Анри Барбюс
Огънят (12)

XII
Портата

— Има мъгла. Искаш ли да отидем?

Потерло ме пита, извърнал към мене доброто си светло лице, което ясносините му очи сякаш правят прозрачно.

Потерло е от Суше и откакто стрелците най-сетне отново заеха Суше, все му се иска да види отново селото, където е живял щастливо някога, когато е бил човек.

Опасно поклонение. Не че сме далеч: Суше е на две крачки. От шест месеца живеем и работим в окопите и ходовете толкова близо до селото, че да викнеш, ще те чуят. Само трябва напряко да се изкачиш оттук до пътя за Бетюн, покрай който пълзи окопът и под който се намират клетките на нашите укрития, и да слезеш четири-петстотин метра по пътя до Суше.

Но тези места са редовно под страшен обстрел. Откакто са се оттеглили, германците непрекъснато ги бомбардират с огромни снаряди, които от време на време изтрещяват и ни разтърсват в нашето подземие и ту тук, ту там под насипа виждаме големите черни гейзери от земя, отломки и отвесни облаци дим, високи като черкви. Защо ли бомбардират Суше? Никой не знае. В селото, минавало вече няколко пъти от ръце в ръце и за което са се водили толкова настървени боеве, не е останал никой, няма вече нищо.

Тази сутрин наистина ни обгръща гъста мъгла и под прикритието на голямото було, което небето е метнало върху земята, бихме могли да опитаме… Поне сме сигурни, че няма да ни видят. Мъглата херметически запушва усъвършенствуваната ретина на балона, който трябва да е някъде горе, обвит като в памук и спуска лека, но непроницаема преграда между нашите линии и наблюдателниците, в Лан и Анже, откъдето дебне врагът.

— Дадено — казвам на Потерло.

Осведомяваме подофицера Барт, той кимва с глава и спуска клепачи, за да ни покаже, че ще си затвори очите.

Двамата се измъкваме от окопа и се озоваваме на пътя за Бетюн.

За пръв път вървя по него денем. Виждали сме само отдалеч този ужасен път, по който толкова често сме минавали, пресичали сме го на пребежки в мрака, под свистенето на куршумите.

— Идваш ли, братче?

След няколко крачки Потерло спира насред пътя, където гъстата като памук мъгла се точи на дълги вълма, и застава ококорил сините като небето очи, отворил червената си уста.

— Еех! Ех, ех!… — шепне той.

Обръщам се към него. Той ми сочи пътя и клати глава:

— Той е. Дявол да го вземе, той е!… Това място на пътя дето сме сега, така го познавам, че като си затворя очите, го виждам точно каквото си е и даже то само ми се явява. Страшно е, братче, че сега го виждам такъв. Хубав път беше, с дървета от двете страни… А сега на какво е заприличал? Погледни, като умрял и толкова тъжен, тъжен… Гледай тия два окопа отстрани край целия път, до него, виж изтърбушения паваж с ями от снаряди, измъкнатите от корен дървета, срязани, опърлени, натрошени на трески, разхвърляни навсякъде, пробити от куршуми. На, погледни — същинска цедка. Ех, братче, братче, представа си нямаш колко е обезобразен тоя път!

Той върви и с всяка измината крачка смайването му расте.

Наистина неописуем е този път, от двете страни на който са се стаили и са се укрепили две армии и кръстосват ударите си от година и половина. Над този оспорван път минават само куршуми и снаряди; те са го набраздили, изтърбушили и преобърнали до основи. Превърнали са го в прокълнато място, обезцветено, издрано, състарено, зловещо и величествено.

— Да знаеш само какъв път беше по-рано! Чист, равен — казва Потерло. — Всички дървета си бяха на мястото, цветен като пеперуда и по него винаги ще срещнеш някой, винаги ще те поздрави с добър ден, като мине: старица, полюляваща се с две кошници, или пък хора с каруца си говорят високо, а ризите им се издуват като балони от ветреца. Ех! Колко щастливо си живеехме на времето!

Той пристъпва към брега на реката от мъгла, която тече по коритото на пътя към дъното на окопите. Навежда се и се спира пред някакви купчинки, върху които личат кръстове — гробове, вградени тук-таме в стената от мъгла, като кръстен път в църква.

Повиквам го. Никога няма да стигнем, ако вървим така, като на процесия. Да вървим!

Приближаваме до една долчинка — аз напред, Потерло след мене, с глава, изпълнена с тежки мисли; той напразно се опитва да докосне с поглед родните места. Тук пътят е в ниското — една височинка го прикрива откъм север. Това закътано място не е съвсем пусто.

По изоставената, мръсна болна земя са наредени мъртъвци. Тук ги струпват нощем, когато почистват окопите или равнината. Те чакат — някои от доста време — да бъдат пренесени по тъмно в гробищата в тила.

Тихо се приближаваме до тях. Те са наблъскани един до друг — всеки застанал в различна предсмъртна поза. Лицата на някои са полумухлясали, кожата е като ръждясала — жълта, с черни точки. Много са съвсем почернели, като намазани с катран, с подпухнали огромни устни: негърски глави, като надути балони. Между две тела се подава, неизвестно от кое, отрязана китка, от която виси топка нишки.

