмърдаха се, влачейки се по лакти, отмятайки адската лепкава покривка, която ги смазваше. Вцепенението от студа постепенно се разпръскваше сред купчината мъченици, макар дневната светлина да не се усилваше над голямото неправилно блато, към което се спускаше полето. Отчаянието се увеличаваше, не и светлината.

Един от нашите зареди тъжно, като камбанен звън:

— Колкото и да разправяш, все едно, не ти вярват. Не е от лошотия или пък че искат да се подиграват с тебе, ами защото не могат. Един ден, ако оживееш, като вземеш да разправяш, за да си кажеш и ти думата: „Нощем работехме, падахме от умора, после насмалко не се удавихме в кал“, ще ти отвърнат: „Аха!“, може и да кажат: „Не ви е било леко в тая война.“ И толкова. Никой няма да узнае. Само ти единствен ще си знаеш.

— Не, и ние дори няма да знаем! — извика някой.

— И аз като тебе викам: ще забравим и ние… Ние дори вече забравяме, братче!

— Много видяхме, до гуша ни дойде!

— И всяко ново нещастие прелива чашата. Не сме създадени, за да запомняме такива неща… Просто се разпръсват; много сме малки.

— То вярно, че се забравя! И работата не е само, че тая мизерия, както ти викаш, не може да се пресметне, толкова вече трае, ами тия походи орат ли, орат земята, подбиват краката, кокалите ти изтъркват, ами теглото на стрелбата, дето сякаш расте на небето, ами умората, че чак името си забравяш, тъпченето на място, стоенето, дето те смазва, работата, дето ни е свръх силите, неспането, то пък край няма, и дебнеш ли, дебнеш врага, пък той навсякъде в тъмното, и се бориш с дрямката, ами възглавницата от кал, въшките. Ами отгоре и тия мръсни бомби, картечници, мини, задушливи газове, контраатаки. Сега още всичко ти е прясно и ти си прав. Ама всичко ще се изтрива, ще изтече, без сам да знаеш как, нито къде и ще останат само имената, само думите за нещата като в комюнике.

— Това, дето го казва, си е истина — обажда се един войник, без да мръдне глава от кангата си. — Аз, като бях в отпуска, видях колко нещо бях забравил от предишния живот. Имаше едни мои писма, четох ги, сякаш съм отворил книга и чета. И пак въпреки това забравих и мъката от войната. Ние сме машини за забравяне. Това са хората, нещо, дето, вярно е, малко мисли, ама повечето забравя. Такива сме ние.

— Значи, нито онези, нито ние! Толкова мъка на вятъра!

Тази перспектива сега се прибавя към падението ни като новината за някакво още по-голямо нещастие и още повече ни притиска към брега на потопа.

— Ех, да помнехме! — извиква един.

— Да помнехме — казва друг, — нямаше да има войни!

Трети добавя великолепните думи:

— Да, ако помнехме, войната нямаше да е толкова безполезна, колкото е.

Но изведнъж един от проснатите оцелели се изправя на колене, разтърсва ръцете си, от които пада кал, и черен като голям лепкав прилеп, вика глухо:

— Не бива да има войни след тая!

 

 

В калното кътче, където вятърът ни шибаше още слаби и немощни, сграбчваше ни толкова ненадейно и толкова силно, че повърхността на земята сякаш се клатеше като отломка от потънал кораб, викът на този човек, който като че ли искаше да полети, събуди други подобни викове:

— Не бива да има войни след тая!

Мрачните, яростни възгласи на тези хора, приковани към земята, превъплътени в земя, се издигаха и летяха по вятъра като удари с криле:

— Никакви войни вече, никакви войни!

— Да, стига толкова!

— Пък и много е глупаво… Много е тъпо — мърмореха всички. — Всъщност какво значи всичко това, дето дори не можем да го разправим!

Те заекват, ръмжат като зверове, скупчени на ивицата твърда земя, оспорвана им от стихиите, с лица като мрачни, раздърпани маски. Протестът, който се надига в тях, е толкова необятен, че ги задушава.

— Човек е направен, за да живее, а не да пука така!

— Мажете са създадени, за да бъдат съпрузи, бащи — с една дума, мъже, ясно! А не животни, дето се дебнат, колят се и се тровят.

