Анри Барбюс
Огънят (14)

XIV
Войнишкият багаж

Хамбарът е в дъното на двора на чифлика „Мюе“, в ниската като пещера пристройка. Дори и там, където има къщи, за нас има само пещери. След като прекосиш двора, където торището потъва под краката ти, жвакайки, или пък го заобиколиш, като с мъка пазиш равновесие по тесния каменен бордюр, и застанеш пред отвора на хамбара, нищо не виждаш…

После, като свикнеш с тъмнината, забелязваш мъглива дупка, в която мъгливи сенки стоят превити, излегнати или пък се движат насам-натам. В дъното отдясно и отляво на две мъждукащи свещи, заобиколени със светли кръгове като далечни червеникави луни, различаваш най-сетне хората в тези сенки, от чиято уста излиза пара или гъст дим.

Тази вечер в нашето мъгливо убежище, където прониквам внимателно, всички се вълнуват. Утре сутрин ще поемаме за окопите и квартирантите на хамбара започват да си стягат багажа.

Обграден от тъмнината, в която след бледата вечерна светлина не виждам нищо, аз все пак успявам да се провра между манерките, канчетата и екипировката, пръснати по земята, но направо се блъскам точно в средата в купчината войнишки хлябове, струпани като павета на място, където се поправя път… Добирам се до моя ъгъл. Някакво същество е превило гръб под космата дреха, наведено над безброй дребни вещи, които блещукат на земята. Тупвам го по покрития с овча кожа гръб. Човекът се обръща и при светлината на свеща, закрепена на щик, забучен в земята, виждам половината му лице, едно око, част от мустак и крайчеца на полуотворената му уста. Той приятелски изръмжава и продължава да гледа изложените пред него предмети.

— Какво майсториш?

— Подреждам. Прибирам си нещата.

Мнимият разбойник, който сякаш оглежда плячката си, е моят другар Волпат. Разбирам каква е работата: проснал е платнище, сгънато на четири върху постелята си — тоест върху ивицата слама, която му е отредена, — и върху този килим е изпразнил и подредил съдържанието на джобовете си.

Това е цял склад, който той оглежда с любов и с домакинска загриженост; готов е да защити богатството си и нападателно внимава да не би някой да го стъпче… Оглеждам едно по едно многобройните експонати на тази изложба.

Около кърпата за нос, лулата, кесията с тютюн, където са прибрани и листовете за писма, ножа, портмонето, огнивото (необходимият основен фонд), ето две кожени връвчици, завити като червеи около един часовник в прозрачна целофанена кутия, която с времето странно е потъмняла и побеляла: освен това едно кръгло и едно четвъртито огледалце; четвъртитото огледалце е счупено, но е хубаво, с полегати ръбчета; едно шише с терпентин, едно полупразно шише с бензин и трето празно шише, една германска катарама за колан с девиза „Gott mit uns!“, един пискюл от дръжка на сабя със същия произход; полузавита в хартия „самолетна стрела“, която има формата на стоманен молив и е остра като игла; сгъваеми ножици и несесер — вилица и лъжица, също сгъваеми; парченце молив и парченце свещ, туба аспирин, която съдържа и едно хапче опиум, няколко тенекиени кутии.

Като вижда колко внимателно оглеждам личното му богатство, Волпат ми помага с обяснения.

— Това — казва той — е кожена офицерска ръкавица; изрязвам пръстите и с тях запушвам отвора на пушката; това е телефонна жица, само с нея можеш да прикрепиш копчетата на шинела си тъй, че да не падат. Сигурно се питаш какво ли има тук в това. Як бял конец, не като тоя, с който шият нещата, като ни ги дават нови, и който се измъква като сирене от макарони с вилицата; там са иглите, забол съм ги на пощенска картичка. Безопасните пък са ей там, отделно… Тук са ми книжата. Цяла библиотека.