Други приличат на безформени мръсни какавиди, от които стърчат неопределими предмети от екипировка или парчета кости. По-нататък се виждат части на някакъв труп — в такова състояние са го намерили, — пренесени в телена носилка, окачена на двата края на тояга. Като топка са го носили в този метален хамак и така са го оставили. Не може да се различи къде е горната, къде е долната част на тялото; в купчината, която образува, можеш да разпознаеш само зиналия джоб на панталона. Някакво насекомо изпълзява от него, после пак се прибира.

Около труповете бавно прехвърчат писма, които са се пръснали от джобовете, от паласките, докато са полагали мъртъвците на земята. Навеждам се и чета върху едно от тези бели листчета, които потръпват от ветреца, но калта ги задържа: „Мили ми Анри, колко хубаво е времето за твоя имен ден!“ Човекът лежи по корем; кръстът му е прорязан от едното до другото бедро от дълбока бразда; главата му е полуизвърната; вижда се празното око, а по слепоочието, бузата и врата е поникнало нещо като зелен мъх.

Отблъскваща воня пълзи заедно с вятъра край тези мъртъвци и край съседната купчина от брезенти или дрехи — нещо като изцапан плат, втвърден от засъхнала кръв, черен от обгарянето на снаряди, корав, землист и прогнил, а по всичко това вече пъпли жив слой червеи. Неприятна гледка. Споглеждаме се, клатим глави, не смеем да споделим, че мирише отвратително. И въпреки това не бързаме да се отдалечим.

 

 

Ето че в мъглата изникват прегърбени хора — носят нещо. Това са опълченци с носилки, натоварени с нов труп. Вървят, пъшкат, потят се и старите им загорели и потни лица са сгърчени от напрежение. Да носиш само с един другар носилка през ходовете, когато има кал, е почти нечовешки труд.

Те оставят мъртвеца, облечен в нови дрехи.

— Дето се казва, вчера още беше на крака — изрича един от носачите. — Има-няма два часа, откакто го удари куршум в главата, щото искаше да отиде да прибере една швабска пушка в полето. В сряда щеше да си ходи в отпуска, та искаше да занесе пушката у дома си. Ефрейтор от четиристотин и пети полк, четиринадесети набор. Добро момче.

Санитарят ни го показва, повдига носната кърпичка, която покрива лицето — съвсем млад човек, сякаш заспал, само очите разкривени, бузите — восъчни, а по ноздрите и устата — розова пяна.

Този мъртвец като че ли внася чиста нотка сред купчината трупове, той е още гъвкав, навежда глава встрани, като го движат, сякаш иска да се настани по-удобно, и създава детската илюзия, че е по-малко мъртъв от другите. Той е по-малко обезобразен и затова сякаш е по-вълнуващ, по-близък, по-свързан с онези, които го гледат. Пред цялата тая купчина унищожени същества бихме могли да кажем само: „Клетото момче!“

Отново поемаме по пътя, който оттук започва да се спуска на юг към долината, където се намира Суше. Сред бялата мъгла пътят под краката ни изглежда като ужасна долина на скръбта. Купчини останки, парчета, мръсотии се трупат по изтощения гръбнак на паважа и по тинестите краища на пътя, така че вече мъчно можеш да различиш нещо. Дърветата покриват земята, от която са били изтръгнати разпокъсаните им коренища. Насипите са свлечени или разровени от снаряди. От двете страни на пътя, където стърчат само кръстове на гробове — окопи, двадесет пъти копани и запълвани, ями, проходи над ямите, леси над трапища.

Колкото повече напредваме, толкова повече всичко наоколо ни се струва преобърнато, страшно, пълно с гнилоч, вони на разруха. Вървим по паваж от парчета снаряди. На всяка крачка политаме, сякаш стъпваме в клопки, препъваме се в изпочупени оръжия, разбити кухненски съдове, бидони, плочи, шевни машини, навити електрически жици. Парчета германска и френска екипировка в обвивка от засъхнала кал, неокачествими купища дрехи, облепени с червеникавокафяв клей. При това трябва да внимаваме с неизбухналите мини — върховете им стърчат навсякъде или пък се виждат дъната, страните им, боядисани в червено, синьо, кафяво.

— Това тук е било швабски окоп, накрая са го напуснали.

Окопът на места е запълнен, другаде — пресечен от ями от снаряд. Торбите с пръст са разкъсани, изтърбушени, съборени, изпразнени, някои се веят на вятъра, подпорните дървета са се пречупили и стърчат на всички страни. Укритията догоре са пълни с пръст и с още нещо, което не се вижда добре. Сякаш премазано, разширено тинесто, полуизсъхнало корито на река, от което водата се е оттеглила и хората са го изоставили. На едно място окопът наистина е изравнен от оръдията. Разширеният трап се прекъсва и се превръща в поле с прясно преобърната пръст, образувано от симетрично издълбани надлъж и на шир дупки.

Показвам на Потерло това необикновено поле, по което сякаш е минал гигантски плуг. Но той цял е обсебен от мисълта за промяната в пейзажа.

 

 

Изненадано ми сочи с пръст едно място в равнината, сякаш се събужда от сън:

— „Червената кръчма“!

Пред нас е равно поле, покрито с натрошени тухли.

— Ами това какво е?

Крайпътен камък. Не, не е камък. Това е глава, черна, потъмняла, излъскана глава. Устата е изкривена, а от двете и страни стърчат мустаци — голяма обгоряла котешка глава. Под нея е заровен прав трупът на германец.

— А това?

Нещо зловещо — съвършено бял череп, а на два метра от черепа — чифт ботуши и между тях — купчинка разпокъсана кожа и парцали като циментирани с кафява кал.

