Нелсън Демил
При реките на Вавилон (14)

13.

Брин ги видя пръв, още преди двамата от наблюдателния пост по средата на склона.

Движеха се като сенки, облечени в ашбалските си униформи и стиснали автоматите си. Оптичният мерник усилваше и най-слабата естествена светлина, така че Натан можеше да различава неща, незабележими дори за нощните създания. Виждаше сенките им, хвърляни от звездните лъчи. Виждаше бялата кожа под очите им, типичен признак за страх. Виждаше мълвящите им молитви устни, нервното подръпване на косата с пръсти. Момичето стискаше ръката на младежа. Брин се почувства така, сякаш надзърта през ключалка.

Той свали пушката и прошепна на Наоми Хабер:

— Идват.

Тя кимна, докосна го по ръката и се втурна да предаде предупреждението по дългата отбранителна линия на източния склон.

От западната страна на хълма цареше тишина. Искрящите под звездите води на Ефрат осветяваха всичко на сушата. Хората се притискаха към хребета и се взираха надолу. Ала там бе само сребристосивата река, която бавно течеше на юг.

Добкин, Бург и Хауснер стояха на малко възвишение — една от покритите с пръст стражеви кули — почти в средата на източния хребет.

Това беше командно-наблюдателният пост, от който се надяваха, че ще могат да ръководят сражението по петстотинметровата дължина на склона.

В твърдата глинеста почва на възвишението бе забита дълга алуминиева тръба от опашната част на конкорда. На върха на този невероятен пилон се вееше още по-невероятно знаме — детска тениска, извадена от нечий куфар, очевидно подарък за някого в Ню Йорк. На нея с флуоресцентна боя беше отпечатан пейзаж от Тел Авив. Целта на поста бе да установят команден център в мрака — място, на което куриерите да носят информация и да получават заповеди. Това щеше и да е последното им убежище, цитадела в цитаделата, която щяха да защитават докрай, в случай че врагът пробиеше защитната линия. Тактиката беше стара — от времето преди радиостанциите, телеграфите и полевите телефони. Тримата командири заеха местата си под знамето и зачакаха.

Двамата мъже от наблюдателния пост се строполиха задъхани в подножието на възвишението и съобщиха онова, което Хауснер, Бург и Добкин вече знаеха от Натан Брин и Наоми Хабер.

— Идват.

 

 

Брин наблюдаваше ашбалите, които продължаваха безшумно да се изкачват по хълма. Не се движеха в колона като предния път, а в редица по цялата ширина на склона. Бяха стотина, мъже и жени, разположени на по пет метра един от друг. Поддържаха редицата права като опитни пехотинци от друга епоха. Не изоставаха и не се събираха на групи зад естествени укрития, както ги съветваха инстинктите им. Щиковете на калашниците им сочеха право напред. Изглеждаха ужасно за всеки, който можеше да ги види. Ала за Брин всичко това бе само представление. Парад. Беше любопитен да види как ще реагират, когато покрай ушите им засвирят куршуми. Предполагаше, че тогава светкавично ще си спомнят модерното си обучение. Щяха да залегнат в деретата, да се придвижват от скала на скала. Но засега бяха образец за класическа пехотна атака. Навярно го правеха заради самите себе си, а не заради израелците, които не ги различаваха в мрака.

Мисълта, че само той е в състояние да ги наблюдава, на няколко пъти го доведе до ръба на паниката. Гуменият окуляр на оптичния мерник стана хлъзгав от пот. Все още бяха много далеч. На около петстотин метра. После на четиристотин.

 

 

Добкин и Бург спореха за тактиката. Генералът настояваше да ги обсипят с огън, за да ги задържат извън обсега на слабата отбранителна линия. С малко късмет стрелбата щеше да ги обърне в бягство. От пленника знаеха, че арабите нямат ръчни гранати, ала Добкин не можеше да е сигурен.

Бург искаше да ги оставят да се приближат, за да им нанесат максимално тежък удар с минимално количество муниции.

Никой не питаше Хауснер, който смяташе, че с оглед на ситуацията аргументите на генерала са по-реалистични. Но знаеше, че накрая Добкин, военен до мозъка на костите си, ще отстъпи пред цивилния държавен служител. Трябваше да се вземе субективно решение и в такива случаи рангът винаги имаше думата.

Яков се извини, скочи от възвишението и се запъти към Брин.

 

 

Докато следеше приближаващите се ашбали, Натан видимо трепереше. Хауснер не можеше да го обвинява.

— Разстояние? — тихо попита той.

Брин не откъсна поглед от мерника.

— Триста и петдесет метра.

— Разгръщане?

— Все още в редица. Повечето са на открито. С щикове са.

Наоми Хабер седеше на земята и дишаше тежко от продължителното тичане. Хауснер се обърна към нея.

— Иди при някой от мъжете с калашниците и му кажи да открие огън. — Тя скочи на крака и се втурна надолу. Яков отново погледна Брин. — Разстояние?

— Триста.

— Огън — прошепна той.