И наистина, сред изложбата на предметите, извадени от джобовете на Волпат, има удивително много хартийки: евтин смачкан виолетов плик с листове за писма; военна книжка, чиято вкоравена и мърлява обвивка като кожа на стар колар се лющи и намалява от всички краища; тефтерче с подвързия от издраскана изкуствена кожа, претъпкано с листчета и снимки — сред тях почетното място заема снимката на жената с децата.

От купчината пожълтели и почернели листа Волпат изважда тази снимка и ми я показва — за кой ли път? Отново се запознавам с госпожа Волпат, жена с меки, кротки черти и пищни гърди, заобиколена от две момченца с бели якички, по-голямото слабичко, по-малкото кръгло като топка.

— Пък аз — казва Бике, който е двадесетгодишен — имам снимки само на старците.

И той ни показва до самата свещ снимката на двойка старци, примерни като дечицата на Волпат.

— И аз моите си ги нося — намесва се друг. — Винаги си нося снимката на жената и децата.

— Е, то се знае! Всеки си ги носи — прибавя някой.

— Чудно нещо — казва Барк, — снимката, знаеш, се изхабява от гледане. Не бива много често да я зяпаш, нито пък много дълго: не знам какво става, ама някак като чужда започва да ти изглежда.

— Прав си — съгласява се Блер. — И аз същото си викам. Точно тъй е.

— Аз си нося при хартишките и една карта на нашенско — продължава Волпат.

Разгъва я на светлината. Оръфана, станала прозрачна по ръбовете, тя прилича на ония килимчета за стена, съшити от отделни квадрати.

— И вестник имам (и разгъва някаква изрезка от вестник за войниците на фронта), и една книга (роман от по двадесет и пет сантима — „Два пъти девственица“)… На, ето още едно парче вестник: „Етампската пчела“. Не знам защо съм го запазил. Сигурно нещо съм си имал наум. Като ми почине главата, ще се сетя. Освен това тестето карти и игра на дама от хартия, пък пионките от нещо като червен восък.

Барк се приближава, разглежда всичко и накрая казва:

— Аз имам още повече неща по джобовете.

После се обръща към Волпат:

— Ти имаш ли швабски золдбух бе, въшльо? Ами имаш ли ампули с йод, броунинг? Аз пък имам, и два ножа отгоре.

— Аз — казва Волпат — револвер нямам, нито пък швабска книжка, ама можех да имам два, да не река, дори десет ножа. Ама мене един ми трябва.

— То зависи — отвръща Барк. — Ами я ми кажи, недоносче, имаш ли механични копчета?

— Аз в джоба си ги нося! — провиква се Бекюв.

— Войник без тях не може — уверява Ламюз. — Инак гащите не държат за презрамките, няма начин.

— Аз — казва Блер — инструментите за пръстените все си ги държа в джоба, да ми са под ръка.

И ги изважда, прибрани в калъфче от маска, която той разтърсва. Тристранната и плоската пила издрънчават, чува се и сребристият звън на необработените алуминиеви пръстенчета.

— Аз пък винаги си нося връвчици. Все влизат в работа! — обажда се Бике.

— Не колкото пироните — казва Пепен и посочва три гвоздея в шепата си: голям, малък и среден.

Един по един пристигат и останалите за да вземат участие в разговора. Всеки човърка нещо. Свикваме с полумрака. Но фелдфебелът Саливер, който с право се слави със сръчността си, прикрепя една свещ в кутия от сирене, закачена на телчета. Запалваме я и около така изфабрикуваната лампа всеки разказва с пристрастието и предпочитанията на родител за онова, което има в джобовете си.

— Първо на първо, колко ти са джобовете?

— Джобовете ли? Осемнайсет — казва някой. Това, разбира се, е Кокон, човекът цифра.

— Осемнайсет джоба! Стига си лъгал бе, миша муцуно! — провиква се дебели Ламюз.

— Точно осемнайсет — отвръща Кокон. — Преброй ги, като знаеш много.