— А пък навсякъде, навсякъде са животни, свирепи животни или смазани животни. На, гледай, гледай!

… Никога няма да забравя безкрайното поле, по чието лице мръсната вода беше разляла всички цветове, линии, насипи; размити в течна гнилоч, те се раздробяваха и изтичаха отвсякъде — над изпочупените колове, над теловете, над скелите. И сред мрачните пъклени простори — тръпка на разум, на логика и простота, разтърсила изведнъж като лудост тези мъже.

Виждаше се, че ги измъчва една мисъл — да се опитваш да живееш живота си на земята и да бъдеш щастлив това не е само право, но и задължение, идеал, добродетел; нима общественият живот не е създаден само за да облекчи вътрешния живот на отделния човек.

— Да живеем!

— Ние!… Ти… Аз…

— Стига войни. Не, наистина… Прекалено е глупаво! И по-лошо дори, прекалено е…

Една фраза откликна на тяхната смътна мисъл, на ропота, на недоизказаните им мисли на хора от тълпата… Едно чело, увенчано с тиня, се надигна и устата произнесе до самата земя:

— Две сражаващи се войски са всъщност една голяма армия, която се самоубива!

— И какво сме ние от две години насам? Невероятни нещастници и диваци, и тъпаци, разбойници, мръсници.

— И по-лошо дори! — мърмори войникът, който само това повтаряше.

— Да, съгласен съм!

В отчаяното примирие на тази утрин, притиснати от умората, шибани от дъжда, съсипани от цяла нощ, прекарана под гръмотевици, едва спасили се от вулканите и наводнението, всички съзираха, макар и смътно, до каква степен войната, еднакво отвратителна морално и физически, противоречи на здравия разум, унизява големите идеи, води до всички престъпления, но се сещаха и колко силно бе развила тя в тях и около тях всички долни инстинкти, без изключение: злина до садизъм, егоизъм до жестокост, стремеж към удоволствия до лудост.

Те си представяха всичко това, както преди малко си представяха собствената си нищета. Проклятието прелива в тях, проправя си път, стреми се да се превърне в думи. Те стенат от желание да го изразят, ръмжат, сякаш се мъчат да излязат от заблудата и невежеството, които ги мърсят толкова, колкото и калта, искат най-сетне да разберат защо са наказани.

— И какво? — вика един.

— Какво? — повтаря друг още по-силно.

Пред очите ни вятърът бърчи наводнената равнина и настървено шиба и разтърсва налягалите или коленичили хора, неподвижни като водоравни или отвесни надгробни плочи.

— Когато няма да има германци, няма да има и война.

— Не така трябва да се каже! — крещи друг. — Това не стига. Няма да има война, когато духът на войната бъде победен!

Понеже ревът на вятъра полузаглушава тези думи, той вдига глава и ги повтаря.

— Германия и милитаризмът — бързо и яростно се намесва друг — е едно и също. Те пожелаха тази война, те я подготвиха. Германия е милитаризмът.

— Милитаризмът… — подема друг войник.

— Това пък какво е? — питат някои.

— Това е…, това е груба сила, която се подготвя и после изведнъж, за един миг, налита. Значи, да си разбойник.

— Да, днес милитаризмът се нарича Германия.

— Да, ама как ще се нарича утре?

— Не знам — казва някой замислено, като пророк.

— Ако духът на войната не бъде убит, ще има боеве през всички времена.

— Трябва… трябва.

— Трябва да се бием! — дрезгаво избоботва един от лежащите, който, откакто сме се събудили, се втвърдява в поглъщащата кал. — Трябва! — И той обръща тежко коляното си. — Трябва да дадем всичко, което имаме, и силите си, и кожата си, и сърцата си, целия си живот и радостите, колкото ни остават! Тоя затворнически живот, дето го живеем, трябва да го приемем с отворени обятия! Всичко трябва да понесем, даже и несправедливостта, дето сега й е дошло царството, и безобразията, и гадостите, дето ги гледаме, да се предадем изцяло на войната, за да победим! Но ако трябва да направим такава жертва — добавя отчаяно безформената човешка маса, като пак се обръща, — то е, защото ще се бием за прогреса не заради някаква държава; против една грешка, не против една страна.

— Войната трябва да се убие — казва този, който пръв заговори, — да убием войната в корема на Германия!

