Анри Барбюс
Огънят (23)

XXIII
Нарядът

Над окопа се спуща мрак. През целия ден се приближаваше невидим като съдбата и сега вече покрива насипите на дългите трапове, подобно на безкрайна рана.

От тази сутрин сме в окопа — разговаряме, ядем, спим, пишем. С настъпването на вечерта в безграничната яма започва раздвижване, което премахва отпуснатото безредие и събира уединените хора. Това е часът, когато ставаме, за да се заловим за работа.

Волпат и Тирет се приближават.

— Още един ден мина, още един ден като другите — казва Волпат и поглежда тъмнеещото небе.

— То не се знае, нашият ден не е свършил — отвръща Тирет.

Той има дълъг опит в нещастията и е научил, че там, където се намираме, не можем да предвидим какво, ще се случи дори в една обикновена, вече настъпила вечер…

— Сбор!

Събираме се по навик разсеяно, бавно. Всеки се домъква с пушката, с патрондашите, с манерката и с торбата, в която е натъпкано парче хляб. Волпат още яде — бузите му са издути и мърдат. Паради ругае и трака със зъби, носът му е посинял, Фуйад влачи пушката си като метла. Мартро поглежда жалката си смачкана, втвърдена носна кърпа и я прибира в джоба.

Студено е, ръми. Всички треперят.

Малко по-далеч някой повтаря монотонно:

— Две лопати, една кирка, две лопати, една кирка…

Редицата се точи към склада с материали, спира пред входа и отново потегля с инструменти на рамо.

— Всички ли са налице? Тръгваме! — казва ефрейторът.

Слизаме, клатушкаме се. Вървим, без да знаем накъде. Знаем само едно — че небето и земята ще се слеят в една пропаст.

 

 

Излизаме от окопа, който вече е почернял като загаснал вулкан и в здрача се озоваваме сред голата равнина.

Големи сиви облаци, натежали от влага, висят на небето. Равнината е сива, слабо осветена, с кална трева и бледи петна от вода. Тук-таме оголени дървета стърчат като извити крайници.

От влажния дим не виждаме нищо надалеч. Впрочем ние гледаме само в земята, в плъзгавата тиня.

— Ама киша!

Из полето мачкаме и газим някакво лепкаво тесто, което непрекъснато се плиска и разстила пред краката ни.

— Шоколадов крем… Крем мока!

По каменливите места — някогашни пътища, сега заличени и станали безплодни като нивята — през лепкав слой войниците стъпват по кремък, който се чупи и скърца под подкованите подметки.

— Също като че ли вървим по препечен хляб, намазан с масло!

Понякога по склоновете на височинните калта е плътна, черна, дълбоко шупнала, като около селски водопой. Във вдлъбнатините — локви, бари, блата с неправилни очертания като дрипи.

Веселяците, които на тръгване бяха бодри и свежи и крещяха „квак, квак, квак“, когато нагазихме във водата, стават все по-мрачни, все по-рядко се обаждат. Дъждът започва да се лее. Плющи. Светлината намалява, помътеният простор се стеснява. По водата пълзят последните жълти и белезникави отблясъци.

 

 

На запад смътно се очертават силуети на монаси под дъжда: рота войници от 204-и полк, увити в платнища. Когато се разминаваме, виждаме хлътналите, безцветни лица, черните носове — те приличат на големи мокри вълци. После изчезват от погледа ни.

Следваме пътеката, която сред тук-таме обраслите ниви се превръща в глинесто поле, набраздено от безброй успоредни коловози, изорано в една посока от краката и колелата, които отиват и се връщат.

Прескачаме открити ходове. Невинаги е лесно: ръбовете им са лепкави, плъзгави и на места срутени. Освен това умората започва да тегне над нас. Коли ни пресрещат и задминават с трясък и пръски кал. Артилерийските впрягове вдигат снопове гъста вода и ни пръскат. Под камионите се въртят същински течни колела и плискат всичко около ръмжащите коли.

