Нелсън Демил
При реките на Вавилон (6)

5.

Мириам Бернщайн седеше във ВИП-чакалнята и пиеше кафе с Джабари. Абдел видя, че пристига другият арабски делегат Ибрахим Али Ариф, извини се и отиде да поговори с него. Бернщайн забеляза, че Яков Хауснер седи сам на бара, изправи се, поколеба се и се запъти към него, но той не се обърна.

— Здравей.

Хауснер погледна през рамо.

— А, здравей.

— Виж, съжалявам, ако преди малко съм накарала някои хора да се почувстват неловко.

Той разклати алкохола в чашата си.

— Няма проблем.

— Добре. — Мириам замълча за миг. — Е, значи идваш с нас, така ли?

— Да. Току-що научих от премиера. Ще пътувам с втория самолет.

Тази новина неочаквано я зарадва, макар че не можеше да разбере защо.

— И аз ще съм на него.

Последва мълчание.

Мириам се насили да се усмихне.

— Искаш ли да се прехвърлиш на другия — или да се прехвърля аз?

Защо му се струваше, че този въпрос цели да го провокира? Хауснер усещаше, че тя потиска някакво силно чувство, което е свързано с него. Той я погледна. Лицето й не изразяваше абсолютно нищо.

— Едва ли е необходимо.

Мириам Бернщайн се обърна към огледалото. Очите й се плъзнаха от собственото й отражение към неговото, сякаш за да се убеди, че нито един от двамата не е свалил маската си. Но чувстваше тялото си напрегнато. Почти стоеше на пръсти. Този мъж винаги й въздействаше така. Тя се отпусна и неутрално се усмихна.

— Много мило, че идваш. Няма ли да им трябваш тук?

Хауснер пресуши чашата си.

— Имаха избор. Можеха да ме оставят, за да ме разпънат на кръст, или да ме пуснат с надеждата, че ще потъна с кораба, ако се случи нещо.

Мириам кимна.

— И ти реши да потънеш с кораба.

— Те го решиха. Мисля, че им се ще аз да потъна, а корабът да остане невредим. Да те черпя ли нещо?

— Не пия, но…

— Никой в тая скапана страна не пие. Когато бях в Кралските военновъздушни сили, никой не летеше, освен ако не беше сляп. — Той побутна чашата си към бармана. — Е, ще се видим на борда.

— Добре — каза тя, после се обърна и се отдалечи.

Когато видя, че Мириам Бернщайн си тръгва, Мати Ядин се приближи до бара.

— Тая кучка пак ли те тормози, шефе?

Хауснер се замисли за миг.

— Не съм сигурен.

 

 

Теди Ласков влезе във ВИП-чакалнята и потърси Том Ричардсън. Искаше да му зададе няколко въпроса. Освен това бе обещал да му съобщи резервната тактическа честота, която току-що бяха избрали с Талман. Помисли си дали да се обади в кабинета на американския военновъздушен аташе, после се отказа. Поради причина, която не можеше да обясни дори на самия себе си, реши да скрие тази информация от Ричардсън. Ако наистина се нуждаеха от нея, когато самолетите му се издигнеха във въздуха, американците щяха да я научат от Талман.

Видя Хауснер и Мириам да разговарят на бара. Тя се обърна и се отдалечи. Ако не знаеше, че двамата се мразят, щеше да каже, че изглежда наранена от нещо. Ревността, която внезапно изпита, го изненада. Теди я проследи с поглед. Мириам не го забеляза. Вече се бяха сбогували. Той се обърна и закрачи с мечешката си походка към задното стълбище, където го очакваше джип, за да го откара при ескадрилата му.

 

 

Бениамин Добкин приказваше с Исак Бург.

— Значи идваш с нас, така ли?

Бург кимна.

— Струва ми се, че няма да е зле да проверя агентите си в Ню Йорк. Пък и имам една приятелка, която след около седем часа ще изпита гнева Божи. — Той се засмя и очите му заблестяха.

Добкин сведе поглед към чашата си, после вдигна глава.

— Това е последната им възможност, нали? Искам да кажа, ако изобщо имат намерение да нанесат удар, би трябвало да го направят сега. Никога не са имали по-важна мишена.