— Ела. Мъглата се разсейва. Да побързаме.

На сто метра пред нас, сред по-прозрачните вълни мъгла, които се движат заедно с нас и вече едва ни прикриват, изсвирва и избухва снаряд… Пада на мястото, където ще минем.

Слизаме, стръмнината намалява.

Вървим един до друг. Другарят ми не казва нищо, гледа надясно, наляво.

После пак спира, както горе на пътя. Чувам го, като шепне:

— Е, какво, стигнахме!… Тук е…

И наистина ние не сме излезли от равнината, широка, опустошена, обгорена равнина, и все пак сме в Суше!

 

 

Селото е изчезнало. Никога не съм виждал изчезнало село. Албен-Сен-Назер и Каранси все пак приличаха на селища с изтърбушените си прерязани къщи, с дворовете си, пълни с хоросан и керемиди. Тук, в очертанията на повалените дървета, които ни заобикалят сред мъглата като призрачен декор, не е останало нищо: няма дори част от стена, от ограда, която да стърчи, и ние с изненада установяваме, че през преплетените греди, камъни и железа се мярка паваж — тук е било улица.

Същинско мръсно пустеещо блатисто място край град, където жителите му са изхвърляли години наред, без да остане празно кътче, отпадъци, материали от стари строежи, непотребни съдове: еднообразен слой смет и отломки, сред които затъваме и едва вървим. Бомбардировките до такава степен са променили всичко, че са отклонили дори течението на потока на воденицата и той сега тече без посока и образува блато върху останките на малкия площад, където е бил кръстът.

Ями от снаряди, в които гният издути до пръсване коне, други, в които са разхвърляни останки от човешки същества, обезформени от чудовищни рани.

Напреко на пътеката, по която вървим и се изкачваме — пълен разгром, нещо като наводнение от останки под наситеното с печал небе; ето един мъж проснат, сякаш е заспал, но той е плътно прилепен до земята, по което се отличава заспалият от мъртвеца. Това е войник, който е бил бакар, носел е броеница хлябове, нанизани на ремък, носел е връзка манерки на другарите, закрепени на рамото му за кожените дръжки. Сигурно тази нощ снаряд го е блъснал в гърба и го е повалил. Вероятно ние първи го откриваме. Обикновен войник, загинал от обикновена смърт. Може би останките му ще бъдат пръснати, преди други да го открият. Търсим личния му знак — облепен е в съсирена кръв, в която е потопена дясната ръка. Преписвам името, начертано с кървави букви.

Потерло ме оставя сам да върша тази работа. Той е като сомнамбул. Гледа, гледа с безумни очи навсякъде; търси до изнемога нещо сред тези изтърбушени, пръснати неща, сред цялата тази пустота, търси до обвития в мъгли хоризонт.

После ритва изкорубена тенджера от една греда, просната напреко, и сяда върху гредата. Сядам до него. Едва-едва ръми. Влажната мъгла се превръща в капчици и сякаш покрива предметите с лак. Той шепне:

— Ей да му се не знае!… Да му се не знае макар!…

Изтрива челото си, вдига към мене умолителен поглед.

Мъчи се да разбере, да обхване разрухата на цялото това кътче на света, да възприеме тази мъка. Мърмори несвързани думи, възклицания. Сваля голямата си каска и открива главата си, от която се вдига пара. После с болка казва:

— Братче, не можеш да си представиш, не можеш, не можеш…

Шепне:

— „Червената кръчма“, дето е тая швабска глава и всичко наоколо, купища боклуци…, тая гадост, това беше… край пътя една тухлена къща и до нея две пристройки… Колко пъти, братче, на това място, дето спряхме, колко пъти съм се сбогувал там с жената, която се смееше на прага, а аз бършех устата си и гледах към Суше, дето се прибирах. И след няколко крачки се обръщах да й подвикна нещо на шега! Ех, не можеш да си представиш… Ами това! Това! Ех!…

И той сочи с ръка наоколо, за да ми покаже опустошението, което го заобикаля…

— Не бива да стоим по-дълго тук, братче. Знаеш, мъглата се вдига.

Той става с усилие.

— Хайде…

Остава ни най-тежкото. Неговата къща.

Той се колебае, мъчи се да се ориентира, тръгва…

— Там е… Не, подминах. Не е там. Не знам къде е. Къде ли е… Мъка, мъка!

Кърши ръце, обзет от отчаяние, едва се държи на краката си сред купчината хоросан и греди. Търси отломките от своя дом: задушевността на стаите, приятния полумрак. Всичко това е разпръснато, отнесено от вятъра. За миг, загубен в тази затрупана равнина, без опорна точка, той стой и гледа, гледа и търси.

След като обикаля няколко пъти, спира се на едно място, поотдръпва се.

— Тук е — казва, — няма грешка. Виждаш ли, по този камък познах. Имаше прозорче в зимника. Вижда се следата, която е оставила желязната пръчка на прозорчето, преди да хвръкне във въздуха.

Подсмърча, мисли, бавно, непрекъснато клати глава.

— Когато нищо не ти остане, тогава разбираш, че си бил щастлив. Ех, колко щастливи бяхме тогава!

Приближава се до мене, нервно се смее.

— Чудна работа, нали? Сигурен съм, че никога не си виждал такова нещо; да не можеш да си намериш къщата, дето открай време си живял.

