Нелсън Демил
При реките на Вавилон (7)

6.

Вторият конкорд грациозно започна да се издига. Дългите колесници вече се бяха прибрали в корпуса. Хес дръпна друг хидравличен лост и носът на самолета зае аеродинамичното си положение. В кабината се възцари тишина, само електрониката тихо продължаваше да шепне. Бекер наклони конкорда под 30° и го насочи на запад над Тел Авив. Двойният датчик за височина показваше 6000 фута и 1800 метра. Скоростта достигна 300 възела. Той запали нова цигара. Дотук добре.

Давид изправи курса, отпусна се назад и плъзна поглед по всички уреди. Конкордът се управляваше електронно почти като космическа капсула. Всяко движение на руля или педалите пращаше електронен сигнал до хидравличните контролни активатори. Компютърът предизвикваше изкуствена стабилност и съпротивление на средствата за управление, иначе пилотът нямаше да усеща нищо. Ефектът беше чисто психологически, според Бекер, и с всяко ново техническо откритие ставаше все по-странен. Отдавна, преди да изпита страха, бе усетил тази изолираност в кабината. Да, беше време да остави руля на следващото поколение.

Летяха над брега извън Тел Авив. Той извади от сака си бинокъл и го насочи надолу. Обикновено по плажа се виждаха хиляди хора, но днес заради учението по противовъздушна отбрана нямаше жива душа. Както винаги, Бекер забеляза дома си в Херзлия. Зърна пустия шезлонг на двора и се зачуди дали жена му знае, че той е причината никой да не използва първия топъл пролетен ден. Пред него се простираше тъмносиньото Средиземно море и лазурното безоблачно небе. Бекер леко отпусна руля и натисна дросела. Самолетът увеличи скоростта и височината си.

Загледа се в първия конкорд пред тях. На земята тези машини имаха тромав вид, но във въздуха доставяха чисто естетическа наслада. Бе приятно да ги пилотираш, ала Давид винаги изпитваше неспокойното усещане, че някой ден компютрите ще го подведат. Не, нямаше да го подведат, а да го предадат. Тези чудодейни компютри, които едновременно можеха да вършат хиляди неща, невъзможни за човешки екипаж. Някой ден тези компютри щяха да го примамят на височина 60000 фута — 19000 метра — със скорост 2.2 маха и да се изключат. На дисплея щеше да се появи съобщение: „Лети си сам, глупако“. Бекер се насили да се усмихне. Още две излитания и три кацания.

Той натисна бутона за предаване на пулта си и заговори в микрофона:

— Контролна кула, тук е втори. Край.

— Продължавай, втори.

— Прието. Виждам първия конкорд. Движа се с триста и осемдесет възела. Ускорявам с нула цяло и осем маха.

— Прието. Изравни на пет хиляди метра.

— Прието. — Давид превключи селектора на честотата на компанията. — Първи, тук втори. Намирам се на около осем километра точно зад теб. Ще се приближа на около пет и ще се спусна малко по-ниско. Не намалявай скоростта.

Авидар му отговори. Поприказваха малко и координираха скоростите си.

Бекер се издигна на 5000 метра и се приближи до него. После отново се свърза с контролната кула.

— Първи и втори са във формирование. Движим се на пет хиляди метра с нула цяло, осемдесет и шест маха. Очакваме разрешение за издигане на деветнайсет хиляди метра.

— Прието. Изчакайте малко. В коридор шест нула нула има самолет на „Еър Иран“. Поддържайте височина пет хиляди метра.

Авидар го повика по честотата на „Ел Ал“.

— Втори, тук първи. Опитай да откриеш овчарското ни куче. Не го виждам.

Бекер премина на 134.725 MHz.

— Гавриил трийсет и две, тук Емануил.

Теди Ласков следеше разговорите на честотите на „Ел Ал“ и контролната кула и сега превключи на 31-ви канал.

— Емануил, тук Гавриил трийсет и две. Отлично те чувам. Виждам ви с Кашер ниско на северозапад. Оставете едната радиостанция на тази честота.

