Нелсън Демил
При реките на Вавилон (25)

24.

Теди Ласков погледна снимката на Риш и въздъхна:

— Кажи ми нещо, Ахмед.

Ицхак Талман отпи от виното си и прелисти своето копие от досието на терориста.

— Защо още не се е свързал с нас? Какво иска?

В „Майкълс“ беше шумно и оживено. Почти всички разговори бяха свързани с мирната мисия. Посетителите бяха познали двамата бивши генерали от Хел Авир, ала никой не ги наблюдаваше и не ги караше да се чувстват неловко.

Ласков надигна водката си.

— Не вярвам, че са в ръцете му. Ако бяха пленници, вече щеше да е поставил условията си.

— Ако не са пленници, значи са мъртви, Теди.

Ласков се наведе над масата и разплиска водка от чашата си.

— Живи са! Убеден съм. Чувствам го.

— Тогава къде са пленени?

— Във Вавилон. — Той се изненада също толкова, колкото и Талман. Навярно го бе казал, защото използваха еврейската дума „шрим“, която означаваше „взет в плен“, вместо израз като „взет за заложник“. Асоциацията беше неизбежна. Може да му бе помогнала водката. Или се касаеше за нещо повече от комбинация от асоциация и алкохол. — Вавилон — повтори Теди. — Вавилон. — После се изправи и прекатури стола си. — Вавилон! — Хората наоколо погледнаха към него. Талман го хвана за ръката, но Ласков се отскубна, бързо прибра папката в куфарчето си и се втурна на улицата. Другият мъж хвърли няколко банкноти на масата, последва го и едва успя да скочи в таксито, което вече потегляше.

— В Йерусалим! — извика Теди на шофьора.

Талман затвори вратата. Автомобилът пресече площада на черквата „Св. Георги“ и зави по пътя за Йерусалим.

— Вавилон — отново каза Ласков, този път по-тихо.

Шофьорът хвърли поглед през рамо, после продължи да наблюдава лицата на пътниците в огледалото.

— Вавилон — не особено убедено рече Талман. — Да. Възможно е. Вавилон.

 

 

— Вавилон — загледан в досието на Риш, каза Яков Хауснер. — Въпреки цялата си опустошеност, Вавилон не е толкова ужасна гледка, колкото опустошеният човешки ум. — Беше го прочел някъде. Той бе намерил рациона на Кан от вино и сега вдигна пълната до половина бутилка от пода. — Много подходяща мисъл. — Хауснер отпи, но не успя да преглътне виното и го изплю. — Ако някога се върна в Хайфа, ще посветя неизчерпаемата си енергия и многобройните си дарби на производството на качествено вино.

Бекер не остана впечатлен нито от ерудицията му, нито от плановете му за бъдещето.

— Най-много ме дразни това, че трябва да чакаме тук този безумец. Че не ние взимаме решенията.

— А навярно би трябвало — отвърна Яков. — Може би е време ние да преминем в нападение.

Бург долови някаква опасност.

— Какво означава това?

Хауснер се протегна на седалката.

— Сигурно вече са се върнали в лагера си при Портата на Ищар. Ако имат намерение да ни атакуват след като залезе луната, първо ще се съберат на известно разстояние от основата на хълма. Изисква го военната тактика. Най-характерната особеност там е градската стена. Можем да им устроим засада. Десетина-петнайсет души би трябвало да са достатъчни.

Бург поклати глава.

— За Бога, Хауснер, да не се смяташ за генерал? Единственото, което можем да направим, е да отблъскваме атаките им. Ако засадата не успее, после ще имаме петнайсет души и толкова оръжия по-малко.

— В такъв случай групата би могла да ги нападне в тил — отвърна Яков. — Или да атакува лагера им, да очисти ранените и санитарите, да разбие комуникационната им техника, да изгори припасите им и навярно даже да спаси Дебора Гидеон.

Бург го зяпна над димящата си лула.

— За кого се мислиш, Хауснер? За Атила? Да очистят ранените… да изгорят припасите им… да не си се побъркал? Не стой много на лунна светлина.

— Той си е побъркан още откакто съм в „Ел Ал“ — каза Бекер. Не се шегуваше.

— Трябва да направим нещо — настоя Хауснер. — Най-малко да пратим група до реката за вода.

Бург отново поклати глава.

