Нелсън Демил
При реките на Вавилон (2)

1.

Четирима мъже мълчаливо стояха в мрака преди зазоряване сред Самарските хълмове над равнината Шарон. Почти на девет километра под тях блестяха светлините на международното летище в Лод. Зад него мъгляво сияеха Тел Авив и Херзлия, а още по-нататък залязващата луна се отразяваше в Средиземно море.

До Шестдневната война хълмовете се бяха намирали в границите на Йордания. През 1967 година това място беше играло стратегическа роля, тъй като бе разположено на около половин километър над равнината Шарон и според примирието от 1948 година се вклиняваше в израелската територия. Оттам йорданската артилерия и минохвъргачки бяха изстреляли няколко залпа по летището преди израелските бойни самолети да ги унищожат. Арабският легион беше изоставил тази позиция, както и всички останали по Западния бряг на Йордан. Днес тя нямаше военно значение, защото бе дълбоко в границите на Израел. Нямаше ги бункерите от двете страни на ничията земя, нямаше ги километрите бодлива тел, която ги разделяше. И най-важно: нямаше ги израелските гранични патрули.

Но през 1967 година Арабският легион беше оставил тук три 120мм минохвъргачки и тези четирима палестинци, някога бойци от придадения към бригадата Палестински спомагателен корпус. Навремето те бяха млади мъже, оставени със заповедта да очакват нови нареждания. Всяка съвременна отстъпваща армия използваше този стар военен трик с надеждата, че в случай на ново настъпление войниците ще изпълнят някаква полезна функция.

Четиримата палестинци бяха от недалечното село Будрис, окупирано от Израел, и през последните десетина години бяха живели мирно и тихо. Всъщност дори бяха забравили за минохвъргачките, докато не получиха съобщение, което им напомни за положената клетва, съобщение, появило се от мрака като стар кошмар. Въпреки престорената си изненада, че идва в навечерието на мирната конференция, те знаеха, че причината е тъкмо в нея. Хората, които управляваха живота им от огромно разстояние, не искаха мир. И нямаше как да не се подчинят на заповедта им. Палестинците бяха впримчени в тайната армия също толкова сигурно, колкото и ако носеха униформа.

Мъжете коленичиха сред горичка йерусалимски борове и започнаха да копаят с ръце меката песъчлива почва. Стигнаха до голям найлонов чувал. Вътре имаше дванайсет 120 мм мини, опаковани в картонени кутии. Те покриха чувала с пясък и борови иглички и седнаха, облегнати на дърветата. Небето изсветляваше, обаждаха се първите птици.

Един от палестинците, казваше се Сабах Хабани, се изправи, изкачи се на хребета на хълма и отправи поглед към равнината. С малко късмет и източен вятър, пратен от Аллах, трябваше да успеят да улучат главния терминал и самолетната рампа с по шест високоексплозивни и фосфорни мини.

Сякаш в отговор на мислите му, горещ вятър внезапно изду кефията му. Йерусалимските борове се разклатиха и във въздуха се разнесе смолистият им аромат. Беше пристигнал хамсинът.

 

 

Вятърът шумно затръшна един от капаците на прозореца и бригадният генерал от военновъздушните сили Теди Ласков седна в леглото си и протегна ръка към нощното шкафче. После видя поклащащите се капаци и се отпусна назад, без да сваля ръка от 44-калибровия си автоматичен пистолет. Горещият вятър изпълни малката стая.

Завивките до него се размърдаха.

— Какво има?

Ласков се прокашля.

— Духа шаравът — използва еврейската дума той. — Настъпва пролетта. Скоро ще настъпи и мирът. Какво може да има? — Ласков отдръпна ръка от оръжието си, потърси цигари в чекмеджето и запали.

Завивката отново се раздвижи. Мириам Бернщайн, заместник-министър на транспорта, се загледа в огънчето на цигарата. Движенията на Теди бяха отсечени и нервни.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Той погледна към нея. Под чаршафа се различаваха очертанията на тялото й, но лицето й оставаше полузаровено във възглавницата. Генералът включи нощната лампа и отметна завивките.