— Прието, Гавриил. Когато получим разрешение от кулата, ще се издигнем на деветнайсет хиляди метра и ще наберем скорост два маха.

— Прието. С вас съм. Дотук добре.

— Дотук. Връщам се на честотата на „Ел Ал“. Копилотът ще поддържа връзка с вас.

— Прието. Край. „Хоукай“, тук Гавриил трийсет и две. Как е при вас?

E-2D „Хоукай“ се намираше на близо пет километра над конкордите и изтребителите и едновременно покриваше и трите честоти. Офицерът от въздушен контрол взе радиофона си.

— Следя всички ви, Гавриил. Виждате ли самолета, който се приближава под сто осемдесет и три градуса? На около сто и осемдесет километра от вас? Не е пътнически лайнер.

— Виждаш ли нещо, Дан? — попита Ласков копилота си.

Даниил Лавон погледна надолу към монитора си.

— Да, радарът показва нещо в югозападния ъгъл. На малко повече от сто и шейсет километра. Приближава се под прав ъгъл към курса ни.

С петчленния си екипаж и най-модерната електронна техника в света, E-2D „Хоукай“ бе в по-добро положение за засичане и класифициране на самолети, отколкото F-14. Бордовият техник повика Ласков:

— Опитваме се да се свържем със самолета, но засега не успяваме.

Включи се информационният диспечер на E-2D „Хоукай“.

— Гавриил, неидентифицираният самолет се движи приблизително с деветстотин и шейсет километра в час. Курсът и скоростта му показват, че ще пресече пътя ви, но с хиляда и осемстотин метра под вас с Емануил и Кашер.

— Прието, „Хоукай“. Свържете се с това копеле и му кажете да промени курса и скоростта си.

— Прието, Гавриил. Опитваме се.

Ласков се замисли. След около минута неидентифицираният самолет щеше да навлезе в сто и шейсет километровия обсег на неговия „Финикс“. Ако беше въоръжен с руски ракети въздух-въздух, непознатият нямаше да може да достигне конкордите, докато не се приближеше на 130 километра. Тази трийсеткилометрова разлика между руските и американските ракети бе от изключително значение. Тъкмо това беше причината F-14 да е най-добрият изтребител на света. Просто имаше по-голям обсег. Също като двама рицари, чиито копия се различават с половин метър. След още няколко минути обаче Ласков вече нямаше да има това преимущество.

— „Хоукай“, ще сваля целта преди да се приближи на сто и трийсет километра, ако не я идентифицирате, разбира се.

Генерал Талман се надигна от стола си в оперативния център на Цитаделата, грабна радиофона и бързо се намеси.

— Гавриил, тук оперативен контрол. Виж, ти взимаш решението, но за Бога, обмисли го от всички страни. — Той замълча за миг. — Ще те подкрепям, каквото и да се случи. Край. — Талман не искаше да обяснява по радиостанцията политическите усложнения. Вече бяха обсъдили всичко. Той се изправи пред радарния екран и като поглаждаше мустаците си, впери очи в приближаващите се точици.

В същото време на Ласков му се искаше Талман категорично да му нареди да стреля. Ала знаеше, че бригадният генерал няма да го направи.

— Гавриил, тук „Хоукай“. Самолетът не е — повтарям, не е — военен, защото не засичаме сложни радарни сигнали.

— Тогава защо се движи с деветстотин и шейсет километра в час, по дяволите?

— Сигурно е граждански реактивен самолет, Гавриил. Почакайте. Чувам нещо по радиостанцията.

— Не ми пука дали е граждански реактивен самолет! — извика в микрофона Ласков. — Това не му пречи да е снабден с ракети въздух-въздух. Или го идентифицирайте, или го пишете свален!

Не получи отговор.

Дани Лавон го повика по интеркома.

