Нелсън Демил
При реките на Вавилон (15)

14.

Министър-председателят на Израел без предупреждение влезе в оперативния център на цитаделата. Персоналът на военновъздушните сили си позволи само бегло да погледне към него и се върна към работата си.

Телефоните, телетипите и електронната техника вдигаха невероятен шум — по-силен, отколкото след избухването на Войната на Йом Кипур през 1973 година, помисли си премиерът.

Той автоматично потърси с очи генерал Талман. После си спомни и тръгна към заместника му генерал Мордекай Хур. Спътниците му се пръснаха из залата, за да получат информация и да предадат съответните заповеди.

Министър-председателят се приближи до генерала.

— Има ли оцелели от първия конкорд? — Хур беше копие на бившия си началник: получил образованието си във Великобритания, сдържан, коректен и винаги спретнат. За премиера не можеше да се каже нито едно от тези неща, но двамата с Талман се бяха разбирали добре и той се надяваше, че ще запази същите отношения с Хур.

Военният едва доловимо поклати глава.

— Не, господин премиер. Но събрахме около половината трупове. — Той замълча за миг. — Не е възможно да има оцелели, знаете го.

— Да. — Политикът погледна към електронните дисплеи. — Къде е вторият самолет, Моти?

Обръщението смути Хур.

— Не зная. И всяка следваща минута увеличава района, в който биха могли да се намират, ако са презаредили и продължават да летят. Вече почти изчерпахме възможностите си. Министър-председателят кимна.

— Ами онази американска сателитна снимка от Судан?

Хур взе лист хартия от дълъг плот.

— Получихме доклад от нашия местен агент. Обектът от снимката се оказаха листове алуминиева ламарина. Приблизително с големината и формата на конкорд.

— За заблуда или случайност?

— Мненията по този въпрос са различни. Според мен е хитра измама. Някои смятат, че е съвпадение. Но имахме още три-четири такива снимки, които трябваше да проверим. Ако не успеем да пратим сигурен агент на място, ще се наложи да направим спектрален анализ. Освен това от различни източници получихме съобщения, които най-вероятно са за отвличане на вниманието.

— Операцията е била отлично планирана. Но за това е нужен вътрешен човек, нали?

— Това не е в моята област, господин премиер. Попитайте Шин Бет.

Министър-председателят бе разпитвал Мазар повече от час, но вътрешното разузнаване беше също толкова изненадано от събитията, колкото и всички останали. За разлика от десетки други обаче, Мазар не бе подал оставка. Премиерът не можеше да не изпита уважение към човек, чиито думи всъщност означаваха: „Майната ти, моята оставка няма да реши проблема“. Но знаеше, че накрая шефът на Шин Бет ще го направи.

Един от сътрудниците му донесе телефон.

— Генералният секретар на Обединените нации, господин премиер.

Министър-председателят взе слушалката.

— Да? — Той изслуша информацията за положението, за която беше помолил по-рано. Генералният секретар говореше предпазливо. Арабските делегати все още били в Ню Йорк. Никой не бил отзован. Всички се страхували, че Израел може да реагира по начин, който да постави арабите в затруднена ситуация. Премиерът не му отговори нищо конкретно, а погледна часовниците на стената. В Ню Йорк бе полунощ. Гласът на генералния секретар звучеше уморено. — Благодаря ви. Можете ли да ме свържете с офиса на израелската мисия? Благодаря.

Разговаря с постоянния си посланик в ООН, после с персонала на мирната мисия, който от месеци се занимаваше с подготовката на конференцията. Мнозина бяха приятели и роднини на делегатите. Настроението им представляваше смесица от гняв, отчаяние и оптимизъм. Министър-председателят чуваше гласа си да отеква по колоните в офисите на мисията. Той се обърна към всички:

— Вие подготвихте плодородна почва за мира. — По произход бе земеделец и обичаше такива метафори. — Въпреки всичко ще засеем неговите семена. Поддържайте почвата. Но ако се наложи да посипем земята със сол… — Премиерът замълча за миг. Връзката не беше секретна: подслушваха го най-малко ФБР и ЦРУ, ала той искаше да го чуят — … ще го сторим и ще я оставим на угар за десетина години.

Той затвори и после се обърна към генерал Хур.

— След няколко минути в американското външно министерство ще чуят записа на този разговор и ще ни се обадят. Хайде да пием по кафе.

Двамата отидоха при кафемашината и си наляха по чаша. Върху една от масите бяха натрупани чужди и израелски вестници с една и съща стара снимка на първа страница: „Конкорд“ с обозначенията на „Ел Ал“. Бяха я разпространили преди повече от година по случай първия полет на новия самолет. Всички заглавия съобщаваха новината за трагедията по различен начин и на различни езици. Министър-председателят набързо прегледа няколко вестника.

— Понякога ми се струва, че сме сами на тази голяма планета. Друг път си мисля, че хората все пак се вълнуват за нас.