— Теди. — В гласа й прозвучаха раздразнени нотки.

Ласков се усмихна.

— Исках да те видя.

— Достатъчно си ме гледал. — Тя понечи да се завие, но Теди изрита чаршафа. — Студено ми е — сприхаво рече Мириам и се сви на кълбо.

— Топло е. Не усещаш ли?

Тя изсумтя и чувствено се протегна.

Ласков впи очи в загорялото й голо тяло, плъзна длан по бедрото й, по гъстия триъгълник между краката й, после я премести върху гърдите й.

— Защо се усмихваш?

Мириам разтърка очи.

— Мислех, че е сън. Но не е.

— Конференцията ли? — нетърпеливо попита Теди.

— Да. — Тя постави ръка върху неговата, вдиша сладкия аромат на въздуха и затвори клепачи. — Чудото стана. Започна ново десетилетие и сега израелците и арабите ще седнат на една маса, за да сключат мир.

— За да преговарят за мир.

— Не бъди скептик. Това е лоша поличба.

— По-добре да си скептик, отколкото да се разочароваш от резултата.

— Дай им шанс.

— Разбира се.

Мириам му се усмихна.

— Трябва да ставам. — Тя се прозя и отново се протегна. — Имам среща за закуска.

Теди отдръпна ръката си и въпреки волята си попита:

— С кого?

— С един арабин. Да не ревнуваш?

— Не. Просто взимам мерки за сигурност.

Мириам се засмя.

— Абдел Маджит Джабари. Би могъл да ми е баща. Познаваш ли го?

Ласков кимна. Джабари беше един от двамата израелско-арабски членове на Кнесета, които щяха да участват в мирните преговори.

— Къде?

— В „Мишел“, в Лод. Закъснявам. Може ли да се облека, генерале? — Тя се усмихна.

Само устните й се усмихваха, забеляза Теди. Тъмните й очи не изразяваха абсолютно нищо. Пълните й, сочни устни бяха изключително опитни в разкриването на всички човешки чувства, но очите й само гледаха. Те не бяха прозорец към душата й. „Не иска никой да знае за нещата, които е видяла с тях“ — помисли си Ласков.

Той се пресегна и погали дългата й гъста черна коса. Мириам беше невероятно красива, в това нямаше съмнение, ала тези очи… Теди видя, че ъгълчетата на устните й се повдигат нагоре.

— Никога ли не се усмихваш?

Тя разбра какво я пита, притисна лице към възглавницата и промълви:

— Навярно… когато се върна от Ню Йорк. Навярно тогава.

Ласков престана да я гали по косата. Ако мирните преговори постигнеха успех, това ли искаше да каже? Или ако получеше добра новина за съпруга си Йосеф, офицер от военновъздушните сили, изчезнал при полет над Сирия преди три години? Йосеф бе негов подчинен. Генералът беше убеден, че е мъртъв, имаше интуиция за такива неща. Реши да я попита. Трябваше да изяснят отношенията си преди заминаването й за Ню Иорк. Можеха да минат месеци преди отново да я види.

— Мириам…

Някой силно почука на вратата. Ласков спусна крака от леглото и се изправи. Бе едър, снажен мъж, по-скоро със славянски, отколкото със семитски черти, с гъсти вежди, тежко надвиснали над очите му.

— Теди, вземи си пистолета.

Ласков се засмя.

— Палестинските терористи не чукат.

— Е, поне обуй нещо. Може да търсят мен, нали разбираш, официално.

Той навлече тъмнозелен памучен панталон, запъти се към вратата, после реши, че е излишно да проявява глупава смелост, взе автоматичния колт от нощното шкафче и го пъхна в пояса си.

— Предпочитам да не казваш на хората си къде ще прекараш нощта.

Отново се почука, този път още по-настойчиво. Теди мина бос по ориенталския килим в дневната и застана отстрани на вратата.

