Нелсън Демил
При реките на Вавилон (29)

28.

Министър-председателят седеше с изправени рамене и притискаше слушалката към ухото си. Очите му блуждаеха из залата и се спираха върху другите мъже и жени, които следяха разговора със слушалки. Не вървеше добре. Иракският президент беше проявил цяла гама от емоции — от изненада, че му се обажда, до скептичност към информацията и накрая нежелание да се ангажира с предложенията на израелския министър-председател.

— Господин президент — спокойно, но твърдо каза премиерът. — Не мога да ви издам източника си, но той обикновено е абсолютно сигурен.

Теди Ласков и Ицхак Талман стояха близо до вратата. Министър-председателят като че ли отново ги претегляше с поглед.

Иракският президент въздъхна, което на арабски означаваше: „Много съжалявам, но ние изобщо не се приближаваме към сключването на сделката“.

— Във всеки случай — отвърна той, — не може да става и дума да пратим разузнавателен самолет. Заради вятъра. Убеден съм обаче, че вашите американски приятели са извършили незаконен полет с някой от своите. Това би трябвало да е достатъчно.

— Не ми е известно такова нещо.

Арабинът не му обърна внимание и започна да повтаря възраженията си срещу всякакви прибързани мерки.

Министър-председателят слушаше тропането на капаците. Знаеше, че поради наводненията, прашната буря и мрака иракчаните не могат да пратят нито коли, нито самолети и че президентът не иска да се разкрие неадекватността на иракската транспортна и комуникационна мрежа, както и неспособността на въоръжените им сили да се придвижват из страната. Но пък Хила се намираше съвсем близо и беше сравнително голям град…

— В Хила няма ли гарнизон? — макар да знаеше, че има, попита той.

Последва продължително мълчание. Изглежда, президентът разговаряше със съветниците си. Накрая отговори:

— Боя се, че това е секретна информация.

Министър-председателят силно стисна слушалката и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Господин президент… какво предлагате вие? — Той си погледна часовника.

— Да изчакаме бурята да утихне или поне до изгрев-слънце.

— Може да е късно.

— Господин премиер, пак опираме до стария въпрос да рискуваме живота на хора, за да спасим други. Вие ми казвате, че петдесет израелци били обсадени във Вавилон, и искате да рискувам с операция, която ще ни струва също толкова… да не споменавам за парите… Така или иначе, ние нямаме представа какво става във Вавилон.

— Но знаете, че става нещо. Нали?

Иракчанинът се поколеба.

— Да. Нещо. Властите в Хила току-що потвърдиха, че около развалините на Вавилон става нещо.

Когато президентът направи това признание, в залата се разнесе възбуден шепот.

Министър-председателят се наведе напред. Вече не виждаше причина да пази козовете си.

— Тогава пратете гарнизона в Хила, за Бога!

Отново последва мълчание. Когато иракчанинът най-после отговори, гласът му звучеше почти извинително и засрамено.

— Гарнизонът в Хила е четиристотин двайсет и първи батальон — вашето военно разузнаване знае за него. Тази част почти изцяло е съставена от палестинци. През шейсет и седма и седемдесет и трета те се сражаваха срещу вас. Офицерите им са иракчани, но войниците са бежанци и синове на бежанци. Няма да е честно да поставяме на изпитание верността им. Сам разбирате.

Премиерът разбираше. Той се огледа. Лицата на хората, които слушаха разговора, бяха гневни.

— Господин президент, бихте ли могли да се свържете с Хила? Ще изчакам. Помолете местните власти или верните си офицери да разберат какво става във Вавилон.

— За съжаление, в момента връзките са изключително затруднени. Заради бурята и наводненията. Ще установим контакт по радиостанцията и ще видим какво ще открият.

— Разбирам. — Министър-председателят нямаше основание да смята, че иракчанинът го лъже за връзките. Оставаше му да изиграе още един коз. — Господин президент, моите военни съветници ме информираха, че е напълно възможно да се стигне до Вавилон по реката. Експедиция от друг гарнизонен град по Ефрат би могла да е във Вавилон за няколко часа.

