Нелсън Демил
При реките на Вавилон (4)

3.

Лод, древната Лида, се печеше в пролетната жега. Първият хамсин за годината започваше необичайно рано. Палещият сух пустинен вятър от изток все по-силно брулеше града. Щеше да продължи няколко дни, после времето щеше да омекне. Според арабската традиция, в годината имаше петдесет такива дни — арабската дума „хамсин“ означаваше „петдесет“. Ала първите му повеи събуждаха дивите цветя по Юдейските и Самарските хълмове и във въздуха се носеше сладко ухание.

Въздухът над пистите на международното летище Лод трептеше. На рампите, където бяха пътническите лайнери, имаше необикновено много израелски войници. Терминалът беше пълен с цивилни агенти от службата за сигурност, които държаха пред себе си разтворени вестници.

През целия ден бяха пристигали таксита и частни автомобили, возещи добре облечени мъже и жени, които охраната бързо въвеждаше във ВИП-чакалнята или офиса на отдела за сигурност на „Ел Ал“ на последния етаж.

В отсрещния край на пистата се издигаха няколко военни сгради. Командоси в камуфлажни униформи бяха вдигнати в бойна готовност. Зад постройките чакаха дванайсет американски F-14 „Томкат“. Техници и оръжейници работеха по изтребителите и разговаряха с пилотите.

Пътят от Йерусалим минаваше през Лод и древния мюсюлмански квартал Рамла, за да продължи към летището. От сутринта местните жители бяха забелязали необичайно натоварения цивилен и военен трафик. В миналото такова раздвижване предвещаваше поредната криза. Този път не бе така.

Гръцката източноправославна черква „Св. Георги“ в Лод беше пълна с араби християни и потомци на кръстоносци и византийци. Нямаше специална служба, но хората идваха, привлечени от желанието да споделят особения момент с други и по някакъв начин да вземат участие в събитията, които щяха да променят живота им.

В градските синагоги мъжете седяха на групички още часове преди вечерната служба и тихо приказваха помежду си. На пазарния площад край „Св. Георги“ еврейски жени пазаруваха за шабат. Пазарлъците като че ли бяха по-оживени и весели, отколкото обикновено в петък следобед.

На площада пред голямата джамия „Джами-ел-Кебир“ в Рамла се тълпяха огромни навалици дълго преди мюезинът да призове правоверните на молитва.

Арабският пазар също гъмжеше от народ, но тук бе по-шумно, отколкото в Лод. По улиците можеха да се видят всякакви превозни средства, от роувъри и буици до арабски жребци и камили.

Палестинските терористи във военния затвор „Рамла“ се надяваха, че скоро ще освободят поне неколцина от тях.

Навсякъде другаде в Израел и Близкия изток цареше същото настроение. В тази част на света по едно или друго време се бяха срещали всички велики сили и бяха превръщали района в бойно поле. Да се опитваш да живееш мирно, казваше една местна поговорка, е все едно да спиш насред кръстопът. Безброй огромни армии бяха прегазвали това петънце на картата, известно като Светите земи. Ала из тези наглед голи хълмове и пустини далеч не се бяха сблъсквали само войски. Битките на различни идеологии и религии бяха оставили след себе си морета от кръв. Почти всички източни и западни култури бяха представени с древни руини, изправени като надгробни камъни в пустошта или заровени като трупове в пръстта. В съвременен Израел беше трудно да копаеш, без да откриеш останки, а сред тях — човешки кости.

Рамла и Лод символизираха мъчителната история на древната земя — разделението и единството на модерен Израел. Те отразяваха настроенията на сложната многоетническа държава. Надежда без ликуване. Отчаяние без сълзи.

 

 

Началникът на отдела за сигурност на „Ел Ал“ Яков Хауснер затвори телефона и се обърна към младия си помощник Мати Ядин.

— Кога ще престанат да ми досаждат тези копелета?

— Кои копелета, шефе? — попита Ядин.

Хауснер избърса някаква прашинка от бюрото в стил Луи XV. Бе мебелирал кабинета си със собствени средства и обичаше да го поддържа в безукорен ред. После отиде до френския прозорец, който гледаше към рампата, и разтвори тежките кадифени завеси.