— Кой е? — После погледна назад и забеляза, че не е затворил вратата на спалнята. Мириам продължаваше да лежи гола на леглото.

 

 

Абдел Маджит Джабари стоеше пред „Мишел“. Собственост на арабски християнин, кафенето се намираше на ъгъла край черквата „Св. Георги“. Джабари си погледна часовника. Вече трябваше да е отворено, ала вътре нямаше жива душа. Той се сви в сенките.

Джабари беше тъмнокож мъж с крив нос, класически тип от Арабския полуостров. Носеше тъмен делови костюм, който не му стоеше добре, и традиционната кърпа на черни и бели квадрати, кефия, закрепена на главата му с черен шнур.

През последните трийсет години рядко излизаше сам по тъмно. Още откакто бе решил да сключи свой личен мир с евреите в новосъздадената държава Израел. От този ден името му присъстваше в палестинския списък със смъртни присъди. Изборът му в израелския Кнесет преди две години го беше поставил в началото на този списък. Веднъж за малко да успеят. Част от лявата му длан липсваше в резултат от писмо-бомба.

По улицата мина моторизиран израелски патрул и подозрително го изгледа, но не спря. Джабари отново сведе очи към часовника си. Бе подранил. Не можеше да се сети за друг човек, мъж или жена, който да му определи среща на такова пусто място. Обичаше Мириам Бернщайн, но смяташе, че любовта му е чисто платонична. Макар и необичайна, тази западняшка идея му вдъхваше спокойствие. Мириам запълваше негова душевна потребност, появила се, когато през 1948-а жена му, децата му и всичките му кръвни роднини бяха избягали на Западния бряг. Когато през 1967 година Израел завладя тази територия, той дни наред не можеше да мисли за нищо друго, освен за събирането им. Беше вървял по следите на израелската армия. В бежанския лагер откри, че сестра му е умряла и че всички останали са заминали за Йордания. Синовете му се присъединили към палестинската партизанска армия. В израелски лазарет лежеше ранена само една от братовчедките му. Джабари се бе удивил от омразата, която изпълваше тези хора, негови сънародници — братовчедка му умря, но отказа да приеме медицинска помощ от евреи.

Нито преди, нито след това не беше изпитвал такова отчаяние. Онзи юнски ден на 1967 година бе далеч по-ужасен от раздялата през 1948-а. Но оттогава беше изминало много време. Сега той щеше да закусва с другия делегат на конференцията на ООН в Ню Иорк, за да обсъдят условията за сключване на мира.

По улицата около него се движеха сенки. Знаеше, че идването му тук е грешка. Но вълнението и очакването на срещата с Мириам Бернщайн и заминаването за Ню Йорк бяха притъпили предпазливостта му. Бе се срамувал да й предложи да се видят след изгрев-слънце. Не можеше да я обвинява, че не е проявила разбиране. Тя просто не познаваше ужаса, с който Джабари живееше от трийсет години.

Хамсинът носеше боклуци по паважа на площада. Този вятър не духаше на пристъпи, а постоянно, като че ли някой е оставил отворена вратата на доменна пещ. Той виеше из града и всяко препятствие играеше ролята на духов инструмент, издавайки звуци с различна височина, сила и тембър. И караше човек да се чувства неспокоен.

От сянката на сградата оттатък улицата се появиха трима души и закрачиха към него. Носеха пушки. Ако бяха патрул, щеше да ги помоли да постоят при него. А ако не бяха… Той стисна малката никелирана берета в джоба си. Знаеше, че може да застреля поне един от тях.

 

 

Сабах Хабани помогна на другите трима палестинци да изтърколят тежкия камък. Изпод него се разбягаха гущери. Отдолу имаше дупка с ширина малко повече от 120 милиметра. Хабани извади от отвора топка намаслени парцали, бръкна вътре и опипа с ръка. По китката му полази стоножка.

— В добро състояние е. Няма ръжда. — Палестинецът избърса мазните си пръсти в широкия си панталон и погледна малката, невинна наглед дупка.