Ламюз желае да се направи проверка и протяга ръце към светлината, за да брои по-точно на дебелите си пръсти с цвят на прашна тухла — два джоба на шинела отзад, джоба за пакета превръзки, дето се слага, тютюнът, два вътрешни джоба на шинела отпред; два външни джоба отстрани с капачки; три на панталона, даже три и половина с предното джобче.

— Аз там си слагам компаса — казва Фарфаде.

— Аз пък — прахан за запас.

— А аз — обажда се Тирлоар — една свирчица, дето жена ми я прати и вика: „Ако те ранят в бой, ще свирнеш на другарите си да те намерят и да ти спасят живота.“

Смеем се на наивните думи.

Тюлак се намесва снизходително и казва на Тирлоар:

— Те, ония в тила, слабо разбират какво е война. И ти да вземеш да говориш за тила, ще изтърсиш куп дивотии!

— Тоя джоб да не го броим, малък е, та не си струва — казва Саливер. — Значи, станаха десет.

— На куртката четири. Стават четиринайсет, не повече.

— Има и два джоба в патронташа: новите два джоба, дето се закрепват с каиши.

— Шестнайсет — казва Саливер.

— Ей, дяволско семе, левак такъв, ами я ми погледни куртката. А тия два джоба брои ли ги? Е, трябват ли ти още? Те са си на обикновеното място, цивилни джобове, дето блъскаш всичко като си цивилен, кърпата за цивката си, тютюна и адресите, дето има да разнасяш стоки.

— Осемнайсет — обявява Саливер, сериозен като служебно лице. — Осемнайсет са, няма грешка, печелиш.

Разговорът ни стига дотук, когато някой с трясък се препъва няколко пъти на прага като кон, който цвили и би ругал, стига да можеше.

После, след кратко мълчание, звънък глас властно изхълцва:

— Ей, вие там, стягате ли се? Всичко трябва да е готово до довечера и здраво да опаковате багажа! Тоя път отиваме на първа линия и даже май ще е напечено.

— Добре де, добре, господин фелдфебел — разсеяно отвръщат гласове.

— Как се пише Арнес? — пита Бьонеш, който е коленичил на земята, стиска молива и се поти над някакъв плик.

И докато Кокон му диктува буква по буква името „Ернест“, а подофицерът си отива и вече отдалеч се чува как повтаря на съседната врата краткото си слово, Блер взема думата.

— Момчета — казва той, винаги трябва да ме слушате какво ви говоря. Слагай манерката за вино в джоба. Всякъде другаде съм опитвал, ама най-сгодно е в джоба, тъй да знаеш. Ако си в поход, натоварен, или пък всичко си свалил и се мотаеш из окопа, все ти е под ръка, за всеки случай; може например някой другар да има винце, па да си му симпатичен и да ти рече „Дай си шишето“ или пък да срещнеш продавач на вино. Слушайте, гълъбчета, какво ви разправям, все ще ви е от полза: манерката за вино си я дръжте винаги в джоба.

— Мене няма често да ме видиш с шише в джоба — възразява Ламюз. — Тия измишльотини на друг ги разправяй, виж ми окото, ни повече, ни по-малко. Аз предпочитам да си я закача на ремъка с кука.

— Най-добре е да я закачиш на някое копче на шинела, като торбичката за маска. Защото, ако си свалиш екипировката, много ти здраве, баш тогава може да ти мине някой с вино под носа.

— Аз имам швабска манерка — казва Барк. — Плоска такава, хваща се в страничния джоб, ако щеш, и чудесно се намества и в паласката, като си си изгърмял патроните или пък си ги прибрал в торбата.

— Швабската манерка нищо не струва — обажда се Пепен. — Не стои права. Само дето място заема.

— Чакай малко, червей такъв — намесва се Тирет, който не е лишен от съобразителност. — Тоя път, ако щурмуваме, както ни подметна началството, може да си намериш някоя швабска манерка и тогава ще бъде екстра.

