Нелсън Демил
При реките на Вавилон (21)

20.

Хауснер бавно се спусна по рампата. Бург го чакаше. Яков въздъхна.

— Е, сега какво?

— Чувствам се като твой адютант.

— Да. И мой разузнавач. Добкин ми е заместник. Лайбер е интендант. Всеки изпълнява някаква функция или поне през следващите няколко часа ще му се наложи.

— Даже Мириам Бернщайн ли? — осмели се да попита Бург.

Хауснер го изгледа.

— Да. И тя има своята роля. Кара ни да сме честни. Напомня ни, че сме цивилизовани.

— Предпочитам да не ми го напомня по такъв начин. Както и да е, тя е само аматьор във внушаването на угризения. Професионалистът иска да размени няколко думи с теб.

— Равинът ли?

— Равинът. После, струва ми се, трябва да поговориш с Маклуър и Ричардсън. Като твой разузнавач, смятам, че тук има нещо, което не е съвсем кашер.

— Какво например?

— Не съм сигурен. Така или иначе, като твой адютант, смятам, че няма да е зле малко да им повдигнеш духа. Те са единствените чужденци сред нас. Ако бях на тяхно място, отдавна щях да се чупя.

— Маклуър е твърд като скала. Ричардсън е малко податлив. Ще поприказвам с тях. Нещо друго?

— Поне аз не се сещам, освен ако не искаш да поставиш на гласуване условията на Риш. Става късно.

Хауснер се усмихна.

— Ще гласуваме утре сутрин.

Бург кимна.

— Да. Трябва добре да го обмислим през нощта.

— Къде е Добкин?

— За последен път го видях да изнася лекция по строеж на бруствери, окопи и преградни съоръжения.

— Лекцията за напреднали ли беше?

— Така ми се струва. Довечера ще е последният изпит.

Хауснер кимна.

— Кажи му, че до довечера искам също да изнесе лекция по боравене с оръжие. Нужни са ни колкото може повече подготвени хора. Ако някой падне, всеки друг трябва да е в състояние да го смени.

— Добре. Ако ти потрябвам, ще съм в овчарската колиба. Обещах на двете стюардеси да им помогна за няколко часа.

— Погрижи се да получат всичко, от каквото се нуждаят.

— Разбира се.

 

 

Хауснер завари рави Левин да разговаря с Бекер. Пилотът копаеше гроб на малко възвишение, което гледаше към Ефрат.

Равинът го видя, каза нещо на Бекер и се приближи до него.

— Яков Хауснер, Вавилонският лъв. Видя ли своя съименник, когато ходи при Портата на Ищар?

— С какво мога да ви помогна, рави?

— Можеш да ми кажеш точно какви условия ти е предложил Риш.

— Какво значение има? Няма да ги приемем.

— Ние с теб, да, както и повечето хора тук. Но има някои, които са готови да се съгласят. Законът ни учи, че в такива ситуации всеки сам трябва да решава съдбата си.

— Не си спомням в Библията или Талмуда да пише такова нещо. Струва ми се, че сам измисляте тези закони според нуждите си.

Рави Левин се засмя.

— Трудно е да те заблуди човек, Яков Хауснер. Но ще ти кажа какво пише в Закона. Пише, че самоубийството е грях.

— И какво от това?

— Какво от това ли? Би трябвало да си добре информиран. Тук има най-малко шест млади преводачи и секретарки, две момичета и четири момчета, струва ми се, които членуват в дясното крило на Отбранителната лига „Масада“.

— И?

— И те проповядват да приложим решението от Масада, ако не устоим. Няма да го допусна, ти също, предполагам. — Той остро го изгледа.

Хауснер избърса потта от тила си. Вятърът вдигаше прашни въртопи по върха на могилата. От отсрещната страна на Ефрат се простираха безкрайните мочурища. Някога там бяха расли дървета и селяните бяха обработвали ниви, но Вавилон трябваше да се е виждал от керваните, идващи от Западната пустиня по древния път от Дамаск. По който бяха довели в плен евреите. През убийствените пустини на Сирия. Те трябва да бяха видели в далечината богатите наносни равнини по съвсем различен начин, а не както ги бе зърнал той от пилотската кабина на конкорда. Навярно им се бяха сторили примамливи, макар да бяха знаели, че това място ще е техен затвор. А вавилонците бяха стояли по нивите и градските стени, за да наблюдават приближаването на своята огромна армия, водеща окованите във вериги израилтяни, с каруци, пълни със сребро и злато от плячкосването на Йерусалим.