Това беше стар партизански номер, измислен от Виетконг^[1] и предаден на другите армии на нощта. В голяма яма се поставя минохвъргачна тръба. Неколцина мъже я държат, докато други пускат мините в дулото й. Накрая една от тях улучва целта: самолетна писта, укрепление или гараж. Стрелбата престава. Отбелязват се наклонът, отклонението и обхватът. Около тръбата бързо се натрупват камъни и пръст. Дулото се покрива с камък. Мъжете избягват. Следващия път, когато се наложи да стрелят — след ден, седмица или десет години — само трябва да разкопаят вече насоченото дуло. Няма нужда да носят тежките допълнителни принадлежности на голямата минохвъргачка. Няма нужда от планшети, компас и карти. Оръжието лежи заровено и чака само да пуснат мините в дулото му.

Хората на Хабани щяха да изстрелят по четири заряда и после да скрият отвора с камъни. И да избягат.

Той взе парцал, напоен с разтворител, бръкна в дългата тръба и я избърса отвътре. Дали през 1967-а наистина се бяха прицелили точно? Дали мините се бяха запазили в изправност? Дали по траекторията им не бяха пораснали дървета?

По парцала бяха останали мъртви насекоми, влага и едва забележими следи от ръжда. Съвсем скоро щеше да получи отговор на всичките си въпроси.

 

 

— Ричардсън. — Гласът прозвуча приглушено, но Ласков незабавно отключи.

Мириам Бернщайн скочи гола от леглото, облегна се на касата на вратата в позата на парижка жрица на любовта до уличен стълб и се усмихна прелъстително. На Ласков не му бе до шеги. Той бавно отвори външната врата. Американският военновъздушен аташе Том Ричардсън влезе в момента, в който Теди чу затварянето на вратата на спалнята. Той погледна към лицето на новодошлия. Дали я беше видял? Не можеше да прецени.

— По работа ли идваш?

Ричардсън разпери ръце.

— В пълна униформа съм, а слънцето още не е изгряло.

Високият рус млад офицер бе избран на този пост повече заради способността си да очарова, отколкото да пилотира самолет. Дипломат в униформа.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Защо си напъхал това желязо в панталона си? Даже във Вашингтон не посрещаме гости така.

— А би трябвало. Е, сядай. Кафе?

— Да.

Теди влезе в малкия кухненски бокс.

— Турско, италианско, американско или израелско?

— Американско.

— Имам само израелско, при това нес.

Ричардсън седна на един от фотьойлите.

— Пак ли започва един от онези дни?

— Нима винаги не е така?

— Вникни в духа на нещата, Ласков. Скоро ще настъпи мир.

— Възможно е. — Той постави чайника на единствения газов котлон. Зад стената се чу плисък на душ.

Американецът погледна към затворената врата на банята.

— Преча ли? Да не сключваш сепаративен мир със сестрата на някое местно арабче? — Той се засмя, после сериозно попита: — Мога ли да говоря свободно?

Ласков излезе от бокса.

— Да. Хайде да свършваме с тази работа. Предстои ми тежък ден.

— И на мен. — Ричардсън запали цигара. — Интересува ни какво въздушно прикритие сте планирали за конкордите.

Генералът отиде до прозореца и отвори капаците. Под апартамента му минаваше магистралата Хайфа — Тел Авив. От частните вили по средиземноморския бряг сияеха светлини. Херзлия беше известна като израелския Холивуд. И като израелската Ривиера. Тук живееха служителите от „Ел Ал“ и от военновъздушните сили — ако можеха да си го позволят. Ласков мразеше това място заради привилегированата му атмосфера, но тук бяха повечето от важните хора, с които си имаше работа.

Мирисът на западен морски бриз, който обикновено се усещаше в жилището му, беше заменен от сухия източен вятър, носещ аромат на портокал и бадемов цвят от Самарските хълмове. Първите слънчеви лъчи осветяваха двама души, застанали пред един от магазините оттатък магистралата. Мъжете отстъпиха назад в сенките. Теди се извърна от прозореца и седна на един въртящ се стол с висока облегалка.