— Господин генерал, това са пълни глупости. Аз ще поема отговорността. Ще кажа, че съм изпаднал в паника и съм натиснал бутона. В момента съм се прицелил в него и…

— Слушай, синко — прекъсна го Ласков, — просто изпълнявай заповедите ми. Нищо повече.

— Гавриил, тук „Хоукай“ — повика го офицерът от въздушен контрол. — Току-що разговаряхме с контролната кула в Кипър. Нашият неидентифициран обект е пътнически реактивен самолет „Лиър“, модел двайсет и три, с френска регистрация. Извършва полет от Кайро през Кипър и Истанбул за Атина. На борда пътуват шестима души. Бизнесмени. С френски паспорти. Получихме тяхната честота и позивна. В момента се опитваме да се свържем с тях.

Ласков не остана доволен.

— Опитвате ли се? Глупости. Вече са в сто и трийсет километровия обхват, имате честотата им и най-добрите радиостанции на света. Какво става, „Хоукай“?

— Възможно е проблемът да е у тях, Гавриил.

— Прието. — Ласков тежко въздъхна и погледна през плексигласовия прозорец. Двата конкорда се носеха под него като хартиени самолетчета. — Кашер, тук Гавриил. Чухте ли всичко това?

Бекер и Авидар потвърдиха.

— Добре. Съобщете на контролната кула, че променяте курса и се насочвате на север. Поискайте разрешение незабавно да се издигнете на деветнайсет хиляди метра.

Авидар повика кулата. Отговориха му, че над тях има самолети на „Транс Уърлд Еърлайнс“ и „Луфтханза“ и че ще се наложи да изчакат пет минути.

Ласков нямаше намерение да чака дори пет секунди. Той включи интеркома и се обърна към Лавон. Не се свърза по радиостанцията с останалите пилоти от ескадрилата, защото не искаше да го чуе Талман.

— Зареди „Финикса“, Даниил. Приготви се за прихващане на целта. — Спомни си думите на Мириам Бернщайн. „Дори да видите самия сатана на радарния си екран… не го сваляйте със своите ракети.“ И на Ричардсън. „Виж, внимавайте там горе. Не искаме никакви инциденти.“ — „Хоукай“, ако не се обади, лиърът има още шейсетина секунди живот.

Този път му отговори пилотът на „Хоукай“.

— Прието, Гавриил. Не можем да се свържем с него. Съжалявам. Нищо повече не мога да направя. Разбирам положението ви. Постъпете така, както смятате за най-добре.

— Благодаря.

Включи се Талман.

— С теб съм, Гавриил. — Бригадният генерал започваше да си мисли, че има нещо нередно. Ако радиостанциите му бяха повредени, лиърът навярно щеше да се върне обратно и да кацне в Александрия. Ако пък нямаха проблеми, защо не отговаряха? Беше проследил опитите на „Хоукай“ да се свърже по честотата на лиъра. Бяха ги викали на френски, после на английски, международният език на въздушния трафик, дори на арабски. — Нещо смърди, Гавриил — каза Талман.

— Да. — Ласков превключи на интеркома. — Къде е лиърът?

Лавон погледна към радара си.

— На около шейсет и пет километра… и се издига.

За „Финикса“ вече бе прекалено късно.

— Зареди „Спароу“ и… прихвани целта.

— Слушам. — Младият пилот завъртя електрически ключ и отвори малка плоскост на оръжейния пулт. Отдолу се показа червен бутон. Той постави показалеца си върху него.

— Гавриил, тук Емануил — прозвуча напрегнатият глас на Бекер.

Ласков вдигна ръка, за да даде знак на Лавон да изчака, и отговори на Давид.

— Лиърът ни вика по честотата на „Ел Ал“.

— Прието. — Теди бързо превключи радиостанцията. Даниил се свърза с ескадрилата и им предаде да проследят разговора.

— Първи и втори „Конкорд“ на „Ел Ал“. Тук „Лиър“ петдесет и четири. Чувате ли ме?

Ласков усети, че го полазват ледени тръпки. Не можеше да сбърка този акцент. Арабин.

Бекер и Авидар отговориха.