— Е?

Хауснер го погледна.

— Пленът… лагерите… погромите… — бавно и тихо заговори той. — Когато съпротивата стане невъзможна… физически невъзможна… тогава просто… просто слагаш край, по дяволите. Не се подлагаш на унижения, изнасилвания и сеч. Слагаш край на живота си преди…

— Господ решава кой да умре и кой да живее! Не човекът. Не Яков Хауснер. Няма да го позволя! Нямаме морално право сами да слагаме край на живота си. И ще ти кажа още нещо за Масада. Постъпката на защитниците й е била невероятно смела, но и там не всички са искали да се самоубият. Някои са били убити от собствените си сънародници преди масовото самоубийство. А това е убийство. И мисля, че ако вземат връх онези буйни глави, тъкмо това ще се случи и тук. Що за младежи възпитаваме, по дяволите? Никога не съм виждал такова безразсъдство.

Хауснер отново си спомни за Авидар. После за Бернщайн. Трябваше да се постигне компромис между двете философии.

— Накрая, ако положението стане безнадеждно, онези, които искат да бъдат взети в плен, ще намерят начин да се предадат. Който е готов да се бие докрай, ще го стори. Който се реши да отнеме живота си, ще се самоубие. Има ли нещо друго, рави?

Хаим Левин го изгледа със смесица от мъка и отвращение.

— Премъдростта на Яков Соломон Хауснер. Ето ти още малко необичайна мъдрост. Ако онези две жени бяха приели блъфа и се бяха съгласили бебето да бъде разполовено, цар Соломон щеше да се озове в положението на убиец, а не на уважаван съдия. В това ще се превърнеш и ти — в убиец. Не приемам компромиса ти. — Равинът размаха ръце и повиши глас. — Настоявам да позволиш на онези, които искат да се предадат, да го сторят още сега и да забраниш самоубийствата!

Хауснер забеляза, че Левин стиска нещо, и се втренчи в предмета, който се движеше във въздуха. Равинът продължаваше да вика, но Яков вече не го слушаше. Той внезапно постави длан върху рамото му и тихо заговори:

— Не зная. — Хауснер сведе глава. — Просто не зная, рави. Всичко това ми омръзна. Струва ми се, че вече нямам желание да командвам. Аз…

Левин леко стисна ръката му.

— Съжалявам. Виж, хайде засега да оставим този въпрос. Изглеждаш много уморен. Давам ти дума, че известно време няма да настоявам за решение. По-късно, когато се почувстваш по-добре.

Хауснер бързо възвърна самообладание и отдръпна дланта си.

— Добре. Тогава повече не искам да слушам за това. — Той отново погледна предмета в ръката му. — Какво е това, по дяволите?

— Кое? А, това ли? Мерзост. Противно ми е докосването до него. Идол. — Той го повдигна нагоре. — Бекер го откри в гроба.

Яков се приближи. Фигурата изобразяваше крилат демон, навярно керамичен, макар за миг да му се стори, че е нещо мумифицирано. Имаше тяло на мършав мъж с огромен фалос и отвратително лице.

— Предполагам, че това ще накара Добкин да подскочи от радост. Генералът досажда на всички с исканията си през почивките да пресяват останките. Дайте ми го.

Левин прехвърли идола в ръка така, че да го обърне с лицето нагоре.

— Това нещо е толкова светотатствено грозно, че не бива да се излага на светлината на Божия свят. То принадлежи на друго време. Би трябвало да остане в мрака. — Той силно стисна фигурката и кокалчетата на пръстите му побеляха.

Хауснер стоеше като хипнотизиран. Горещият вятър надигна праха около него и за миг замъгли всичко пред очите му.

— Не бъдете глупак! — надвика вихъра той. — В двайсети век не постъпваме така. Дайте ми го!

Рави Левин се усмихна и разтвори длан. Вятърът утихна и кафявият облак постепенно се спусна над земята. Той протегна идола на Хауснер.

— Ето. Това няма значение. Ако го бях счупил, Господ щеше да се присмее на суеверието ми. Дай го на генерал Добкин. Всичко хубаво.

 

 

Хауснер бързо закрачи по хребета, който гледаше към Ефрат. Разстоянието до реката беше стотина метра и Яков се зачуди как смята да се спусне Добкин, без да го видят, дори през нощта.

В основата на склона, някога подножието на цитаделата, растяха прашни ниски храсти, които приличаха на рицин. Имаше и тръстика, сред която навярно се криеха постовете на ашбалите.