— Ако не си дошъл с шофьор и телохранител, струва ми се, че някой наблюдава апартамента.

Ричардсън сви рамене.

— Това си е тяхна работа, които и да са. Ние си имаме своя. — Той се наведе напред. — Трябва ми подробен доклад за днешната операция.

Ласков се отпусна на стола си. Неговата пилотска седалка. Понякога се събираха с приятели, за да си разказват за старите битки. Със „Спитфайъри“. „Корсари“. „Месершмити“. Той вдигна поглед към тавана. Отново летеше над Варшава. Капитан Теди Ласков от съветските военновъздушни сили. Струваше му се, че навремето всичко е било по-просто.

Свален за трети път през последните дни на войната, Ласков се бе завърнал в родното си село Заславъл край Минск. За да открие, че малцината от семейството му, едва оцелели от нацистите, са били убити при „граждански безредици“, както ги наричаха комисарите. Той го наричаше „погром“. И тогава реши, че Русия никога няма да се промени. Евреите си бяха също толкова евреи в Съветска Русия, колкото и в Руската империя.

Награден с високи отличия, капитан Ласков се върна в своята ескадрила в Германия. Десет минути след пристигането си се качи на изтребител, бомбардира лагер на собствената си армия край Берлин и кацна на летище, окупирано от американската Втора бронирана дивизия на западния бряг на Елба.

Накрая стигна до Йерусалим, но не и преди да види какво е останало от западноевропейските евреи.

В Йерусалим се присъедини към партизанските военновъздушни сили на Хагана^[2], които се състояха от няколко очукани британски бойни и американски пътнически самолета, скрити сред палмови горички. Не можеше да се сравнява със съветската армия, но когато видя първия си „Спитфайър“ със звездата на Давид, очите му се навлажниха.

От онзи ден през 1946-а той участва във Войната за независимост през 1948 година, Суецката война през 1956-а, Шестдневната война през 1967-а и Войната на Йом Кипур^[3] през 1973 година. Но тези войни не означаваха нищо за него. Беше водил повече сражения между, отколкото по време на тях. Имаше 5136 полета, бяха го улучвали пет пъти, на два пъти го бяха сваляли. По тялото си носеше белези от разбит плексиглас, възпламенено авиационно гориво и шрапнели. Откакто през 1973-та се бе наложило да катапултира от запален „Фантом“, ходеше леко прегърбен. Остаряваше и се чувстваше уморен. Вече рядко участваше в бойни мисии и се надяваше, почти вярваше, че след конференцията никога повече няма да лети. Никога.

Чайникът засвири и Теди погледна към него. Ричардсън се изправи и изключи котлона.

— Е?

Ласков сви рамене.

— Трябва да внимаваме на кого предаваме такава информация.

Военният аташе бързо се обърна. Беше пребледнял и почти трепереше.

— Какво? Какво искаш да кажеш, по дяволите? Виж, трябва да напиша доклад. Трябва да координирам флота ни от самолетоносачи в Средиземно море. Откога криете нещо от нас? Ако намекваш, че има изтичане на информация…

Избухването на Ричардсън го изненада. Преди да преминат към работа, двамата винаги се бяха шегували. Това бе част от играта. Реакцията на американеца му се струваше странна. Реши, че младият офицер е нервен, както навярно и всички останали днес.

— Успокой се, полковник. — Той впери поглед в Ричардсън.

Споменаването на военния му чин оказа нужното въздействие. Том се усмихна и седна.

— Извинявай, генерале.

— Добре. — Ласков се изправи, вдигна телефона, към който беше монтиран скрамблер, и набра номера на Цитаделата, щаба на Израелските военновъздушни сили.

— Свържете ме с E-2D.