— Ако там е останал дори само един ашбал, никой няма да оцелее. Онзи склон, стената де, си е чисто самоубийство. Можем да намерим достатъчно доброволци, сигурен съм, но наистина трябва да възразя срещу пращането на хора извън охраняемата зона. Опасявам се, че това включва и наблюдателни постове. — Вече се чувстваше по-уверен в ръководните си способности. Освен това в известен смисъл Хауснер го бе изоставил и той смяташе, че сега позициите му са по-стабилни. Хората го бяха видели на хълма като командир и това му доставяше удоволствие. Вече не се задоволяваше с неутрално поведение. Можеше да си премери силите с Яков. Поне щеше да го накара да го изслуша. — Плътна отбрана. Никакви излизания извън района. Ще трябва да издържим с наличните водни запаси. Никакви наблюдателни постове. Ще се свием като костенурка в корубата си и ще държим фронта, докато някой ни открие.

Хауснер се изправи и продължително го изгледа.

— Знаеш ли, мислех си, че превръщането на нашите пацифисти в убийци е чудо. Сега разбирам, че се е случило нещо още по-невероятно. От невидим потаен разузнавач Исак Бург се е преобразил в съвсем материален човек. От плът и кръв. И дори има собствено мнение. Фелдмаршал фон Бург. Значи ти е харесало, а? Приятно е да си цар на хълма, господар на съдбата си, и да държиш в ръцете си всички други съдби. Ако тази нощ беше допуснал грешка, нямаше да си по-мъртъв от мен, ако аз бях допуснал грешка. Но ако победиш… това е въпросът, Исак. Ако победиш, ще триумфираш през арката в Яфа като римски император.

Бург също стана.

— Глупости. Просто смятам, че имаш нужда от съвет. Боже мой, Хауснер, не искаш ли да ти помогнем?

Бекер наведе глава над бордовия си дневник.

— Единствената помощ, която мога да приема — отвърна Яков, — е от компетентен военен. От Добкин. Не от теб. — Той сниши глас. — Харесвам те, Исак, но недей да заставаш на пътя ми.

— Вече съм застанал, независимо дали ти харесва. Трябва да участвам във взимането на решения. — Лулата леко подскочи в устата му.

Хауснер разбираше, че Бург говори сериозно и неочаквано се засмя.

— Копеле такова! Добре, щом толкова много искаш, печелиш. Добре дошъл на върха на пирамидата. Ако скоча от нея, пак ще останеш сам. — Яков излезе от кабината, като продължаваше да се смее. После извика от крилото:

— Копеле нещастно!

 

 

Бениамин Добкин отвори очи и видя лицата на шест-седем араби, които се бяха навели над него. Един от тях го разтърси за рамото. Говореха му на завален арабски. Защо араби говореха на завален арабски?

Беше пълзял по речния бряг, припадна, после се свести и продължи да пълзи. Нямаше представа преди колко време е напуснал хълма. Луната се издигаше високо в небето. Беше студено. Той бавно пъхна ръка в джоба си и потърси дигиталина. Нямаше го.

Един от арабите разклати найлоновата торбичка с хапчетата пред лицето му. Генералът се пресегна към нея, но мъжът я отдръпна и попита на арабски:

— Лекарство? Трябва ти?

— Да — потвърди Добкин. — Лекарство. Трябва.

Арабите зашепнаха помежду си. Друг се наведе над него и доближи нещо към очите му.

— Пазузу. Зло.

Под лунните лъчи животинската усмивка на демона изглеждаше влажна и мерзка. Бен предполагаше, че присъствието на фигурката няма да му спечели благоразположението на тези араби. Той каза арабската дума за археолог, ала те като че ли не го слушаха. Мъжът хвърли статуетката на земята и се извърна.

Те заговориха помежду си. Добкин постепенно осъзна, че странният им арабски е примесен с думи на иврит.

Бен пъхна ръка в ризата си и потърси звездата. Все още бе там. Той я извади навън. Металът заблестя под студената синя светлина.

— Шема Исраел Адонаи Елоейну Адонаи ехад^[1].

Все едно че се беше спуснал от небето със скафандър. И в известен смисъл наистина бе така. Мъжете внезапно замълчаха и го зяпнаха с разширени очи.

Добкин бавно заговори на иврит, като използваше предимно думи от Светото писание.

— Аз съм Бениамин Добкин, алуф — староеврейската дума за пълководец, — алуф на израилтяните. Дойдох с… — Нямаше да разберат тази ивритска конструкция, затова каза арабската дума за „самолет“. — Нуждая се от помощ. Евреите на хълма — във Вавилон — се нуждаят от вашата помощ. Ще ни помогнете ли?

Най-старият коленичи до него. Истински вавилонски евреин — тъмнокож, белобрад, тъмноок, облечен в широка роба, малко по-различна от арабските.

— Разбира се, че ще помогнем на израилтянския алуф. Ние сме от един род — прибави той.

— Да — отвърна Добкин. — Не сте забравили Йерусалим.

 

 

Хауснер безкрайно обхождаше охраняемата зона. Сам. Чувстваше се уморен, жаден, гладен. Разкъсаното му от куршума ухо гореше. От виното му се виеше свят и му се гадеше.