Ефрат изглеждаше студен и примамлив. Докато вървеше на юг по границата на охраняемата зона, Хауснер облиза напуканите си устни. Хората спираха да копаят и вдигаха глави, за да го проследят с поглед. Той ускори ход.

Когато стигна до позицията на Маклуър и Ричардсън, забеляза, че двамата са издигнали сложно укрепление. Глинена стена заобикаляше висок до гърдите бруствер като миниатюрен замък. От тапицерия на седалки и изправени пружини бе направен малък навес. Усилващият се вятър го опъваше и заплашваше да го отвее.

— Прилича на Аламо.

Американците бяха покрити от глава до пети с мръсотия и пот. Синята униформена куртка на Ричардсън лежеше грижливо сгъната в ямата, отчасти завита в дамски панталон. Хауснер не се разгневи от факта, че военновъздушният аташе мисли за бъдещето. Трябваше да му отдаде дължимото. Той продължи, вече по-официално:

— Както навярно сте чули, предложиха ни условия за капитулация. Не можем да ги приемем. Вие обаче можете. При това не бива да се срамувате или да се боите. Риш ще ви задържи само докато се налага да запази това място в тайна. Каквото и да се случи, ще ви освободи. Абсолютно сигурен съм. Те не искат да настройват срещу себе си вашето правителство. Моля ви да напуснете този хълм. Така ще е най-добре за всички.

Маклуър седна на ръба на дупката и провеси вътре дългите си крака.

— Струва ми се, че съм полезен тук. Искам да кажа, че съм единственият човек с пистолет от западната страна на могилата. Снощи бях пръв тук и мисля, че попречих на ония типове да нападнат по този склон. Освен това внесох много подобрения в тоя имот. Ще остана.

Хауснер поклати глава.

— Не искам да оставате. И двамата. Това само усложнява нещата.

Известно време агентът гледа обувките си.

— Е, щом искате да знаете истината, и на мен не ми се ще да съм тук. Но и не желая да рискувам с оня Риш. Ако довечера му духнете под опашката, той бързо ще забрави неутралитета си и ще се опита да изтръгне от нас информация за слабите места на отбраната ви. Помислете за това.

Маклуър имаше право. Хауснер се обърна към Ричардсън.

— Полковник? — Военновъздушният аташе изглеждаше мрачен. Очевидно между двамата американци ставаше нещо.

Ричардсън се прокашля.

— Оставам. Но по дяволите, мисля, че бихте могли преди залез-слънце пак да се опитате да преговаряте.

— Ще имам предвид съвета ви, полковник. И ако някой от двама ви промени решението си… ще трябва да го обмисля в светлината на думите на господин Маклуър.

— Точно така — отвърна агентът. — И пратете насам малко от ония керосинови бомби, които правите. Довечера мога да хвърля една-две по храстите и тръстиката и да осветя целия бряг.

— Това ми харесва. След мръкване и преди да изгрее луната генерал Добкин напуска охраняемата зона. Ще тръгне от вашата позиция. Опитайте се да проследите на колко време сменят постовете. И изобщо му помогнете с каквото можете.

Маклуър не зададе никакви въпроси. Просто кимна.

 

 

Добкин стоеше до голяма черна топка, която стигаше до гърдите му.

Хауснер, който се приближи откъм позицията на американците, видя, че генералът я разглежда под върха на лявото крило.

— Откъде се взе това, по дяволите?

Военният вдигна глава.

— Паднало е от опашката по време на взрива. Лежеше на южния хребет. Лайбер го откри, докато търсеше провизии. Наредих да го донесат тук.

— Чудесно. Какво представлява?

Добкин го потупа.

— Кан казва, че било контейнер за азот под налягане.

Хауснер кимна. Газът изпълняваше хидравлични функции при аварийни ситуации, докато не свършеше.

— Можем ли да го използваме за нещо?

— Да, струва ми се. Това е енергия, която само чака да й намерим някаква работа.

— Пълен ли е?

— Според Кан, да. Има клапан, забеляза ли?

Яков почука по контейнера с кокалчетата на пръстите си.

— Съобщи на хората, че искам да помислят за какво да го използваме. Още един проблем, който да ангажира нашите кариеристчета. Бездейните умове са играчки на дявола… Което ми напомня… — Хауснер му подаде крилатия демон. — Какво е това?

Добкин внимателно го взе и дълго го разглежда.

— Това е Пазузу.

