Нелсън Демил
При реките на Вавилон (28)

27.

Ласков и Талман останаха също толкова изненадани от поканата да се върнат на заседанието, колкото и всички останали.

Теди слушаше доклада на фотоаналитика Езра Адам. Младежът говореше абсолютно безизразно, но Ласков разбираше, че всъщност думите му означават: „Открих изчезналия конкорд. Повярвайте ми. Вървете и ги освободете.“ Адам обясни всяка една от десетината инфрачервени снимки, които само няколко часа по-рано бе направил американският самолет ЅB-71 по молба на израелците.

Министрите и генералите, повечето от които не можеха да разберат нищо от светлите и тъмни петна, внимателно следяха анализа и разглеждаха раздадените им фотографии.

Адам остави поредната снимка и погледна министър-председателя.

— Сам виждате, господин премиер, че е малко трудно да разчетем нощните снимки след надигането на вятъра. Би трябвало да направим нови от по-малка височина, но аз, разбира се, съзнавам, че има политически…

— Продължавайте, млади човече — изсумтя един генерал от военновъздушните сили. — Оставете министър-председателя да мисли за това.

— Слушам. Е, тогава да преминем към снимка номер десет. Подобна е на предишните. Виждал съм го и преди. Малки, неравномерно разпръснати топлинни следи. Което предполага битка.

— Или овчарски бивак — подметна пехотен генерал.

— Или село — прибави един министър, който допреди час не знаеше нищо за инфрачервената фотография, но бързо напредваше.

— Да — съгласи се Адам. — Възможно е. Но с опита човек придобива интуиция. На първо място, в този район няма села. Моля, погледнете прозрачното фолио с археологическата карта на Вавилон. Село Квеириш е на километър южно от топлинните източници, близо до Портата на Ищар. Освен това селата изглеждат различно. Огньовете и лампите в село или бивак щяха да оставят други топлинни следи. На базата на спектрографския анализ на снимките имам основания да смятам, че на този склон е горял фосфор. И тук, в квадрант едно-три, погледнете този топлинен източник. Блед е, но трябва да е голям. Виждате ли? Самолет, чиито двигатели не работят поне от двайсет и четири часа. Тук има поредица от нишки като движещи се камиони — или отлитащ лек самолет. Виждате ли тези точки на всяка снимка? Възможно е да е малък самолет, който лети над могилата.

Теди знаеше, че за лаиците в залата всичко това е много подозрително. Но за негова изненада министър-председателят прекъсна Адам по средата на изречението.

— Вярвам ви, сержант Адам. Бог знае защо, но ви вярвам. — Последва още по-голяма изненада. Той се обърна към Ласков, вместо към военните си сътрудници. — Е, Ласков, разкажете ми какво според вас се е случило, като се основавате на тези странни петна.

Теди се огледа.

— Изглежда, че… искам да кажа, че можем само да предполагаме…

— Не. Не — прекъсна го премиерът. — Никакви догадки. Нужно ми е вашето божествено осенение. Какво означава това, генерале? — Той вдигна във въздуха една от снимките.

Ласков избърса лицето си с носна кърпичка.

— Хм, означава, господин премиер, че конкордът е бил принуден… че лиърът го е принудил да кацне във Вавилон. Знаем как е станало. На борда не е имало похитители, разбира се, затова пилотът Бекер — след гласуване, сигурен съм — е приземил самолета извън района, контролиран от терористите, които са чакали на земята.

Той затвори очи и се замисли. След няколко секунди отново вдигна клепачи, но погледът му блуждаеше някъде надалеч.

— В този момент пътниците са имали възможност или да избягат, или да окажат съпротива. Не, не са имали избор. Изглежда, че конкордът е до самия бряг на Ефрат. Така че пътят им е бил отрязан — не са можели да избягат, освен през реката. Терористите незабавно са ги обкръжили. Затова са решили да останат там и да се бият. Намират се на вавилонска цитадела. Удобна отбранителна позиция. Погледнете картите. Имали са едно узи, пушка M-14 с оптичен мерник за нощна стрелба и навярно пет-шест пистолета. Арабите са се изкачили по склона, без да подозират нищо, и защитниците са открили огън. Терористите са се объркали. При отстъплението си може да са зарязали някое и друго оръжие. По-късно пак са опитали, разбира се…

Ласков замълча за миг.