— Фелдфебелът си дрънка, ама той нищо не знае — подмята Йодор.

— В швабската можеш да налееш повече от четвърт — забелязва Кокон, — защото там, дето е четвърт, е отбелязано с черта някъде към трите четвърти на тяхната манерка за вино. И винаги имаш повече аванта да си носиш по-голяма манерка, защото, ако в манерката ти се хваща точно четвърт, за да имаш четвърт кафе, вино, ракийца или там каквото и да е, трябва да ти я налеят догоре, а това никога не го правят, като разпределят, пък и да рекат да го направят, ти все някоя капка ще разлееш.

— Виж, това, че не наливат догоре, тук си прав — казва Паради, възмутен само при мисълта за начина, по който се раздават дажбите. — Артелчикът си бута пръста в манерката, освен това е чукнал навътре дъното на мярката си. Тъй че те минават с една трета, а ти оставаш с пръст в устата.

— Правилно — съгласява се Барк. — Но и голямата манерка не е за предпочитане, защото артелчикът не ти вярва, трепере да не ти налее една капка повече, подяжда те и ти си оставаш, речи го, с празни ръце.

В това време Волпат прибира един по един в джобовете предметите от изложбата си. Като стига до портмонето, започва жалостиво да го оглежда.

— Тъничко е, братче.

И си преброява парите.

— Три франка! Ей, братче, трябва да видя да го понапълня, иначе като излезем, ще гледам като кон на празни ясли.

— Не само твоето е лековато.

— Войникът харчи повече, отколкото получава. Чудя се какво ли правят тия, дето не вземат назаем.

Паради отвръща с корнелиевска простота:

— Направо ще пукнат.

— Ей на, вижте аз какво имам в джоба, дето не се разделям с него.

И Пепен весело показва сребърни прибори.

— Бяха на оная маймуна, дето квартирувахме в Гран-Розоа.

— Може още да са си нейни, а?

Пепен прави неопределено движение, в което гордостта се смесва със скромност, после набира смелост, усмихва се и казва:

— Знам я аз тая стара къртица. Сигурно цял живот ще има да търси навсякъде, по всички ъгли тия сребърни прибори.

— Аз — казва Волпат — досега само едни ножици съм успял да задигна. И то се знае, много си ги пазя, макар че, правичката да си кажа, те за нищо не ми служат.

— Абе и аз съм си чопвал по нещичко оттук-оттам, ама то какво ли е? Пионерите винаги ме бият в тая работа.

— Всеки прави, каквото може, ама винаги някой прави повече, братче! Гледай си работата.

— Ей, иска ли някой йод? — вика санитарят Сакрон.

— Аз си пазя всички писма от жената — казва Блер.

— Аз пък си й ги пращам.

— Аз пък ги пазя. Ей ги.

Йодор вади пакет изтрити, лъснати хартии, чиято чернота тъмнината срамежливо прикрива.

— Пазя ги. Понякога си ги препрочитам. Като е студено, лошо, препрочитам ги. Все едно че те стоплят, ама не е същото.

Тези странни думи навярно крият дълбок смисъл, защото неколцина вдигат глави и казват:

— Точно така.

Разговорът продължава разпокъсано сред този призрачен хамбар, прекъсван от огромни движещи се сенки, по ъглите мракът се стопява, тук-таме проблясват като точки няколко свещи.

Гледам войниците как шарят нагоре-надолу, как странно се изрязват в светлината, после се снижават, отпускат се на пода. Съсредоточени и натоварени, те се готвят за преместване, говорят като на себе си или си подвикват, а в краката им се мотаят разни предмети. Показват си един другиму своите богатства.

— На, виж!

— Бива си го! — отговаря другият завистливо.

Всеки би искал да има всичко, което сам не притежава. В отделението има легендарни съкровища, предмети, за които всички завиждат, като двулитровата манерка например собственост на Барк, разширена до вместимост два литра и половина чрез умел халосен изстрел с пушка, или всеизвестния нож с костена дръжка на Бертран.

