Нелсън Демил
При реките на Вавилон (5)

4.

Пилотът на втория конкорд капитан Давид Бекер седеше край дългата маса в оперативния център до своя копилот Мойсей Хес. Срещу тях беше бордовият инженер Питър Кан, американски евреин, също като Бекер.

По стените висяха карти, схеми и бюлетини. Големият френски прозорец гледаше към самолетната рампа. Двата конкорда блестяха под силните слънчеви лъчи, отчасти скрити от рампата.

От другата страна на стъклената стена в оперативния център се намираше диспечерската служба с телетипите и климатичните карти.

В отсрещния край на масата бяха членовете на екипажа на първия конкорд. Пилотът Ашер Авидар бе буен сабра^[1], когото Бекер смяташе за прекалено млад и импулсивен, за да му поверят нещо друго, освен изтребители. До него седяха вторият му пилот Зеви Хирш и бордовият инженер Лео Шарет, които балансираха неуравновесеността му.

 

 

Авидар разговаряше с хората си и Бекер напрягаше слух, за да го чуе. Полетът беше изключително грижливо планиран и той се боеше от дръзките изпълнения на младежа. Щеше да го следва в дългото пътуване и при високата им скорост горивото щеше да е първостепенен фактор.

Докато слушаше Авидар, Бекер разглеждаше най-новите климатични карти.

Той беше невероятно висок мъж и когато в началото на корейската война постъпи на служба, поради тази причина му отказаха обучение за пилот изтребител в американските военновъздушни сили. В КЗО^[2] не успяха да го разубедят и Давид скоро започна да превозва войници с транспортни самолети C-54. Накрая отчасти задоволи желанието си да участва в сражения, като постъпи в стратегическото командване на ВВС. През 50-те години търпеливо чакаше своя шанс да бомбардира предвидения за него град в Русия, макар да знаеше, че няма да види последствията. Този град беше Минск или по-точно летището на северозапад от него. Бомбата щеше да унищожи и родното село на Теди Ласков, Заславъл, съвпадение, за което не подозираше нито един от двамата.

Постепенно с възрастта агресивните му склонности се поохладиха и с появата на междуконтиненталните балистични ракети той отново се върна при товарните самолети. После дойде Виетнам и му повериха B-52. Давид уби много хора, ала отдавна вече бе изгубил желанието си да сее смърт. През Шестдневната война участва като доброволец в операцията за подпомагане на Израел. Срокът на службата му изтече с последния му полет до Лод и по същото време се разведе след двайсет и пет годишен брак. Той остана в страната и се ожени за момичето от израелските военновъздушни сили, което винаги го бе затруднявало със списъците на самолетните товари.

Израелските ВВС нито имаха, нито се нуждаеха от нещо подобно на огромните бомбардировачи, които Бекер отлично познаваше, и в Хел Авир, военновъздушния корпус, разполагаха само с няколко бойни транспортни самолета C-130. Но той и без това не желаеше да се върне в армията. В крайна сметка стана пилот на товарни ДС-19 в „Ел Ал“.

В американските ВВС имаше хиляди часове полети с тежки реактивни самолети. Освен това можеше да пилотира американския бомбардировач FB-111 и беше един от малцината в Израел, които познаваха големите свръхзвукови самолети. Когато „Ел Ал“ купиха конкордите, Бекер замина за Тулуза на обучение. Сега му предстоеше най-важният полет в кариерата му и искаше да е сигурен, че всичко ще е наред.

Вратата се отвори и влязоха Талман и Ласков.

Като запасни офицери от Хел Авир, всички в стаята се изправиха. Генералите се усмихнаха и им дадоха знак да седнат.

— Добър ден — поздрави ги Талман. — Току-що идваме от съвещание по въпросите на сигурността и искам да ви съобщя, че положението изглежда спокойно. Но като допълнителна гаранция, няма да минем над Средиземно море до Мадрид, а към Апенините и оттам през „Орли“ за зареждане. Имаме разрешение да прелетим със свръхзвукова скорост над Италия и Франция. Погрижили сме се за всичко, включително за новите планове за полета и климатичните карти. Никой няма да слиза на летището в Париж. Процедурата е същата като в плана за Мадрид. — Той погледна към всеки един от присъстващите. — Господа… — Талман замълча за миг и потърси подходящи думи, като поглаждаше късите си мустаци. После само прибави: — Желая ви успех. Шалом. — Бригадният генерал се обърна и излезе.

Теди Ласков седна до масата.