Колкото повече се стъмнява, толкова по-фантастично се очертават върху облачното небе друсащите се впрягове, над които стърчат шии на коне и профили на конници с развети пелерини и пушки през рамо. По едно време застигаме артилерийски ракли. Те спират и остават на мястото, докато минем. Чуваме смесица от скърцане на оси, гласове, караници, заповеди, които се засичат сред големия океанен шум на дъжда. Над тъмната безредна навалица димят задниците на конете и пелерините на конниците.

— Внимание!

Вдясно на земята се виждат някакви купчини — мъртъвци. Когато минаваме край тях, несъзнателно се мъчим да не ги настъпваме, но ги оглеждаме. Зърваме подметки, опънати вратове, хлътнали лица, които не могат да се разпознаят, полусвити ръце, които се подават от черната безредна маса.

А ние вървим, вървим по все още оловнобелезникавите изтъпкани от крака нивя, под небето, в което облаците се разгръщат като дрипи сред тъмнеещия простор, сякаш изхабен от толкова дни допир с тъй жалки човешки тълпи.

 

 

После пак слизаме в ходовете.

Те са в ниското. За да стигнем до тях, правим широк завой, така че тези, които са в ариергарда, виждат как на стотина метра цялата рота се разгръща в здрача, тъмни човечета, които пълзят по нанадолнището едно след друго, нижат се с щръкнали над раменете инструменти и пушки и в земята потъва тъничка върволица хора, вдигнали ръце като за молитва.

Тези ходове, които са още на втора линия, са пълни с народ. По праговете на укритията, над които виси и се клатушка кожа или сиво платнище, са наклякали брадясали хора и с безжизнени очи ни гледат, докато минаваме, сякаш нищо не виждат. През други платнища, спуснати до долу, се подават крака и се чува хъркане.

— Дявол да го вземе, ама дълъг излезе тоя път! — започват да мърморят някои.

Раздвижване, тласък назад.

— Стой!

Трябва да спрем, за да минат други. Ругаейки, се дръпваме към наклонените стени на окопа. Минава рота картечари със странни товари.

Край няма. Тези дълги спирания ни съсипват. Мускулите започват да болят. Продължителното тъпчене на място просто ни смазва.

Едва потегляме и трябва да се отдръпнем в един ход, за да пуснем смяната на телефонистите. Изтегляме се като недоволен добитък.

Поемаме по-тежко.

— Внимавай, жици!

Телефонна жица лъкатуши над окопа, на места го пресича между два кола. Когато не е достатъчно обтегната, слиза във вдлъбнатината, закача се за пушките на войниците, които минават, хората се мъчат да се освободят и пак ругаят телефонистите, задето никога не си окачват свястно вървите.

По-нататък отпуснатите и сплетени ценни жици все по-често пресичат хода и ние мятаме пушките през рамо с приклада нагоре, обръщаме лопатите надолу и вървим, превили рамене.

 

 

Изведнъж пак забавяне. Мъкнем се крачка по крачка, едва не си стъпваме по краката. Челото на колоната трябва да е навлязло в трудно проходимо място.

Стигаме до него. Наклон на почвата води до зееща дупка: Покрития ход. Другите вече са изчезнали в този своего рода заден вход.

— Сега какво? В това черво ли ще се провираме?

Всеки се колебае, преди да се спусне в тясната подземна тъмница. Колебанията и разтакаванията се отразяват и върху задната част на колоната, там се блъскат, струпват се, понякога внезапно спират.

Още от първите стъпки в Покрития ход върху нас се спуска тежък мрак и ни разделя един от друг. Всичко е пропито с миризма на мухъл и тиня. На тавана на землистия коридор, който ни поглъща, различаваме по-светли черти и дупки — там, където дъските са се напукали или разместили; през тях на места обилно се стичат струйки вода; опипом се мъчим да се пазим, спъваме се в купчини дървета; отстрани се блъскаме в смътно очертаните отвесни подпорни греди.

Въздухът в този безкраен пасаж глухо кънти — тук е настанен прожекторът, пред който след малко ще минем.

След като вървим четвърт час, опипом, плискани от дъжд, някой, на когото мракът и водата са дотегнали и който се е уморил да се блъска в непознатия ход, мърмори:

— Нищо, ще запаля!