После се обръща и сега вече той ме подканя да бързаме:

— Хайде да се разкараме, и тъй и тъй, няма нищо. И цял час да гледаме мястото, дето са били нещата, полза няма! Давай напред, братче.

Тръгваме си. Двамата сме живи, открояваме се като петно в несъществуващото мъгливо селище, което би трябвало да се намира на земята, по която вървим.

Отново се изкачваме. Времето се прояснява. Мъглата много бързо започва да се разсейва. Моят другар върви мълчаливо, с големи крачки, забил нос надолу, сочи ми полето:

— Гробището — казва той. Там беше, преди навсякъде да стане безкрайно гробище, като зараза, като болест на света.

От средата на склона тръгваме по-бавно. Потерло се приближава до мене.

— Нали разбираш, това е вече прекалено. Прекалено затрито, целият ми досегашен живот. Толкова е затрито, че ме хваща страх.

— Слушай, жена ти е здрава и читава, момиченцето ти — също.

Лицето му придобива странен израз:

— Жена ми… Ще ти кажа аз нещо: жена ми…

— Какво жена ти?

— Ех, братче, видях я аз жената.

— Видя ли я? А пък аз мислех, че е в окупираната част.

— Да, в Лан е, у родителите ми. Ама я видях… Е, нищо, по дяволите… Всичко ще ти разправя! Бях аз в Лан, преди три седмици ходих. На единадесети. Преди двайсет дена се пада.

Гледам го смаян… Но по всичко изглежда, че говори истината. Върви до мене и шепне сред просветващата мъгла:

— Не знам дали си спомняш, казаха… А, ти тогава май не беше тук… Казаха: трябва да се подсили телената мрежа пред успоредния окоп Бийар. Знаеш какво значи това. Дотогава все не успяваха: щом излезеш от окопа, по надолнището ставаш мишена, по оня склон, дето има едно такова чудно име.

— Тобоган.

— Да, точно тъй беше, а мястото е опасно и в мъгла и нощем, като сред бял ден, поради пушките, дето предварително ги нагласят на подпори, както и картечниците през деня. Швабите, като не виждат, всичко ръсят.

Взеха пионерите от нестроевата рота, ама някои успяха да изклинчат и ги замениха с войници, подбрани от ротите. И аз бях с тях. Та така. Излизаме, значи. Никакъв изстрел! „Какво ли ще рече това?“ — викаме си. И изведнъж виждаме един шваба, двама шваби, десет шваби, изскачат от земя та, дяволите му с дяволи, правят ни знаци и викат „Камарад! Ние сме елзасци“, викат и продължават да се измъкват от техния международен ход. „Няма да стреляме по вас, викат, не се бойте, приятели. Само ни оставете да погребем нашите убити.“ И започваме да работим всеки своята си работа, даже се разговаряме, щото бяха елзасци. В същност те говореха против войната и против офицерите си. Нашият ефрейтор знаеше, че е забранено да се говори с неприятелите, и даже ни бяха чели, че с тях трябва да се говори само с пушка. Ама ефрейторът каза, че това е единствената възможност да се подсили мрежата, и щом ни оставят да работим срещу тях, трябва да използуваме случая…

И изведнъж един от швабите започна нещо да приказва: „Няма ли някой, от вас от окупираните места, който иска да получи известия от близките си?“

Ей, братче, не можах да се сдържа. Не бях на ясно добре ли е или не, ама отидох напред и казах: „Ами че аз искам.“ Швабата започна да ме разпитва. Отвръщам му, че жена ми е в Лан, у родителите ми, с дъщеричката. Пита ме къде живее. Разправям му и той вика, че се сеща. „Слушай, вика, ще й занеса писмо и не само писмо ще й занеса, ами ще ти донеса и отговор от нея.“ После изведнъж се удря по челото, тоя шваба, и се приближава до мене: „Слушай, брат, дори нещо по-добро. Ако правиш, каквото ти кажа, можеш да видиш жена си, децата и всичко тъй, както аз те виждам.“ Казва, че само трябва да отида с него в толкова и толкова часа с швабски шинел и фуражка, той щял да ми даде. Ще ме сложи с наряда за въглища в Лан; ще отидем до къщи. Ще мога да ги видя, само че ще се крия, та да не ме видят, щото той отговаря за войниците, дето ще бъдат с наряда, пък в къщата имало подофицери и за тях не отговарял… И аз, братче, приех.

— Опасна работа!

— То се знае, опасна. Изведнъж реших, без да му мисля, не исках много-много да дълбая, защото откачих само като си представих, че ще видя моите хора, пък после, ако ще и да ме разстрелят, толкова по-зле, нищо не идва даром. Това си е законът за търсенето и предлагането, както някои викат, нали?

Та, казвам ти, братче, всичко мина като по масло. Единствената мъчнотия беше, докато ми намерят достатъчно широка шапка, понеже, нали знаеш, главата ми е големичка. Но и това се уреди накрая, измъкнаха една тенджера като за мене. А обувките ми и без това си бяха немски, дето Карон ми ги остави. И ей ти тръгнахме из немските окопи (те страшно приличат на нашите) с тези, тъй да кажа, швабски другари, които ме съветваха на чист френски също като тоя, на който ти говоря, да не се вълнувам.