Лиърът бавно и отмерено продължи:

— Слушайте ме много внимателно. Имаме важна информация за вас.

Двамата пилоти потвърдиха, че приемат. В гласовете им се долавяха тревожни нотки.

Ласков осъзна, че непознатият печели време, и се обърна към Лавон.

— Когато вдигна ръка, стреляй.

Талман неподвижно стоеше в средата на оперативния център и смаяно зяпаше тонколоните.

— По дяволите, какво е това? — промълви той.

Лиърът отново заговори, този път много бързо.

— В опашките на двата конкорда са заредени бомби с дистанционно управление. Дистанционно управление — повтори гласът. — Първата беше поставена в Сен Назар, втората в Тулуза. Експлозивът се намира върху единайсетия горивен резервоар. Известно ми е, че имате ескорт от дванайсет изтребителя F-14. Ако видя димната следа на ракетите им да се приближава към мен или забележа проблясък откъм тях, ще натисна бутоните на детонатора и ще ви взривя. Разбирате ли ме? Изтребителите чуват ли ни? Разбрахте ли какво казах?

Ласков не отговори.

— Копеле! — с разтреперан от ярост глас извика по радиостанцията Авидар.

— Прието — спокойно отговори Бекер и натисна бутона на интеркома. — Моля господин Хауснер, генерал Добкин и господин Бург да дойдат в пилотската кабина.

 

 

Теди отпусна глава на гърдите си. Просто не можеше да повярва. Толкова грижливо подготвени планове… всички мерки за сигурност… Той извади бинокъл от стария кожен куфар в краката си. Остави го в скута си и се загледа в него. Освен униформата това беше единствената вещ, която бе донесъл със себе си от Русия. Ласков го взе и го насочи към зелено-белия лиър. Двата му турбореактивни двигателя оставяха дълга тънка димна следа. Вече беше прекалено близо дори за шестнайсеткилометровия обхват на ракетите „Спароу“, но все още не бе навлязъл в обсега на осемкилометровия „Сайдуиндър“. Самолетът направи завой на 90° и полетя успоредно с втория конкорд. Виждаше плексигласовия люк в задната част на покрива на пилотската кабина. Някой като че ли гледаше през него и генералът знаеше, че човекът навярно е насочил бинокъл към него. Той отпусна своя.

Дали случайно или нарочно, но лиърът остана в осемкилометровото пространство между обсега на „Спароу“ и „Сайдуиндър“. Тази ничия зона беше занимавала мнозина западни военни специалисти, ала обикновено не се смяташе за съществена. При други обстоятелства Ласков просто щеше да се приближи или отдалечи, за да използва съответната ракета. Но сега се страхуваше да прави резки маневри, защото виждаше, че непознатият наблюдател следи ескадрилата му през задния люк. Затова продължи да поддържа постоянен курс и тихо каза на Лавон:

— Зареди „Сайдуиндъра“ в случай, че се приближи. — Но разбираше, че е безполезно. Лиърът летеше прекалено близо до конкордите.

Френският самолет направи малка корекция в курса си и се спусна на около 150 метра под втория конкорд. От своята позиция Ласков едва можеше да го вижда.

 

 

Талман отпуснато седеше на стола си. Всички в оперативния център бяха абсолютно неподвижни. Бригадният генерал забеляза, че точиците на втория конкорд и лиъра се сливат на екрана. Знаеше, че Ласков е безсилен да направи нещо с ракетите си. Всичко се бе случило ужасно бързо. Той погледна към дигиталния часовник на стената. От момента, в който Гавриил беше засякъл неидентифицирания самолет с радара си, бяха изтекли по-малко от десет минути. Още от самото начало имаше лошо предчувствие. С модерната техника бе възможно всичко. Дори само един безумец можеше да промени съдбата на цели нации. Атомна бомба, взривена в град. Биологично оръжие във водоизточник. Експлозив в конкорд. Как би могъл да предотвратиш нещо толкова нелепо?