— Моля? — Яков се усмихна, но генералът съвсем сериозно изчовърка с нокът парче пръст от хиперболизирания пенис и продължи: — Демонът на вятъра. Носи болест и смърт.

— Хм… ценен ли е? — попита Хауснер.

Добкин вдигна очи.

— Не много. Фигурата е керамична и не е необичаен екземпляр, но е в добро състояние. Кой я откри?

— Бекер. Копаеше гроб за Хес.

Генералът почисти лицето на фигурката със слюнка.

— Всъщност не очаквах да намерим тук много неща. Това е бил върхът на цитаделата. Бойниците и стражевите кули. Странно, че е излязло от толкова плитка яма. — Той погледна към Хауснер. — Благодаря ти.

— Благодари на равина. Той преодоля ирационалното си желание да я счупи.

— Чудя се дали е било ирационално.

 

 

Останалата част от следобеда премина в изтощителен труд. Траншеите постепенно ставаха все по-дълги и по-дълбоки. На някои места се свързваха помежду си и всъщност целта беше да се организират в цялостна система — от северния до южния хребет. Отбранителните съоръжения по западния склон се състояха само от отделни окопи.

Преди залез Хауснер обяви почивка, за да могат да се погрижат за себе си. Мъжете трябваше да се избръснат. Очакваше спорове, но никой не възрази. След това разтвориха в същата вода кал и направиха маскировъчен „грим“ за лице.

Азотният контейнер се издигаше от кафявата пръст като монолит, черен и ням. Яков обеща половин литър вода на всеки, който измисли за какво да го използват.

Вятърът ставаше все по-силен и по-горещ. Прахът покриваше всичко. Хората с белодробни проблеми започваха да се задъхват.

Слънцето залезе в 18:16. Примирието свърши и съдбата им отново се намираше в собствените им ръце. Огненочервеният диск потъваше в тресавищата на запад. В небето, където нощта се срещаше с деня, изгряха първите звезди. Хоризонтът на изток вече чернееше като кадифе. Според древната еврейска концепция за измерване на времето денят почти изтичаше. Краят на шабат. Влиянието на равина малко щеше да спадне.

Хауснер се запъти към слабо охранявания западен склон. Откри малко дере, изолирано от всички останали, легна на земята и впери очи в променящото се небе. Както винаги в пустинята, въздухът бързо се охлаждаше и вятърът утихна. Яков гледаше, без да мига, чудните черни висини, осеяни с ярки звезди. Не беше виждал такова небе от детството си, когато всички дни бяха слънчеви, а нощите — звездни и вълшебни. Отдавна не бе лежал на открито под звездите.

Той се изтегна с наслада върху топлата пръст. Тъмната половина от небето се спускаше на запад и изтласкваше светлината. Всичко беше невероятно красиво. Нищо чудно, помисли си Хауснер, че пустинните народи по света винаги бяха фанатично верни на боговете си. Човек почти можеше да ги види и докосне в поразяващата игра на земните и небесните явления.

Откъм мочурищата завиха чакали. Воят им бързо се приближаваше и Яков предположи, че тичат към Ефрат. Преследваха някакво нещастно животинче, осмелило се да пие вода под прикритието на нощта. После се разнесоха ужасени писъци и звуци от битка. След това — тишина. Хауснер потръпна.

Странният сумрак на пустинята продължи само няколко минути след залеза. Последва мрак.

Луната щеше да изгрее след часове. Дали Риш щеше да атакува като чакалите през този период на тъмнина? Брин не бе забелязал ашбалите да се придвижват от района на Портата на Ищар и да заемат позиция за атака. Оставаха само постовете в подножието на хълма. Ала това не означаваше нищо. Дали Риш щеше да ги атакува през нощта? Всеки командир би го направил. Това даваше на израелците около половин час преди вероятното начало на нападението. Достатъчно време, за да погребат Мойсей Хес.

 

 

Хауснер реши да не присъства на погребението. Нямаше смисъл. Можеше да получи повече духовна сила, като гледа небесата, отколкото ямата в земята — и при това да слуша как рави Левин говори за рая.

Опита се да различи съзвездията, но установи, че ги е забравил. Лесно откри Голямата мечка, също Орион и Телец, но само толкова. Постигна по-голям успех със звездите, Кастор и Полукс, Полярната звезда и Вега.