Нищо не се случи — нито тревога, нито нищо. На отиване лесно мина. Всичко стана тихомълком, просто взех да се чувствувам почти шваба. Пристигнахме в Лан надвечер. Помня, че минах пред „Перш“ и поех по улица Четиринадесети юли. Срещах разни хора от града, носят се по улиците като в нашите села. Не можех да ги позная, защото беше тъмно, нито пък те, ама и защото цялата история беше истинска лудория… Толкова беше тъмно, че да ти бръкнат с пръст в окото, не можеш да видиш нищо. Стигам градината на моите старци. Сърцето ми тупти, цял треперя от главата до петите, сякаш цялото ми тяло е станало сърце. И се сдържам да не се смея на глас и на френски отгоре на всичко, толкова бях щастлив, развълнуван. Другарят шваба вика: „Ще минеш веднъж, после още веднъж и все ще гледаш към вратата и прозореца. Ще поглеждаш, като че нищо няма… Внимавай…“ Тогава аз се съвземам, преглъщам си вълнението така, изведнъж. Добър момък беше тоя дявол, защото, ако ме хванеха, знаеш какво го чакаше, нали?

У нас, знаеш, както навсякъде към Па дьо Кале, входната врата на къщите е разделена на две: долу има нещо като малка вратичка, дето ти стига до кръста, горе нещо като капак. Ако затвориш само долната част, половината си си у дома.

Капакът беше отворен, стаята, тя е и трапезария, и кухня, разбира се, беше осветена, чуваха се гласове.

Минавам и извивам врат. Около кръглата маса с лампата се виждаха осветени розови лица на мъже и жени. Очите ми все нея гледат — Клотилд. Добре я видях. Беше седнала между двама мъже, подофицери май бяха, говореха й. А какво правеше тя? Нищо. Усмихваше се и миличко навеждаше глава с пухкавите си руси коси, позлатени от лампата.

Усмихваше се. Беше доволна. Изглежда й беше добре до тези шваби с нашивки и до огъня, от който лъхаше топлина, дето тъй добре я познавам. Минах, после се обърнах и пак минах. Пак я видях, все така се усмихваше. Не с пресилена усмивка, не с лъжлива усмивка, не, а истинска усмивка, дето отвътре иде, подаряваше им я. За миг, докато да мина нагоре-надолу, успях да видя и детето, протягаше ръце към един дебелак с галони и се опитваше да му се качи на коленете. И кого още видях? Мадлен Вандаерт, жената на Вандаерт, моя другар от деветнадесета, дето го убиха на Марна, в Монтион.

Тя знаеше, че е убит, защото беше в траур. Пък се смееше, направо се смееше, ти казвам… И поглеждаше единия, после другия, сякаш казваше: „Колко ми е добре тук!“

Ех, братче, измъкнах се оттам и се сблъсках с другарите шваби, дето ме чакаха да ме върнат. Как съм си отишъл, не мога да ти кажа. Бях като ударен по главата. Като вървях, се препъвах, сякаш бях прокълнат. Тогава само да не ми се изпречеше някой пред очите! Щях да се разкрещя високо. Готов бях да направя нещо, та да ме убият, да свърши тоя мръсен живот!

Нали разбираш? Смееше се, моята жена, моята Клотилд се смееше в този ден на война? И какво? Значи, достатъчно е да те няма за малко, за да не те броят вече за нищо, така ли? Разкарваш се от къщи, за да отидеш на война, и като че всичко се е счупило; и докато ти им вярваш, те свикват с отсъствието ти и малко по малко става така, сякаш изобщо те е нямало, карат си и без тебе, щастливи са си както по-рано и се усмихват. Ей, дявол да го вземе! Не говоря за онази, другата курва, която се смееше, ами за моята Клотилд, моята, дето в този миг, когато случайно я видях, в самия този миг, каквото щеш разправяй, пет пари не даваше за мене!

И да беше с приятели, с роднини, как да е, а то с швабски подофицери. Кажи, не си ли струваше да взема да скоча в стаята, па да й зашлевя два шамара и да извия врата на оная курва в траур, а?

Да, да, такова нещо ми мина през ум. Знам, че далеч отивах… Ама бях побеснял.

Имай пред вид, че не искам да кажа повече, отколкото казвам. Иначе Клотилд е добро момиче. Познавам я и й вярвам: ако ме пречукат, отначало ще си изплаче всичките сълзи, това си е така. Сега ме мисли жив, съгласен съм, ама не е там работата. Пък на нея винаги й е добре, доволна е, цъфти, щом има лампа, огън, компания, аз и да съм там, и да не съм там…

Карам Потерло да побърза.

— Преувеличаваш, братче, мислиш си какво ли не, хайде, недей.

Вървяхме съвсем бавно и бяхме още в началото на склона. Мъглата започваше да става сребриста, преди съвсем да се разсее. Денят щеше да е слънчев. Дори вече имаше слънце.

 

 

Потерло погледна и каза:

— Ще заобиколим през пътя за Каранси и ще се изкачим изотзад.

Свихме през нивите. След няколко мига той каза:

— Ти мислиш, че преувеличавам? Казваш, че преувеличавам, нали? — После се замисли: — Ех!

Пак поклати глава и добави:

— Все пак едно не може да се отрече…

Изкачихме склона. Вече не беше студено, само прохладно. Като стигнахме горе, на равното, той продължи:

— Хайде да поседнем още малко, после се връщаме.

И седна, натежал от безброй объркани мисли. Челото му се сбърчи. После се обърна към мене стеснително, сякаш щеше да ми иска услуга.