Този път гласът на иракския президент звучеше решително и нетърпеливо.

— Да не смятате, че Ефрат е като вашата рекичка Йордан? Това е огромна, могъща река. По това време на годината тя блуждае като изгубена овца из равнината — свързана е с езера, блата и безброй потоци, които са толкова пълноводни, че приличат на самия Ефрат. Нощем човек може да се заблуди сред тях.

Премиерът го знаеше. Всъщност самият Вавилон не се намираше на съвременния Ефрат, а край древното, по-тясно корито на реката. И все пак една модерна войскова част трябваше да е в състояние да се придвижи по него. Древните вавилонци го бяха правили.

— Господин президент, на всички ни са известни сериозните проблеми, които има през пролетта страната ви, знаем също, че по всяко друго време на годината можем да разчитаме на бърза реакция в отговор на наша молба. Ясно ни е, че една от причините тези… — не искаше да използва думата „терористи“ — тези партизани да изберат Ирак е недостъпността на Двуречието през тези две седмици. Но съм убеден, господин президент, че вие ще ни окажете нужното съдействие, доколкото е по силите ви.

Не получи отговор.

Министър-председателят разбираше, че иракчанинът вече е преглътнал гордостта си, като е признал потенциалното неподчинение на войниците си, неспособността на въоръжените си сили да маневрират из страната и най-вече пълната си неосведоменост за отвличането на конкорда на негова територия. А също и факта, че в суверенната му държава действа малка частна палестинска армия. Той усещаше, че президентът не е в добро настроение. Единствената му възможност бе да се опита да го провокира да вземе някакви мерки.

— Господин президент, известно ли ви е, че в пустинята Шамия има палестински базов лагер? Палестинците във Вавилон навярно са дошли оттам.

Отново мълчание.

Премиерът се огледа. Един полковник, специалист по психологическа война, който в продължение на няколко години бе изучавал иракския президент, надраска някаква бележка и я плъзна по масата. Той я прочете. „Щом стигнахте толкова далеч, спокойно можете да продължите. Вече е късно за дипломатичност.“ Министър-председателят кимна и заговори в слушалката:

— Вашите въоръжени сили способни ли са да организират експедиция в този късен час, господин президент?

Иракчанинът продължаваше да мълчи. После студено отвърна:

— Да. Ще наредя да организират експедиция по реката. Но няма да слязат на брега преди изгрев-слънце. Повече нищо не мога да направя.

— Това е достатъчно — каза премиерът, макар да знаеше, че изобщо не е така, ала не искаше да рискува и малкото, което беше постигнал.

— Какво очаквате да открием там?

— Нямам представа.

— Ние също. Надявам се наистина да има нещо. За вас ще е малко смущаващо, ако няма.

— Зная. — Министър-председателят замълча за миг. Беше време за големия въпрос. — Ще ни позволите ли да ви помогнем? Можем да разработим съвместна операция.

Този път отговорът се разнесе незабавно.

— За това не може да става и дума.

Нямаше смисъл да спори.

— Добре. Желая ви успех.

Иракчанинът остави мълчанието да се проточи, после тихо каза:

— Вавилон. Пленът. Странно.

— Да. Странно. — В Близкия изток човек не можеше да направи политически или дипломатически ход, без да се натъкне на пет хиляди години история и вражди. Нещо, което американците например никога не бяха разбирали. Събития, случили се преди три хилядолетия, се разискваха на международни конференции като че ли са станали по-предната седмица. Имаше ли някаква надежда за тях? — Но не чак толкова.

— Навярно. — Президентът замълча за миг. — Не мислете, че не ви съчувстваме. Терористите не ни правят услуга. Няма отговорно арабско правителство, което да подкрепя постъпката им. — Той направи нова пауза и израелецът чу по електронната слушалка нещо като тежка меланхолична въздишка. Тя бе толкова арабска и в същото време толкова еврейска, че мнозина в залата изпитаха състрадание към него, дори близост. Иракчанинът се прокашля. — Трябва да свършваме.