— Все пак — добавя друг, свит като зародиш, пуснал корени, — все пак започваме да разбираме защо е трябвало да потеглим.

— Все пак — измърморва на свой ред стрелецът — някои се бият, ама имат друго наум. Виждал съм млади, дето пет пари не дават за човешките идеи. За тях главното е националният въпрос, а войната — въпрос на родина: всеки изкарва на първо място своята родина и толкова… И се биеха, добре се биеха.

— Млади са тия момченца, за които приказваш. Млади са. Трябва да им се прощава.

— Можеш да правиш добре нещо, дето не ти е ясно за какво го правиш.

— Вярно, че хората са луди. Това, колкото и да го повтаряш, все не е достатъчно!

— Шовинистите са напаст… — измърморва една сянка.

И те повтарят няколко пъти, сякаш за да намерят пътя си опипом.

— Трябва да се убие войната. Войната трябва да се убие!

Един от нас, този, който не си мърдаше главата, скована като в арматура на раменете му, упорито повтаря своята мисъл:

— Всичко това са празни приказки. Много важно дали мислиш така или иначе! Трябва да победим и толкова!

Но другите са започнали да търсят. Те искат да знаят, да прозрат по-далеч от настоящето. Изпълнени са с трепет, опитват се да запалят в себе си светлината на мъдростта, на волята. Най-различни мисли се въртят в главите им и от устните им излизат смътни, откъслечни думи.

— Разбира се… Да… Ама трябва да разбереш нещата… Братче, трябва да мислиш за резултата.

— Резултатът! Резултатът е да победим в тая война — инати се човекът крайпътен камък. — Това не е ли резултатът?

Двама отговарят едновременно:

— Не!

 

 

В този миг се дочу глух шум. Наоколо избликнаха викове, всички потръпнахме.

Цяла част от глинената могила, на която се бяхме пооблегнали, се бе откъснала и бе открила между нас един седнал труп с проснати крака.

Срутването даде път на водата, насъбрана в една вдлъбнатина на върха на възвишението, и тя се разля като водопад над трупа и го изми пред очите ни.

Някои извикаха:

— Лицето му е цяло черно!

— Какво е това лице? — задъхваше се един глас. Здравите се приближиха и го наобиколиха като жаби. Просто не можехме да гледаме тази глава, която се появи като барелеф върху стената, оголена при падането на пръстта.

 

 

— Лицето му! Това не е неговото лице!

На мястото на лицето му се виждаха коси.

Тогава забелязахме, че този труп, който изглеждаше седнал, беше прегънат и счупен наопаки.

Загледахме в страшно мълчание този отвесен гръб, който ни разкриваше изкълчения си труп, с провиснали, извити назад ръце, прострените крака, опрените върху топящата се земя пръсти.

Тогава спорът отново бе подет, събуден от този ужасен мъртвец. Яростно закрещяхме, сякаш той ни слушаше:

— Не! Да победим, това не е никакъв резултат. Не онези трябва да ги премахнем, ами войната.

— Та ти не разбра ли, че трябва да се сложи край на войната? Ако само се отложи за друго време, всичко, направено досега, все едно, че не е нищо. Гледай, за нищо не служи. Значи, две, три или повече години бедствия за нищо.

 

 

— Ех, братче, ако всичко, което понесохме, не е краят на тая голяма беда… Аз си държа на живота, имам си жена, семейство и къща, намислил съм си нещо за после, гледай си работата… Ама ако не стане така, предпочитам да умра.

— Умирам — рече тъкмо в този миг като ехо съседът на Паради; той вероятно бе погледнал раната на корема си. — Жал ми е за децата.

— Аз пък — пошепна друг — точно заради децата не съжалявам. Ще умра, затова знам какво говоря и си казвам: „Те поне ще имат мир!“

— Аз може и да не умра — обади се друг с тръпка на надежда, която не успя да сдържи, — ама ще страдам. И пак казвам „Нищо“, даже казвам „По-добре“. И повече мъки ще издържа, ако знам, че е за нещо!

— Та какво? И след войната ли трябва да продължим да се борим?

— Може да трябва…

— Какво, на тебе това не ти ли стига?

— Не, защото не ща вече войни.

— И то може да трябва да се борим не против чужденците, а?

