Нелсън Демил
При реките на Вавилон (36)

35.

Първите слънчеви лъчи вече огряваха планините и равнините. Ласков отново прелетя над Вавилон и се зачуди как ли е там долу. Изпитваше същото желание да се приземи, както някога над египетските пирамиди. Но съдбата му отреждаше да наблюдава света от кожената си седалка. Бе прекарал прекалено голяма част от живота си над тази плодородна земя и с нетърпение очакваше да се слее с обитателите й след като тази история свършеше.

Той изслуша докладите на пилотите, които бяха покрили кацането на двата C-130.

— Прието. Сега се върнете в ескадрилата и обстрелвайте хълма. И внимавайте. — Генералът се спусна ниско за поредната си атака. Небето бе ясно, но прашната буря на земята продължаваше да свежда видимостта до по-малко от неколкостотин метра.

Ласков натисна един от бутоните на руля и 20-милиметровата картечница проряза пътека от изток на запад. Спря точно преди да стигне до пустите израелски окопи. Видимостта все още не беше достатъчна, за да обстрелва арабите без риск за сънародниците си.

Конкордът внезапно се появи пред него и той рязко набра височина. За миг зърна жена, застанала на крилото, и си представи, че е Мириам. Като че ли викаше някого.

Ужасно му се искаше да разпита Бекер за нея. Незададените въпроси мъчително напираха в гърдите му. Ала в Израел имаше стотици други хора, които се вълнуваха за своите близки. Трябваше да потърпи заедно с всички тях.

Прелетя над Ефрат, зави и се насочи на юг със своите шест изтребителя, за да се смени с другата половина от ескадрилата. Сега беше техен ред да изпразнят смъртоносния си товар. Той погледна към индикаторите за горивото. Още малко и нямаше да стигне за обратния път. Теди натисна бутона на интеркома.

— На оная улица долу няма ли бензиностанция?

— Да бе — отвърна Дани Лавон. — Свий наляво, карай хиляда километра към светлината и спри в Лод. Приемат всякакви кредитни карти.

Ласков се усмихна. Бе предупредил помощника си да следи горивото, без да го казва директно. Защо пилотите винаги разговаряха със заобикалки и лоши шеги? Даже в Червената армия. Американците пък бяха истински майстори на тези номера. Сигурно те го бяха измислили.

Докато прелиташе над транспортния самолет върху заливната тераса, Теди видя десантниците, които се качваха на надуваемите си салове от пристана на малко селце, и си погледна часовника. Все пак не се бяха забавили много. Ласков повика капитан Гайс.

— Тук Гавриил трийсет и две. Над теб съм. Страхотно кацане. Все още не виждам светлинните сигнали. Ще си отварям очите за капан.

— Прието, трийсет и втори. Добре се справи във Вавилон. Как е положението на земята?

— Виси на косъм. Край.

Един от изтребителите се отдели от другите и закръжи над приземилия се C-130. Други два покриха саловете.

Сега генералът полетя над източния бряг на реката и мина над втория транспортен самолет на пътя за Хила. Духаше ужасен вятър и пилотът беше оставил двигателите включени.

Ласков различи мотела, музея и кулите на Портата на Ищар. Искаше му се да изстреля последната си самонасочваща се ракета срещу мотела, но от Йерусалим бяха забранили. Смятаха, че Добкин и плененото момиче, за което бе споменал, все още може да са живи. Теди се съмняваше. Но съвсем скоро щяха да разберат. Десантниците и джиповете наближаваха района. Знаеше, че ще има битка, и имаше заповед да унищожи мотела и музея, ако израелците се забавят повече от десет минути. Пленниците биха го одобрили. Ако той се намираше на тяхно място, нямаше да му хареса, но щеше да разбере. Добкин също. Добкин беше войник.

 

 

Давид Бекер отново натисна ключа на помощното запалващо устройство. Този път се завъртя по-бавно. Акумулаторите бързо се изтощаваха — ала температурата все още не се повишаваше. Той погледна Кан, който седеше на копилотското място.

— Съжалявам, Питър.