И веднага след това електрическо фенерче светва ослепително. Но подофицерът изкрещява:

— Стой! Кой е тоя тъпак, дето пали! Да не си полудял? Не ти ли е ясно, красто, че се вижда през дъските?

И фенерчето, събудило със светлия си лъч мрачни мокри стени, се прибира в тъмнината.

— Как тъй ще се вижда? — ръмжи подигравателно човекът. — Да не сме на първа линия!

— Аха, не се виждало!…

И подофицерът, който върви в редицата, без да спира, се обръща, доколкото можем да съдим по гласа му, и започва да обяснява на пресекулки:

— Дивак, такъв, ама акробат…

И изведнъж пак закрещява:

— Пак някой пали цигара! Брей, че бардак!…

Този път иска да спре, но колкото и да се мъчи и да пъшка, принуден е да следва бързото движение, то го отнася и го кара да преглътне виковете, които го задушават; в това време цигарата, причина за гнева му, безмълвно изчезва.

Прекъслечното тракане на машината става по-ясно, около нас топлината се сгъстява. Колкото повече напредваме, толкова повече се тресе спареният въздух в хода. Скоро тракането на мотора ни блъска в ушите, цели ни разтърсва. Горещината се засилва, лъха ни в лицата като дъх на животно. По подземния трап се спускаме към някаква адска оживена кухня, тъмночервено зарево започва да хвърля кървави отблясъци по стените, върху които смътно се очертават нашите тромави превити сенки.

Сред дяволски оглушително кресчендо от топъл вятър и светлина се свличаме към пещта. Оглушени сме. Сега сякаш самият мотор се носи и шеметно се приближава до галерията, за да ни пресрещне със своя фар и своята смазваща тежест.

Полузаслепени, пламнали, минаваме пред червеното огнище и черния мотор, чието колело бръмчи като ураган. Едва имаме време да видим хората, които се въртят около него. Затваряме очи, задъхваме се при допира с това шумно палещо дихание.

После трясъкът и горещината ни удрят откъм гърба, намаляват… Моят съсед измърморва под носа си:

— Пък тоя глупак разправя, че моето фенерче се виждало!

Ето ни на открито! Небето е тъмносиньо, малко по-светло от земята. Дъждът все по-силно плющи. Вървим с мъка по глинестата кал. Цялата обувка потъва и колкото пъти си измъкваш крака, усещаш колко болезнено е натежал от умора. В тъмното нищо не се вижда. Все пак, като излизаме от трапа, забелязваме безредно струпани греди, които сякаш се боричкат в разширения окоп: разрушено укритие.

В този миг един прожектор спира над нас голямата си фантастична подвижна ръка, която сякаш шари из безкрая, и ние откриваме, че купът изкоренени и щръкнали греди от изпочупеното скеле е населено с мъртви войници. Съвсем близо до мене една глава е закрепена на коленичило тяло кой знае как и виси на гърба: на бузата — черно петно с краища от засъхнали капки. Друго тяло е обхванало с ръце кол и е полусвлечено. Трети се е свил на кравай, панталоните му са смъкнати от снаряда, оголеният корем и ребрата се белеят. Друг се е проснал край купчината и ръката му лежи на пътя, по който се движим. На това място се минава само нощем, защото задръстеният от затрупването окоп е недостъпен денем, и всички стъпват върху тази ръка. На светлината на прожектора успях да я разгледам — костелива, протрита, нещо като атрофиран плавник.

Дъждът плющи. И този шум на течаща вода господствува над всичко. Ужасна пустота. Чувствуваме я по цялата си кожа, сякаш ни оголва. Поемаме в открития ход, докато нощта и бурята остават сами с мъртъвците, захвърлени и заловени за това късче земя като за сал.

От вятъра капките пот върху лицата ни замръзват. Наближава полунощ. Шест часа вече вървим сред непроходима кал. Сега е часът, когато в парижките театри, украсени с полилеи и лампи, сякаш окичени със звезди и цветя, изпълнени с трескав разкош, с шумолене на скъпи дрехи, с празнична топлина, уханната сияеща тълпа говори, смее се или се усмихва, ръкопляска, разведрена, приятно развълнувана от хитроумно сменящите се конфликти, които комедията й е представила, или пък се любува на блясъка и богатството на военните апотеози, които изпълват сцената на мюзикхола.