— Може би…

Вятърът изведнъж се засили и ни затвори очите, задуши ни. Като поотмина и видяхме как продължи нататък в полето, как на места грабеше и разпръсваше калната обвивка, дълбаеше водата в окопите, които зееха дълги като гроб на цяла армия, продължихме:

— В края на краищата къде са величието и ужасът на войната?

— Във величието на народите.

— Ами народите нали сме ние!

Този, който бе казал това, ме гледаше, питаше ме.

— Да — казах аз, — да, братче, вярно е! Само с нас могат да се правят битки. Ние сме суровината за войната. Войната се състои само от плътта и душите на обикновените войници. Ние образуваме полетата мъртъвци и реките кръв, всички ние и всеки от нас е невидим и мълчалив поради безчисления ни брой. Опустошените градове, разрушените села, тази пустиня сме ние. Ние всички, само ние.

— Да, вярно. Народите са войната; без тях нищо такова нямаше да има, нищо освен малко крясъци отдалеч. Ама не те решават. Решават господарите им, които ги ръководят.

— Днес народите се борят, за да нямат вече господари, които да ги ръководят. Тази война е все едно продължение на Френската революция.

— Тогава, значи, ние работим и за прусаците, така ли?

— Пусто да остане! — изскърца със зъби стрелецът.

Но после само разтърси глава и нищо не добави.

— Ние за нас си да мислим! Няма какво да се месим в работите на другите — измърмори заинатеният злобар.

— Защо не? Трябва… защото, това, което ти наричаш „другите“, тъкмо те не са други, ами са едни и същи!

— Защо пък все ние да се блъскаме за цял свят!

— Така е — каза един войник и повтори думите, които бе изрекъл преди малко. — Нищо, толкова по-добре или толкова по-зле.

— Народите са нищо, а трябва да са всичко — рече в този миг човекът, който се бе обърнал към мене с въпрос, като, без да ще, повтаряше исторически думи, казани преди повече от век, придавайки им най-сетне техния велик, всемирен смисъл.

И човекът, оцелял от бурята, застанал на четири крака върху покритата с кал земя, вдигна лицето си на прокажен и погледна жадно пред себе си в безкрая.

Той гледаше, гледаше. Опитваше се да отвори небесните врати.

 

 

— Народите би трябвало да се разберат за сметка на кожата и на търбуха на тези, които ги експлоатират по един или друг начин. Всички маси би трябвало да се разберат.

— Всички хора би трябвало най-сетне да бъдат равни.

Тази дума сякаш ни се притичваше на помощ.

— Равни… Да… Да… Има велики, справедливи, истински идеи. Има неща, в които човек вярва, към които се обръща винаги и се привързва като към някаква светлина. И главното е равенството.

— А още и свободата и братството.

— Ама главно равенството!

Казвам им, че братството е мечта, мъгливо, неопределено чувство; че е противно на човешката природа да мразиш непознатия, но че не можеш и да го обичаш. Нищо не може да се строи върху братството, то е прекалено относително в общество, в което по необходимост всички членове си отнемат по нещо един другиму.

Но равенството винаги си е същото. Свободата и братството са думи, докато равенството е нещо истинско. Равенството (става дума за социалното равенство, защото отделните индивиди имат по-голяма или по-малка стойност, но всеки трябва да има еднакво участие в обществото и това е справедливо, понеже животът на един човек е толкова голямо нещо, колкото и животът на друг), равенството, това е основната формула за хората. Значението й е огромно. Принципът за равенството на правата за всеки човек и за свещената воля на мнозинството е безпогрешен и трябва да бъде непобедим — благодарение на него ще се осъществи всеки прогрес, всеки, с наистина божествена сила. Първо на първо той ще постави на здрави основи всеки прогрес и благодарение на него ще се стигне до уреждането на конфликтите по пътя на справедливостта, което точно съвпада с общия интерес.

Хората от народа, които са пред мене, смътно съзират някаква революция, по-велика от предишната, и то революция, на която те са изворът и която вече се надига, напира в гърлата им, и повтарят:

— Равенство!…

Сякаш сричат тази дума, четат я ясно навсякъде и усещат, че на земята няма предразсъдък, привилегия и неправда, които да не се срутват при допир с нея. Дума — отговор на всичко, върховна дума. Те я разглеждат от всички страни и намират в нея някакво съвършенство. И виждат как измами изгарят с ярка светлина.