В разбунения мравуняк тези музейни предмети привличат не един изкосо хвърлен поглед, после всеки отново се заглежда пред себе си, посвещава се на собствената си „стока“ и се мъчи да я подреди.

Жалка стока наистина. Всичко, което се произвежда за войника, е просто, грозно, некачествено — от картонените обуща, съшити едро със слаби конци, до лошо скроените, лошо тропосани, лошо ушити, лошо боядисани дрехи от гнил, като прозрачен плат, подобен на попивателна, които на слънцето избеляват за един ден, а на дъжд подгизват за един час, до тънките кожени каишки и каиши, които се цепят като талаш и се късат при капсите, до долните фланелени дрехи, по-тънки от памучни, и до тютюна, направен сякаш от сено.

Мартро е до мене. Сочи ми другарите.

— Виж ги, горките братлета, как си оглеждат вехториите. Същински майчици, дето си галят дечицата. Чуй ги само. Викат си ги. На, оня там, дето вика „Ножа ми!“, като че ли вика „Леон или Шарл, или Долф“. И знаеш ли, няма начин да си намалят товара. Няма как. Не че не щат, от нашия занаят по-силен не ставаш, нали? Ама не могат. Много си ги обичат тия техни бръмбазъци.

Войнишкият товар! Страхотен е и, дявол да го вземе, войникът знае, че всеки излишен предмет го прави още по-мъчителен, че всяко нещо, което притежава, е една мъка повече.

Защото не е само онова, което се пъха по джобовете и в торбите, ами и товарът, който се носи на гръб.

Раницата е като сандък, като долап. Старият войник владее изкуството да я разширява почти чудотворно, измисля остроумни способи да намества вещите си, домакинските си принадлежности. Освен багажа, който се полага по правилник и е задължителен — две кутии консервирано месо, двадесет сухара, две таблетки кафе и два пакета кондензирана супа, пакетче захар, полагаемото се бельо и запасни високи обуща, — ние намираме начин да напъхаме в раницата още няколко кутии консерви, тютюн, шоколад, свещи и въжени пантофи, дори сапун, спиртник и спирт на таблетки, плетени дрехи. Като се прибавят и одеялото, завивката за крака, платнището, инструментите, канчето, лагерните принадлежности, раницата набъбва, разширява се, става огромна, смазваща. И моят съсед право казва: всеки път, като стигне до целта след цели километри влачене по пътищата и още километри из ходовете, войникът се заклева, че следния път ще изхвърли цял куп неща и ще си поосвободи раменете от игото на раницата. Но започне ли да се готви за заминаване, пак понася този изтощителен, почти непосилен товар; и никога не се разделя с него, макар редовно да го псува.

— Има хитри момчета, дето умеят — казва Ламюз, — все намират начин да бутнат нещо в колата на ротата или в санитарната кола. Знам един, дето има две нови ризи и едни нови гащи в сандъка на подофицера, ама, разбираш, в ротата сме двеста и петдесет души, номерът е известен и всеки не може да го използва: главно низшите чинове; колкото повече нашивки имат, толкова повече се вреждат. Без да се брои командирът, дето претърсва колите понякога, без да предупреждава, и ти изхвърля парцалите посред пътя, ако ги намери в някоя кола, и после иди ги гони! Пък ругаенето и карцерът са си отделно.

— И отначало, братче, всичко беше лесно. Имаше някои, виждал съм такива, дето си слагаха торбата и даже долапа в детска количка и си я бутаха по пътя.

— Ей, дявол да го вземе! Хубава беше по онова време войната! Ама сега всичко се промени.

Глух към всички разговори, наметнат с одеялото си като с шал, което му придава вид на стара вещица, Волпат се върти около някакъв предмет на земята.

— Питам се — казва той, без да се обръща към никого — дали да помъкна тая мръсна манерка. Тя е единствена в отделението и винаги съм я носил. Да, ама тече като цедилка.