Той вдигна очи към звездите, после погледна надолу към осветения от луната пейзаж. В тези синкавобели простори имаше нещо непреодолимо. Беше му писнало от хълма, от огромния безполезен конкорд, чиято разбита опашка постоянно му напомняше за неговата трагична грешка. Бе му писнало от другите, от тяхната миризма и близост. Страдаше от нещо, типично за хора, затворени в крепост — клаустрофобия, примесена с отвращение към всички наоколо. И все пак бяха изтекли само двайсет и четири часа. Струваше му се, че е тук от цяла вечност. Физически върхът на могилата беше достатъчно просторен. Хората го правеха тесен. Очите им го следваха, където и да идеше.

Хауснер заобиколи откъм западната страна, вгледа се в безкрайните заливни тераси и вдигна ръце към небето.

— Господи, искам да си ида у дома! Уморих се и искам да си ида у дома! — Спомни си вечния въпрос. — Защо аз, Господи? — И сардоничния отговор: — Защо не? — Засмя се и извика: — Да, защо не? Можеш да си играеш с Яков Хауснер също като с всеки друг! Благодаря, Господи! Няма да го забравя!

Отново се засмя, после избухна в тихи ридания и се отпусна на топлата земя. През сълзите си видя куполите и кулите на Йерусалим, окъпани в златистото сияние на залеза. Стоеше на височините над града и край него млади пастири прибираха овце в кошарите. Едновременно беше Песах^[2] и Великден и улиците гъмжаха от народ. После внезапно се озова на терасата на бащиния си дом в Хайфа и гледаше към синия залив. Сега бе есен — сукот^[3] — и масите в богато украсената къща бяха отрупани с храна. Той беше младеж и се готвеше да замине на война, да постъпи в британското разузнаване. Животът бе прекрасен. Винаги беше смятал така. Войната му се струваше забавна. Много момичета. Нито едно от тях не приличаше на Мириам, спомни си Яков. Мириам. По онова време тя трябваше да е била дете. Докато нацистите бяха разкарвали Мириам и семейството й голи, той бе седял в бащиния си дом в Хайфа… и четеше немските философи. Или си играеше на война между отпуските. Не беше виновен той, разбира се. Но фактът си оставаше. Всяка жертва има съпруга, съпруг, син, дъщеря, приятел или любим, който оцелява.

Но защо изпитваше угризения? Всеки получаваше своя дял страдание. За него този миг настъпваше много по-късно, ала тотално го опустошаваше — позор, унижение, физически мъки, нещастна любов и… смърт. Смърт. Кога и как? Защо не сега? Той погледна надолу към широкия Ефрат и се изправи. Защо просто не прекрачеше хребета? Ала искаше да си иде у дома. Искаше да отведе Мириам в бащиния си дом, да я покани на вечеря на Песах и да й поднесе храна — цялата храна, която й бе липсвала в детството. Искаше да й обясни, че всъщност и неговият живот по време на войната не е бил приятен. Семейството на майка му беше избито. Дали Мириам го знаеше? Копнееше за това — да я покани на вечеря, да измисли някакво минало страдание, за да го приеме като жертва, и после да й каже, че мъките са свършили.

Той избърса очите и лицето си. Зачуди се до каква степен неочакваната му сантименталност се дължи на алкохола, на Мириам Бернщайн и на изтощението от битката. Във всеки случай не вярваше, че някога отново ще отиде в Хайфа на Песах. А ако по някакво чудо това все пак се сбъднеше, нямаше да е с Мириам Бернщайн.

Вятърът се усили и вдигна във въздуха прах и пясък. Хауснер го чуваше да свири из неподвижния самолет. Чуваше го да стене, сякаш дразнеше страдащите мъже и жени в овчарската колиба. Ако Господ имаше глас, това беше вятърът, помисли си Яков, и този глас казваше всичко, каквото искаш да чуеш.

Той се обърна на изток и ги видя да се приближават. Идваха от хълмовете и носеха още прах за Вавилон. Под синьо-бялата луна се вихреха огромни въртопи, следвани от прашни облаци, които замъгляваха планините. Хауснер се завъртя. Ефрат се вълнуваше. Чуваше плискането му в бреговете. Тъмните вирове по заливните тераси се надигаха и спускаха. Чакалите утихнаха, птиците се вдигаха на многобройни ята. Водните лилии бяха залети, жабите се смълчаха и се скриха в дупките си. Стадо глигани шумно се събираше на отсрещния бряг. Хауснер потръпна.

Пак вдигна очи към небето и се зачуди дали вятърът ще надигне достатъчно прах, за да затъмни пълната луна.