— Слушай, братче, мисля си дали съм прав или…

Но след като ме погледна, огледа и нещата наоколо, сякаш искаше съвет повече от тях, отколкото от мене.

Небето се променяше, земята също. Мъглата вече беше като сън. Далечните простори се разбулваха. Тясната, печална, сива равнина се разширяваше, прогонваше сенките, обагряше се. Постепенно я заливаше светлина от изток към запад, като криле.

И ето там, пред краката си, видяхме Суше сред дърветата. Отдалеч, на светло, малкото селище изникваше пред очите ни като ново под слънцето.

— Прав ли съм? — повтори Потерло вече по-колебливо, не толкова уверено.

Преди да успея да отворя уста, той сам си отговори, почти тихо срещу светлината:

— Младичка е, знаеш; двайсет и шест годишна. Не може да си сдържа младостта тя отвсякъде напира. И като си почива до лампата, на топло, какво да прави, усмихва се. Па даже и с глас да се смее, пак е от младост, гърлото я гъделичка. Не е заради онези, другите, ами заради самата нея. Това е животът. Тя е жива. Да, жива е, и толкова. Какво е виновна, че е жива? Да мре ли? Какво да прави? Да седне по цял ден да плаче заради мене и швабите ли? Не може само да плачеш, нито пък цели осемнайсет месеца само да кълнеш. Това си е истина. Дълго стана, казвам ти, ей. Там е работата.

И той млъква и заглежда панорамата на Нотр Дам дьо-Лорет^[1], вече цяла осветена от слънцето.

— Също и малката, щом е до някой чичко, дето не я плаши, че ще я напляска, накрая гледа да му се качи на коленете. Може да й се ще чичкото да й е истински чичко или приятел на баща й, ама като няма друг, на тези колене ще се качи, щом са все до нея, макар тоя чичко да е дебела очилата свиня. — После се провиква: — Ех! — Става, изправя се пред мене и продължава, като маха с ръце: — Някой може да ми каже: „Ами ако не се върнеш от война?“ Ще му отговоря: „Ако не се върна, край, братче, край на Клотилд, край на любовта! Днес-утре някой ще ме измести в сърцето й. Какво ще се лъжа: споменът за моето лице, за мене, дето го носи в сърцето си, малко по малко ще се изтрие и друго ще го замести и тя ще започне нов живот. Ех! Ако се върна!“

Но Потерло се изсмива:

— Ама аз съм решил да се върна! Решил съм! Иначе… Трябва да се върна — продължава той по-сериозно: — Иначе, ако не си у дома, и със светци, и с ангели да си имаш работа, накрая пак в тебе ще бъде контрата. Това е животът. Ама аз още съм на тая земя.

После се засмива:

— Тук съм малко нещо, дето се вика!

Ставам и аз и го тупам по рамото.

— Прав си, братче, войната ще свърши. Ще свърши…

Той си потрива ръцете и продължава да говори:

— Да, ще свърши, дявол да я вземе. Гледай си работата… Ясно ми е, че няма току-така да свърши, още ще трябва да се помъчим. И още, и още. Да поработим. И то не е само до работа с ръцете. После всичко ще трябва отново да се прави. Нищо, ще го оправим. Къде ти е къщата? Отишла по дяволите. Градината? Няма я. Нищо, нова къща ще направим. Нова градина ще направим. Колкото по-малко е останало, толкова повече нови работи ще направим. Най-сетне това е животът, нали за това сме родени, да правим нови неща, а? И животът отново ще го направим заедно, и щастието; ще имаме нови дни, нови нощи.

И другите също. И те отново ще си направят пак своя свят. И да ти кажа ли право? Няма да е необходимо толкова много време, колкото сега си мислим… Ето например, защо Мадлен Вандаерт да не се ожени за друго момче? Тя е вдовица, братче, от година и половина е вдовица. Малко ли е, мислиш, година и половина? След толкова време май вече и траур не се носи! Ама никой не се сеща за това, като казва: „Курва е!“ Че какво искат хората, тя да се самоубие ли? Всичко се забравя, братче, трябва да се забравя. Не са криви ония, нито пък ние, просто хората сме такива, забравяме, това си е. Ето аз я виждам изведнъж и ме заболява, че тя се смеела, та мъжът й да не е убит вчера, ами така де, човещина, смее се! Колко време изтече, откакто го убиха, горкия. Отдавна беше, много отдавна. Не сме вече същите.

Само че важното е — да се върнеш, там да си бъдеш! Ще се върнем и ще гледаме всичко да се върне отново!

Пътем той ме поглежда, намига ми и зарадван, че е намерил довод, за да подчертае мислите си, продължава:

— Отсега си представям, като свърши войната, как хората от Суше ще започнат пак да работят, да живеят… Ама че работа ще падне! Ей например дядо Поне, братче, голям чешит! Толкова беше мераклия, че чак тревата в градината си метеше с метла от конски косъм или пък, коленичил, я подрязваше с ножица. Нищо, пак така ще почне! Пък госпожа Имажинер, дето живееше накрай селото, откъм замъка Карльор, дебела жена, ходеше тъй, сякаш не ходи, ами се търкаля, като че ли под широките й поли има колелца, тя всяка година снасяше по едно дете. Като по часовник: същинска картечница за деца! Нищо, и тя пак ще почне да си снася.