Не може да вземе решение — преживява истинска раздяла.

Барк го наблюдава отстрани и му се подиграва. Чуваме го, като казва:

— Изкуфял глупак. — Но сам прекъсва подигравките си: — Ама и ти да си на негово място, и ти ще си такъв идиот.

Волпат отлага решението за по-късно.

— Утре ще видя, като натъпча раницата.

След прегледа и напълването на джобовете идва ред на торбите, после на патрондашите. Сега Барк умува как да смести двестата полагаеми се патрона в три патрондаша. На пачки е невъзможно. Трябва да се извадят и да се наредят по два, по два, обърнати надолу. Така успяваш да натъпчеш патронташите, без да остане празно място, и да си направиш пояс, който тежи към шест килограма.

Пушките вече са почистени. Проверяваме добре ли е увит прикладът, затворът — необходима предпазна мярка поради пръстта в окопите.

Важно е също лесно да се разпознава всяка пушка.

— Аз съм си сложил резки на ремъка. Ето къде, по края.

— Аз пък горе на ремъка съм си вързал връзка за обувки, тъй мога и с око, и с ръка да я позная.

— Аз съм й бутнал механично копче. Така грешка няма. В тъмното веднага го напипвам и казвам: „Тая е моята карабина.“ Защото, нали разбираш, има момчета, дето обичат да си гледат кефа, другарят им чисти ли чисти, а те тихомълком пипват пушчицата, дето оня балама я е изчистил, а после някои дори казват: „Господин капитан, моята пушка е най-екстра.“ Ама аз на такава въдица не се хващам. Тая е кръшкаческа система, а кръшкаческата система, любезни, на мене до гуша ми е дошла.

Така че пушките, макар да си приличат, се различават като почерците.

 

 

— Чудна работа — казва ми Мартро, — утре се качваме в окопите, пък още няма гъбясали и трупясали от пиене тая вечер и чувай! Още не са се изпокарали. Пък аз… Е, не казвам — веднага се поправя той, — че тия двамата не са направили главите, поразлигавили са се… Ама не са съвсем узрели, само са си кръкнали.

Това са Поатрон и Поалпо от отделението на Броайе.

Те са легнали и тихо си приказват. До една свещ лъскат кръглият нос и устата на единия, докато с ръце ръкомаха и сянката повтаря движенията му.

— Знам да паля огън, ама не мога да го разпаля, като изгасне — заявява Поатрон.

— Тъпанар! — вика Поалпо. — Щом знаеш да го запалиш, значи, знаеш и да го разпалиш, нали имаш кибрит, той, значи, е изгаснал и можеш да кажеш, че го разпалваш, а пък да го палиш.

— Това са приказки. Знам аз какво говоря, а ти само дрънкаш. Казвам ти и ти повтарям, че щом трябва огън да се запали, аз съм насреща, ама да го разпаля, като е изгаснал, хич ме няма. Повече не мога да ти обяснявам.

Не чувам възраженията на Поалпо.

— Ама ти какво сега си седнал да ми се инатиш? — крещи Поатрон. — Нали трийсет пъти ти казах, че не знам. Голямо магаре си, брей!

— Смях ме хваща, като ги слушам — каза ми Мартро.

Истината е, че преди малко той бе поизбързал, като заяви, че няма пияни.

Известна възбуда, предизвикана от черпенето за сбогуване, цари в коптора, пълен с облаци слама, в който племето — едни прави и колебливи, други на колене, замахвайки като миньори — поправя, трупа, подрежда провизиите, дрипите, инструментите си. Глъчка, безразборни движения. В димните светлини се открояват тела, тъмни ръце се движат в мрака като марионетки.

Освен това от хамбара, прилепен до нашия, от който ни разделя само една стена до човешки бой, се надигат пиянски викове. Двама войници се карат отчаяно, остро, бясно. Въздухът трепери от най-грубите обиди. Но обитателите на хамбара изтласкват единия, който е пришелец от друго отделение, и пороят от псувни намалява, а после съвсем секва.