Именно вавилонците бяха първите астролози на древния свят. Подобно на жителите на съвременен Ирак, те бяха спали върху плоските покриви на къщите си. Как да не измислят безброй предания за небесните тела? Отначало ревниво бяха пазили познанията си и не ги бяха предавали на другите цивилизации. Но след упадъка на Вавилон бяха тръгнали по световните пътища като професионални астролози. Дълго след като древните бяха забравили града, името „халдеец“, синоним на „вавилонец“, се бе превърнало в нарицателно за астролог и магьосник. Историята помнеше съдбата на Вавилон заради неговото високомерие и поквара. Неговият народ беше обречен да се скита по света, да продава древните си тайни за парче хляб и накрая да бъде запомнен единствено като племе на магьосници. Но те бяха дали на човечеството огромни познания за звездите. Странно, помисли си Хауснер, от всички цивилизовани народи единствено евреите никога не бяха проявявали интерес към астрологията и астрономията. Навярно можеше да разработи цяла теория за причините, ала се чувстваше прекалено уморен, за да мисли за това.

 

 

Тя коленичи до него и го погледна.

— Отвратителна дупка. Излез оттам.

— Това е утроба. — Хауснер не можеше да я види. Как го беше открила и откъде знаеше, че е той? Сигурно беше била наблизо още преди залез-слънце.

— Нищо подобно. Това дере е сухо и мъртво. Ставай. Погребението започва.

— Ти върви.

— Страх ме е. Съвсем се е стъмнило. Заведи ме дотам.

— На първата среща никога не ходя на погребения. Имаме петнайсетина минути. Искам да се любим.

— Не мога.

— Заради Ласков ли?

— Да. И заради съпруга ми. Не съм в състояние да понеса нови усложнения.

— Може да съм всякакъв, Мириам, но не създавам усложнения. — Чуваше дишането й. Тя бе съвсем близо, навярно на по-малко от метър. Можеше да се пресегне…

— Не е редно. С Теди е друго. Но ти… Не мога да си го позволя.

Той се засмя, тя също, и в същото време се разрида.

— Яков, защо аз? Какво виждаш в мен? — Мириам замълча за миг. — Какво виждам в теб аз? Мразя те. Наистина. Защо се случват такива неща? Ако те мразя, защо съм тук?

Хауснер протегна ръка и стисна китката й.

— Защо ме проследи? — Тя се опита да се отскубне, ала той не я пусна. — Ако проследиш опасно животно, би трябвало да знаеш какво ще правиш, когато откриеш леговището му. Особено когато понечиш да си тръгнеш и го видиш да стои на изхода. Ако можеше да говори, щеше да те попита защо си го проследила. И щеше да ти се наложи да му обясниш.

Мириам не отговори, ала той чу, че дишането й се ускорява. В тялото й премина някаква животинска реакция и Хауснер я усети в онези няколко квадратни сантиметра от кожата й, които бяха притиснати към неговата. После долови мирис, който му показа, че е готова. Дори без да я вижда, разбра, че сдържаната й маска е паднала и тя е станала пасивна и покорна. Собствените му изострени възприятия го изненадаха. Той нежно я придърпа към себе си и тя се претърколи в мръсното му леговище, без да се съпротивлява.

Яков й помогна да се съблече. След това двамата легнаха настрани с лице един към друг и той свали дрехите си. Както очакваше, кожата й беше гладка и студена. Мириам се отпусна по гръб и разтвори крака. Хауснер коленичи между тях и усети, че твърдите й бедра се стягат зад гърба му с удивителна сила. Лесно влезе в нея и за миг остана неподвижен. Искаше да види лицето й и съжаляваше, че не може. Каза й го. Тя отвърна, че се усмихва. И когато я попита дали очите й също се усмихват, Мириам отговори утвърдително.

Той бавно започна да се движи и тя незабавно реагира. Усети, че зърната й се втвърдяват до гърдите му, дъхът й излизаше на ритмични горещи струи, които галеха лицето и шията му.

Яков пъхна длани под дупето й и я повдигна. Тя издаде тих мъчителен стон, когато той проникна прекалено навътре в нея. Той повдигна глава и се взря в лицето й. Нощта бе невероятно тъмна, но звездите ставаха все по-ярки и Хауснер най-сетне успя да види очите й — черни като самото небе, точици отразена звездна светлина. Стори му се, че прочита нещо в тях, ала знаеше, че това трябва да е само светлинна илюзия.