— Добре. Имаме една минута за последно доуточняване на подробностите. Аз ще ви наблюдавам с радара и през цялото време ще поддържаме връзка на честотата на компанията. Но ако искаме да разговаряме един с друг, трябва да използваме моята тактическа честота на трийсет и първи канал. Това е сто трийсет и четири цяло, седемстотин двайсет и пет мегахерца. Ако поради някаква причина решим, че тази честота вече не е сигурна, кажете думите „Индикаторът на третия ми резервоар се повреди“ и ще превключим на двайсет и седми канал, сто двайсет и девет цяло, четиристотин седемдесет и пет мегахерца. Ясно ли е? Добре. Ще остана с вас до височина деветнайсет хиляди метра и две цяло и две маха^[3]. Ако имам гориво, ще продължа още малко. Оттам нататък няма да имате проблеми. Някакви въпроси?

Авидар се изправи.

— Искам да изясня нещо, господин генерал. Кой ще упражнява тактическия контрол? Аз съм водач на двата конкорда, вие командвате своите хора и имате по-висок ранг от мен в Хел Авир — но това е граждански полет. Да речем, че ни атакуват. Да речем, че искам да им избягам, а вие настоявате да поддържаме курса, за да знаете къде сме. Кой има решаващата дума?

Ласков продължително го изгледа. Каквото и да мислеха хората за него, младият пилот поне не си губеше времето със заобикалки. Освен това не се страхуваше да изрече немислимото. Теди кимна.

— Добре. Основателен въпрос, Ашер. Ще повторя онова, което вече са ви казали. Не предвиждаме никакви проблеми. Но ако… ако ни нападнат, ще спазвате правилата за операции с тежки бомбардировачи. Тъй като Израел няма такива, ще ви съобщя какви са тези правила. Съвсем просто е. Първо: поддържате курса, докато получите инструкции от водача на изтребителите, с други думи от мен. За второто правило се обърнете към първото. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Не.

— Виж, Ашер, никой не обича ескортите — помирително каза Ласков. — В Израел нямаме много такива случаи, така че това е нещо ново за теб — но по време на една война, в която съм участвал преди сума ти години, многократно беше доказано, че овцата трябва да си стои при стадото и да слуша овчарските кучета, иначе вълците я изяждат. Колкото и овци да ти се струва, че отмъкват вълците, уверявам те, още по-лошо е да се опиташ да избягаш сам. Аналогията не е съвсем точна, но смисълът ти е ясен. — Той бащински го погледна, ала Авидар продължаваше да се цупи. Теди сви рамене и се обърна към Бекер. — Някакви забележки, Давид?

— Не, господин генерал. Мисля, че това обобщава нещата. Остават само позивните на тактическите честоти.

Ласков се изправи.

— Да. Аз съм „Архангел Гавриил“ плюс номера на самолета ми, трийсет и две. Останалите от ескадрилата ми използват същата позивна със съответните си номера. Ти, Давид, си „Крилете на Емануил“. Ашер, ти си „Кашер“. — Той си погледна часовника. Точно два следобед. — Още нещо. Освен делегатите на мирната конференция с вас навярно ще пътуват още няколко ВИП-персони. На борда ще има и американец. Джон Маклуър. Служител от посолството, който си заминава в отпуска. Предайте на главните си стюарди да очакват допълнение към пасажерския списък.

Бекер прелисти страниците в папката си и намери списъка.

— Ще пътува още един мой сънародник, господин генерал. Том Ричардсън, военновъздушният аташе. Сигурно го познавате. Имал някаква работа в Ню Йорк.

Ласков се замисли. Трябва да бяха взели решението в последния момент. Знаеше, че това означава нещо, ала нямаше представа какво. Може да беше приятелски жест. Теди кимна.

— Той ми е нещо като професионален познат — приятел, освен когато се опитва да ни обяснява как да си вършим работата. Ако не му харесва кашерната храна, изритайте го над Рим. Авидар, ако е в твоя самолет, недей да спориш с него за политика и религия. Той е аполитичен и атеист.

Бекер се усмихна.

— Ричардсън помоли да пътува с мен. Ще се погрижа за него както трябва.

— Непременно — разсеяно отвърна Ласков, запъти се към междинната врата и видя, че Талман разговаря с главния диспечер. После се обърна към пилотите, които отново се изправиха. — Казваш, че той е избрал твоя самолет, така ли, Давид?

— Да. — Бекер му подаде пасажерския списък.

Генералът го прегледа. До името на Ричардсън, прибавено на ръка най-отдолу, бяха написани цифрите „02“. В общия списък не се посочваше нито самолетът, нито номерът на мястото. Разпределението в двата самолета бе чисто държавен въпрос и щеше да се реши в последния момент. Изборът на места зависеше от самите делегати, които щяха да се групират по комисии и да поработят по време на полета. Чудеше се защо Том е поискал да пътува с втория самолет, след като не е знаел дали там ще има негови приятели или познати. Защо не беше изчакал да види как ще се разделят делегатите? И в двата самолета щеше да има достатъчно свободни места. Навярно просто искаше да лети с Бекер. Ласков вдигна глава.