— Всичките. — Яков махна с ръка, за да покаже, че говори за света като цяло. — Обадиха се от Цитаделата. Малко били обезпокоени.

— Не ги обвинявам.

Хауснер студено изгледа Ядин.

Младият мъж се усмихна и съчувствено кимна. Работата беше тежка — най-меко казано. През последните няколко седмици животът на всички от охраната се бе превърнал в истински ад. Той продължи да наблюдава лицето на шефа си, докато очите на Хауснер блуждаеха някъде навън.

Яков Хауснер бе дете на Петата алия, петата емигрантска вълна в Палестина. Тя се състоеше главно от немски евреи, напуснали домовете си, за да се завърнат в древната си родина след идването на Хитлер на власт през 1933 година. Бяха късметлии или навярно далновидни. Всички се спасиха от холокоста в Европа, докато все още имаха възможност. Освен това бяха заможни и образовани и носеха със себе си толкова нужните капитали и умения. Мнозина от тях се заселиха около старата немска колония в пристанищния град Хайфа и просперираха.

След избухването на Втората световна война седемнайсетгодишният Хауснер постъпи в Ми-6, британската разузнавателна служба. Обучен от англичани, той се отнасяше към работата си по същия начин като наставниците си — от позициите на дилетант. Но подобно на много други британски шпиони, Яков беше изключително добър в областта си. Въпреки че я смяташе за необходимо зло по време на война. Той бе богат младеж, който изглеждаше и се държеше като всякакъв друг, но не и таен агент.

Извън Хайфа лесно минаваше за немец. Задачите му изискваха да посещава приеми и да завързва познанства с важни личности в германските колонии в Кайро и Истанбул. Хауснер се справяше блестящо. Успяваше да проникне в най-сложните детайли на този странен и тъмен двойствен живот и го обичаше също толкова, колкото Шопен, Моцарт и Sachertorte^[1].

Преди войната в пристъп на скука се беше записал в един английски авиоклуб и бе станал един от малкото правоспособни граждански пилоти в Палестина. И между отделните разузнавателни мисии поддържаше уменията си с полети със „Спитфайър“ и „Хърикейн“. След капитулацията на Германия замина за Европа и купи бракувани бойни самолети за нелегалните военновъздушни сили на Хагана. Той беше докарал първия британски „Спитфайър“, на който бе летял генерал Ласков, ала нито един от двамата не знаеше за това.

След Войната от 1948 година Хауснер съвсем естествено стана един от началниците на отдела за сигурност на „Ел Ал“.

В сравнение с повечето си връстници той водеше сравнително спокоен живот. Имаше малка вила в Херзлия на брега на Средиземно море. Поддържаше повече или по-малко постоянни любовници и случайни връзки, но в празнични дни продължаваше да посещава семейството си в Хайфа.

Външно приличаше на европейски аристократ. Имаше тънък орлов нос, високи скули и гъста бяла коса.

Хауснер погледна Ядин.

— Надявам се, че ще ми позволят да участвам в този полет.

Младежът поклати глава и се усмихна.

— А кого ще разпънат на кръст, ако самолетите се взривят, шефе?

— Тук не използваме думи като „взривявам се“ и „самолет“ в едно и също изречение, Мати. — Той се засмя. Можеше да си го позволи. Всичко вървеше добре. Професионалната му кариера беше безупречна и не виждаше причина двата конкорда да променят това положение.

Мати Ядин стана от стола си и се протегна.

— Чува ли се нещо от разузнаването?

Яков продължи да гледа през прозореца.

— Не. Нашите палестински приятели кротували — поне каквото е останало от тях.

— Не са ли прекалено кротки?

Хауснер сви рамене. Никога не правеше необосновани предположения. Липсата на новини просто означаваше, че не се е случило нищо. Вярваше в секретните служби на страната. Рядко го бяха подвеждали. Ако в паяжината на израелското разузнаване попаднеше насекомо, тя се разтърсваше и паякът го усещаше. Всичко извън паяжината се намираше твърде далеч, за да мисли за него.

Той дръпна завесите и се извърна от прозореца. Поправи възела на вратовръзката си и изглади гънките на сакото си пред огледалото на стената, после пресече кабинета и отвори вратата към съседната заседателна зала.

Ядин го последва и седна в дъното.