Генералът сведе очи към чашата си. По-скоро усещаше, отколкото виждаше зачервените очи, подпухналата кожа, малко разрошената коса. Преди се беше съмнявал, че има смисъл от мирна конференция. Ала сега откриваше колко много хора са вярвали в нея и изпитваше угризения, че се е надявал нещо — нещо безобидно, разбира се — да доведе до отлагането й. Той погледна премиера.

— Целият ми опит на военен показва, че хората си спомнят за мира в последния момент. Дотогава често събитията са необратими.

— И настъпил ли е вече този момент, генерале?

— Не зная. Тъкмо това е проблемът — винаги разбираш след като е станало късно.

Друг сътрудник отново донесе на премиера телефон. — От Вашингтон. Външното министерство.

Министър-председателят погледна генерала, после вдигна слушалката.

— Да, господин министър. Как е онази ваша ферма във Вирджиния? Да, зная, откакто предците ви са се заселили там, почвата в крайбрежния район е станала доста солена. Времената се менят. Океанът е безпощаден. И ние имаме същите проблеми. Морето има толкова място да си вилнее и въпреки това постоянно се стреми към сушата. — В продължение на няколко минути двамата поговориха със заобикалки, после премиерът затвори и се обърна към Хур. — Славата ни, че реагираме прекалено агресивно към тероризма, не ни е навредила, генерале. Всички искат да се убедят, че все още сме в настроение за преговори.

Военният забрави за професионализма си и попита:

— А ние в настроение ли сме?

Министър-председателят след дълго мълчание отвърна:

— Не зная. Не можем да върнем назад случилото се с първия конкорд. Но мисля, че настроението на хората много ще зависи от съдбата на втория. Защо похитителите му не се свързват с нас, генерале?

— Нямам представа.

Премиерът кимна.

— Възможно е да не…

— Да?

— Няма значение. Прочетохте ли доклада, който получихме от „Ероспасиал“?

— Да. Класически пример на измиване на ръце. С нищо няма да ни помогнат.

— Палестинците, които се опитаха да стрелят с онези минохвъргачки, изглежда, не знаят нищо.

— Щях да се изненадам, ако знаеха.

— Не забравяме ли нещо, Моти?

Хур поклати глава.

— Не. Поне така мисля. Правим всичко възможно. Свързахме се с други военновъздушни оперативни центрове от Техеран до Мадрид и те ни съдействат. Сега всичко зависи от разузнаването.

— Възможно е господин Ахмед Риш да ни се обади и да ни информира какво става.

— Предпочитам сами да открием.

— Продължавайте така, Моти. По-късно пак ще се видим.

— Да, господин премиер. Къде мога да ви намеря, ако изскочи нещо?

Премиерът се замисли. Тел Авив притежаваше далеч по-съвременни комуникационни и транспортни възможности. Освен това там беше по-безопасно. Според проучване на военното министерство по време на криза центърът на всички операции трябваше да се разположи именно там. И все пак столицата бе Йерусалим — не само политическата столица, но и сърцето и душата на Израел. Този град представляваше концепция, състояние на ума, духовна и вечна цялост. Даже да беше само развалини и солена земя, както го бяха оставили римляните, той пак щеше да е Йерусалим.

— В Йерусалим. Отивам в Йерусалим.

Хур кимна и си позволи да се усмихне.

Министър-председателят си тръгна.

 

 

Теди Ласков стоеше сам на асфалта във военната част на летището. Измамна зора осветяваше небето на изток и очертаваше силуета на Самарските хълмове над равнината Шарон. Той дълго се взира нагоре, докато сиянието не избледня и не се спусна пълен мрак.

Ласков се обърна и погледна към дванайсетте изтребителя F-14. Те стояха неподвижно като часови, охраняващи границите на цивилизацията и човечеството. Хората ги наричаха „бойни“, ала те спокойно можеха да се смятат за самолети на мира. Щяха да му липсват. Мирисът на тяхната кожа, на хидравликата им. Кафето в служебните помещения, пращенето на радиостанциите. И най-много щяха да му липсват мъжете и жените, които превръщаха Хел Авир в нещо повече от купчина скъп метал. От първия му самолет в Русия до последния в Израел или от клин до клин, както казваха пилотите, бяха изтекли четирийсет години. Прекалено много време.

Теди закрачи към очакващия го джип. Докато се качваше, си позволи да отправи прощален поглед към изтребителите.

Шофьорът включи фаровете и потегли по пистата към пътя.

Ласков си свали фуражката и я остави в скута си. Нощният вятър брулеше посивялата му коса. Той се отпусна назад и се замисли за Мириам. За няколко минути бе държал съдбата й в своите ръце. Всъщност, докато пилотираше самолета, беше държал в ръцете си съдбата на цялата нация. Сега не му оставаше нищо друго, освен фуражката. Колебаеше се дали да напусне. Трябваше да го стори, но изпитваше някаква празнота. И без това се чувстваше самотен, а без Мириам щеше да е още по-зле.

Шофьорът хвърли поглед към него.

Ласков завъртя глава и се насили да се усмихне.

Младежът се прокашля.

— У дома ли, господин генерал?

— Да. У дома.