— Хубаво ще е! — казва един.

— Прекалено хубаво, за да е вярно! — обажда се друг.

Но трети изрича:

— Хубаво е, защото е вярно. Няма друга хубост, това си е!… И ще стане не защото е хубаво. Хубостта няма цена, както и любовта. А е неизбежно, защото е вярно.

— Ами тогава, щом народите искат справедливост и щом те са силата, да я наложат!

— То вече почва! — казва някой.

— То си е тръгнало по наклона — заявява друг.

— Когато всички хора станат равни, тогава ще бъдем принудени да се съединим.

— И освен това на земята вече няма да има тия отвратителни неща, дето трийсет милиона мъже ги вършат, без да искат да ги вършат.

Вярно е. Нищо не може да се възрази. Какъв привиден аргумент, какъв призрачен отговор би могъл, би посмял да противопостави човек на това: „Под небето вече няма да има тия отвратителни неща, дето трийсет милиона мъже ги вършат, без да искат да ги вършат?“ Слушам, следя логиката в думите, изречени от тези клетници, захвърлени в полето на страданията, думите, които избликват от техните рани, от тяхната болка, думите, които кървят от тях.

Сега небето притъмнява. Големи ниски облаци го обвиват в синкава броня. Горе, в слабата разсеяна светлина, през него преминава мокър прах, сякаш изметен с метла. Времето се разваля. Пак ще вали. Бурята не е свършила, нито мъките.

— Ще се питаме — обажда се някой: „Защо ли се бием?“ Защо, не се знае, ама заради кого, това може да се каже. Няма как да не видиш, че ако всеки народ поднася на идола на войната прясното месо на хиляда и петстотин младежи, за да ги разкъсва всеки ден, това е за удоволствие на неколцина водачи, дето могат да се преброят; че цели народи отиват на кланицата, наредени в армии като стада, за да може една каста със златни галони да си пише княжеските имена в историята, за да могат също така позлатени хора, които са същата стока, да правят повече сделки. Значи, всичко е въпрос на личности и на търговия. И щом си отвориш очите, ще видиш, че деленето между хората не е такова, каквото си мислиш, и това, дето си го мислиш, не е така.

— Слушай! — прекъсва го някой внезапно.

Млъкваме и дочуваме топовен гърмеж в далечината.

Там взривът разтърсва въздуха и мощната далечна вълна достига до нас и тихо се плиска в ушите ни. А наводнението продължава да мие почвата и бавно свлича височината.

— Пак започва.

Тогава един казва:

— Ех! С колко неща ще има да се борим!

И вече се долавя безпокойството, колебание в трагичния разговор на тези събеседници. Струва ни се, че отново започват до безкрай болката, опасността, вековната нищета. Но също така и враждебността на нещата и на хората срещу истината, трупането на привилегии, невежеството, глухотата и злата воля, предубежденията и жестокостта на осигуреното положение.

И като продължение на търсещия истината блян идва друго видение: вечни врагове излизат от сянката на миналото и се явяват в бурната сянка на настоящето.

 

 

Ето ги… Сякаш виждам да се очертават на небето върху вълните на бурята, която обвива света в печал — кавалкадата на воините, препускащи с бойни коне, с доспехи, с галони, пера, корони и саби… Налитат, открояват се ясно, пищни, претрупани с оръжие, мятат мълнии. Тази войнствена старовремска конница пори облаците, висящи в небето като страшен театрален декор.

Прииждат от четирите краища на хоризонта, високо над трескавите погледи, които ги следят от земята, над телата, покрити с пластове кал от земните недра и от опустошените нивя, отблъскват небесния безкрай и скриват сините глъбини.

Те са легион. Тук не е само кастата на воините, които призовават на война и я обожествяват, не са само тези, които всемирното робство облича в магическа власт; наследствено могъщите, които тук-таме се възправят над прострения на земята човешки род и рязко натискат едното блюдо на везните на правосъдието, защото съзират възможността за голяма печалба. А и цяла една съзнателна и несъзнателна съдба, която служи на тази ужасна привилегия.