В претъпканата, шумна до този момент стая се възцари тишина. Всички се обърнаха към Хауснер.

Край голямата кръгла маса се бяха събрали неколцина от най-влиятелните хора в Израел. Тук бяха Хаим Мазар, шеф на Шин Бет, израелското вътрешно разузнаване, бригаден генерал Ицхак Талман, оперативен началник на военновъздушните сили, генерал Бениамин Добкин от Генералния щаб на армията, Мириам Бернщайн, заместник-министър на транспорта, и Исак Бург, шеф на антитерористичната група Мивцан Елохим, „Гневът Божи“.

Освен Бернщайн присъстваха още петима депутати от Кнесета. Покрай стените седяха секретари и стенографка. Хауснер се приближи до масата.

Целта на импровизираната комисия беше да осигури безопасността на полета. Една от задачите им бе да зададат на шефа на отдела за сигурност на „Ел Ал“ някои въпроси и те бяха готови да го направят.

Яков забеляза, че е единственият с костюм, както обикновено. Погледна към Мириам Бернщайн. И тя с тези нейни очи! Защо му се струваше, че винаги го преценява? И този неин сексапил… Не искаше да признае пред себе си, че тя не го използва, че просто го притежава. Факт. Чувствена жена. Хауснер извърна поглед от нея. Строго погледнато, като министър на транспорта, госпожа Бернщайн му беше началник. Навярно напрежението се дължеше на това, помисли си той и се прокашля.

— Съгласих се да участвам в заседанието, за да няма повече съмнения в способността ми да издигна самолет от земята. — Той протегна ръце напред, за да спре възраженията им. — Добре. Да забравим за това.

Оскъдно мебелираната зала имаше голям френски прозорец с изглед като от собствения му кабинет. Той погледна навън. В отсрещния край на рампите, настрани от другите самолети, бяха двата дълги лъскави конкорда, всеки с Давидова звезда на опашката. Наоколо охраняваха неговите хора, въоръжени с автомати „Узи“ и снайперистки пушки. От армията бяха пратили пехотен взвод от десет души, което не подобряваше настроението на Хауснер.

Мълчанието започваше да става неловко. Той драматично посочи с ръка.

— Ето ги. Гордостта на компанията. Струват по осемдесет милиона долара с резервна гума и радио. Взимаме от всички пътници цена като за първа класа, плюс двайсет процента отгоре, и въпреки това не сме спечелили от тях нито шекел. — Хауснер се обърна към Бернщайн, една от най-строгите му критички в Кнесета. — И знаете ли каква е основната причина „Ел Ал“ да няма печалба? Аз осигурявам възможно най-добрите мерки за сигурност. А това струва много пари. — Той закрачи покрай огрения от слънцето прозорец. Проследиха го няколко чифта присвити очи. — Само допреди един-два месеца — бавно продължи Хауснер — някои от вас бяха загрижени за печалбите. И бяха готови да рискуват безопасността. Сега същите хора — Яков отново погледна Мириам Бернщайн — се страхуват, че не съм направил достатъчно. — Той се върна при един от свободните столове и седна. — Добре, да свършваме с това. — Хауснер заговори с висок, отсечен глас. — Имаме тези самолети от тринайсет месеца. Оттогава моите хора нито за миг не ги изпускат от очи. Поръчахме на производителите в Сен Назар и Тулуза да бронират вътрешните стени и багажните отделения. Поддръжката изцяло се осигурява от техниците на „Ел Ал“ в Лод. Днес лично проверих горивото. Беше абсолютно чисто, уверявам ви. Когато конкордите пристигнаха, по мое настояване в предния колесник монтираха помощно запалващо устройство. Всички други самолети от този тип по света се запалват с външно устройство. По този начин избягваме приближаването на камиони до тях на чуждите летища. Можем сами да запалваме двигателите си навсякъде и по всяко време. Поемаме допълнителното бреме на деветстотинкилограмовото устройство, както винаги сме поемали допълнително бреме в името на сигурността. По този начин не се печелят пари, разбира се, но не бих се съгласил на нищо друго. Вие също.