В кабината изсвири куршум и двамата се приведоха. Бекер усети мирис на керосин и разбра, че е улучен резервоар или горивна тръба.

— Опитай пак — отвърна Кан. — Опитай пак, Давид. Нямаме какво да губим.

— Напротив — надвика шума Бекер. — Не усещаш ли миризмата на керосин?

— Не усещам никаква миризма, освен на нажежено олово! Натисни го!

— Последният акумулатор ми трябва за радиостанцията!

— За Бога, опитай пак!

Давид познаваше бордовия си инженер като учтив и лаконичен човек и се изненада. Посегна към ключа, после погледна през разбитото предно стъкло. Трима-четирима ашбали напредваха на по-малко от сто метра разстояние. Някой — приличаше на Маркус — стреля срещу тях и те залегнаха. Първите слънчеви лъчи се опитваха да проникнат през прашната пелена и видимостта постепенно се повишаваше. Бекер различаваше в далечината тъмни фигури. Зачуди се дали са палестинци.

Един от изтребителите профуча толкова ниско, че конкордът се разтърси. Обгърна го огромен облак от пясък. Без да се замисля, пилотът натисна ключа, после бавно се обърна към Кан.

— Причува ли ми се, или е истина?

Питър не чу нищо, но усети вибрациите с тялото си.

— Запали! — надвика една току-що експлодирала ракета той. — Поправих скапаната бракма само с гаечен ключ и отвертка! Поправих я! Майната му на Хауснер!

На Бекер му хрумна, че Кан изобщо не се вълнува какво ще се случи после. Беше поправил двигателя и толкова. Сега идваше неговият ред. Той остави устройството да поработи минута. През цялото време очакваше гъстите керосинови изпарения да се възпламенят и да ги взривят на парчета. Но вятърът очевидно ги разнасяше. Пилотът се поотпусна. Генераторът зареди акумулаторите, енергийното захранване се изключи и основните системи влязоха в действие. Светлините в кабината станаха по-ярки, уредите и индикаторите на таблото оживяха.

Бекер избърса лице и прокара длани по предницата на ризата си. Десният извънбордов двигател запали веднага, сякаш току-що излизаше от ремонтната работилница на „Ел Ал“. Той се обърна към Кан и бордовият инженер направи знак с палци нагоре. Давид сведе очи към индикаторите за гориво. Стрелките не помръдваха. Единственият двигател изгаряше огромни количества несъществуващ керосин. Пилотът не можеше да разбере. Причината трябваше да е в някой повреден сензор. Някъде в този самолет, беше убеден в това, в някой от тринайсетте резервоара имаше достатъчно гориво. Той натисна ключа на левия извънбордов двигател, който бързо се завъртя и след две-три секунди запали, блъвна валмо бял дим и заработи нормално. Бекер опита десния бордови двигател, но той отказа. Пилотът продължи да си играе с него.

Кан се изправи и се премести пред собствения си пулт, където можеше да помогне с нещо. Много от системите не функционираха. Конкордът никога повече нямаше да излети, но с малко късмет щеше да измине известно разстояние по земята.

— Хайде, пиленце!

Десният бордови двигател най-после запали, но не работеше както трябва. Бекер натисна ключа на левия. Нищо. Опита пак. Абсолютно нищо. Все едно да въртиш ключа на автомобил без акумулатор.

— Към този двигател няма подаване на енергия — извика Кан. — Остави го.

— Ясно. — Пясъкът, който поглъщаха двигателите, можеше да ги повреди след секунди, всеки момент можеше да свърши горивото, ала Давид не искаше преждевременно да отпусне спирачките. Не и докато моторите не се задвижеха с пълна мощност.

— Всички да се качат в самолета! — викна той на бордовия инженер.

Питър отвори вратата към пътническото отделение. Ранените лежаха на освободените от седалки места или седяха и придържаха към корпуса парчета от найлоновата бронирана решетка. Хората, които се грижеха за тях, бяха приклекнали. Някои насочваха автомати през разбитите илюминатори и очакваха последната атака на ашбалите.