Мириам започна чувствено да се извива под него. Той се чу да й говори, да й казва неща, които никога не би изрекъл, освен в пълен мрак. И тя му отговаряше по същия начин, навярно под закрилата на същата тази невидимост, като дете, което крие лицето си, докато разкрива най-съкровените си тайни. Гласът й ставаше гърлен, задъхваше се. По тялото й пробягаха тръпки, последвани от по-продължителен спазъм. Хауснер се напрегна за миг, сетне мощно се разтърси.

Останаха неподвижни, притиснати един към друг. Вятърът галеше кожата им и изсушаваше потта им.

Яков се претърколи по хълбок, прокара длани по гърдите й и усети как се надигат и спускат. Мислите му все още не бяха съвсем ясни, ала съзнаваше, че е направил компромис с положението си. В Тел Авив този епизод нямаше да го смути. Но можеше да се случи единствено тук. Като оставеше настрани стратегическите и тактическите съображения, Хауснер беше сигурен, че я обича или поне, че съвсем скоро ще се влюби в нея. Искаше му се да я попита за Ласков и съпруга й, но тези неща бяха свързани с бъдещето и в момента нямаха значение. Зачуди се какво да каже, какво й се иска да чуе, ала не му хрумваше нищо.

— Какво би искала да ти кажа? — попита той.

— Не казвай нищо — отвърна Мириам и притисна ръката му към гърдите си.

 

 

Звездите грееха по-силно и бяха повече. Ефрат отразяваше студената им светлина и Хауснер забеляза двайсетина тъмни силуета, застанали около гроба и очертани на фона на широката река. Приближи се, но спря на няколко крачки зад тях. Мириам за миг остана до него, после се присъедини към другите.

Бавно спуснаха Мойсей Хес в ямата. Равинът каза „Ел мале Рахимим“, заупокойната молитва. Високият му ясен глас закънтя по склона, прехвърли реката и се разнесе над тресавищата.

Бекер също стоеше на разстояние от хората около гроба и Яков видя, че лицето му изразява дълбока скръб.

„Странно“ — помисли си той. Във Вавилон лежаха костите на хиляди евреи. Странно, че днес погребваха още един. Той чу гласа на равина, сякаш отнякъде много далеч.

— „Плачехме, кога си спомняхме за Сион. На върбите, всред Вавилон, окачихме нашите арфи…“ — Хауснер осъзна, че тези прочути върби вече не съществуват. Нямаше нито една.

Мириам Бернщайн прошепна нещо на равина. Хаим Левин кимна. Тя се обърна и тихо, едва доловимо заговори на събралите се в мрака хора.

— Мнозина от вас знаят молитвата от Равенсбрюк^[1], написана от анонимен автор на парче опаковъчна хартия и открита след освобождаването на концлагера. Редно е да я чуем сега, на тази служба, за да си спомним, че независимо дали сме във Вавилон, Йерусалим или Ню Йорк, ние сме на миротворческа мисия. — Мириам се обърна, погледна гроба и започна:

Мир на хората със зла воля

и нека настъпи край на кървавата мъст,

на всички призиви за наказание.

Жестокостите нарушават всички норми и принципи,

те надхвърлят границите на човешкото разбиране

и твърде много са мъчениците.

Затова, Господи,

не претегляй страданията им на везните

на Своята справедливост,

и не искай жестоко възмездие,

а наложи присъдата Си по друг начин.

Помилвай всички убийци, предатели и шпиони,

всички лоши хора, и им въздай дължимото

за смелостта и душевната сила на другите…

Гласът на Мириам все повече се разтреперваше, ала когато наближи края, отново се извиси.

… Нека натежи доброто, а не злото.

И в памет на нашите врагове

повече не бива да оставаме техни жертви,

техен кошмар и вледеняващи духове,

а да им помогнем, за да утешим яростта им.

Това е единственото, за което ги молим,

за да можем накрая да живеем като човеци сред човеци

и отново да има мир на тази клета земя

за хората с добра воля,

и този мир да се спусне и над останалите.

Хауснер слушаше само с половин ухо, докато последните думи заглъхваха в мрака. Безсмислена молитва — дори опасна за хора, които трябваше да живеят с мъстта и омразата в сърцата си, ако оцелееха. Мириам, Мириам. Кога ще проумееш истината?

Погребалната служба свърши. Яков осъзна, че всички са се разотишли и е останал сам. Погледна към мястото, където черното кадифено небе се срещаше с хоризонта — към Йерусалим. Представи си, че съзира светлините на Стария град, ала това беше просто залязваща звезда. Тя изчезна и в този момент Хауснер разбра, че никога няма да се завърне у дома.