— Да. — Бург впери очи в генерала. — Знаеш ли, когато преди малко излязох от заседанието, бях абсолютно спокоен. Но хората са изключително находчиви и хитри създания. Ако имат желание, ще намерят начин. От много години се занимавам с арабите и съм убеден в това. Те не са шутове, каквито ги изкарва пресата. И двамата отлично го разбираме. — Той кимна. — Да, притеснен съм.

 

 

Двата конкорда блестяха под слънчевите лъчи с отворени врати. На борда им вече се бяха качили по шестима души от охраната на Хауснер. Мати Ядин инструктираше групата в първия самолет. Всички бяха въоръжени с автоматични пистолети „Смит & Уесън“ 22-ри калибър. При стрелба куршумите нямаше да излязат от човешкото тяло и да пробият корпуса. На теория изглеждаха безопасни, ала беше по-добре да не ги използват.

Освен това разполагаха със стара американска пушка M-14, модифицирана така, че да може да й се монтират мерници за нощна и дневна снайперистка стрелба. Имаха и израелски автомат „Узи“, съвсем малко оръжие с дължина четирийсет и шест сантиметра, което тежеше само четири килограма, но пълнителят му побираше двайсет и пет 9-милиметрови патрона. Пушката и автоматът можеха да се използват само извън самолета.

На борда имаше и още нещо смъртоносно, за което никой от тях не знаеше. Върху горивните резервоари в опашките на двата конкорда бе залепен по половин килограм пластичен експлозив, поставен там година по-рано от двама вече мъртви алжирци в далечните Сен Назар и Тулуза. Когато самолетите се издигнеха във въздуха, в празните резервоари щеше да се изпомпи гориво, за да се промени центърът на гравитация. Това щеше да им позволи да наберат свръхзвукова скорост. Ако някой натиснеше детонатора, конкордите щяха да се взривят.

 

 

Теди Ласков седеше в кабината на своя F-14 и изчисляваше на джобния си калкулатор възможния обсег на самолета си на основата на такива променливи величини като консумация на гориво, тежест, предвиждани маневри и температурата на въздуха. Старият боен пилот Ласков искаше да задържи 20-милиметровите си картечници, ала трябваше да признае, че не само са тежки, но и излишни. Ракети. Днес всичко се свеждаше до тях. Навярно Ричардсън имаше право.

— Свалете двайсетмилиметровите — извика той през отворената кабина на техниците.

Когато заповедта му беше изпълнена, генералът се огледа и нареди по микрофона си:

— Запалете двигателите.

Двайсет и четири двигателя „Прат & Уитни“ едновременно нададоха пронизителен вой.

Минута по-късно Ласков вдигна палец и извика в микрофона:

— Занек! — Излитане.

Дванайсетте изтребителя се насочиха към пистата.

 

 

Том Ричардсън със закъснение осъзна, че Ласков не му е съобщил резервната честота. Не можеше да поиска такава информация по телефона от Цитаделата. Освен това, макар да го очакваше, промяната на часа на излитане му бе създала известни неудобства. Чудеше се дали Ласков е послушал съвета му да не вземе 20-милиметровите картечници. Е, така или иначе, това нямаше толкова голямо значение.

Делегатите на мирната конференция излизаха от чакалнята по задното стълбище и се качваха в очакващите ги автобуси. Ричардсън влезе в кабината до бара и набра телефонен номер в Йерихон — на окупирания Западен бряг. Не вярваше на телефоните, но нямаше нито избор, нито време.

 

 

Яков Хауснер надзърна в преддверието на кабинета си.

— Обадиха ли се от френската СВИКШ?

Секретарката му вдигна глава.

— Не, господине.

— По дяволите! — Той погледна през прозореца. Автобусите вече бяха почти пълни. — Трябва да тръгвам. Сигурно утре ще се върна с един от конкордите. Ако докато съм във въздуха се появи нещо важно, позвъни в Цитаделата и те ще те свържат със самолета. Ще пътувам с втория.

— Приятно пътуване. Шалом.

— Нали точно това е причината за проклетото пътуване. Шалом. — Яков бързо се отдалечи по коридора.

 

 

Мати Ядин гледаше през вратата на автобуса, който щеше да отведе пътниците в първия конкорд. Забеляза Хауснер, който припряно крачеше по асфалта.