— Стигаме ли? Дявол да го вземе, ще стигнем ли някога? — стене дългата редица хора, които политат в дупките и мъкнат пушки, лопати или кирки под безкрайния порой. Вървим, вървим. Пияни от умора, залитаме ту на една, ту на друга страна: натежали, мокри до кости, се блъскаме с рамо о мократа като нас земя.

— Стой!

— Стигнахме ли?

— Друг път сме стигнали!

В този миг ни повлича силен тласък назад; чуват се гласове:

— Загубили сме се.

Истината плъзва сред обърканата скитаща орда: при някое разклонение сме объркали пътя и сега само дявол знае как ще се оправим.

Нещо повече, от уста на уста се разнася слухът, че зад нас иде въоръжена рота, която отива на предните линии. Пътят, който сме поели, е затлачен от хора. Истинско задръстване.

Трябва на всяка цена да се опитаме да се върнем в окопа, откъдето сме се загубили; както разправят, той бил някъде наляво, през която и подземна галерия да минем. Останали без сили, войниците изливат нервността си с ръкомахане и остри протести. Влачат се нагоре-надолу, скупчват се под бялата светлина на ракетите и се отпускат на земята. Войниците чакат, проточили редица от юг към север под безмилостния дъжд.

Поручикът, който ни води и ни е заблудил, успява да си пробие път покрай хората, търси страничен изход. Ето отвора на един нисък тесен ход.

— Оттук трябва да поемем, грешка няма — бърза да каже офицерът. — Хайде, напред, приятели!

Всеки мърмори и поема товара си… Но от групата, която вече е влязла в малката подземна галерия, се дочуват псувни.

— Това са кенефи!

От хода излиза воня, върху чието естество не може да има спор. Влезлите там спират, инатят се, отказват се да вървят по-нататък. Струпваме се едни връз други, задръстваме входа на нужниците.

— По-добре да сечем през полето! — крещи някой.

Но от всички страни мълнии разкъсват небето над насипите и гледан от тази дупка, пълна с пъплещ мрак, декорът е толкова ужасяващ със сноповете оглушителни пламъци, които се издигат във висините, че никой не се отзовава на думите на лудия.

Щем не щем, ще трябва да минем оттук, щом не можем да се върнем назад.

— Напред по лайната! — вика първият от редицата.

Поемаме, задавени от погнуса. Вонята става непоносима. Вървим в мръсотиите, които различаваме сред землистата тиня по мекотата.

Засвистяват куршуми.

— Навеждай главата!

Понеже ходът не е дълбок, принудени сме да се навеждаме много ниско, за да не бъдем убити, да вървим превити на две над купчините изпражнения, по пръснати хартии, които се открояват като петна.

Най-сетне отново попадаме в хода, от който по погрешка сме се отклонили. Поемаме по него. Все вървим, вървим и не стигаме.

Вадата, която сега тече по дъното на окопа, измива отвратителното зловоние от краката ни, а ние се мъкнем мълчаливо, без мисъл, затъпели, зашеметени от умора.

Грохотът на артилерията зачестява, слива се в един-единствен трясък над цялата земя. От всички страни изстрелите и взривовете хвърлят бързи лъчи, които чертаят смътни ленти върху черното небе над главите ни. После бомбардировката става толкова наситена, че светлината вече не угасва. Сред непрекъснатата верига светкавици ясно се виждаме едни други с каски, мокри като риби, с лъснати от вода каиши, с проблясващи лопати, виждаме дори белезникавите капки на неспирния дъжд. Никога не съм присъствувал на подобно зрелище: ярка лунна светлина, произведена от топовни изстрели.

Същевременно снопове ракети летят откъм нашите и откъм вражеските линии, съединяват се, смесват се и образуват съзвездия; по едно време в небесната долина между двата насипа се появява една Голяма мечка от ракети и осветява страшния ни път.