Хауснер се огледа в очакване на забележки, ала никой не се обади. Той продължи:

— Освен това извършваме цялото обслужване в Лод. Например самолетите се зареждат с вода единствено тук. Ако летите с „Ел Ал“, в Токио ще пикаете вода от Йордан. Същото се отнася за тоалетните. Нещо повече, след всеки полет самолетите се почистват под наблюдението на моите хора, в случай че някой реши да ни остави подарък. Проверяваме седалките, дори отваряме торбичките за повръщане. Друго: храната се зарежда само в Лод и никъде другаде. Що се отнася до конкордите, лично надзиравах зареждането. Имате моите уверения, че всичко е кашер. Всъщност равинът на компанията яде от храната и получи само киселини. — Хауснер се облегна, запали цигара и продължи по-бавно: — Трябва да отбележа, че в едно изключително важно отношение този полет ще е по-безопасен от всеки друг. Сега не ни се налага да се безпокоим за пътниците.

Той кимна към Мати Ядин.

— Моят помощник прояви желание да оглави охраната на първия конкорд. Аз поисках да ръководя спецгрупата на втория. Министър-председателят обаче все още не ми е съобщил дали ще ми позволят да участвам в тази мисия. — Хауснер бавно плъзна поглед по присъстващите. — Има ли други въпроси, свързани с мерките за сигурност на „Ел Ал“? Няма? Чудесно.

Последва продължително мълчание. Яков реши, че тъй като това е неговата заседателна зала, на него се пада да играе ролята на председателстващ, и се обърна към Хаим Мазар от Шин Бет.

— Искате ли да ни кажете нещо?

Мазар бавно се изправи. Беше висок слаб мъж с очи на дългогодишен служител от вътрешното разузнаване. Маниерите му бяха резки — някои ги намираха за груби. Той започна без предисловия.

— Основната ни тревога, разбира се, е някой маниак с малка, изстрелвана от рамо топлинно насочваща се ракета, застанал на покрив някъде между летището и брега. Мога да ви уверя, че в момента по покривите в този район няма никой. Нито пък ще има по време на отлитането. Помолих министъра на отбраната да обяви за днес учение по противовъздушна отбрана по маршрута, по който ще минат самолетите. Цялата зона ще бъде покрита от хеликоптери. На територията на Израел не се забелязват признаци за партизански действия. Убеден съм, че няма да има проблеми. Благодаря ви. — Мазар седна на стола си.

Хауснер се усмихна. Лаконично и точно. Добър човек. Той се обърна към шефа на Мивцан Елохим.

Исак Бург остана седнал, но леко се наведе напред. Нисък мъж с благородно лице, бели коси и блестящи сини очи, той обезоръжаваше с приятното си поведение. Ала това беше само маска. Бе много по-млад, отколкото изглеждаше, и можеше хладнокръвно да убие човек, докато търси в джобовете си капки за нос. Никой не би повярвал, че именно Бург почти е унищожил многобройните палестински терористични организации по света. Хората му жестоко преследваха последните полуразпаднали се групи и в резултат терористичните акции в страната и чужбина рязко бяха намалели. Той се усмихна.

— Едва онзи ден се натъкнахме на палестински партизанин в Париж. Важен член на „Черният септември“. Един от последните. Разпитахме го с всички възможни средства. Уверява ни, че не му били известни планове за възпрепятстване на мирната конференция. Напоследък партизаните са толкова подозрителни, че не сме сигурни дали изобщо разговарят помежду си. Но един от моите хора, който действа под прикритие в палестинското разузнаване, ми съобщи, че не подготвяли нищо.

Бург затършува за лулата си и накрая я намери. Дълго я гледа, после вдигна очи.

— Така или иначе, доколкото можем да преценим, арабските правителства не по-малко от нас искат конференцията да завърши с успех. Чрез различни източници ни дадоха да разберем, че внимателно наблюдават известните и заподозрените терористи в страните си. И ние вършим същото, разбира се, в случай, че службите им за сигурност пропуснат нещо. — Той натъпка ароматичен тютюн в лулата си. — Джон Маклуър от ЦРУ, който работи с нас, ме информира, че неговото управление нямало данни за раздвижване на арабски групи в света. Господин Маклуър случайно утре излиза в отпуска и като проява на любезност ще пътува с един от конкордите. — Докато палеше лулата си, Исак Бург добродушно се усмихна. Към тавана се издигна благоуханен дим. Той погледна към генерал Добкин. — Ами континенталните арабски райони?