Кан изтича на крилото през аварийния изход. Двата десни двигателя мощно го разтърсваха. Поне десетина мъже и жени стояха на колене или лежаха върху алуминиевата повърхност и стреляха в сумрака. Неколцина души на земята прилагаха отчаян пехотински трик и стреляха без патрони, като имитираха откат, за да карат напредващите палестинци да залягат. От двата касетофона продължаваше да се носи грохот на оръжие, но не им бяха останали други военни хитрости. Бордовият инженер забеляза Бург на същото място, където го беше оставил, и се втурна към него.

— Ще потеглим! — извика той. — Наредете на всички да се качат в самолета!

Бург му махна с ръка, за да му даде знак, че е разбрал. Групата на външния министър бе налице, оцелелите самоубийци бяха под наблюдение в багажния отсек. Ранените се намираха на борда. Всички останали бяха на крилото, под самолета или в овчарската колиба. Всички, освен Хауснер и Джон Маклуър. От известно време никой не ги беше виждал. Бург започна да вика, но нямаше нужда. Дори и ашбалите вече знаеха какво става.

Последните въоръжени израелци на земята се качиха на самолета. Някои заеха позиции на лявото крило, други залегнаха по корем върху дясното, а двама се покатериха върху корпуса. Алперн изтича по рампата, понесъл безжизненото тяло на Маркус. Петимата други от групата му го следваха. Исак отново прехвърли наум списъка. Като че ли това бяха всички. Десантниците щяха да изровят погребаните, щяха да открият трупа на Каплан, а може би и Дебора Гидеон, и Бен Добкин. Липсваха само Хауснер и Маклуър. И все пак не бе сигурен. Той бързо записа имената в малкото си тефтерче, събу си обувката, пъхна го вътре и я запрати колкото можеше по-надалеч. Ако конкордът изгореше, десантниците поне щяха да намерят тефтерчето и щяха да получат представа за броя на жертвите.

После изтича при Алперн, който тъкмо влизаше вътре.

— Хауснер?

Мъжът сви рамене.

— Знаеш, че няма да дойде.

Бург кимна и в същия миг срещна погледа на Мириам Бернщайн. Беше чула думите на Алперн.

Тя се втурна към ръба на крилото и понечи да скочи долу. Исак я хвана и я дръпна назад. Мириам се опита да се отскубне, но той я държеше здраво и с помощта на една жена я помъкна към аварийния изход.

 

 

Ашбалите знаеха, че израелските десантници се приближават. Вече бяха достигнали предела на храбростта си. Бяха толкова изтощени, че почти не осъзнаваха какво става около тях. Всяка следваща стъпка ставаше все по-мъчителна. Устата, ноздрите и ушите им бяха задръстени с прах, пясъкът ослепяваше очите им. Мислите им бяха насочени не към израелците пред тях, а към онези отзад. Всеки тайно разработваше път за бягство в случай, че не успеят да вземат заложници преди десантниците да ги настигнат.

Но продължаваха да напредват, тласкани не само от мисълта, че трябва да пленят защитниците на хълма, за да спасят собствения си живот, но и от крясъците и заплахите на Ахмед Риш и Салем Хамади. А и ашбалите все още бяха опасна сила, дори в сегашното си състояние. Като тигри, които макар и ранени, трябва да бъдат заобикаляни отдалеч.

Риш спря две момичета, сестри, които се опитваха да се върнат назад с оправданието, че се били заблудили от изстрелите, които идваха от подножието на склона. Той използва възможността да стегне дисциплината, нареди им да коленичат и ги застреля в тила.

За миг Хамади се запита дали това няма да е пословичната сламка, която ще строши гърба на камилата. Ала екзекуциите оказаха очакваното от Риш въздействие. Малката група, вече само двайсетина души, продължи по-бързо напред към вибриращия конкорд. Салем се зачуди колко тирания могат да изтърпят хората преди да се разбунтуват. Трябваше да запомни тази поука, ако някога изобщо му се удадеше възможност да командва войници.