— Радиостанцията на конкорда се заглушава. Не могат да излъчат сигнал за помощ. От нашите източници ни е известно, че някъде край Хила има предавател, смущаващ радиоемисиите. Само по себе си това не е необичайно — имаме десетки такива сведения. Но в случая тази информация придобива особено значение. Значи стоят и чакат. Чакат някой да им се притече на помощ. — Той се обърна към министър-председателя.

Премиерът срещна погледа му.

— Интересна история, генерале. Опитайте се да ме включите в тази божествена радиомрежа, която толкова ви помага. — Той замълча и почука с молив по масата. — Значи терористите са съвсем малко, така ли? И пътниците на конкорда са успели да се защитят от тях?

— Господин премиер — обади се Адам, — ако на тези снимки действително се вижда битка, тя трябва да е била доста сериозна. По целия район на склона, който е дълъг половин километър, се забелязват топлинни следи.

— В такъв случай — каза министър-председателят — не са на нашите хора. Едва ли биха могли да се сражават с големи арабски сили. Може би това тук — той потупа фотографиите пред себе си — е някакъв местен бунт.

— Не забравяйте големия самолет, господин премиер — напомни му Адам. — И другия във въздуха.

— Голям самолет, бабини деветини — отсече министър-председателят. — Мъгляви глупости. — Той отблъсна купчината снимки настрани. Известно време почукваше с молива си, накъса на парченца лист хартия, после се отпусна назад и въздъхна. — Добре. Голям самолет. Страшна битка. Защо не? — Премиерът се обърна към телефониста си, който седеше в малка ниша, и му извика: — Свързахме ли се с Багдад?

— Багдад е на линия, господин премиер. Президентът им ще е на телефона след минута.

В залата се възцари пълна тишина.

— Иракският президент — съобщи телефонистът. — Четвърта линия.

Министър-председателят вдигна слушалката, натисна четвъртия бутон и заговори на сносен арабски:

— Добро утро, господин президент. Да, отнася се за конкорда, разбира се. Във Вавилон, господин президент. Да, Вавилон.

 

 

Мириам Бернщайн и Естер Аронсон все още бяха арестувани в конкорда. Хауснер беше забавил намеренията на Бург за незабавен военен съд, но той настояваше. Яков знаеше, че Бург иска да използва случая, за да го сломи психически. Подозираше, че той вече не вярва в способността му да ръководи. Навярно смяташе, че действа в интерес на групата, и ако това означаваше да разстреля една-две жени и в същото време му отнемеше последните две неща, които крепяха духа му — Мириам и положението на командир, — поведението му бе напълно оправдано. Бург знаеше за него и Мириам, ала това, изглежда, ни най-малко не променяше позицията му и Хауснер не можеше да не го уважава. Искаше му се да е в състояние да го мрази. Ако не го харесваше, Бург никога нямаше да стигне толкова надалеч.

Имаше и други проблеми. Външният министър със закъснение беше започнал своя игра за власт и мнозина го поддържаха не само заради законното му право да оглави групата, но и защото предлагаше непреодолимо привлекателно решение на ситуацията. Според Ариел Вайцман по бреговете на Ефрат вече нямало араби. Ето защо израелците можели да избягат по западната стена и да пресекат реката. Спасителните жилетки от конкорда щели да бъдат раздадени на ранените и онези, които не знаели да плуват.

Хауснер и Бург се бяха съгласили да обсъдят предложението. Събраха се в самолета. Външният министър председателстваше заседанието.

— Признавам, че идеята е доста привлекателна — започна Хауснер, — но много се съмнявам, че Ахмед Риш ще пренебрегне фундаменталната военна тактика и няма да пресече пътя ни за отстъпление. — Той се опита да го обясни на най-цивилно мислещите от групата, ала думите му срещаха все по-силна съпротива.

Отначало позициите му се бяха крепили на шестима фанатично верни мъже: Брин, Каплан, Рубин, Яфе, Маркус и Алперн. Брин беше мъртъв, Каплан, Рубин и Яфе бяха ранени. И хората му вече не бяха единствените въоръжени на хълма. Дори когато даваше разумни съвети, получаваше отрицателни реакции.