Пак сме се заблудили. Сега вече трябва да сме много близо до първите линии, но в тази част на равнината една хлътнатина на терена образува нещо като леген, из който се мяркат сенки.

Минаваме през подземна галерия в една посока, после в друга. При фосфоресцентната вибрация на оръдията, насечена като на филм, над насипа се очертават двама души, които все опитват да прескочат окопа с натоварена носилка.

Поручикът, който, ако не друго, знае поне къде трябва да отведе групата работници, им подвиква:

— Къде е Новият ход?

— Не знам.

Ние, от редицата, им задаваме друг въпрос:

— На какво разстояние сме от швабските линии?

Те не отвръщат. Говорят нещо помежду си.

— Уморих се. Не мога повече. Да поспрем — казва този, който върви отпред.

— Хайде, карай, дявол да те вземе! — сърдито вика другият и тежко пристъпва в калта с изопнати от носилката ръце. — Няма да стоим да мухлясаме тук я!

Слагат носилката върху насипа; единият й край се подава над трапа. Като минаваме отдолу, виждаме краката, на проснатия човек и дъждът, който вали над нея, се стича оттам на черни капки.

— Ранен ли носите? — питаме ние отдолу.

— Не, труп — изсумтява този път единият от носачите. — Поне осемдесет кила тежи. Ако е въпрос за ранени, нямам нищо против, ама от два дена и две нощи вече не пренасяме ранени; за какво ли се трепем заради умрели!

И носачът, застанал на ръба на насипа, стъпва с един крак на отсрещния насип и широко разкрачен, пазейки с мъка равновесие, пак хваща дръжките на носилката и се опитва да я прехвърли от другата страна; вика на другаря си да помага.

 

 

Малко по-нататък виждаме приведена фигура с качулка; човекът вдига ръка към лицето си и на ръкава му блясват две златни черти — офицер.

Ето, той ще ни покаже пътя… Но офицерът ни пита дали не сме виждали батареята му, търсел я. Никога няма да стигнем.

И все пак пристигаме.

Озоваваме се пред някакво катранено поле, из което стърчат тънки колове. Изкатерваме се и мълчаливо се пръскаме. Тук е.

Докато заемем местата си, стана цяла история. На четири пъти трябва да минем напред, после да се връщаме, за да може ротата равномерно да се разпредели по дължината на хода, който ще се копае, да се наредим така, че между всяка група, състояща се от един копач и двама с лопати, да има еднакво разстояние.

— Още три крачки напред… Много е. Крачка назад. Хайде, крачка назад, да не сте глухи?… Стой!… Така!…

Разместването се ръководи от поручика, от един подофицер и от един от инженерните войски, изскочил като от земята. Заедно или поотделно, те търчат като луди край редицата, крещят нареждания със сдържан глас в лицата на войниците и понякога ги хващат за ръка, за да ги преместят. Започната в пълен ред, операцията се изражда в блъсканица поради недоволството на изтощените войници, които непрекъснато трябва да се вдигат от мястото, където са се строполили.

— Пред първите линии сме — тихо казва някой до мене.

— Не — шепнат други гласове, — точно зад тях сме.

Никой нищо не знае. Дъждът продължава да вали, все пак не тъй силно, както по време, когато вървяхме. Но какво значение има дъждът! Проснали сме се на земята. Толкова ни е добре, както сме настанили гърбовете и краката си върху меката кал, че пет пари не даваме за водата, макар да ни боцка по лицата, да тече по телата ни, върху подгизналото легло, от което не можем да се откъснем.

Но едва успяваме да си поемем дъх. Не ни оставят непредпазливо да потънем в дрямка. Трябва здраво да се заловим за работа. Сега е два часът през нощта: след четири часа ще бъде толкова светло, че не ще можем да стоим тук. Няма нито миг за губене.

— Всеки войник — ни казват — трябва да изкопае 1,50 метра дължина на 0,70 метра ширина и 0,80 метра на дълбочина. Така че на всяка група се падат по 4,50 метра. И ви съветвам да не се потривате: колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще си вървите.