— Шефе!

Възрастният мъж се обърна.

Ядин се наведе навън.

— Ако не искаш да пътуваш… нали знаеш, можем да се разменим.

Хауснер поклати глава.

— Не. Всичко е наред. Полетът ще е кратък. Освен това промяната на плановете носи лош късмет. — Той се поколеба. Нещо продължаваше да го гризе, но не знаеше точно какво. Ненадейно го връхлетя лошо предчувствие. Виждаше същата нервност в очите на помощника си. — Спомняш ли си Ахмед Риш?

— Как бих могъл да го забравя?

— Наистина, как? Просто си помисли за него и се свържи с мен, ако ти хрумне нещо. Ще се видим в Ню Йорк.

Ядин принудено се усмихна.

— Шалом.

Хауснер стисна ръката му — нещо, което не беше правил никога.

 

 

Хаим Мазар стоеше в контролната кула на летище Лод и наблюдаваше с бинокъл приближаването на автобусите към конкордите. Погледът му бе привлечен от проблясък откъм покрива на жилищен блок в града и той насочи бинокъла си натам. Без да откъсва очи от мястото, шефът на Шин Бет взе радиостанцията си и бързо заговори:

— Хеликоптерен контрол, тук Кулата. Забелязах проблясък в трийсет и шести квадрант. Розов жилищен блок. На покрива. Пратете някого там.

След по-малко от минута над покрива се спусна хеликоптер „Хюи“. Още преди да е кацнал, от него изскочиха четирима от хората му, въоръжени с автомати „Узи“. Няколко секунди по-късно от радиостанцията се разнесе задъхан глас.

— Кула, тук „Хюи“ седемдесет и шест.

— Прието, седемдесет и шести. Действайте.

— Няма проблем, Кула. Млада жена с рефлекторни слънчеви очила. — Последва кратка пауза, след което седемдесет и шести весело прибави: — Пече се гола. Край.

Мазар избърса капките пот от челото си и отпи от чашата си с вода.

— Прието. Предполага се, че в момента се провежда учение по противовъздушна отбрана. Дайте й да облече нещо, арестувайте я и я задръжте в хеликоптера, докато можете да я предадете на полицията.

Отговори му продължително мълчание, после се чу:

— Прието, Кула.

— Кула, край. — Мазар се отпусна назад и се обърна към един от диспечерите. — Действаме малко грубо, но денят и без това е достатъчно напрегнат.

 

 

Сабах Хабани лежеше на хребета на хълма и гледаше през бинокъла си. Въпреки ясното време девет километра бяха голямо разстояние. Изглежда, че пътниците се качваха в конкордите. Моментът бе подходящ. Той вдигна ръка, ала трябваше да изчака, докато над тях прелети патрулен хеликоптер.

Тримата мъже бяха коленичили на няколко метра един от друг сред боровете зад него. Пред всеки от тях имаше малка дупка, от която стърчеше минохвъргачка. Щяха да изстрелят по две високоексплозивни и бели фосфорни мини. Дванайсетте заряда трябваше да покрият целия район между терминала и самолетите. Ако запалителното вещество пробиеше един от резервоарите — а нямаше причина да не стане така — всички на борда щяха да загинат.

Палестинците внимателно наблюдаваха Хабани. Той спусна ръка. Мъжете с треперещи длани пуснаха мините в дулата и чуха звука от плъзгането им по дългите тръби. После запушиха уши и отвориха уста, за да изравнят налягането от взрива.

 

 

Бригаден генерал Ицхак Талман стоеше в оперативния център на Цитаделата и следеше радарните и видеодисплеите, по които се излъчваше информацията от E-2D „Хоукай“. Дванайсетте изтребителя F-14 изчакваха над брега. На екраните на другите пултове се виждаха няколко частни самолета и корабите в морето. На компютърен монитор се изписваха съобщения, които принтерът разпечатваше. Талман усили звука на една от радиостанциите и чу Ласков да говори на хората си. Дотук добре. Той си наля чаша кафе и седна. Нямаше какво друго да прави, освен да чака.