 

 

Когато чу рева на двигателите, Хауснер отначало се изненада. После си спомни неуморната решителност на Кан и се усмихна. Съмняваше се, че Бекер ще успее да задвижи повредения самолет със заровен в пръстта нос и спукани гуми. И все пак опитът заслужаваше възхищение. Колкото и бързо да пристигнеха, десантниците така или иначе щяха да закъснеят. Но ако конкордът ги посрещнеше на източния склон, положението щеше да е съвсем друго. Това щеше да удиви всички, включително Давид Бекер, подозираше Хауснер. Всички, освен Кан.

Яков застана на колене, стреля и продължи да отстъпва назад. Покрай него профучаваха единични куршуми откъм израелците, но това беше неизбежно. Постепенно обаче стрелбата утихна. Внезапно двигателите завиха и Хауснер разбра, че Бекер се кани да освободи спирачките. Погледна през рамо и видя червения блясък на моторите. Завъртя се обратно и от прашния облак към него се втурна редица ашбали. Чу гласа на Ахмед Риш, който се носеше над рева на изтребителите, тракането на автоматите и двигателите на конкорда:

— По-бързо! По-бързо! Това е последната ни възможност! Сега или никога! Хайде, тигърчета мои, напред към плячката!

Яков знаеше защо палестинците следват Риш. И преди беше чувал този глас, само че немски, а не арабски. Някои хора се раждаха с дарба на водачи и когато умовете им бяха болни, резултатът бе пагубен.

Хауснер стигна до някаква яма и скочи в нея. Усети труповете под краката си и се зачуди кой ли е срещнал края си тук. После приклекна и зачака Ахмед Риш в мрака.

 

 

Взводът на лейтенант Йошуа Гидел остана зад малкия музей, докато другите два с единия джип заобиколиха мотела и продължиха по Свещения път. Десетимата войници на Гидел се разгърнаха по петима от двете страни на джипа със 106-милиметровия безоткатен гранатомет и започнаха да напредват по откритото пространство между музея и мотела.

В колата заедно с лейтенанта бяха шофьорът, двама стрелци и уредникът доктор Ал-Тани. Гидел го беше открил в кабинета му в музея. Иракчанинът преглеждаше инвентарните си списъци, като че ли навън не ставаше нищо. Това напомни на израелския офицер за историята с Архимед, който работел върху математически проблем, докато римляните нахлували в обсадения град. „Не ми разваляй чертежите“ — казал ученият и вбесеният римски войник го убил. „И така — помисли си Гидел — Архимед се превърнал в герой и мъченик за интелектуалците, а военните получили поредната черна точка.“ Лейтенантът преодоля инстинкта, на който някога се беше поддал римлянинът, и само захвърли инвентарните списъци на пода.

Сега уредникът седеше до него.

— Според вас колко ашбали има в мотела? — попита офицерът.

Доктор Ал-Тани имаше там апартамент, но бе свикнал да спи на кушетка в кабинета си. Но се хранеше в мотела и използваше санитарния му възел.

— Не са споделили с мен, млади човече. — Ученият поправи очилата си.

Гидел го изгледа многозначително.

— Предполагам обаче, че има най-малко петдесет ранени, десетина или повече санитари, лекар, неколцина часови и дежурни офицери.

— В сградата има ли мазе?

— Не.

— Цялата ли е от бетон?

— Да.

— Някакви гости? Персонал?

— Не. Сезонът още не е започнал.

— Други цивилни?

— Понякога няколко селски момичета. Разбирате.

— Имат ли радиостанция? Свързват ли се с другите на могилата?

— Да. Във фоайето е. На рецепцията, където седи дежурният.

— Ранените въоръжени ли са?

— Да.

— Имат ли тежки оръжия? Картечници? Гранатохвъргачки? Миномети? Ръчни гранати?

— Не съм виждал такива неща.

— Къде биха пазили пленник?

— Бяха пленили едно момиче. Държаха я в кабинета на управителя.

— Израелка? — Гидел знаеше за нея от информацията на генерал Добкин.

— Да, струва ми се.

— Ами генералът? — Лейтенантът вече му беше разказал всичко, което знаеше за Добкин, ала Ал-Тани го приемаше скептично и навярно си мислеше, че израелците се опитват да използват приятелството му с генерала. — Значи не сте го виждали, така ли?

— Вече ви казах, не съм.