Бург се изказа в негова защита и отбеляза, че дори да преплуват Ефрат, няма да стигнат далеч, ако Риш открие изчезването им.

— Ще ви нападнат на голите речни тераси и ще ви избият като зайци, обкръжени на открито от глутница чакали — или още по-лошо, ще ви принудят да се предадете.

И все пак повече от половината искаха да избягат от Вавилон. Хауснер знаеше, че трябва да направи всичко по силите си, за да задържи групата заедно. Щеше да е жалко — трагично — да види как всичките им жертви отиват на вятъра.

Външният министър настоя да обсъди въпроса за Мириам Бернщайн и Естер Аронсон с Бург, но той отказа. Жените щели да останат под арест, докато изберял членовете на трибунала. Рави Левин го нарече задник и презрително напусна самолета. Краткото заседание се закри, без да определят кога ще се съберат отново.

Хауснер, Бург и мнозина други не съжаляваха за бързото прекратяване на демократичния процес. Те знаеха, че едно евентуално гласуване ще упълномощи външния министър да ги изведе от Вавилон и че този „изход“ ще завърши катастрофално. Ариел Вайцман не бе Мойсей. Водите нямаше да се разтворят пред него и да погълнат армията на Ахмед Риш. Ако Хауснер и Бург бяха единодушни за нещо, това беше, че успешното водене на война е прекалено важно, за да бъде поверено на политици.

 

 

Ахмед Риш и Салем Хамади поведоха останките от отряда си през Портата на Ищар нагоре по Свещения път. Когато стигнаха до храма на богинята Нинмах, завиха на запад към гръцкия амфитеатър, навлязоха в коритото на стар канал и се насочиха към вътрешния град. След един километър пресякоха външната градска стена и тръгнаха на север покрай нея към северната цитадела.

Риш закрачи до Хамади и прошепна в ухото му:

— Ще ги нападнем преди да са се усетили.

— Да. — Салем се заслуша във вятъра, който духаше откъм хълмовете. Вървяха откъм подветрената страна на стената, но руините не надвишаваха два метра и пясъкът задушаваше задъханите бойци, които се опитваха да не изостават от Риш. — Трябва да намалим темпото, Ахмед.

— Не. Вятърът всеки момент може да утихне.

Хамади не произхождаше от пустинните араби и пясъкът му бе също толкова чужд, колкото и на израелците. Той погледна към хората, които се движеха като призраци в мрака. Мнозина имаха превръзки, някои куцаха. Очевидно вече не бяха толкова дисциплинирани и надеждни войници. Знаеше, че ако битката не се развие както смятат, ще се наложи да избият израелците, без да взимат заложници. А без заложници вече нямаше да могат да преговарят. Така или иначе, Салем разбираше, че двамата с Риш са свършени. Но Ахмед като че ли не беше в състояние да го проумее и той нямаше намерение да му го каже.

Риш ускори ход и ашбалите го последваха. Вече почти тичаха и Хамади имаше чувството, че стремглаво се приближават към съдбата си, към среща с историята, към личната си участ, към сблъсък, който ще окаже въздействие върху отношенията между евреи и араби поне през следващото десетилетие. През последното денонощие внимателно бе следил Радио Багдад и знаеше, че ако не постигнат нищо друго, поне са изложили на сериозна опасност мирната конференция. Ала възможността да променят световната история бледнееше в сравнение с личните им желания и мотиви. Той си спомни как беше претърсил Хауснер — Хауснер, застанал гол под пламтящото слънце до Вавилонския лъв. Представи си докосването до кожата му. Изпълни го непреодолимо желание да изнасили Яков Хауснер. Да го унижи и после да го изтезава и обезобрази.

 

 

Хауснер напусна съвещанието сам, приведен под напора на вятъра. Пясъкът брулеше лицето му, окъсаните му дрехи се развяваха. Постоянният вой го влудяваше и му се искаше да изкрещи, да го накара да млъкне.

Откри Каплан на същото място, на което толкова време бе стоял Брин. Бяха пригодили оптичния мерник за АК-47, но прашните облаци затъмняваха образа. Моше имаше треска от раната си, но беше настоял, че е най-добрият стрелец на хълма.