— Ще ви се обадя преди разсъмване, господин президент.

— Добре.

Връзката прекъсна. Министър-председателят вдигна очи.

— Е, влизаме ли? — Той погледна стенния часовник. До изгрева във Вавилон оставаха малко повече от шест часа. — Или ще изчакаме иракчаните? — Премиерът запали цигара и драскането на клечката ясно се чу в залата. — Разбирате, че това е първият диалог между израелски министър-председател и иракски президент. Можем ли да си позволим да рискуваме това начало? Да рискуваме новия мирен климат? — Той огледа присъстващите и се опита да разчете израженията им. Мнозина от тях бяха участвали на заседанията, свързани с операцията в Ентебе. Сегашният случай бе много по-сложен, а тогава им бяха трябвали дни преди да вземат решение за военна намеса.

Генералите и политиците се изказаха един по един. Всеки имаше по две минути, за да изложи мнението си. Гласовете се разделиха приблизително по равно, но не на военна и цивилна група. Половината от военните призоваваха за сдържаност, половината от цивилните се обявяваха в полза на военни действия.

Думата взе Амос Зеви, заместник-министър на външните работи, в момента изпълняващ функциите на титуляря. Според него, ако присъствали на заседанието, външният министър Ариел Вайцман и заместник-министърът на транспорта Мириам Бернщайн щели да гласуват за политика на сдържаност.

— Възможно е, но не присъстват, господин министър — саркастично отбеляза генерал Гур. — Но ако можеха да гласуват от Вавилон, убеден съм, че щяха да се обявят за незабавна въздушна атака. — Това предизвика първия смях по време на иначе мрачното обсъждане.

Някои смятаха, че Ахмед Риш е пленил израелците и съвсем скоро ще постави исканията си. Тази група настояваше да се приготвят за преговори.

Изправи се министър Йона Галили. Той напомни, че по време на операцията в Ентебе двама от главните равини в Израел разтълкували Халака, корпуса от законови прецеденти в еврейската религиозна традиция, в смисъл, позволяващ размяната на терористи за заложници.

Министърът на правосъдието Натан Дан, самият той равин и юрист, скочи.

— Разграничавам се от това тълкувание.

Министър-председателят удари с длан по масата и накъсаните парченца хартия пред него се разхвърчаха.

— Стига. Тук не е нито йешива^[1], нито телавивско кафене. Не ме интересуват древните закони. Интересува ме сегашната ситуация. Ласков. Ваш ред е. Две минути.

Теди Ласков се изправи в края на дългата маса и цитира класическите военни аргументи за предприемане на незабавни действия, но видя, че думите му не правят никакво впечатление. Хората се бояха, да организират въздушна атака и да открият във Вавилон само дивите зверове на пустинята. При парламентарното управление такъв провал щеше да прати цялото правителство и половината депутати да си пишат мемоарите. Ако намереха само конкорда, но не и участниците в мирната мисия — или Боже опази, ако ги откриеха мъртви — поне щяха да оправдаят действията си като хуманитарна акция. Но ако Ласков грешеше, ако фотоаналитикът се лъжеше, ако там нямаше нищо…

Ласков реши да рискува.

— Разбирам какво ви смущава. Добре. Ако убедително ви докажа, че нашите хора са във Вавилон, някой от вас ще възрази ли да отидем там и да ги спасим?

— Точно това е проблемът, генерале — отвърна министър-председателят. — Ако наистина успеете убедително да ми докажете, че са там, ще гласувам за военна операция.

Ако по-късните събития покажеха, че е трябвало да организират атака, министрите и генералите можеха да обяснят бездействието си на израелския народ с непълната разузнавателна информация. Можеха категорично да заявят, че изобщо не са знаели за отвличането на мирната мисия във Вавилон. И това нямаше да е само извинение. Щеше да е самата истина.

— И как ще намерите тези убедителни доказателства, генерале? — попита премиерът. — Опасявам се, че вече не можем да приемем ново божествено осенение.

Ласков не обърна внимание на разнеслия се тук-там в залата смях.

— Давате ли ми всички пълномощия да действам от ваше име?