— Е, ние поне се държим като хората! — забелязва Мартро, не без гордост.

Това е вярно. Благодарение на Бертран, заклет враг на пиянството, на тази фатална отрова, която си играе с тълпите, нашето отделение е едно от най-въздържаните по отношение на виното и ракията.

… Наоколо войниците крещят, пеят, лудеят. Смеят се непрекъснато; смехът у човека е като шум от колела.

Сред тази менажерия от сенки, кафез, изпълнен със светли отражения, се мъчиш да разгадаеш някои лица, в чието изражение има нещо вълнуващо. Но не успяваш. Гледаш ги, но не можеш да проникнеш в тях.

 

 

— Стана десет часът, приятели — казва Бертран. — Утре ще довършим прибирането. Крайно време е да си поотпуснем телесата.

Тогава всички бавно лягат. Приказките не стихват напълно. Войникът бърза само когато е принуден. Всеки се разкарва нагоре-надолу, носи нещо в ръка — виждам как по стената се плъзва огромната сянка на Йодор, който минава край свещта и клати в ръка две торбички с камфор.

Ламюз се върти, за да се настани по-удобно. Изглежда, че нещо му е тежко: макар вместимостта му да е голяма, днес очевидно е преял.

— Някои искат да спят! Запушете си устата, диваци такива! — обажда се от постелята си Менил Жозеф.

При тези думи глъчката за миг намалява, но гласовете още не стихват напълно, разкарването все не престава.

— Вярно бе, нали утре се качваме в окопите — казва Паради — и още вечерта отиваме на първа линия. Никой обаче не мисли за това. Просто го знаем, и толкова.

Малко по малко всеки заема мястото си. Лежа на сламата, а до мене Мартро се завива.

Някаква грамада пристига, като внимава да не вдига шум. Това е старши санитарят, монах от ордена на маристите, огромен човек с брада и очила: когато свали шинела и остава по куртка, чуди се къде да си дене краката. Този силует на брадат хипопотам бърза да си легне тихо. Той пъхти, въздиша, мърмори нещо.

Мартро ми го сочи с глава и ми шепне:

— Гледай го. Тия хора все големи думи приказват. Като го питаш какъв е като цивилен, няма да каже „калугер-учител“ ами „преподавател“ и ще те погледне под очилата с половин око. Като рече да стане по-рано, да отиде на черква, и види, че те е събудил, не казва „Отивам на черква“, ами казва: „Коремът ме боли. Трябва да отида по нужда, няма как.“

Малко по-нататък чичо Рамюр говори за селото си:

— То е нещо като колиби, дребна работа. Моят старец по цял ден опушва лули; и като работи, и като си почива, лулата му все си дими навън или в кухнята!

Слушам този идиличен разказ, който изведнъж приема специализиран, технически обрат.

— Затова си прави сламено калъфче. Знаеш ли как се прави такова калъфче? Вземаш зелен житен стрък, махаш му кожицата. Рязваш го на две и стават различни големини, като различни номера. С тях увиваш дръжката на лулата и ги връзваш с конец и с четири сламки.

Урокът се прекъсва, понеже няма слушатели.

Само две свещи още горят. Голямо тъмно крило покрива купчината налягали мъже.

Отделни разговори още пърхат в първобитната спалня. До ушите ми долитат откъслечни думи, изречения.

Чичо Рамюр сега ругае командира:

— Командирът, братче, макар да има четири нашивки, забелязал съм, не знае да пуши. Дърпа с всичка сила и прегаря лулите. То не е уста като уста, ами цяло устище. Дървото се нацепва, прегаря и става на въглен. Пръстените лули са по-здрави, ама и тях ги съсипва. Истинска ламя! И да знаеш, братче, мене слушай, някой ден такова нещо ще се случи, дето рядко се е случвало: някоя лула, дето толкоз я е нажежил и изпекъл до червено, ще вземе да се пръсне в човката пред всички. Ще видиш.