Натан натисна спусъка, отново се прицели, стреля, прицели се, стреля. После се обади първият автомат, който даде сигнал за откриване на огън. Откъм цялата линия по хребета на хълма се разнесоха изстрели. Глухото тракане на трите калашника заглушаваше малокалибрените пистолети. Над всички други гърмежи се чуваше острият пукот на 9-милиметровия автомат „Узи“.

Арабите незабавно отвърнаха с тежък огън. Шумът стана оглушителен. Хауснер виждаше куршумите им, които се забиваха в импровизираните израелски бруствери. Нямаше представа дали някой е ранен.

Брин имаше задача да се опита да открие палестинските командири и да ги елиминира. Той плавно завъртя пушката и забеляза антена на полева радиостанция, стърчаща от раницата на радист. На земята до него беше залегнал млад мъж, който държеше слушалката на радиофона. Натан се прицели в устата му и стреля. Устройството и лицето на мъжа избухнаха. Брин прати следващия куршум в сърцето на радиста.

Ответният огън на ашбалите заглъхна и дългата им редица бързо се разпадна на групички, съсредоточени около естествените укрития. Напредването им се забави, ала продължаваха да се изкачват. Брин внимателно проучи района зад тях в търсене на висшите им командири. Веднъж му се стори, че вижда Риш, но главата на арабина изчезна и секунда по-късно на нейно място се появи млада жена. Той не се поколеба и натисна спусъка. Главата й отскочи настрани, баретата й отлетя и дългата й коса се развя във въздуха, докато тя се свличаше на земята.

 

 

Добкин виждаше огнените откоси, докато арабите се изкачваха нагоре по склона. Той поклати глава. Може и да бяха добре обучени, но тактиката им не струваше. Разработен в основната си част от израелската армия, масово възприетият метод за нощна атака коренно се различаваше от действията на ашбалите. В съвременната военна наука се знаеше, че нощните нападения трябва да започват безшумно, а не с артилерийски залпове и викове ура, както в миналото. Отначало палестинците се бяха придържали към този принцип, ала се бяха придвижвали прекалено бавно и преждевременно бяха отвърнали на огъня. Богатият опит на израелците показваше, че бързото безшумно настъпление е най-ефикасен начин за атака. По този начин противникът не осъзнаваше незабавно действителните им сили и докато реагираше, те вече бяха достатъчно близо, за да използват гранати, а секунди по-късно се хвърляха във вражеските окопи. Дори пехотинец с пълно бойно снаряжение можеше да пробяга половин километър за по-малко от две минути.

Генералът наблюдаваше проблясъците, които се движеха в мрака. Ашбалите стреляха тичешком и тогава залягаха, точно обратното на онова, което диктуваше здравият разум. Защитниците на хълма стреляха по тях още докато бяха изправени. Доколкото можеше да види, засега сред неговите хора имаше само една жертва. Струваше му се, че арабите са дали повече. Ала това не го обнадеждаваше. Той се обърна към Бург.

— Те са много лоши войници. Но затова пък са решителни. Мунициите ни съвсем скоро ще свършат. Навярно е най-добре да наредим всички да се прикрият зад това възвишение.

Бург поклати глава. По време на Войната за независимост беше командвал батальон и също имаше усет за тези неща.

— Да почакаме. Имам предчувствие, че ще се оттеглят.

Добкин не отговори.

— След изгрев-слънце ще изправим Хауснер пред военен съд — безизразно прибави Бург.

— Не сме сигурни, че той е дал заповед за откриване на огъня — отвърна генералът.

— Знаеш, че е той. — Шефът на Мивцан Елохим се държеше с една ръка за изкривения алуминиев пилон. Изглеждаше хипнотизиран от проблясъците и писъците на куршумите. Бург си помисли, че липсва само грохотът на артилерията. Това сражение приличаше на американски гангстерски филм — само пистолети и автомати. — Е, генерале? Смяташ ли, че Хауснер е наредил да открият огън въпреки нашата заповед? — попита той.

Добкин нямаше желание за спор.

— Предполагам. Това няма голямо значение, нали?

— За мен има огромно значение — изсумтя Бург. — Огромно.

 

 

Огънят по цялата отбранителна линия не стихваше, защото ако израелците започнеха да пестят мунициите си, щяха да покажат на врага, че победата му е близо, стига да издържи. Ала патроните им бързо намаляваха и няколко пистолета вече бяха останали без боеприпаси. Автоматите продължаваха да изстрелват откоси от по три куршума и Йошуа Рубин постоянно тракаше с узито, като спираше само, за да се охлади цевта. Брин беше изхабил най-малко патрони и имаше десет попадения.

Ашбалите вече се намираха на стотина метра от линията, но с всеки следващи десет метра жертвите им нарастваха в геометрична прогресия.

Някой тичаше към командния пост откъм западния склон. Бург и Добкин се приготвиха за ужасната вест, че палестинците са започнали втора атака откъм реката. Само Маклуър имаше пистолет. Останалите десетина защитници на склона бяха въоръжени с тухли и алуминиеви тръби вместо копия. Куриерът скочи върху възвишението и си пое дъх.

— От запад всичко е спокойно — усмихна се той.