Бениамин Добкин се изправи. Беше едър мъж с дебела шия и гъста къдрава черна коса. Подобно на повечето израелски генерали, той носеше обикновена бойна униформа с навити ръкави. Повечето хора първо забелязваха в него яките му ръце. Генералът бе любител археолог и изтощителните разкопки в древните могили бяха добавили много мускули по и без това силното му тяло. Когато командваше пехотна бригада, всички войници волю-неволю се бяха превърнали в археолози. Нито една дренажна траншея, нужник, окоп или противотанково укритие не се изкопаваше без при първа възможност да пресеят пръстта. Бениамин Добкин беше много религиозен и не правеше усилия да крие дълбоката си вяра. В докладите за него винаги се срещаха думи като „солиден“, „благонадежден“ и „хладнокръвен“.

Той сключи широките си длани зад гърба си.

— Както винаги, проблемът е, че партизаните във вътрешността на слаборазвитите държави могат да се измъкват с най-невероятни трикове. Успяхме да прочистим голяма част от териториите на Фатах. Самите арабски правителства отчасти довършиха работата. — Генералът огледа присъстващите. — Но за разлика от някои мои приятели тук, армията не изключва възможността за агресивен акт от страна на палестинци или други араби в онези изостанали райони, в които все още са останали партизански сили. Макар че имаме съвсем ограничен достъп до тях, ние пращаме там много агенти. — Той се поколеба. — Както сме правили винаги. Дори и преди три хиляди години. „Изпрати ги Мойсей… да разгледат Ханаанската земя и им рече: идете в тая южна страна и се качете на планината, и обгледайте земята каква е, и народа, който живее там, силен ли е, или слаб, малоброен ли е, или е многоброен.“^[2]

— И ако не се лъжа — обади се Яков Сапир, ляв депутат от Кнесета, който бе всичко друго, но не и религиозен — тези Мойсееви шпиони съобщили, че в Ханаан течали мляко и мед. Мисля, че оттогава никой не вярва на военните разузнавателни донесения.

Думите му предизвикаха колеблив смях.

Генерал Добкин продължително изгледа Яков Сапир.

— Струва ми се, като член на комисията по пощите в Кнесета навярно ще ви е интересно да научите, че отговорите на коринтяните на писмата на апостол Павел все още чакат в Централната йерусалимска поща.

Този път избухна силен смях.

Хауснер се ядоса.

— Бихте ли престанали с тези библейски остроумия, моля? Ще продължите ли, господин генерал?

Добкин кимна.

— Да. Като цяло, всичко изглежда спокойно. Моите колеги в арабските страни ми съобщиха, че правят всичко възможно, за да неутрализират останалите партизани.

Хаим Мазар се наведе напред.

— Каква операция за възпрепятстване на мирната конференция биха могли да организират, ако не са ги неутрализирали, господин генерал?

— По море и въздух. Този проблем продължава да ни безпокои. От военноморските сили обаче ме увериха, че маршрутът на конкордите над Средиземно море изцяло е покрит не само от техни кораби и Шести американски флот, но и от флотите на Гърция, Турция и Италия, които в момента провеждат учение на НАТО. Освен това ракетите море-въздух от типа, необходим за сваляне на самолет, движещ се със скоростта и на височината на конкордите, са прекалено сложни и скъпи за терористи. И дори да разполагат с такива и да успеят да ги изстрелят, военновъздушният ескорт ще има предостатъчно време, за да ги засече и унищожи. Нали така, господин генерал? — обърна се той към Ицхак Талман.

Оперативният началник на военновъздушните сили стана от мястото си, отиде до прозореца и се загледа в далечината. Беше висок красив мъж с къси британски военни мустачки и елегантния вид на бивш пилот от КВВС^[3]. Говореше смесица от завален иврит и още по-завален идиш с акцент на англичанин от висшата класа. Подобно на британските офицери, на които подражаваше, Талман бе хладнокръвен, безпристрастен и невъзмутим. Но също като мнозина от онези стари воини от Империята, той се преструваше. Всъщност беше изключително нервен и емоционален по природа, ала успешно го криеше.

Генералът се извърна от прозореца и застана с лице към масата.