Наоми Хабер се взираше над стената и се опитваше да различи някакво движение. Импровизираните й предпазни очила бяха направени от плексиглас, взет от илюминатори на конкорда, с гума по краищата за изолиране на пясъка.

Хауснер отведе Каплан настрани.

— Нали знаеш, в тази прашна буря няма нужда да чакат луната да залезе.

— Да. — Моше познаваше Хауснер. Познаваше интонацията и маниерите му и разбираше, че предстои нещо, което няма да е приятно.

— Вече нямаме наблюдателни постове и предупредителни системи. Слепи сме.

— Така е.

— Бург категорично забрани на всички да напускат върха.

— Известно ми е. — Хауснер се бе появил пред него от мрака и го беше докоснал като ангел на смъртта. И сега Каплан щеше да умре.

— Но както казват, най-добрата защита е нападението. Не бива да чакаме тук като стадо уплашени овце. Трябва да вземем инициативата. Да нападнем. Като снощи.

— Да.

— Ако не ни изпреварят. Погледни натам.

Каплан покорно се вгледа във вихрещия се пясък. Отбранителните съоръжения бяха покрити с прах и видимостта не надвишаваше пет метра извън охраняемата зона. Ашбалите можеха да са някъде там, на шестия метър, и той нямаше да ги усети. Изпълни го внезапен страх, почти паника и Моше стисна автомата си. Изпита непреодолимо желание да избяга в нощта, да разкъса мрака с тяло и да види какво се крие на склона.

— Какво има там, Моше? Какво има там?

— Не зная.

— Не искаш ли да научиш?

Каплан не отговори.

Хауснер изчака малко, после продължи да анализира ситуацията.

— Сега най-рационалната тактика е да пратим долу отряд, който да устрои засада. Аз бих избрал външната стена. За да стигнат дотук от Портата на Ищар, ашбалите трябва да минат покрай нея. Не само че така ще унищожим ударната им сила, но и ще предупредим защитниците на хълма. — Той въздъхна. — Но Бург не желае да рискува повече хора, нито да разделя групата. — Яков замълча за миг. — От друга страна… от друга страна, ако край онази стена залегне някой с автомат, ще очисти поне десетина ашбали още преди да са отвърнали на огъня му. — Хауснер запали цигара в шепи и му я подаде, жест, който Каплан винаги свързваше с шефа си.

Моше вдиша дима и не му я върна.

— Ами… предполагам, че си прав — ако вече не са се изкачили до средата на склона.

— Да — съгласи се Яков. — Има и такава вероятност. А и в основата на хълма със сигурност са разположени часови. Но в този мрак сам човек би трябвало лесно да се промъкне между тях.

Каплан не се съмняваше, че ако се наложи, Хауснер би отишъл сам. Щом беше решил да остане, навярно смяташе, че трябва да изпълни някаква по-важна задача на върха. Но Моше веднъж вече бе рискувал живота си за него и сега искаше да доживее до дълбоки старини.

— Онзи, който слезе долу, няма почти никакъв шанс да се върне.

— Наистина.

— Особено ако има рана, която ограничава подвижността му.

Хауснер кимна.

— Знаеш ли, Моше, на този хълм имаше само неколцина истински войници. Твоите шестима души, Добкин… още няколко ветерани… Бург. Броят им намалява. Професионалните военни знаят, че някой ден ще ги призоват да направят нещо, което не биха поискали от новобранец. Разбираш ли?

— Естествено. — Каплан се зачуди защо Хауснер не е отишъл при Маркус или Алперн. Те не бяха ранени. Предполагаше, че е заради класическото „това е чест“ или нещо от този род. Имаше и други причини, ала не можеше да проумее мотивите на Яков Хауснер.

— Е… благодаря, че изслуша дрънканиците ми, Моше.

— Няма нищо. — Той се поколеба и когато видя, че Хауснер не си тръгва, каза: — Всъщност, като слуша другите, на човек могат да му хрумнат добри идеи.

— Точно така.

Моше отново се поколеба, после се обърна. Усети ръката на Хауснер на рамото си и го чу да казва нещо подходящо, но точните думи не стигнаха до ушите му. И най-ужасното бе, че дори не можеше да се сбогува с хората, които през последните двайсет и четири часа бяха започнали да означават много за него. Докато се отдалечаваше в нощта, Каплан се чувстваше съвсем сам.