Тая песен ни е известна. Няма пример в аналите на полка, когато група за наряд по терасирането да си е тръгнала преди часа, когато се налага да се оттегли, за да не бъде забелязана, открита и унищожена заедно с извършената от нея работа.

Шепнем:

— Добре де, ясно… Няма смисъл от толкова приказки. Пести си ги!

Но освен неколцина, които не можем да събудим — след малко те ще бъдат принудени да работят свръх сили, — всички юнашки се залавяме за работа.

Започваме да копаем първия пласт на новата линия: влакнести буци пръст с трева. Лекотата и бързината, с които тръгва работата, като всяко начално терасиране създават илюзията, че задачата ни ще бъде бързо изпълнена, че ще можем скоро да се върнем да спим в дупката, и това донякъде разпалва усърдието ни.

Но било поради шума на лопатите, било, че някои въпреки строгата забрана си приказват почти на глас, нашата група събужда една ракета, чиято пламтяща отвесна черта изскърцва от дясната ни страна.

— Залягай!

Всички се хвърляме на земята, а огромната бледа светлина на ракетата с полюляване шари над това своего рода гробище.

Когато тя угасва, чуваме как тук-таме, а после и навсякъде войниците излизат от неподвижността, която ги прикрива, и вече по-предпазливо се залавят за работа.

Скоро нова ракета извива дългото си златисто стебло и светлината й отново поваля неподвижно тъмната редица копачи. После още една и още една.

Куршуми раздират въздуха около нас. Чуваме вик:

— Ранен!

Той минава, подкрепян от другари; изглежда дори, че ранените са неколцина. Смътно се мярка група войници, които се влачат един, друг и си тръгват.

Мястото става опасно. Навеждаме се, клякаме. Неколцина ринат пръстта коленичили. Други работят проснати, измъчени, обръщат се на една, на друга страна, сякаш сънуват кошмар. Почвата, чийто пръв пласт лесно махаме, после става глинеста, лепкава, трудно се работи, лепи се по кирките и лопатите като маджун. След всяко копване, кирката трябва да се чисти.

Вече се извива като змия лека подутина от изхвърлена пръст и всекиму се струва, че с торбата и навития си шинел укрепява този зародиш на насип и при всеки нов залп се свива зад мъничката сянка…

Докато работим, се потим, щом спрем, студът ни пронизва. Принудени сме да надвием умората и пак да започнем да копаем.

Не, няма да успеем… Пръстта става все по-тежка. Магическа сила сякаш сковава ръцете ни. Ракетите ни преследват, гонят ни, не ни оставят дълго да работим; и след всяка, под чиято светлина се вкаменяваме, трябва да се борим с още по-трудна задача. Отчаяно, бавно, с цената на тежки страдания дупката слиза надолу.

Почвата става по-мека, от всяка лопата с пръст се стичат капки вода и падат с мек шум. Най-сетне някой вика:

— Ами това е вода!

Този вик се повтаря, преминава по цялата редица копачи.

— Има вода. Нищо не може да се направи!

— Групата, дето е Мелюсон, е изкопала по-дълбоко и се е натъкнала на вода. Попаднали сме на тресавище.

— Нищо не може да се направи!

Спираме объркани. В тъмнината чуваме шума на лопатите и кирките, захвърляни като празни пушки. Подофицерите опипом се мъчат да се доберат до офицерите за инструкции. Тук-таме войници, без да искат повече обяснения, заспиват сладостно под милувката на дъжда и под сиянието на ракетите.

 

 

Доколкото си спомням, приблизително в този миг започна, бомбардировката.

Първият снаряд страхотно разтърси въздуха, сякаш го раздра на две, други вече ни засичаха с вой, когато към единия край на редицата взривът вдигна пръстта във въздуха сред величието на нощта и дъжда и освети върху внезапно появилия се черен екран размахани ръце.

