Анри Барбюс
Огънят (10)

X
Арговал

Откъм полето се задаваше вечерен здрач. С него долетя и тих ветрец, тих като шепот.

В къщите, наредени край този голям селски път, превърнат тук-там в главна улица, в стаите, където мътните прозорци вече не пропущаха светлината на простора, блясваха лампи и свещи и прогонваха мрака, така че постепенно тъмнината и светлината си сменяха местата.

Край селото, към нивите, войници скитаха на въздух без бойно снаряжение. Мирно привършвахме деня. Радвахме се на кроткото безделие, чиято сладост се усеща, когато наистина си уморен. Времето беше хубаво. Почивката едва започваше и ние мечтаехме. Вечерта сякаш правеше лицата по-замислени, преди да ги покрие с мрак, челата отразяваха затишието на природата.

Подофицерът Сюилар дойде при мене, хвана ме под ръка и ме задърпа.

— Ела — каза той, — ще ти покажа нещо.

Тръгнахме из покрайнините на селото, край редици големи спокойни дървета, чийто огромен листак от време на време бавно и тържествено се поклащаше под полъха на вятъра.

Сюилар крачеше пред мене. Отведе ме по един вдлъбнат лъкатушен път, от двете страни обрасъл с храсти, чиито върхове се съединяваха. Няколко мига вървяхме сред нежна зеленина. Последните лъчи падаха косо и трупаха в листака светложълти точки, кръгли като жълтици.

— Хубаво е — казах.

Той не отговори. Погледна встрани. Спря.

— Тук трябва да е.

После свърна по къса стръмна пътека в една нива, заобиколена от широк квадрат големи дървета, наситена с мирис на окосена трева.

— Я гледай — казах аз, загледан в земята, всичко е изпотъпкано. Трябва да е имало някаква церемония.

— Ела — рече Сюилар.

Заведе ме недалеч от мястото, през където се влизаше в нивата. Там имаше група войници, които говореха тихо. Моят другар посочи с ръка.

— Тук е — каза.

На няколко крачки от зеления пояс, който на това място беше от млади дървета, бе забит нисък кол — най-много метър.

— Там — каза той — тази сутрин застреляха един войник от двеста и четвърти полк. Кола го забиха през нощта. Доведоха човека призори; застреляха го момчетата от неговото отделение. Искал да се чупи от окопите; по време на смяната останал назад, после тихомълком се прибрал в квартирата. Нищо друго не направил; сигурно са искали да дадат пример.

Приближихме се до групата, която разговаряше.

— Ама не, съвсем не — казваше един. — Какъв ти разбойник, не беше от онези закоравели разбойници, дето ги има. Заедно бяхме тръгнали. Като нас човек, ни повече, ни по-малко, само малко мързелив. От самото начало беше на първа линия, братче, и никога не съм го виждал пиян.

— Само, право казано, за негово нещастие имал лошо минало. Знаеш, те били двама, дето искали да направят тоя номер. Другият се отърва с две години затвор. Ама Кажар^[1] имал някаква присъда като цивилен и не можа да се възползува от смекчаващи вината обстоятелства. В пияно състояние като цивилен извършил някакво престъпление.

— На земята се вижда малко кръв, като се вгледаш — наведен над земята, каза някой.

— Нищо не липсваше, всичко имаше — намеси се друг, — цялата церемония от начало до край, полковникът на кон, деградирането, после го вързаха за това ниско колче, кол за добитък. Сигурно е трябвало да коленичи или да седне на земята при такова малко колче.

— Иначе няма как да го разбереш — рече трети войник след известно мълчание, — ако не беше това за пример, дето казваше подофицерът.

На колчето войниците бяха надраскали протести. Груб военен кръст, изрязан от дърво, беше закован за него с надпис: „На Кажар, мобилизиран от август 1914 г. Признателна Франция.“

Като се прибрахме в селото, видях Волпат, заобиколен от другари. Говореше. Разказваше пак някоя нова история от пътешествието си сред щастливците.