— Искате прекалено много.

— До изгрев-слънце.

— Е, за толкова малко време не можете да направите големи поразии, струва ми се. Добре. Ще наредя да подготвят въздушна операция. Ако се върнете тук до пет и половина сутринта и ми покажете неоспоримо доказателство, че поне конкордът е във Вавилон, ще натисна червения бутон и ще стиснем палци с надежда за най-добрия изход. Ако обаче иракчаните се обадят преди този час и кажат, че във Вавилон няма никой, каквото и доказателство да ми донесете, няма да има значение. Във всеки случай на сутринта ще трябва да разчитам на иракчаните да спазят обещанието си да пратят военна част във Вавилон. Не искам нашите сили да се натъкнат на техните, затова пет и половина е крайният срок за военна операция от наша страна. Съгласен ли сте?

— Бих желал да командвам ятото изтребители, които пратим.

Министър-председателят поклати глава.

— Каква дързост! Та вие дори вече не сте във въоръжените сили. Защо ви упълномощих да действате от мое име? Сигурно съм се побъркал.

— Моля ви.

В залата се възцари тишина. Премиерът потъна в размисъл, после погледна Теди.

— Ако ме убедите, че нашите хора са във Вавилон, много би ми се искало тъкмо вие да ръководите изтребителите. Не се сещам за по-подходящ от вас — двусмислено каза той.

Ласков отдаде чест, обърна се кръгом и енергично излезе в коридора. Талман бързо го последва.

Докато си проправяха път сред множеството хора навън, бригадният генерал тихо попита:

— Каква информация можеш да откриеш за толкова малко време, по дяволите?

Теди сви рамене.

— Нямам представа.

 

 

Напуснаха сградата, минаха през колонадата и железния портал и излязоха на улицата. Не разговаряха. Чуваше се само воят на горещия сух вятър. Въпреки задуха нощта в Йерусалим беше прекрасна, както може да е само през пролетта. Във въздуха ухаеше на цветя, небето бе кристалночисто. Луната беше почти пълна и обливаше града с топла жълта светлина. Улицата бе павирана с древен камък, къщите спокойно можеха да са на две хиляди години. Времето в Йерусалим сякаш нямаше значение.

— Тогава защо го каза, по дяволите? — попита Талман. — Имаше някаква вероятност да гласуват за операцията. Сега им даде оправдание да си измият ръцете.

— Никога нямаше да гласуват за операцията. Повярвай ми — във Вавилон са, Ицхак. Зная го. — Той се поколеба, после прибави: — Чувам ги.

— Глупости. Вие руснаците сте неизлечими мистици.

Теди кимна.

— Вярно е.

— Настоявам да ми кажеш какво имаше предвид, когато обеща да им занесеш убедително доказателство.

Ласков отново закрачи напред.

— Да речем, че искаш да пратиш сигнал на разузнавателен самолет SB-71. Как ще го направиш без радиостанция?

Талман се замисли.

— Искаш да кажеш фотосигнал, така ли? Е, ще направя голям знак на земята. Или ако не е възможно, например ако самолетът е много високо, тъмно е или има прашна буря, тогава… тогава ще използвам топлинен източник. Но нали видяхме онези топлинни източници. Те не са убедителни.

— Но ще са убедителни, ако един от тях е във формата на Давидова звезда.

— Такъв нямаше.

— Напротив. — Ласков сякаш говореше на себе си. — Изненадан съм, че никой не се е сетил. Но това е тясно специализирана област. Инфрачервеното фоторазузнаване, искам да кажа. Може би са приготвили такава звезда и чакат да я запалят, ако видят самолет. Просто не разбират, че SB-71 може да я заснеме дори след като е изгоряла. Добкин и Бург трябваше да се сетят за това. От друга страна, възможно е да нямат повече керосин или да им трябва, за да правят бомби. Пък и защо да си мислят, че някой ще извърши разузнавателен полет над Вавилон? Имам предвид, защо…

— Теди — прекъсна го Талман, — въпросът е, че те не са запалили Давидова звезда или друг сигнал, който да ни казва: „Тук сме!“ Може да не са имали време преди… — Той замълча. — Така или иначе, такъв сигнал няма.