Благодарение на ракетите германците вероятно ни бяха открили, бяха ни видели и бяха съсредоточили стрелбата си по нас…

Войниците се спуснаха, затъркаляха се към малкия трап, който бяха изкопали. Промъкнахме се в него, залегнахме във водата и закрихме главите си с лопатите. Вдясно, вляво, отпред, зад нас снарядите избухваха толкова близо, че всеки от тях ни разтърсваше и ни блъскаше в нашето глинесто легло. Скоро сякаш един-единствен трус непрекъснато започна да разтърсва плътта на печалната канавка, препълнена с войници и покрита с лопати като с люспи, под пластове дим и водопади светлина. Парчета снаряди и отломки се кръстосваха във всички посоки и чертаеха мрежа от шумове над заслепената равнина. След по-малко от секунда всички вече мислехме това, което някои мълвяха, заровили лица в земята:

— Тоя път няма спасение.

Малко пред мястото, където бях залегнал, една фигура се надигна и изкрещя:

— Да си вървим!

Проснати тела се надигнаха наполовина изпод савана от кал, която се стичаше от крайниците им като дрипи; зловещите призраци завикаха:

— Да си вървим!

Стояхме на колене, на четири крака; блъскахме се към канавката.

— Придвижвай се! Давай! Придвижвай се!

Но дългата редица остана неподвижна. Неистовите стонове не й подействуваха. Онези откъм края не помръдваха и тяхната неподвижност задържаше останалите.

Ранени минаха, пълзейки върху другарите си като по отломки, и изпръскаха с кръв цялата рота.

Най-сетне разбрахме причината на безнадеждната неподвижност на отряда.

— Преграден огън!

Странна паника обзе войниците. Те надаваха нечленоразделни викове, блъскаха се на място, мъчеха се да се измъкнат, без да могат да помръднат, крещяха. Колкото и малко убежище да беше едва изкопаният трап, никой не се решаваше да излезе от вдлъбнатината, за да се скрие в напречния окоп, който трябва да беше някъде наблизо… Ранените можеха да пълзят над живите, но това беше ужасен риск, пък и всеки миг някой от тях отново падаше на дъното улучен.

Истински огнен дъжд се сипеше смесен с дъжда. Треперехме от главата до петите, сякаш непосредствено свързани със свръхестествения грохот. Най-отвратителната смърт се спускаше, подскачаше и се забиваше навсякъде около нас сред потоци светлина. Нейният блясък ни ослепяваше, разкъсваше вниманието ни на всички страни. Плътта се готвеше за чудовищна жертва!… Смазващото вълнение беше толкова силно, че едва сега си спомнихме подобни преживелици — пороя от снаряди, воя, изгарянето, вонята. Само при бомбардировка човек наистина си спомня за минали бомбардировки.

Нови ранени пълзяха непрекъснато, опитваха се да избягат въпреки всичко, плашеха ни, ние стенехме при техния допир и си повтаряхме.

— Оттук няма да се измъкнем, никой няма да се измъкне.

Внезапно настъпи празнота в човешката верига; по-голямата част бяха започнали да се изтеглят назад; задръстването намаляваше.

Отначало запълзяхме, после затичахме, превити в калта и водата, пълна със светкавици и пурпурни отблясъци, препъвахме се, падахме по неравното дъно, покрито с вода, подобни на тежки снаряди, които връхлитат и мятат пръски, блъскани от гръмотевици, избухващи на самата земя.

Стигнахме до началото на рова, който бяхме започнали да копаем.

— Няма окоп. Нищо няма.

И наистина в равнината, където бяхме, не съзирахме никакво укритие. Дори под бурното пърхане на ракетите се виждаше само поле, огромна побесняла пустиня. Окопът сигурно не беше далеч, понеже по него стигнахме дотук. Но накъде трябваше да вървим, за да го намерим?

Дъждът отново се засили. За миг застанахме недоумяващи, обзети от зловещо разочарование, струпани пред обстрелваната непозната местност, после се разбягахме — едни наляво, други надясно, трети право пред себе си, дребнички, видими само в отделни мигновения сред гърмящия дъжд, разделени от пламтящи завеси и черни лавини.

 

 

Бомбардировката над нас намаля и се съсредоточи над мястото, което бяхме напуснали. Но всеки миг можеше всичко да заличи, всичко да унищожи. Дъждът ставаше все по-пороен. Същински потоп в нощта. Мракът беше толкова плътен, че ракетите осветяваха отделни облачни слоеве, цели на черти от водата, под които идваха, отиваха, мятаха се насам-натам или тичаха в кръг объркани призраци.