Постепенно спокойствието, тишината и мракът се настаняват в хамбара и погребват грижите и надеждите на обитателите му. Редицата еднакви денкове, която образуват завитите в одеяла един до друг войници, подобно на огромен орган, издава различни хъркащи звуци.

Вече заврял нос в одеялото, слушам Мартро, който ми говори за себе си.

— Аз търгувам със стари неща, знаеш — казва той, — вехтошар, по-точно; само че съм ангросист. Купувам от дребните улични вехтошари; имам и склад — един таван, — там си трупам стоката. С всякакви стари неща търгувам, като почнеш от долни дрехи и стигнеш до консерви, ама главно с дръжки на четки, чанти, обувки и то се знае, специалист съм по заешките кожи.

А малко по-късно го чувам как разправя:

— Като ме гледаш такъв дребен и хилав, още качвам до тавана чували по сто кила по подвижната стълба, и то с дървени обувки на краката… Веднъж си имах работа с един, кой го знае какъв беше, разправяха, че търгувал с бели робини, та…

— Дявол да го вземе, туй най не мога да го понасям — изведнъж вика Фуйад, — тия учения и маршировки, дето те съсипват през почивките. Кръстът ме боли, та не мога да заспя, толкова съм смазан.

Откъм Волпат се чува някакво тракане. Решил е да си прибере манерката, макар да я ругае, че е пробита.

— Ей, да му се не знае макар, кога ли най-сетне ще свърши тая война! — стене някой сънено.

Избликва упорит, изпълнен с недоумение вик на бунт:

— Искат да ни довършат!

После друг, неясен както и първият:

— Карай да върви!

 

 

… Събуждам се много по-късно; бие два часът и в бледата, вероятно лунна светлина виждам как неспокойно се движи силуетът на Пинегал. Някъде далеч кукурига петел. Пинегал се е полуизправил. Чувам прегракналия му глас.

— Да му се не знае, още е среднощ, пък тоя петел взел че се разпял. Дали не се е натряскал?

Смее се и повтаря „Дали не се е натряскал“, докато отново се завива във вълненото одеяло и в гърлото му клокочи смях, примесен с хъркане.

Но ето че Пинегал е събудил Кокон. И човекът цифра започва да мисли на глас:

— В отделението имаше седемнайсет войници, като тръгнахме на война. И сега има седемнайсет, ама с подменените. Всеки войник вече е износил четири шинела, един от онова, първото, синьо и по три от убитото синьо; два панталона, шест чифта обувки. На човек трябва да се броят по две пушки, ама работните комбинезони не могат да се преброят. Двайсет и три пъти ни зареждаха с резервна храна. От общо седемнайсет войници четиринайсет пъти сме били вписани в заповеди за похвала — два пъти в заповед по бригадата, четири пъти в заповед по дивизията и един път в заповед по войската. Веднъж седяхме шестнайсет дена непрекъснато в окопите. Били сме на почивка в четирийсет и седем села досега. От началото на военните действия през полка, който брои две хиляди войници, са минали дванайсет хиляди.

Прекъсва го странно фъфлене. Това е Блер — новите челюсти му пречат както на говора, така и на дъвкането. Но той упорито си ги слага всяка вечер и ги държи цяла нощ, защото са го уверили, че така ще свикне с този чужд предмет, напъхан в устата му.

Попривдигам се като на бойно поле. Още веднъж поглеждам натъркаляните хора, които събитията са събрали един до друг от различни краища. Оглеждам ги един по един, както са потънали в бездната на съня и забравата, на чийто бряг неколцина сякаш още се вкопчват с тъжните си грижи, с детските си инстинкти и робското си невежество.

Упоението на съня ме обхваща. Но все си мисля какво са направили и какво ще направят. И пред това дълбоко видение на жалката човешка нощ, която е метнала савана си над нашата пещера, мечтая за някаква велика светлина.