— И не сте чували за него?

— Щях да ви кажа.

— Къде другаде биха могли да държат пленник?

— Нямам представа. Не в стаите. Пълни са с ранени. Не и в кухнята. Нито в трапезарията. Има дневна, но и тя се използва. Струва ми се, че кабинетът на управителя е най-подходящ. Не съм ходил в мотела, откакто според вас ви се е обадил Добкин, така че сигурно е там.

Гидел погледна към сградата. Няколко прозореца светеха.

— Къде е този кабинет?

— Наляво от входа. Прозорците са на фасадата.

— Кой е главният там?

— Ал-Бакр.

— Разумен човек ли е?

Доктор Ал-Тани си позволи да се засмее.

— Искам да кажа, смятате ли, че ще предпочете да преговаря, отколкото да накара ранените да се сражават?

— Питайте него.

Лейтенант Гидел продължи да наблюдава мотела. Странно, като че ли никой не забелязваше приближаването им. Джипът се движеше с 5 километра в час и десантниците тичаха от двете му страни. Сградата вече се различаваше по-ясно и офицерът повдигна бинокъла за нощно виждане към очите си. Пред къщата бяха опънати палатки. Имаше и няколко евкалипта, които отчасти скриваха верандата. Вляво бяха паркирани автомобили. От комините се виеше дим. Закуска. На терасите на двата етажа седяха хора. Все още никой не ги виждаше. Той се обърна към Ал-Тани.

— Все пак мислите ли, че ще прояви здрав разум? Имате ли някакво влияние над него?

— Аз ли? — Уредникът поклати глава. — Аз съм… по-точно, бях техен пленник. Не се заблуждавайте. Не съм от тях.

Гидел отново насочи вниманието си към мотела.

Доктор Ал-Тани предпазливо постави ръка на рамото му.

— Млади човече, ако знаех, че моят приятел генерал Добкин е там и е жив, щях да направя всичко по силите си, за да го спася, но тези хора просто нямаше да ме послушат. Видях какво направиха с момичето. Повярвайте ми, ако е бил техен пленник, генерал Добкин е мъртъв или би предпочел да е мъртъв. Не си губете времето и не излагайте на опасност хората си.

Лейтенантът фокусира бинокъла си. Неколцина мъже напрегнато се взираха от страничните тераси. Носеха бели роби и някои бяха превързани. Гледаха към северната цитадела. Другите на горната веранда обаче се бяха обърнали в неговата посока.

— Благодаря ви, докторе — без да сваля бинокъла, каза той. — Моля ви, скочете от джипа. Освен ако не искате да дойдете с нас.

— Не, благодаря. Успех. — Уредникът скочи на земята и се претърколи настрани.

Гидел видя, че няколко души тичешком влизат в сградата.

— Увеличи скоростта! — Джипът ускори, десантниците също. — Заредете противобетонен снаряд и се пригответе за стрелба. — Двамата войници заредиха гранатомета и се прицелиха.

Внезапно откъм мотела изстреляха два дълги откоса зелени трасиращи куршуми, които изсвистяха над колата.

Лейтенантът изгуби всякаква надежда за преговори.

Изтрака друг автомат, после още един. Ашбалите ставаха все по-точни.

Шофьорът подаде радиотелефона на Гидел.

— Въздушното покритие.

Офицерът го взе.

— Тук източен бряг две-шест.

— Прието. Тук Гавриил трийсет и две. Какво ще кажете да отнеса онази къща, момчета?

— Не, Гавриил. Възможно е вътре да има наши. Ще се справим сами.

— Прието. Ако промените решението си, обадете се.

— Прието. Благодаря. — Гидел се обърна към двамата стрелци. — Пазете лявата част на първия етаж. Огън.