Генералът отвърна на усмивката му и го потупа по гърба.

— Това е единствената добра новина, откакто снощи в Тел Авив една жена ми каза „да“.

 

 

Хауснер стоеше на колене до Брин. Смяташе, че краят ще настъпи през следващите няколко минути. Просто нямаха достатъчно боеприпаси, за да поддържат огъня.

Защитниците като че ли прочетоха мислите му и започнаха още по-ожесточено да стрелят в последен опит да обърнат палестинците в паническо бягство. Яков наблюдаваше изкачващите се нагоре араби, чиито силуети вече се различаваха в мрака. Ашбалите се огънаха и редиците им се разкъсаха. Те забавиха настъплението си, но устояха. Макар че се страхуваха да продължат, не проявяваха намерение да се върнат обратно. Командирите им крещяха, ритаха ги и се мъчеха да ги подтикнат напред. Няколко групи неохотно се подчиниха.

Брин се възползва от добрата видимост и за по-малко от трийсет секунди свали двама палестински водачи. Когато осъзнаха какво става, другите се втурнаха да търсят прикритие. Натан отчаяно търсеше Риш. През последния час напрегнато бе разглеждал снимката от досието му и вече му се струваше, че го вижда навсякъде. Но знаеше, че когато наистина зърне това лице, мигновено ще го познае.

Израелците чуха арабските крясъци и забелязаха объркването на враговете си. Очевидно в редиците на ашбалите имаше някакъв проблем. Ветераните сред защитниците знаеха какво да правят. Пред удивения поглед на Хауснер, без никой да им е дал заповед, двайсетина мъже и жени се втурнаха с викове надолу по склона.

 

 

Добкин хладнокръвно прецени вероятността за успех. Тази примитивна шумна контраатака целеше да всее страх в сърцата на нападателите. Ако се изпълнеше достатъчно убедително и ако беше спонтанна като сега, тя можеше да вледени кръвта на врага. Той щеше да побегне — първо най-страхливите, после паническата вълна щеше да залее дори и най-смелите. И ако не бяха подготвили отбранителни съоръжения, щяха да тичат до изнемога.

Но как щяха да се развият събитията тук? Ами ако ашбалите имаха свежи сили откъм реката? Ако атакуваха оттам, Добкин вече нямаше да е в състояние да прехвърли подкрепления на запад. Така ставаше, когато хората не се подчиняваха на заповедите. Генералът се затича към хребета на източния склон.

 

 

Хауснер взе пушката от ръцете на Брин и долепи око към оптичния мерник. Ако редиците на палестинците устояха, щеше да настъпи истинска сеч. Контраатакуващите израелци бяха пет пъти по-малко и почти нямаха оръжие. Намираха се на петдесетина метра от ашбалите и все по-точно стреляха по тях. Йошуа Рубин напълно се бе побъркал. Той тичаше и изстрелваше толкова дълги откоси с узито, че можеше да стопи цевта. Яков чуваше дивия му боен вик, който кънтеше над грохота на оръжията.

Хауснер започна да стреля по арабите около Рубин. Първият израелец проби вражеските редици. Последваха го две млади момичета. Сетне и други. Ашбалите побягнаха. Офицерите и сержантите им се опитваха да ги спрат. Яков се прицели в онзи, който, изглежда, постигаше известен успех, и стреля. Мъжът се строполи на земята. Палестинските командири вече разбираха, че някой с много точен мерник им нанася прекалено големи щети. Като се мъчеха да спрат войниците си, те на практика извършваха самоубийство. Хауснер отново се прицели. Имаше опит с всички оръжия, които използваха хората му, но това не беше негова работа и Брин започваше да проявява нетърпение. Яков свали още един офицер и върна пушката на младежа.

Накрая сред виковете за санитари и носилки за ранените командири, другите арабски водачи се присъединиха към общото бягство. Когато се отдалечиха на известно разстояние от израелците, отстъплението им стана по-организирано. Ашбалите събраха захвърлените оръжия и взеха ранените и убитите си. Докато се спускаха по склона, свличащите се земни маси ги препъваха и ги принуждаваха да зарязват носилките.

Израелците преследваха ариергарда им по петите, но Добкин прати куриер, който им нареди да се върнат. Те прибраха няколко автомата, които успяха да открият в мрака, и се изкачиха обратно на хребета, мръсни, потни и изтощени. Рубин и стенографката Рут Мандел бяха леко ранени.

Откъм, реката все още нямаше новини, но генералът за всеки случай прати двама мъже с калашници. Над хълма се спусна тишина. Неподвижният въздух миришеше на кордит.

Хауснер отново взе пушката от Брин и погледна през мерника към отстъпващите араби. Вече бяха извън обсега му, но ясно ги виждаше. На малко възвишение стоеше самотен мъж, преметнал през рамо тялото на дългокоса жена. Той остана неподвижен, докато покрай него не мина и последният палестинец. После погледна нагоре към склона, който беше отнел живота на толкова много негови братя, и направи движение с ръка — поздрав или проклятие. От това разстояние Хауснер не можеше да различи лицето му, но знаеше, че е Ахмед Риш.