Потерло спира, размисля, поусмихва се като на себе си:

— … На, ще ти кажа. Забелязах… Не че има значение — натъртва той, сякаш изведнъж се засрамява от дребнавостта на скобата, която открива, — ама забелязах (то такова нещо с един поглед го забелязваш, докато гледаш друго), че у нас беше по-чисто, отколкото по мое време…

Стигаме до тесни релси, които се провират сред неокосената суха трева. Потерло ми показва с крак това изоставено късче линия и се усмихва.

— Това е нашата железница. Туткавата й викахме. Сигурно защото не бърза. Вярно, че не вървеше бързо. И охлюв можеше да се мери с нея. Пак ще я направим. Ама сигурно пак няма да е бърза. Забранено й е!

Когато изкачихме стръмнината, той се обърна и за последен път огледа опустошената местност, която бяхме посетили. Разстоянието сега още повече пресъздаваше селото през малкото останали дървета, които, смалени и окастрени, приличаха на млади фиданки. Повече, отколкото преди малко, слънцето придаваше на бялорозовите купчини някакъв привиден, дори осмислен живот. Камъните сякаш пак си идваха на място. Красотата на лъчите предвещаваше какво ще стане, сочеше бъдещето. Лицето на войника, който съзерцаваше всичко това, също светна както обикновено. Пролетта и надеждата се отразиха в усмивката му, а розовите му страни, светналите му очи и златистожълтите му вежди изглеждаха като току-що нарисувани.

Слизаме в хода. Слънцето и тук прониква. Ходът е жълт, сух, кънти. Любуваме се на красивата му геометрична форма, на гладките стени, изгладени с лопата, и с радост слушам ясния отчетлив шум, който вдигат подметките ни, като стъпваме по дъното, върху набитата земя или върху дъсчените скари, поставени една до друга като дървен под.

Поглеждам часовника си. Показва девет часа. В нежно обагрения циферблат се отразяват синьорозовото небе и тънко изрязаните храсти, които растат край окопа.

Споглеждаме се с Потерло с някаква смътна радост. Доволни сме, сякаш се виждаме след раздяла! Потерло ми говори и аз, макар отдавна да съм привикнал на напевното му северняшко произношение, сякаш сега откривам за пръв път, че той пее.

Прекарахме тежки дни, трагични нощи в студ, вода и кал. Сега, макар да е още зима, тази първа хубава утрин ни известява, убеждава ни, че скоро, още веднъж ще дойде пролет. Ръбовете на окопа вече са украсени с нежнозелена трева и в новородените тръпки на тази трева вече се пробуждат цветчета. Ще свършат намалените тесни дни. Пролетта напира отгоре и отдолу. Дишаме с пълни гърди, нещо сякаш ни окриля.

Да, лошите дни ще свършат. И, дявол да го вземе, войната също ще свърши! При това сигурно ще свърши през хубавото годишно време, което се задава, осветява ни и вече започва да ни гали с тихите си повеи.

Нещо изпищява. Я, заблуден куршум…

Куршум ли? Хайде де! Не, това е кос!

Чудно, колко са подобни… Косовете, тези птици, които пискат толкова нежно, полето, смяната на годишните времена, уютността на стаите, залени в светлина… О, войната ще свърши и ние пак ще срещнем, вече завинаги, близките си: жената, децата или онази, която е едновременно и жена, и дете, и ще им се усмихваме сред младото сияние, което вече ни свързва.

… На пресечката на два хода, на полето, в края, виждаме нещо като арка: два стълба са опрени един до друг, а между тях са преплетени електрически жици, които висят като лиани. Красиво. Ще речеш, нарочно подредено, като театрален декор. Тъничко пълзящо растение се вие около единия стълб и като го проследиш, откриваш, че то се е одързостило да се прехвърли и на другия стълб.

Скоро, все по този ход, чиито тревисти хълбоци тръпнат като хълбоците на жив кон, стигаме до нашия окоп на пътя за Бетюн.

Ето и мястото ни. Другарите са тук, събрани. Ядат, радват се на мекото време.

След като се нахранваме, почистваме алуминиевите си канчета или алуминиевата си чиния със залък хляб.

— Гледай ти! Слънцето се скри!

Вярно. Проснал се е облак и го е закрил.

— Като че ли дори ще вали, братчета — казва Ламюз.

— Такъв ни е късметът! Тъкмо да тръгваме.

— Дявол да го вземе този Север! — казва Фуйад.

Вярно, че тук климатът нищо не струва. Вечно ръми, ромоли, дими, вали. А грейне ли слънце, бързо-бързо угасва сред голямото влажно небе.

Четирите ни дена наряд в окопа свършиха. Скоро, щом започне да се здрачава, ще дойде смяната. Бавно се готвим да тръгваме. Пълним, подреждаме раниците, торбите. Пообърсваме пушките и ги увиваме.

Вече е четири часът. Мъглата бързо се спуска. Едни други, не се различаваме.

— Дявол да го вземе, пак заваля.

Няколко капки. После — порой. Ех, господи боже! Слагаме си качулките, намятаме се с брезенти. Прибираме се в укритията, газейки калта, и целите се оплескваме — коленете, ръцете, лактите, — защото дъното на окопа пак е станало лепкаво. В укритието едва имаме време да запалим свещ, поставена върху камък, и да застанем треперещи от студ около нея.

— Готови, тръгни!

Излизаме на открито в мократа и ветровита тъмнина. Мярка ми се едрата фигура на Потерло: пак сме един до друг в редицата. Като потегляме, му извиквам:

— Тук ли си, братче?