— Има хора — крещи в този миг един от мрачните и драматични събеседници и простира ръка, сякаш ги вижда, — има хора, които казват: „Колко са красиви!“

— И други, които казват: „Расите се ненавиждат!“

— И други, които казват: „Аз тлъстея от войната и търбухът ми се пълни!“

— И други, които казват: „Винаги е имало война, значи, и занапред ще има!“

— Има и хора, които казват: „Не виждам по-далеч от пръстите на краката си и забранявам и на другите да виждат по-далеч!“

— Има и хора, които казват: „Децата идват на бял свят с червени или сини гащи на задника!“

— Има и такива — ръмжи един прегракнал глас, — които казват: „Сведете чела и вярвайте в бога!“

 

 

Ах, вие сте прави, безброй нещастни труженици на боевете, вие, които направихте цялата голяма война с ръцете си, вие — всемогъща сила, която още не служи на доброто, земно множество, в което всеки е бездна от мъки. Под небето, в което дълги черни облаци се разкъсват и бясно се разперват като зли ангели, вие мечтаете, превити под ярема на една мисъл! Да, прави сте. Всичко това е против вас. Против вас и против вашия общ интерес, против общото благо — това вие успяхте да съзрете с вродената си справедливост — не са само онези, които размахват саби, които извличат печалби, които посредничат.

Не са само чудовищно алчните — финансистите, дребните и едри печалбари, — блиндирани в банките или в къщите си; онези, които живеят от войната и живеят мирно по време на война, вкостенели в някакви мрачни теории, със затворени като касите си лица.

А и онези, които се възхищават от блестящите схватки, които мечтаят и крякат като жени пред ярките униформи. Онези, които се опияняват от военната музика или от песните, предлагани на народа като чашка алкохол, заслепените, слабоумните, фетишистите, диваците.

Онези, които се ровят в миналото и на устата им е само думата „на времето“, традиционалистите, за които злоупотребата има сила на закон, защото е съществувала открай време, които мечтаят да бъдат ръководени от мъртъвците, които се стремят да подчинят бъдещето и трепетния страстен прогрес на царството на призраците и на приказките на бавачките.

А наред с тях са и всички свещеници с техния опиум за рая, които гледат как да ни възбуждат и приспиват, така че нищо да не се промени. И адвокатите — икономисти, историци и още не знам какви, — които ви объркват с теоретични фрази, тръбят за антагонизма между отделните националности, докато всяка съвременна нация има само някакво съчинено географско единство в абстрактните черти на своите граници и се състои от изкуствена амалгама от раси; продажни генеалози, те фабрикуват за амбициите за завоевания и грабеж фалшиви философски доказателства и въображаеми права на благородство. Късогледството е болест на човешкия дух. В много случаи учените са своего рода невежи, които изпускат от очи простотата на нещата, забулват я и я затъмняват с формули и подробности. В учебниците се учат дребните неща, не великите.

 

 

А дори и когато казват, че не искат война, тези хора правят всичко възможно, за да я увековечат. Те подхранват националната суета и стремежа към надмощие чрез сила. „Само ние, казва всеки от тях зад своята бариера, сме смели, честни, талантливи, имаме вкус!“ Величието и богатството на дадена страна те превръщат в нещо като разяждаща болест. Патриотизмът сам по себе си е достоен за уважение, стига да се ограничи в областта на чувствата и на изкуството, точно както любовта към семейството и към родната земя, които са също толкова свещени, те превръщат в утопична концепция, нямаща право на живот, в неравновесие в света, нещо като злокачествен тумор, способен да погълне всички жизнени сили, да обхване всичко и да смаже живота; и понеже е заразителен, той води било до военна криза, било до изтощение и задушаване, до въоръжен мир.

Те изкълчват прекрасния морал: колко престъпления са превърнали в качества, кръщавайки ги „национални“ — само с една дума! Изкълчват истината. Вечната истина всеки от тях заменя със своя национална истина. Колкото народи, толкова истини, които обезобразяват и извъртат истината.

Всички тези хора, които поддържат подобни отвратително смешни детински спорове, и реват над вас: „Не започнах аз, ти започна!“ — „Не, не съм аз, ти!“ — „Започвай!“ — „Не, ти започвай!“ Детинщини, които вечно поддържат огромната световна рана, защото в спора не участвуват истинските заинтересовани, напротив, и защото не се проявява волята да се сложи край на войната, всички тези хора, които не могат или не искат мир на земята, всички тези хора, които с все сили се държат за една или друга кауза, за миналото състояние на нещата, намират или измислят причини за войни. Те са истинските ви врагове.