Войниците изстреляха 50-калибров трасиращ куршум от насочващата пушка, монтирана за основната цев. Той улучи втория етаж точно над входа. 106-милиметровият снаряд попадна само на метър оттам. Последва оглушителна експлозия и бетонната сграда се разтърси. От съседните прозорци изригнаха пламъци, дим и останки. Всички светлини угаснаха. Лейтенантът нареди на шофьора да увеличи скоростта. Десантниците започнаха да стрелят в движение с гранатохвъргачки M-79, автомати „Узи“ и M-16. Двамата стрелци заредиха нов 106-милиметров снаряд, който проби входната врата и избухна във фоайето. Двама от войниците изостанаха от другите, залегнаха на земята с леките си картечници M-60 и обсипаха мотела с дълги откоси 7.62-милиметрови куршуми.

Джипът и десантниците бяха на двеста метра от сградата. Ашбалите бяха престанали да стрелят още след първия 106-милиметров снаряд. Трети влетя през разбития прозорец вдясно от входа и избухна вътре. Дясната половина на къщата започна да се срутва. От прозорците скачаха мъже и жени в бели роби и тичаха към колите. Леката картечница насочи огъня към машините. Те експлодираха една след друга и хората побягнаха в мрака.

Лейтенант Гидел нямаше желание да стреля по сграда, в която има ранени, но според доктор Ал-Тани и генерал Добкин това беше щабът на палестинците. А и ашбалите бяха започнали първи. Те бяха нарушили основното правило да не смесват медицинските и военните функции и сега си плащаха за това.

Когато наближиха на петдесет метра, 106-милиметровият гранатомет прати още един снаряд през входната врата, този път зареден със сълзотворен газ.

Цялата фасада беше осеяна с дупки от куршуми, дървените капаци бяха нацепени и горяха. От всички прозорци излизаше дим, във въздуха се носеше тежък мирис на кордит. Отвътре долитаха отчаяни писъци.

Джипът прегази палатките, изкачи се по предните стъпала, мина по останките от верандите и влетя във фоайето. Шофьорът включи фаровете. Всеки от десантниците си избра прозорец и се хвърли през него.

Сред останките от опустошения мотел лежаха мъртви и умиращи. Част от тавана на фоайето бе пропаднал и в ъгъла се въргаляха горящи легла и пациенти. Израелците си сложиха противогази и хвърлиха гранати със сълзотворен газ в стаите на първия етаж. Двама войници стреляха с гранатохвъргачките си нагоре по стълбището и през дупката на тавана. Други двама изтичаха през задната врата и излязоха на терасата навреме, за да видят десетина души по роби и униформи, изчезващи в сивкавия сумрак. Оставиха ги да избягат.

Вдигнали ръце на главите си, по стълбището се заизливаха мъже и жени в тлеещи и окървавени нощници — кашляха, стискаха очи и повръщаха от газа.

Лейтенант Гидел се втурна в кабинета на управителя. В стаята нямаше никакви следи от атаката, освен неизбежната напукана мазилка. От тавана все още се сипеше прах, който покриваше всичко. Офицерът първо забеляза момичето и докато тичаше към него, се препъна в проснато по очи на пода тяло на мъж със завързани ръце и крака. Позна генерал Добкин по огромния му ръст и внимателно го преобърна по гръб. Лицето му беше окървавено, едното му око висеше навън на очния нерв. Лейтенантът се извърна за миг и дълбоко си пое дъх. После отново погледна. Очевидно първият 106-милиметров снаряд бе прекъснал мъчителя на генерала посред работата му. Реши, че генералът е мъртъв, но после видя, че от счупения му нос и подутите му устни излизат кървави мехурчета.

Взводният санитар влезе в стаята и изтича при момичето.

— Жива е. В шок. — Той застана на колене до Добкин и бързо го прегледа. — Генералът губи кръв. — Санитарят сведе очи към разкъсаните му дрехи. — Господ знае какви наранявания има. Хайде да ги отнесем в джипа и да ги откараме в самолета.

— Добре. — Гидел извика през прозореца на шофьора: — Предупреди в самолета да се приготвят за двама ранени. Шок и загуба на кръв. Кажи им да се свържат с Йерусалим. Открихме първите двама вавилонски пленници… живи… — Той се обърна към санитаря. — Надявам се другите да са в по-добра форма. — Лейтенантът вдигна поглед към окаяните мъже и жени, които десантниците извеждаха навън, и нареди на шофьора: — И съобщи, че сме заловили неколцина вавилонци.