— Ричардсън знаеше ли, че ти ще пилотираш втория конкорд?

— Да, струва ми се. Сигурно си мисли, че ще може да седи на резервната седалка, за да си говорим. Той не знае добре иврит.

— Ясно. Добре, момчета. Лек полет. Ще се видим на около пет хиляди метра височина. Шалом.

 

 

Във ВИП-чакалнята имаше стотина души. Завесите бяха спуснати, за да не се претоварва климатичната инсталация, но въпреки това бе горещо. Сумракът обаче създаваше илюзия за прохлада. Час по час някой надзърташе навън към двата охранявани от войници конкорда.

В чакалнята влезе главният стюард на втория самолет. Малкия Яков Лайбер, както го наричаха почти всички, се чувстваше изключително нервен. Искаше му се някой друг да се изправи пред пътниците в този полет. Бе свикнал да изнася кратката си реч тук, но не и пред такива хора. Познаваше повечето по лице и име.

Освен двайсетимата делегати на мирната конференция, имаше необикновено голяма група от помощници, секретарки, преводачи и хора от охраната. Беше доста задимено и както винаги, на бара бе претъпкано.

Яков Лайбер се прокашля.

— Госпожи и господа. Госпожи и господа. — Той вдигна ръце.

Постепенно се възцари тишина. Всички видяха дребния мъж в прекалено голяма бяла униформа, който носеше толкова дебели бифокални очила, че очите му приличаха на стриди.

Лайбер се облегна на бара.

— Добър ден. Аз съм Яков Лайбер, главен стюард на втория конкорд.

— Радвам се, че не е пилотът ни — отбеляза някакъв мъж в дъното. Неколцина се засмяха.

Яков се усмихна.

— Всъщност преди наистина бях пилот, само че веднъж забравих да си взема телефонен указател, за да си го подложа на седалката, и се блъснах в един хангар.

Избухна смях и дори аплодисменти.

Той направи няколко крачки напред.

— Просто искам да ви запозная с някои неща. — Лайбер им обясни за избора на места и им съобщи часа на качване в самолета. — Имате ли въпроси?

Ортодоксалният равин^[4] на делегацията Хаим Левин се изправи.

— Както знаете, млади човече, днес е петък. Според вас ще кацнем в Ню Йорк преди да започне шабат. Наистина ли?

Лайбер потисна усмивката си. Със самолетите на „Ел Ал“ рядко пътуваха равини, дори през седмицата. Някои не искаха да ползват услугите на националния превозвач, защото всички екипажи по едно или друго време бяха нарушавали шабат. Затова предпочитаха чужди компании. Двамата равини в делегацията, ортодоксалният и консервативният, бяха решили да направят изключение и да летят с „Ел Ал“, за да запазят за пред света еврейското единство.

— Да, господине — потвърди Яков. — Слънцето в Ню Йорк залязва в шест часа и осем минути. Но ние ще се движим малко по-бързо от него, така че ще се приземим към два следобед нюйоркско време.

Левин го изгледа продължително.

— С други думи, рави, ще кацнем един и половина часа преди началото на шабат — продължи Лайбер. — Виждате ли…

— Добре, разбрах. И преди съм летял със самолет. — Той стрелна стюарда — нарушителя на шабат — с поглед, обикновено запазен за евреите, които ядат свинско. — Ако се приземим дори само секунда след залез-слънце, пак ще си поговорим.

Някои се засмяха. Яков също се усмихна.

— Да, господине. — Той се огледа. — Ще ви поднесем задушено говеждо и картофени кюгели^[5]. Всеки, който желае, ще може да гледа филм. Жена ми Марсия, която е по-красива от мен, ще е ваша стюардеса на първия конкорд. — Подобно на много семейни двойки, които често летяха, Лайберови никога не бяха на един и същ самолет. Имаха деца. Надяваше се, че никой няма да разбере причините за това разделение. — Още въпроси? Благодаря ви, че избрахте „Ел Ал“ — макар че едва ли имате друга възможност. — Той вдигна ръце. — Шалом.

Капитан Давид Бекер свърши проверката на втория конкорд и застана в сянката на коничния нос. Около самолета бе разположен пехотен взвод. От време на време войниците го поглеждаха. Към него се приближи Натан Брин, служител от охраната на „Ел Ал“.

— Как е, капитане?

— Всичко е наред.

— Ние сме доволни. А вие?

Бекер вдигна очи към самолета и кимна.

— Ще се видим горе. — Брин се отдалечи.

— Добре. — Давид продължи да гледа конкорда. Приличаше на някаква водна птица. Щъркел. Или навярно чайка. Колесниците му бяха високи заради острите ъгли, които трябваше да се използват при клиновидните криле. Ако колесниците бяха ниски, при излитане или кацане самолетът щеше да се влачи по задник. Господ беше създал водните птици с дълги крака поради същата причина. Техниците от „Бритиш еъркрафт корпорейшън“ и „Ероспасиал“ бяха стигнали до същото конструктивно заключение. Руснаците също, когато бяха създали свръхзвуковия си лайнер Ту-144. Блестящо. Бе чудесно да видиш, че Бог е прав.