— Моят най-добър пилот изтребител Теди Ласков лично ще командва ескадрила от грижливо избрани летци, които, от своя страна, ще управляват най-добрите изтребители на света. В момента проверяват въоръжението и подготовката на тези дванайсет самолета в отсрещния край на летището. Теди Ласков ме увери, че е в състояние да засече, проследи, пресрещне и свали всичко в небето, включително Миг-25, ракети земя-въздух и самия дявол. — Той погледна над главите на събралите се в залата. — От военновъздушното разузнаване ми докладваха, че партизаните никога не са разполагали с възможности за въздушна атака, не разполагат и сега. Но ако някой реши да нападне тези конкорди, ще му се наложи да прати най-могъщия въздушен флот в района на Средиземноморието. — Талман поглади мустаците си. — Теди Ласков е най-добрият ни пилот. От момента, в който самолетите стигнат до брега, аз поемам отговорността за тях. — Той се върна на мястото си.

Ласков, който слушаше от коридора, тихо отвори вратата. Няколко глави се обърнаха към обекта на току-що изречените похвали. Теди стеснително се усмихна, махна с ръка, за да им даде знак да не му обръщат внимание, и застана до стената.

Мириам Бернщайн се опитваше да привлече погледа на Хауснер, който усърдно я избягваше. Изглежда, никой друг нямаше какво да каже.

— Добре тогава…

Тя се изправи.

— Господин Хауснер.

— Да?

— Бих желала да прибавя нещо.

— О?

— Благодаря ви. — Мириам му отправи усмивка, която той като че ли не забеляза, после погледна надолу, прелисти листовете пред себе си и вдигна глава. — Много внимателно слушах казаното дотук и макар че съм впечатлена от взетите мерки за сигурност, искрено съм загрижена за предизвиканата от тях атмосфера и особено за езика, с който се описват. Господа, ние отиваме на тази среща, на тази конференция, за да сключим брит шалом, мирно споразумение.

Мириам Бернщайн замълча за миг, огледа се и срещна очите на всички присъстващи.

— Говорим за сваляне на самолети и ракети, за разпити с всички възможни средства на заподозрени араби от приятелски страни, за пращане на шпиони в арабските земи — при определени обстоятелства всичко това е допустимо, но точно в този момент от нашата история аз бих поела риска да не проявяваме абсолютно никаква агресивност. Не бива да влизаме в Обединените нации като шайка каубои, размахващи револвери. Та ние отиваме там, за да преговаряме за мир.

Тя стисна устни и се замисли за думите, които щеше да използва на конференцията. Трябваше да е рационална и в същото време позицията на Израел да не изглежда капитулантска. От много години беше свързана с мирното крило на своята партия и смяташе за свой дълг да отправи това предупреждение. През целия си живот никога не бе живяла на място, където да цари мир. Мириам протегна ръце с длани нагоре.

— Не се опитвам да създавам несъществуващи проблеми. Просто предлагам през следващите седмици всичките ни военни и разузнавателни операции почти изцяло да спрат. Това е израз на доверие от наша страна. Някой трябва пръв да прибере пистолета си. Дори да видите самия сатана на радарния си екран, генерал Талман, не го сваляйте със своите ракети. Просто му обяснете, че изпълнявате миротворческа мисия и че няма да отговаряте на провокации. Той ще види, че твърдо сте решени да не проявявате агресивност, и това — с помощта на провидението — ще го отпрати. — Очите й за миг се спряха върху Теди.

Ласков откри в тях нещо, което малцина бяха забелязвали, ала не беше съвсем сигурен как да го нарече.

Мириам се обърна към прозореца. Зад летището започваха скалистите хълмове, където Хабани и неговите хора спореха кога да стрелят. Хамсинът изпълваше малкото помещение с нетърпима жега.

— Неколцина от нас не искат да предадат на масата за преговори онова, което са извоювали с кръв. Разбирам ги. Известни са ми и всички аргументи против сключването на мир на всяка цена. Дори приемам някои от тях. Просто ви моля през следващите няколко дни да обмислите думите ми. Благодаря ви. — Тя седна и заби поглед в документите пред себе си.

Никой не отговори. В залата беше абсолютно тихо.

Генерал Талман се изправи, отиде при Теди Ласков, хвана го под ръка и двамата излязоха в коридора.