 

 

Капитан Ефраим Диниц чу тъпото тупване на мините в тръбите. Това трябваше да е достатъчно за военния съд, ако по-късно се появяха съмнения в намеренията на арабите. Заедно с хората си той напусна укритието на дърветата и скалите и се затича напред.

— Арестувани сте! — извика капитанът на арабски. — Ръцете на тила!

Погледите на тримата палестинци запрескачаха между безмълвните минохвъргачки и приближаващите се израелски войници. После палестинците бавно се изправиха и вдигнаха ръце.

Сърцето на Хабани се сви, в гърлото му заседна буца. Във въображението си видя как го хвърлят в затвора „Рамла“, където щеше да зяпа през бодливата тел до края на дните си. Никога повече нямаше да докосне жена си и децата си. Той се надигна и прехвърли хребета на хълма. Един от войниците извика. Хабани се втурна по скалите. Нов крясък. Отсечено тракане на автомати. Около него засвириха куршуми и трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае, че вече не тича, а лежи на земята и кръвта му бързо изтича.

 

 

Хаим Мазар взе радиостанцията си. От кулата можеше да види хълмовете, където се бе разиграло всичко.

— Добре, Диниц. Веднага ги разпитай и ми се обади. — Шефът на Шин Бет отново седна на стола си. Разбираше, че нещастните палестински селяни знаят по-малко и от него кой стои зад този жалък опит. Бяха открили минохвъргачките преди десет години и ги бяха оставили там, за да видят кой ще дойде да ги използва. Детонаторите на мините бяха свалени, разбира се. През последната седмица беше наредил да наблюдават мястото по-внимателно от обикновено. А и по-рано същия ден някой бе предупредил един от агентите му.

Заговорът беше невероятно несръчен и безразсъден и Мазар не вярваше, че целта му е била да успее. Очевидно искаха да отвлекат вниманието от нещо. След осуетяването на „големия“ терористичен удар всички би трябвало да се отпуснат. Ала той не виждаше нещата така. Ако опитът наистина целеше да ги заблуди, това означаваше само, че има друг, все още неразкрит заговор за саботиране на мирната мисия. Но не знаеше какъв. Мазар сви рамене.

Авиодиспечерът вдигна поглед от радиостанцията си.

— Конкордите са готови за полет.

Хаим кимна.

— Дайте им разрешение и да се махат оттук.

 

 

Екипажът на първия конкорд завърши проверката си. Самолетът се насочи към началото на четири хиляди метровата писта. Радиостанцията изщрака.

— Имате разрешение за излитане, първи и втори. През интервал от две минути. Лек полет.

— Прието. — Авидар натисна дроселите напред и самолетът се понесе по пистата.

 

 

Давид Бекер седеше от лявата страна в пилотската кабина и гледаше през предното стъкло. Първият конкорд плавно се издигна от земята. Той се обърна към Хес.

— Засечи две минути, Мойсей.

Вторият пилот кимна и сведе очи към часовника си.

Зад пулта на бордовия инженер беше Питър Кан. Светлинните индикатори и стрелките на датчиците бяха стабилни.

— Всички системи са в изправност — съобщи той на Бекер.

— Ясно.

— Една минута.

Пътниците и стюардите отзад тихо разговаряха. Според списъка на борда се намираха десетима делегати, придружавани от двайсет и пет членен помощен персонал. Обслужваха ги двама стюарди и две стюардеси, плюс Лайбер. Те седяха точно зад пилотската кабина. Сред пасажерите бяха пръснати шестима души от охраната на „Ел Ал“, командвани от Яков Хауснер. Том Ричардсън си бе намерил място до Джон Маклуър и говореше нещо на мълчаливия агент от ЦРУ. Генерал Добкин преглеждаше информацията, която щеше да представи на шефовете на Пентагона. Исак Бург седеше сам, четеше вестник и смучеше незапалената си лула. Рави Левин водеше религиозен спор с един от делегатите. Пълният списък, заедно с екипажа и стюардите, наброяваше петдесет и пет души. Извънредният багаж доближаваше конкорда до максималната тежест за излитане, особено при тази температура на въздуха.

Мириам Бернщайн зад Абдел Джабари, който седеше до Ибрахим Ариф, другият арабски делегат на борда на втория конкорд. Младият служител от охраната Моше Каплан нервно наблюдаваше двете черно-бели кефии от отсрещната страна на пътеката.