И носът. Като клюн. По време на отлитане и кацане оставаше наведен надолу като на птица за по-добра видимост. По време на полет беше издигнат нагоре за по-добра аеродинамика. Англичаните, французите, руснаците и Господ — не непременно в този ред — независимо едни от други бяха открили еднакви решения на проблемите. Първите самолети бяха тромави конструкции, което се беше отразявало и на полета им. Птиците бяха гъвкави. Човекът бе постигнал същото с подвижни плоскости на опашките и крилете. После бяха дошли прибиращите се колесници. След това реактивните двигатели. А сега наклонените надолу носове.

Бекер плъзна поглед по тялото на самолета. Всъщност не беше голям. Дължината му бе петдесет и два метра, крилете бяха широки само двайсет и седем. Заедно с пътниците и горивото тежеше 181000 килограма, приблизително наполовина колкото Боинг 747.

В пилотската кабина можеше да се открие една от последните останки от старата английска система от мерки и теглилки. Всички пилоти в света учеха английските мерни единици наред с английския език. Това беше световен стандарт и не бе лесно да се разделят с него. Повечето уреди бяха дублирани по двете системи и в разговорите си пилотите с лекота преминаваха от едната на другата. До индикатора за скоростта в махове се намираше този във възли. Давид възприемаше това като сигурен признак за бързо променящия се свят. Представи си някой стар платноход, който смело се опитва да развие пет възела срещу вятъра.

Бекер започна последната си обиколка. Застана под лявото крило и повдигна глава. Не, този самолет не беше предназначен за двеста пътници туристическа класа. Бе построен да отвежда със свръхзвукова скорост седемдесет ВИП-персони на техните миротворчески мисии или петролни сделки. Елитна машина. Развиваше максимална скорост 2.2 маха — около 2300 км в час в зависимост от температурата на въздуха. Скоростта на куршум. И с тази скорост пилотирането представляваше въздушен танц, при който много от обичайните правила на полета внезапно се променяха.

Ако един от двигателите на нормален пътнически самолет излезеше от строя, никой нямаше особено да се разтревожи. При свръхзвукова скорост обаче пилотът лесно можеше да изгуби контрол. Машината щеше да започне да се премята във въздуха и да се разпадне.

При 2 маха температурата на корпуса можеше да достигне 127°С. Ако се покачеше над тази стойност, спойките нямаше незабавно да се отделят, но това щеше да отслаби конструкцията и да струва скъпо при някой следващ полет.

Трябваше да разсъждаваш светкавично. Ако пилотът искаше да се издигне на 19000 метра и да продължи на тази височина, трябваше да започне да се подготвя още от 17000 метра. Ако направеше корекцията прекалено бързо, пътниците щяха да се залепят за тавана.

После идваше проблемът, който тревожеше Бекер още от първия ден, в който беше достигнал 19000 м. Внезапната декомпресия — все едно, че те е улучила ракета или че на борда е избухнал слаб взрив. В обикновените пътнически самолети, които летяха на сравнително малка височина — около 9000 метра — декомпресията не представляваше сериозен проблем. Но за да може да диша на 19000 метра, човек имаше нужда не от въздушна маска, а от скафандър. Иначе разполагаше само с няколко секунди, за да се спусне на нормална височина. Бордовият компютър веднага реагираше и снижаваше самолета, но дотогава мозъкът щеше да е пострадал непоправимо.

Бекер често сънуваше един и същ кошмар: екипаж с мозъчни увреждания, който идва в съзнание и се опитва да проумее какви са всички онези странни лампички и датчици пред него. Опулени пилоти с точещи се от устата им лиги. И през цялото време компютризираният конкорд продължава по установения курс в очакване на човешка ръка. Неандерталци в „Аполо“. А отзад гримасничат и сумтят седемдесет видиотени пътници. В кошмара му конкордът винаги се приземяваше и от терасата на летището махаха с ръце посрещачи. Нямаше ли да се изненадат, когато приятелите и любимите им слезеха по стълбичката? Бекер затвори очи. Знаеше, че след повече от трийсет секунди без кислород не е възможно да се прибереш у дома от такава височина. Просто ирационален кошмар. И все пак постоянно пращаше на мозъка си една и съща команда: „Ако пилотската кабина не ти изглежда позната, не пипай нищо“. Накрая щеше да свърши горивото.

Той избърса потта от лицето си и погледна към другия самолет. Авидар тъкмо правеше проверката си. Давид се зачуди дали младият пилот сънува такива кошмари. Не, не и Ашер.