 

 

Хауснер, Добкин и Бург стояха в кабината, докато Бекер им обясняваше какво се е случило. Том Ричардсън и Джон Маклуър бяха дошли неканени. Бяха забелязали приближаването на лиъра и бяха разбрали, че нещо не е наред.

Маклуър се облегна на пулта на бордовия инженер. Дъвчеше кибритена клечка. Той беше изключително висок, слаб мъж и някои го оприличаваха на голобрад Линкълн. Акцентът от Средния запад допълваше този образ.

— Трябваше да се прибера с „Пан Ам“ — само каза той, когато Бекер им съобщи, че ги отвличат.

Бург се обърна към пилота.

— Искате ли да повикам министъра на външните работи?

Бекер поклати глава.

— Нямам нужда от съвети на политици. Ще взимаме решенията тук. Просто бъдете готови. — От време на време виждаше лиъра да се подава под дългия нос на конкорда му. Някога във Виетнам един пехотинец му бе разказал, че по време на престрелка партизаните от Виетконг се приближавали така, че американците да не използват тежките си оръжия, за да не избият собствените си хора. Знаеше, че Ласков е с вързани ръце. Всички бяха с вързани ръце.

Хауснер изглеждаше потънал в мислите си, сякаш това не го интересуваше. После на лицето му се изписа странна усмивка. Беше си спомнил онова, което преди му убягваше. Бяха забелязали Риш в няколко френски селца. Навремето имената им не му говореха нищо. Тогава Израел нямаше конкорди. Сега съзнаваше, че те са били в района на Сен Назар и Тулуза. „Имаме тези самолети от тринайсет месеца — бе казал на съвещанието той. — Оттогава моите хора нито за миг не ги изпускат от очи.“ Това беше слабото звено. „Оттогава… Сен Назар, Тулуза. Какъв идиот съм бил!“

Бекер се обърна към него.

— Наистина ли е възможно? Имам предвид бомбата.

Хауснер кимна.

— Съжалявам.

Радиостанцията отново изпращя. По колоните се разнесе гласът на Мати Ядин. Той знаеше, че Яков също е в кабината.

— Имаше право, шефе.

Хауснер не отговори.

Бекер повика Ласков по тактическата честота.

— Какво ще правим, Гавриил?

— Поддържайте връзка. — Генералът виждаше носа на лиъра да се подава изпод втория конкорд. Той погледна към ракетния бутон на пулта си. Представи си как стреля с 20-милиметровата картечница по кабината на френския самолет. Но нямаше 20-милиметрова картечница. И дори да имаше, едва ли щеше да рискува. Преди имаше шанс, но не и сега. Помисли си за Ричардсън и Бернщайн и се почувства предаден. Предаден от хора с добри намерения, но въпреки това предаден. Ласков натисна ракетния бутон. Бойната камера се включи и започна да записва. Той удари с юмрук по пулта пред себе си.

 

 

По радиостанциите се разнесе гласът от лиъра.

— Предполагам, че вашият ескорт следи честотите на „Ел Ал“. Внимателно слушайте, пилоти изтребители. Имам наблюдател, който гледа към вас. Ако видя проблясък, ще взривя конкордите. Не ме е страх от смъртта. Чуйте ме. Сега трябва да се отделите и да се върнете в базата си. Тук не можете да направите нищо. Ако до шейсет секунди не се подчините, ще взривя водещия конкорд, за да ви покажа, че говоря сериозно.

Авидар повика Ласков по тактическата честота.

— Добре, овчарско куче. Ами сега?

Теди си помисли дали да не натисне дроселите, да мине под конкорда и да се блъсне в лиъра. Навярно не очакваха такава маневра. Можеше да изпаднат в паника. Но даже да успееше, експлозията със сигурност щеше да повреди втория конкорд.

— Какво ще правим, Гавриил? — повтори Авидар.

Отново се обадиха от лиъра.

— До конкордите. Струва ми, се, че разговаряте с ескорта, си. Безполезно е. Остават им петнайсет секунди да обърнат.