Не мога да кажа колко време скитах с групата, към която бях прикрепен. Отивахме в мочурището. Напрегнали поглед, ние се опитвахме да открием пътя към спасителния насип, спасителния ров, окопа, който беше някъде там, като пристан в бездната.

Сред трясъка на битката и на стихиите най-сетне чухме успокоителен вик:

— Окоп!

Но насипът на този окоп се движеше. Смътна тълпа хора сякаш се измъкваха от него, напускаха го.

— Не стойте тук, момчета — викаха бягащите, — не идвайте насам, не се приближавайте! Ужасно е. Всичко се срива. Окопите отиват по дяволите, укритията се запушват. Кал нахлува отвсякъде. Утре сутрин вече няма да има окопи. Свършено е с всички окопи насам!

Тръгнахме си. Сега накъде? Забравихме да поискаме указание от войниците, от които течеше вода, а те веднага потънаха в мрака.

И нашата малка група започна да се разпръсва сред опустошеното поле. Вече не се знаехме кой с кого е. Всеки вървеше и ту един, ту друг потъваше в тъмнината, изчезваше, търсейки път за спасение.

Изкачвахме се по нанагорнища, слизахме. Смътно различих пред себе си превити гърбави хора, който пълзяха по някакъв плъзгав склон, докато калта ги дърпаше, а вятърът и дъждът ги блъскаха под свод от глухи светкавици.

После затънахме до колене в някакво блато, из което вървяхме, вдигайки много високо краката си, правейки шум като плувци. Напредвахме с огромно усилие, което на всяка крачка тревожно ни забавяше.

Тук почувствувахме, че смъртта приближава, но попаднахме на ивица глина, която пресичаше тресавището. Тръгнахме по плъзгавия гръб на това тясно островче и спомням си, че по едно време, за да не паднем от размекнатото обло било, бяхме принудени да се наведем и да се ориентираме, като опипвахме всичко с ръце, при което докосвахме потънали до половина мъртъвци. Ръката ми се допираше до рамене, до твърди гърбове, до едно студено като каска лице, до лула, която челюстта продължаваше отчаяно да стиска.

Като се измъкнахме оттам и попривдигнахме глави, чухме гласове, които звучаха недалеч от нас.

— Гласове! А, гласове!

Те ни се сториха мили, сякаш ни викаха по име. Събрахме се, за да се приближим заедно до братския човешки шепот.

Започнахме да различаваме отделни думи; те идеха съвсем отблизо, от хълмчето, което смътно се очертаваше като оазис, но все пак не чувахме какво казват хората. Звуковете се смесваха; не разбирахме нищо.

— Какво викат? — запита със странен глас един от нас.

Неволно спряхме, за да решим откъде да минем.

Съмнение, тревожна мисъл ни обзе. Тогава в ушите ни отекнаха отчетливо думи:

— Achtung!… Zweites Geschutz… Schuss…^[1]

И в отговор на тази телефонна заповед някъде назад се разнесе топовен гърмеж.

От изненада и ужас най-напред се заковахме на място.

— Къде сме? Дявол да го вземе, къде сме?

Обърнахме се кръгом, но бавно, натегнали от още по-голямо изтощение, от разочарование, и побягнахме, наболели от умора като от множество рани, притегляни от вражеската земя, запазили сили едва колкото да отблъснем сладостната мисъл да се отпуснем и да се оставим да умрем.

Стигнахме до нещо като голяма равнина. Там спряхме, строполихме се на земята до една могилка и се облегнахме на нея, неспособни да направим нито крачка повече.

Случайните ми спътници и аз повече не мръднахме. Дъждът миеше лицата ни, стичаше се по гърбовете и гърдите ни, просмукваше се през плата на коленете и пълнеше обувките ни.

Този ден може би щяха да ни убият или да ни вземат в плен. Но ние вече нищо не мислехме. Вече нищо не можехме и нищо не знаехме.