Ричардсън зачака. E-2D „Хоукай“ бе най-новата самолетна радарна система на „Груман“. Сложните електронни инсталации на борда можеха да засичат, проследяват и класифицират от разстояние потенциални противници или приятели по суша, море и въздух с непостижима до този момент точност. Информацията се въвеждаше в компютърна банка и се предаваше на военновъздушните сили, гражданския въздушен трафик и разузнаването. Системата притежаваше и способности за електронно заблуждаване на врага. Израел разполагаше с три такива самолета и единият от тях постоянно се намираше във въздуха.

Ласков затвори слушалката.

— Забелязали ли са нещо? — попита Ричардсън.

— Четири „Миг-25“. Навярно египетски. Маневри, предполагам. И разузнавателен самолет в стратосферата. Вероятно руски.

Американецът кимна.

Докато Ласков правеше нес кафе, двамата обсъдиха техническите подробности. Водата в банята престана да тече.

— С четиринайсетките ли ще ги ескортирате?

— Разбира се. — F-14 „Томкат“ на „Груман“ бе най-добрият изтребител в света. Но „Миг-25“ не му отстъпваше. Зависеше от пилотите. Ласков имаше ескадрила от дванайсет F-14, които бяха стрували на Израел по осемнайсет милиона долара единия. В момента се намираха във военния сектор на аерогара Лод.

— И ти ли ще летиш?

— Естествено.

— Защо не отстъпиш място на по-младите?

— Защо не се разкараш?

Ричардсън се засмя.

— Докъде ще ги придружите?

— Колкото може по-надалече. — Теди отиде до прозореца и погледна към събуждащия се град. — Без бомби и ракети въздух-земя в такъв ден би трябвало да успеем да ги изведем от Царството на исляма, в случай че днес на някого му хрумнат щури идеи.

— Не и извън територията на Либия, Тунис, Мароко и Алжир. Виж, ако решите да продължите чак дотам, можете да кацнете в нашата база на Сицилия. А ако искате, можем да ви презаредим във въздуха.

Ласков се усмихна. Американците бяха страхотни, освен когато панически се опитваха на всяка цена да спасят мира.

— Няма да пресекат цяло Средиземно море. В последния момент конкордите ще поискат промяна на курса и ще стигнат до Италия. Получихме специално разрешение да минат със свръхзвукова скорост над Апенинския полуостров и Франция. Ще се разделим на изток от Сицилия. Ще ти дам координатите и ако решите, четиринайсетките от вашия самолетоносач могат да ги поемат оттам. Но мисля, че е излишно. Не забравяй, че са адски бързи. А и когато ги оставим, вече ще са далеч от арабските и руските бази.

Ричардсън се протегна.

— Очакваш ли някакви неприятности? Според нашето разузнаване всичко е наред.

— Тук винаги очакваме неприятности. Но честно казано, не. Просто сме предпазливи. С конкордите ще пътуват много важни личности. А и залагаме всичко. Всичко. Трябва само някой побъркан да прецака нещата.

Американецът кимна.

— Как е охраната на земята?

— Това е проблем на шефа на сигурността. Аз съм обикновен пилот. Ако ония смешни самолети успеят да излетят, ще ги придружим до ада и обратно, без да позволим да получат и драскотина. За останалото не зная.

Ричардсън се засмя.

— Аз също. Между другото, какво ще носиш, освен автоматичния си колт?

— Обичайната железария за смърт и унищожение. По два „Сайдуиндъра“ и „Спароу“, и шест „Финикса“.

Полковникът се замисли. Ракетите „Сайдуиндър“ бяха много точни на разстояние от пет до осем километра, „Спароу“ — от шестнайсет до петдесет и шест. Произведените от „Хюс“ ракети „Финикс“ с обсег от петдесет и шест до сто и шейсет километра бяха предназначени да улучат „Миг-25“ преди да успее да се приближи за пряка схватка.

— Послушай съвета ми, Ласков. На височината, на която ще летят конкордите, няма опасност от нищо друго, освен от „Мигове“. Остави двайсетмилиметровите картечници. Тежат деветстотин и петдесет килограма. „Сайдуиндърите“ са ти достатъчни. Правили сме компютърна симулация.