— А ако имаше…

— Щях да съм убеден. Както и повечето останали.

— Е, в такъв случай ще трябва да прегледаме снимките, които от въздушното разузнаване са решили, че не си струва да пращат на премиера. Сигурен съм, че ще видим топлинната следа от горяща керосинова звезда на Давид. Само трябва да знаеш какво да търсиш.

Талман внезапно спря и прошепна:

— Да не си се побъркал?

— Ни най-малко.

— Искаш да кажеш, че наистина ще се опиташ да фалшифицираш някоя от онези снимки, така ли?

— Вярваш ли, че са във Вавилон? Или поне, че са били там?

Бригадният генерал вярваше, но не знаеше защо.

— Да.

— Целта оправдава ли средствата?

— Не.

— Ако там бяха жена ти и дъщерите ти, нямаше ли да си на друго мнение?

Талман знаеше за Ласков и Мириам Бернщайн.

— Не.

Теди кимна. Талман не лъжеше. Бе прекарал прекалено много години сред англичаните. Чувствата не оказваха почти никакво въздействие върху решенията му. Обикновено тази негова черта беше положителна. Ала Ласков смяташе, че понякога човек трябва да е малко повече евреин.

— Ще ми обещаеш ли да забравиш за този разговор и да идеш да поспиш?

— Не. Всъщност мисля, че съм длъжен да те арестувам.

Теди го хвана за ръцете.

— Те умират във Вавилон, Ицхак. Зная го. Руснаците наистина са мистици, руските евреи — още повече. Виждам ги, уверявам те. Снощи ги сънувах. Видях Мириам Бернщайн да свири на арфа и да плаче край някакъв поток. Едва в кафенето разбрах какво означава това. Смяташ ли, че ще те излъжа за такова нещо? Не. Разбира се, че не смяташ. Ицхак, позволи ми да им помогна. Позволи ми да направя каквото трябва. Забрави за този разговор. Когато ми беше началник, веднъж-дваж си ме поглеждал по другия начин — да, да, зная го — не се изчервявай. Прибери се вкъщи. Прибери се вкъщи и поспи до обяд. Когато се събудиш, всичко ще е свършило. Ще настъпи национален празник — да, или трагедия — може би дори ще избухне война. Но имам ли друг избор? Позволи ми да го направя. Не ми пука какво ще се случи с мен после. Но сега недей да ме спираш. — Той силно стисна ръцете му.

Неочакваната интимност на Ласков, и физическа, и емоционална, смущаваше Талман. Той леко се размърда, за да му покаже, че предпочита да го пусне, ала Теди не отстъпваше. Бригадният генерал беше на кръстопът и смяташе, че по-лесно ще може да вземе решение, ако Ласков се отдръпне. Израелците застанаха прекалено близо един до друг, не толкова, колкото арабите, но все пак близо.

— Хм… — Ала близостта на Ласков го караше… какво? Усещаше топлината му, дъха му… нещо премина от пръстите на Теди в тялото му. — Аз наистина… — Чувстваше се ужасно неловко. Лицето на другия мъж бе на по-малко от половин метър от неговото. И можеше… да усети какво изпитва Ласков. — Хм… струва ми се, че ще се прибера вкъщи… Не… Ще дойда с теб. Да, по дяволите! Това е безумие… истинско безумие… но ще ти помогна. Да!

На лицето на Теди бавно се изписа усмивка. Да, познаваше Талман. Дори той можеше да се трогне. Добре че се бе сетил да използва съня.

— Чудесно. — Той го пусна и отстъпи назад. — Виж сега, познавам един фотолаборант от военновъздушните сили в Тел Авив. Можем да го вземем по пътя за Цитаделата. Истински магьосник е. Ще направи каквото му кажа, без да задава въпроси.

Талман кимна и двамата почти се затичаха към таксиметровата стоянка пред Министерския съвет.

— В Тел Авив — задъхано каза Ласков. — Бързо!