Те са ваши врагове толкова, колкото днес са ваши врагове германските войници, които лежат тук, сред вас, и са само нещастни жертви на отвратителна измама, затъпени, превърнати в домашни животни… Те са вашите врагове, където и да са се родили, както и да се произнася името им, какъвто и да е езикът, на който лъжат. Вижте ги на небето и на земята. Вижте ги навсякъде! Разпознайте ги веднъж завинаги и ги запомнете за вечни времена!

— Те ще ти кажат — измърмори един коленичил човек; наведен, забил ръце в земята, той разтърси рамене като голямо куче: — „Приятелю, ти беше чуден герой!“ — А аз не искам да ми казват такова нещо!

Герои, някакви необикновени хора — идоли? Хайде де! Ние бяхме палачи. Честно вършехме занаята на палачи. И пак ще го вършим колкото можем, защото е важно и съществено да се върши тоя занаят, за да накажем войната, да я задушим. Убийството е винаги отвратително — понякога необходимо, но винаги отвратително. Да, да не ми говорят за военна добродетел, задето съм убивал германци.

— Нито пък на мене — извиква друг толкова силно, че никой не би могъл да му отговори, дори да би посмял, — нито пък на мене, защото съм спасил живота на французи. Та какво, значи, да се прекланяме пред пожарите заради красотата на спасяването, така ли?

— Престъпление ще е да се показват красивите страни на войната — промълви един от тъмните войници, — дори и да ги има!

— Ще ти разправят такива работи — продължи първият, — за да те възнаградят със слава, а също, за да се възнаградят за всичко, което не са извършили. Пък и военната слава за нас, простите войници, дори не съществува. Тя е за някои, не много, избраници. И войнишката слава е лъжа, както всичко, дето уж било красиво във войната. Всъщност жертвата на войника е безславно унищожаване. За онези, множеството, които образуват щурмовата вълна, няма награда. Те само летят и изчезват в страхотно безславна бездна. Дори имената им не могат да се съберат на куп, клетите им нищожни именца.

— Плюя на това — отвърна един. — За друго има да мислим ние.

— Ама всичко това — изхълца едно изцапано лице, което калта прикрива като отвратителна ръка — ти и да го кажеш не можеш! Ще те прокълнат, на клада ще те изгорят! За военния блясък те са създали цяла религия, също такава зла, глупава и зловредна като другата!

Човекът се надигна, строполи се, но после пак се надигна. Под бронята от мръсотия говореше ранен и когато изрече това, разширените му очи се впериха в земята, в кръвта, която той бе дал за оздравяването на света.

И другите един по един се изправят. Бурята се засилва, спуска се над безбрежните обезобразени и измъчени поля. Денят е пълен с нощ. И сякаш на гребените на облачната планинска верига, около варварските силуети на кръстове и орли, на черкви, господарски дворци и храмове на войната непрекъснато изникват нови и нови враждебни фигури на войници, на отреди войници; те закриват звездите, които са по-малко от човечеството, и тези призраци сякаш пъплят навсякъде, дори из дупките в пръстта, те са тук, там, сред действителните хора, хвърлени, полузаровени в земята, като житни зърна.

Моите още живи другари най-сетне стават; с мъка се задържат прави върху неравната почва, пленници на калните си дрехи, затворени в странни ковчези от тиня, изправят се с чудовищната си простота над дълбоката като невежеството земя, движат се, крещят, насочили очи, ръце, юмруци към небето, от което падат светлина и буря. Те се борят с победните призраци, като братя на Сирано и Дон Кихот, каквито са все още.

Сенките им се движат върху огромното печално проблясващо поле и се отразяват върху бледата застояла вода на предишните окопи, сега бели и населени само с безкрайния пуст простор сред полярна пустиня с димни хоризонти.

Но очите им са се отворили. Те започват да разбират колко безкрайно прости са нещата. И истината не само събужда в тях зрънце на надежда, но извиква и нови сили, смелост.

И докато се готвим да отидем при другите, за да започнем отново войната, черното небе, задръстено от бурята, полека се разтваря над главите ни. Между две купчини мрачни облаци се показва спокоен проблясък и тази черта светлина, толкова тясна, толкова помътена, толкова жалка, че сякаш е мислеща, все пак е доказателство, че слънцето съществува.