Ласков се зачуди дали терористите ще взривят конкордите веднага щом ескадрилата му се оттегли. Или искаха заложници? Той превключи на честотата на „Ел Ал“ и за пръв път повика лиъра.

— Това е ескорт от изтребители. Няма — повтарям, няма — да ви оставим. Всички се връщаме в Лод. Трябва да ни последвате и да кацнете заедно с нас. Ако не се подчините, ще… — Изведнъж думата „сваля“ не му се стори подходяща. — Ще ви убия — тихо завърши Теди.

Отговори му смях.

— Времето ви изтича. Вървете си, иначе смъртта на тези хора ще тежи на вашата съвест.

Хауснер знаеше кой говори. Той сложи ръка на рамото на Бекер.

— Познавам този човек. Кажи на Ласков, че името му е Ахмед Риш. Няма да се поколебае да ни взриви. Кажи на Ласков да ни оставят.

Ричардсън кимна.

— Няма да ни направят нищо, иначе отдавна да са натиснали детонатора. Това си е чисто и просто отвличане. Попитайте ги какво искат. — Той замълча за миг. — И предайте на Теди Ласков, че съжалявам за двайсетмилиметровите картечници.

Бекер се обърна към Добкин и Бург. Двамата кимнаха. Пилотът предаде съобщенията на Ласков, после повика лиъра.

— Кои сте вие и каква е целта ви?

Отвърна му високият ясен глас на Риш.

— Няма значение кои сме. Целта ни е да ви отведем и да ви задържим като заложници, докато решим да ви пуснем. Ако правите точно каквото ви казваме, никой няма да пострада. Ако обаче ескортът ви не се оттегли до една секунда, ще взривя водещия самолет.

— Ако на борда наистина има бомба — каза по интеркома Дани Лавон, — тук наистина не можем да им помогнем с нищо, господин генерал. Навярно ще е най-добре да се оттеглим и да ги прихванем от сто и шейсет километра разстояние.

Ласков повика Талман.

— Контролна кула, връщам се обратно.

— Аз съм виновен, Гавриил — тихо отвърна бригадният генерал.

Теди знаеше, че никой не е виновен, ала през следващите дни мнозина щяха да повтарят тези думи.

Пак се обади същият глас. Ласков позна Риш, но този път арабинът бе изгубил самообладание. Крещеше му да се отдалечи. В продължение на няколко секунди Теди не му обърна внимание и обмисли положението. Чудеше се как лиърът е успял да получи разрешение за полет в пространството на конкордите. Особено след като часът на излитане бе променен с трийсет минути. Освен това имаше чувството, че терористите подслушват разговорите му по тактическата честота. Той изговори думите „Индикаторът на третия ми резервоар се повреди“ и изтребителите, E-2D „Хоукай“, Талман и конкордите превключиха на резервната честота. Ласков повика Кашер и Емануил.

— Слушайте. Копелето следи основната тактическа честота — бързо каза той. — Не зная как го прави. Възможно е да подслушва и тази, но въпреки това ще говоря. Няма да ви изоставим. E-2D „Хоукай“ ще продължи да ви наблюдава. Ще изостанем с неколкостотин километра. Свързвайте се с мен на тази честота и ме дръжте в течение. Ако решите да рискувате, ще атакуваме и ще изстреляме „Финикс“ от сто и шейсет километра. Има голяма вероятност да не забележат димната следа, ако специално не я търсят. Разбирате ли ме?

Всички потвърдиха.

— Зная, че говорите! — изкрещя по честотата на „Ел Ал“ Ахмед Риш. — Престанете с тия глупости. Стига! Пет секунди. — Той допря показалец до бутона на детонатора, обозначен с цифрите „01“. — Едно, две, три…

— Успех — пожела им по същата честота Ласков, даде заповед и изтребителите рязко се наклониха надясно, направиха обратен завой и скоро се скриха от поглед.

Бекер не видя отдалечаването им, ала внезапно се почувства много самотен.