Теди прокара ръка през косата си.

— Може би. Ще ги запазя в случай, че ми се прище да сваля някой разузнавателен самолет.

Ричардсън се усмихна.

— Ще стреляш по невъоръжен самолет в международно въздушно пространство, така ли? — Говореше тихо, сякаш наблизо има някой, който не бива да ги чуе. — Каква ще е тактическата ви честота и позивната ви?

— Ще използваме трийсет и първи канал — това е сто трийсет и четири цяло, седемстотин двайсет и пет мегахерца. Ще определя резервната честота в последния момент и ще ти я съобщя. Позивната ми днес е „Архангел Гавриил“, плюс номера на самолета ми — трийсет и две. Другите единайсет четиринайсетки имат същата позивна със съответните си номера. По-късно ще ти пратя подробностите.

— Ами конкордите?

— Позивната на компанията за първия, 4X-LPN, е „Ел Ал“ нула-едно. За другия, 4X-LPO, е „Ел Ал“ нула-две. Така ще ги викаме от контролната кула и по честотите на „Ел Ал“. По тактическата ми честота ще използваме кодови имена, разбира се.

— Какви?

Ласков се усмихна.

— Някакъв видиотен чиновник от Цитаделата сигурно по цял ден умува над такива неща. Както и да е, пилотът на първия самолет е много религиозен младеж, затова кодовото му име е Кашер^[4]. Вторият пилот е роден в Америка и в чест на онзи страхотен американски самолетен лозунг нула-две ще се казва крилете на Емануил.

— Ужасно.

В дневната влезе Мириам Бернщайн, облечена в безукорна лимоненожълта рокля и със сак в едната ръка, и Ричардсън се изправи. Позна красивата, известна заместник-министърка на транспорта, но беше достатъчно дипломат, за да не го покаже.

Тя се приближи до него.

— Всичко е наред, полковник, не съм проститутка. Имам право на достъп до секретни материали. Генералът е изключително дискретен човек. — Говореше на английски бавно и точно. Очевидно рядко използваше усвоения в училище език.

Американецът кимна.

Теди усети, че Ричардсън е смутен от появата й. Това го развесели. Зачуди се дали не трябва да ги запознае, ала Мириам вече се насочваше към вратата. Преди да излезе, тя се обърна към Ласков.

— Забелязах мъжете на улицата. Повиках такси. Джабари ме очаква. Трябва да побързам. Ще се видим на последното съвещание. — Мириам хвърли поглед към госта му. — Приятен ден, полковник.

Ричардсън реши да не ги оставя да си мислят, че не е наясно с положението.

— Шалом. И успех в Ню Иорк.

Мириам Бернщайн се усмихна и си тръгна.

Американският аташе погледна чашата си.

— Повече няма да пия тая помия. Ще те заведа на закуска и на път за посолството ще те оставя в Цитаделата.

Ласков кимна, отиде в спалнята и си облече тъмнозелена риза, която спокойно можеше да мине за цивилна, ако не бяха двете маслинови клончета, показващи чина му. Той извади автоматичния пистолет от пояса си, закопча ризата с една ръка и се приближи до прозореца. Двамата мъже долу бързо се извърнаха и се зазяпаха в обувките си. Мириам влезе в очакващото я такси и потегли. Теди хвърли пистолета на леглото.

Чувстваше се неспокоен. Заради вятъра. Нещо, свързано с отрицателните йони във въздуха, поне така твърдяха. Лошият вятър имаше много имена — „фьон“ в Централна Европа, „Мистрал“ в Южна Франция, „Света Ана“ в Калифорния. Тук се наричаше „хамсин“ или „шарав“. Някои хора като самия него бяха чувствителни към промените на времето и изпитваха физически и психически смущения. На 19000 метра, височината, на която щяха да летят, нямаше да има значение, но не и тук. Той се вгледа в небето. Поне денят щеше да е чудесен за полет.