Пространството бе тясно, с по две седалки от двете страни. Таванът беше малко по-висок от 180 сантиметра. Но французите имаха усет за такива неща и бяха конструирали вътрешността така, че да изглежда луксозна. А и тези самолети не бяха предвидени за полети над три часа и половина.

На стената беше монтиран голям махометър, който позволяваше на пътниците да виждат скоростта. Червените неонови цифри показваха 0.00.

В пилотската кабина Хес вдигна поглед от часовника си.

— Да вървим.

Бекер освободи спирачките и натисна дроселите напред. Самолетът потегли и постепенно набра скорост по дългата писта.

— Шейсет възела — съобщи Хес.

— Всичко е наред — без да откъсва очи от пулта си, извика Кан.

— Сто възела — каза копилотът.

Вече бяха изминали половината от пистата. От черния асфалт се издигаха горещи вълни, които създаваха илюзията, че останалата част е по-къса. С все по-голяма скорост се образуваха и изчезваха миражни локви вода. Бекер премигна. „Съсредоточи се върху уредите. Не вярвай на очите си.“ Но продължи да гледа навън. Трептенето на въздуха го хипнотизираше и изкривяваше пистата. Усети, че по челото му бликват капки пот. Надяваше се Хес да не забележи. Той извърна очи от предното стъкло и ги сведе към пулта. Стрелките на датчиците за скоростта бързо се движеха. Той леко побутна дросела напред и още по-здраво стисна с лявата си ръка руля. Седалищните му мускули неволно се напрегнаха и Бекер леко се надигна от седалката. „Нагоре, нагоре, по дяволите!“

— Сто шейсет и пет възела — съобщи копилотът. Вече трябваше да излетят, каквото и да показваха уредите.

Давид натисна контролния лост още по-силно. Крилете на конкорда се надигнаха и се врязаха във въздуха под по-остър ъгъл. Наближаваха края на пистата със 75 метра в секунда и за миг Бекер усети, че изпуска нервите си. Връхлетяха го всички стари демони на съмнението, които го бяха измъчвали още от първия му полет. „Защо не излиташ? Има нещо, Бекер, и никой няма смелостта да го признае. Защо онзи индикатор там мига? Кой е построил този самолет? Защо мислиш, че изобщо е в състояние да излети? Бекер! Спри! Спри! Ще умреш, Бекер! Спри!“ Мускулите на шията му се стегнаха, ръцете и коленете му затрепериха.

— Двеста и двайсет възела — каза Хес и на Давид му се стори, че долавя в гласа му тревога.

Когато гумите се откъснаха от пистата, Бекер отпусна руля и погледна към пулта. Скоростта и височината се увеличаваха. Той се усмихна и се прокашля.

— Готово. — Силата и спокойствието на гласа му като че ли прогониха злите духове от кабината. Но той чу прощалното им обещание: „Следващия път ще те убием, Бекер“. Изчака да се включи поредица от светлинни индикатори и нареди: — Проверка след излитане. — После леко наклони самолета, за да последва пътя на първия конкорд. — И когато имаш възможност, Питър, позвъни отзад да донесат кафе. — Той се облегна и мускулите му се отпуснаха. Щяха да кацнат на „Орли“, после в Ню Йорк. След двайсет и четири часа щеше да се върне в Лод. И незабавно щеше да подаде оставка. Отдавна знаеше, че е време да го направи. При всяко следващо излитане и кацане сфинктерът му се свиваше, дори и най-малката въздушна дупка караше слабините му да се стягат, всяка буря го обливаше в пот. Но това се бе случвало и с по-добри пилоти от него. Просто трябваше да се примири: „Отказвам се“.

— От какво се отказваш? — попита Хес.

Бекер завъртя глава към него.

— Моля?

— От какво се отказваш? — повтори Хес.

— Отказвам се от… — кафето. Не искам кафе.

Мойсей вдигна поглед от пулта си и срещна очите му. И двамата знаеха истината.

— Само две кафета, Питър — обърна се той към Кан.

Бекер избърса лицето и дланите си. Вече можеше да го направи открито. Хес имаше право да знае. Той запали цигара и дълбоко вдиша дима.