Постепенно присъстващите тихо заговориха помежду си. После се разделиха на групички, за да координират окончателните планове.

 

 

Без да обръща внимание на гласовете наоколо, Яков Хауснер се загледа в Мириам Бернщайн. Помежду им имаше скрито напрежение. Усещаше го. Ако не решеше проблема, то все някога щеше да изплува на повърхността. Внезапно си спомни отказа й да прекара уикенда в неговата вила и това го разгневи. Той се отпусна назад и вдигна очи към тавана. По дяволите. Имаше да мисли за други неща, освен за Мириам Бернщайн.

Опитът му през годините го бе подготвял за този момент. Палестинците винаги бяха смятали „Ел Ал“ за военна цел и атаките срещу нея бяха започнали още от самото й създаване през 1948 година. Ала най-сериозните терористични актове бяха извършени през 60-те и 70-те години.

Последният инцидент беше опит за отвличане на Боинг 747 от летище „Хийтроу“. В основата на заговора стоеше Ахмед Риш. Името накара Хауснер да сбърчи лице. Риш. Един от последните и навярно най-опасният. След арестуването му при мисия с неизвестна цел на аерогара Лод го бяха хвърлили във военния затвор „Рамла“. През 1968 година, преди Израел да възприеме политика на отказ за преговори с терористи, го бяха разменили заедно с още петнайсет палестинци срещу израелските пътници на самолет на „Ел Ал“, отвлечен с надеждата да хванат генерал Шарон. Според Хауснер с този ход бяха допуснали грешка и последвалите събития доказаха правотата му.

Искаше му се Ахмед Риш да е загинал при някоя от акциите на Мивцан Елохим през годините. Негова специалност бяха самолетите и мисълта, че Риш е на свобода, го плашеше. Яков беше участвал в разпитите му в „Рамла“. Той бе един от малцината, които го бяха карали да губи равновесие. Спомняше си, че не издържа и го удари. В доклада си заключаваше, че Риш е много опасен човек, който трябва да бъде осъден на доживотен затвор. Но го бяха освободили.

Оттогава Ахмед Риш се бе появявал на много места, винаги в близост до самолет на „Ел Ал“. Носеха се слухове, че бил един от терористите, оцелели при операцията в Ентебе^[4]. Предполагаше, че е вярно.

Когато Исак Бург спомена за заловения във Франция палестинец, Хауснер се сепна. След операцията на „Хийтроу“ бяха забелязали Риш в тази страна. Защо тъкмо там? Спомни си, че навремето нещо го беше смутило. Какво? Франция. Риш. Начинът му на действие. Точно така. Нещо в поведението на Риш му се бе сторило странно. Този човек не беше луд. Не поемаше излишни рискове за живота си. Предпочиташе да действа отдалече и по много заобиколни пътища.

Защо Франция? Защо не големите арабски общности в Германия? Единствената арабска по-многобройна група в страната бяха алжирците. Риш беше иракчанин, макар че се бореше за палестинската кауза. За останалата част от света всички араби бяха еднакви. Но не и за самите тях. Освен това френската полиция, която имаше опит с алжирците, веднага щеше да забележи иракчанина.

Да, Риш бе насекомо, не толкова отдавна докоснало паяжината на израелското разузнаване. Бяха го забелязали не в Париж, а в провинцията. Странно. Веднъж в Бретан, после на юг до испанската граница. Защо? Изведнъж му хрумна мисълта, че в цялата система за сигурност има слабо звено. Ала не знаеше нито какво, нито къде е. Полазиха го ледени тръпки.

Разполагаше с психологически профил на Риш, освен обичайните отпечатъци. Щеше да ги вземе. После щеше да се свърже с френската СВИКШ^[5]. Хауснер се огледа. Другите все още разговаряха на групички. Той се изправи и каза:

— Ако повече никой няма нужда от мен, ще се върна към задълженията си.

Никой не отговори.

— Госпожо заместник-министър?

— Няма да ви задържаме — отвърна Мириам Бернщайн.

— Благодаря. Моля, използвайте заседателната ми зала колкото желаете. Извинете ме. — Хауснер закрачи към вратата, после спря и се обърна. — Шалом — искрено каза той.