— Да, пред тебе — вика ми и той, като се обръща.

При това движение вятърът и дъждът го плясват през лицето, но той се смее. Някакъв си порой не може да му отнеме радостта, която носи в здравото си мъжествено сърце от тази сутрин, нито пък една намръщена вечер ще загаси слънцето, което преди няколко часа бе озарило мислите му.

Вървим. Блъскаме се. От време на време се препъваме… Дъждът не престава, водата тече по дъното на окопа, дъсчените скари се клатят върху размекнатата почва, някои са се наклонили наляво, други надясно, плъзгаме се, като минаваме по тях. Освен това в тъмното не ги виждаме и случва се на завоите да стъпим настрани от тях в дупки, пълни с вода.

В сивотата на нощта не изпускам от очи тъмната каска на Потерло, по която водата се стича като по покрив при пороен дъжд, и широкия му гръб, украсен от лъскаво парче мушама. Стъпвам в неговите стъпки и от време на време му подхвърлям по някоя дума, а той ми отговаря все така весел, спокоен, силен.

Когато дъските свършват, започваме да газим в гъста кал. Вече е съвсем тъмно. Изведнъж рязко спираме и аз се блъскам в Потерло. От началото на редицата се дочува полугневна ругатня:

— Е, какво, защо не вървиш? Ще изостанем!

— Не мога да си извадя патъците! — отвръща жален глас.

Затъналият в калта най-сетне успява да се измъкне и всички трябва да тичаме, за да догоним ротата. Започваме да се задъхваме, да пъшкаме, да псуваме тези, които са начело. Стъпваме наслуки, препъваме се, залавяме се за стените, по ръцете ни полепва кал. Заприличваме на отстъпваща войска, бягаща с дрънкане на желязо и ругатни.

Дъждът още повече се усилва. Второ неочаквано спиране. Някой е паднал! Глъчка.

Той става. Пак потегляме. Мъча се да следвам съвсем отблизо каската на Потерло, която слабо проблясва в тъмнината пред очите ми, от време на време му извиквам:

— Как е, върви ли?

— Да, да, върви — отвръща ми той, като подсмърча и пъхти, но гласът му е все така звучен, напевен.

Раниците се врязват болезнено в раменете, разтърсвани от неравномерния ход под напора на стихията. Окопът е задръстен от скорошно срутване и ние затъваме в рохкавата земя… За да си измъкваме краката от меката лепкава пръст, трябва на всяка стъпка да ги вдигаме високо. След като с мъка преминаваме това място, пак нагазваме в хлъзгавия поток. На дъното обущата са проправили две тесни пътечки, прилични на коловози, в които краката се заклещват като в релси или пък шляпат в по-дълбоките локви. На едно място трябва много ниско да се наведем под масивен лепкав мост над хода и едва успяваме да се проврем. Принудени сме да пълзим в калта. Малко по-нататък трябва пак да се държим за един кол, който се е отплеснал поради размекването на пръстта и виси точно по средата на хода.

Стигаме до някакво кръстовище.

— Хайде, напред! Минавайте, момчета! — казва подофицерът, застанал в една ниша, за да ни направи път, после подхвърля: — Тук не е място за застояване.

— Капнали сме — измучава един толкова прегракнал и запъхтян глас, че не мога да разбера кой говори.

— Да му се не знае, до гуша дойде, не мръдвам оттук! — стене друг, останал без дъх, без сили.

— Какво да правя? — отвръща подофицерът. — Да не би аз да съм крив? Хайде по-бързо, не се застоявай. Миналата смяна тук я бомбардираха.

Сред вятъра и дъжда продължаваме нататък. Струва ни се, че слизаме, слизаме като в дупка. Подхлъзваме се, падаме и се блъскаме в стената на окопа, после бързо се изправяме. Сякаш не вървим, а непрекъснато падаме надолу и едва се задържаме, както можем, за каквото можем. Въпросът е да се препъваме само напред и да се задържаме колкото можем прави.

Къде ли сме? Въпреки поройния дъжд подавам глава над бездната, от която гледаме да се измъкнем. Върху едва различимия фон на облачното небе съзирам насипа на окопа и изведнъж пред очите ми се откроява над окопа зловещ свод от два стълба, наведени един към друг, на върха на които виси нещо като отскубната коса. Това е арката, която забелязах днес.

— Напред! Напред!

Навеждам глава и вече нищо не виждам, но отново чувам как подметките затъват и се отлепват от тинята, тракането на ножниците, глухите възклицания и ускореното дишане на хората.

Ново сблъскване. Изведнъж спираме и както преди малко аз се бутам и се опирам в гърба на Потерло, в неговия силен, як гръб, като ствол на дърво, като здравето и надеждата. Той ми извиква:

— Дръж се, братче, стигаме вече!

Заставаме на място. Трябва да се върнем… Дявол да го вземе!… Не, пак потегляме напред!…

Изведнъж страхотен трясък ни разтърсва. Потрепервам до черепа, главата ми се изпълва с металически трясък, пареща миризма на сяра прониква в ноздрите ми и ме задушава. Земята пред мене се е разцепила. Чувствувам как гръм и мълния ме понасят, мятат ме встрани, прегънат, задушен, полузаслепен… Все пак си спомням ясно: през тази секунда, когато объркан, като луд, инстинктивно търсех моя другар по оръжие, видях как тялото му политна изправено, черно, с широко разперени ръце и пламък на мястото на главата!