Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
By the Rivers of Babylon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Нелсън Демил. При реките на Вавилон

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Хистов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

ISBN: 954-585-136-8

Издателство: ИК „Бард“, София, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

9.

Прелетяха над края на Синайския полуостров и се насочиха към Червено море, после рязко завиха наляво и продължиха към Саудитска Арабия. Бекер беше любопитен къде отиват, но това му се струваше все по-маловажно.

С увисналия си нос самолетът приличаше на голяма измъчена водна птица, която иска да кацне в морето, ала, кой знае защо, не може.

— Наближаваме брега, Давид.

Равното крайбрежие бързо се плъзна под тях. Бекер облекчено въздъхна.

— Вече няма да е толкова трудно.

Хес погледна към него.

— Искаш ли аз да поема руля за малко?

Давид се зачуди дали копилотът му е способен да следва лиъра при тези обстоятелства и реши да го попита директно.

— Ще се справиш ли?

— Бих могъл да пилотирам и щайгата, в която получихме този конкорд.

Бекер се усмихна, предаде му управлението и затършува в джоба си за цигари. Чувстваше се сравнително добре. Бе съвсем нормално да изпусне нервите си над Синай. Каквото и да се случеше отсега нататък, поне го утешаваше мисълта, че този последен полет е бил най-добрият му.

Лиърът бързо набра скорост и достигна 800 километра в час. Хес с мъка успяваше да задържи конкорда на 150 метра над земята.

Напред Бекер видя неколцина бедуини на камили — гледаха нагоре към самолета. Самолетът хвърляше огромна сянка над тях. Животните се подплашиха и тромаво препуснаха. Давид дълбоко вдиша дима от цигарата си. Полетът над равнината изглеждаше абсолютно безопасен, ала той знаеше, че ако при тази скорост и височина носът съвсем слабо се наклони надолу, ще се разбият преди да имат възможност да коригират курса.

Питър Кан вдигна очи от уредите си.

— Остава гориво за час и петдесет минути, капитане.

В пилотската кабина влезе Добкин и постави ръка върху рамото на Бекер.

— Как е?

— Всичко е наред. Някакви идеи?

Генералът кимна.

— Проведохме малко съвещание.

— И?

— Ами… стигнахме до заключението, че терористите са много хитри. На първо място, не изнесоха дълга политическа реч, както обикновено правят тези типове, за да не разберем кои са, освен че навярно са палестинци. Хауснер съвсем случайно позна гласа на Риш. Всичко това изключително затруднява работата на нашето разузнаване по проблема.

— Лошо — отвърна Бекер.

— Адски лошо — потвърди Добкин. — После промениха начина си на действие и заглушиха радиостанциите ни. Това може само да означава, че отиваме на тайно място. Този път няма да кацнем на международно летище, на което са се събрали хиляди журналисти. Няма да има спасителна операция като в Ентебе, защото никой не знае къде сме. Ще ни държат в абсолютна изолация.

Бекер бе стигнал до подобни изводи. Предполагаше, че ще се приземят в пустинята. Надяваше се, че поне пистата ще е в добро състояние.

Генералът сякаш прочете мислите му.

— Можете ли да кацнете някъде там долу?

— Навсякъде, стига да не е тресавище. Няма проблем. Не се безпокойте за това.

— Ще се опитам.

 

 

Хауснер седна до Мириам Бернщайн. Двамата изпитваха едни и същи угризения и се опитваха да ги успокоят с разговор. Един от стюардите беше поел функциите на Яков Лайбер и даваше нареждания на другите да поднесат храна и напитки, независимо дали някой бе в настроение за това. Хауснер си поръча двоен скоч.

— Не мога да повярвам, че съм допуснал такава грешка.

Мириам Бернщайн отпи от чашата си.

— Щяха да открият друг начин да го направят.

— Какъвто и да е начинът, пак аз нося отговорността.

— Постоянно си мисля за Теди… за генерал Ласков. Той попадна в същия капан като всички нас. Убедена съм, че нямаше да реагира така, ако аз не бях…

— Не мога да повярвам, че тези копелета наистина успяха.

— Яков… Чух някой да казва, че онзи Риш те познавал. Заплашил те…

— Трябваше да го очистя, когато имах възможност.

— Каза ли ти по радиостанцията, че ще…

— Не вярвай на слухове. През следващите дни ни очакват много такива.

Тя постави длан върху ръката му.

— Спомняш ли си, когато ме попита… дали ще дойда във вилата ти…

Хауснер се засмя.

— Не говори неща, за които ще съжаляваш, щом се върнем в Тел Авив.

Мириам се усмихна.

— Никога не съм те разбирала. Винаги съм ти се възхищавала… но ти плашиш хората.

— Изчакай с изповедите на предсмъртния одър. Още не сме стигнали чак дотам.

— Добре.

Продължиха да приказват за други неща. Сервираха им вечерята, но на нито един от двамата не му бе до храна.

 

 

Абдел Маджит Джабари разговаряше с Ибрахим Али Ариф, другия арабски делегат.

— Това е ужасна трагедия.

— Чувствам се много неловко — с пълна уста отвърна Ариф. — Като Даниил в клетката с лъвовете.

Едрият мъж продължи да се тъпче.

— Не мисли само за собственото си неудобство, приятелю — отвърна Абдел. — То е нищо в сравнение с този кошмар. — Той запали цигара. — Мъчно ми е за евреите, които заложиха репутацията и кариерата си на добрата воля на арабите.

— Не вярвам в националната отговорност. Чувствам се неловко, това да, но не и виновен. Угризенията са еврейски специалитет. — Той погледна недокоснатия поднос на Джабари. — Имаш ли нещо против? — И го премести пред себе си.

Абдел отпи от арака си.

— Така или иначе, клетката на лъвовете е там — посочи той към лиъра. — Докато тези хора тук са наши сънародници. Трябва да можеш да ги гледаш в очите — без да се чувстваш неловко. Изобщо не се съмнявай, че ще споделим съдбата им.

Ариф се засмя.

— Това ще е страхотен късмет, приятелю. Даже някога да освободят евреите, ти отлично знаеш, че към нас ще се отнесат с особено внимание. Ние сме хора без родина, без народ, без рай. Обречени сме. Струва ми се, че бих могъл да хапна още нещо. Стюард!

 

 

Лиърът зави на север и конкордът го последва. Напуснаха Саудитска Арабия и навлязоха в Ирак. Слънцето висеше ниско на хоризонта и над земята пълзяха дълги лилави сенки. Бекер изпитваше все по-силна тревога.

— Колко гориво имаме?

— За половин час — отвърна Кан.

Едно от нещата, с които Близкият изток винаги очароваше Давид, беше отсъствието на истински здрач. Просто изведнъж се смрачаваше. Кацането на неравен терен през деня бе трудно, но нощем можеше да е катастрофално.

— Кое ще свърши първо, Питър?

Бордовият инженер разбра какво иска да каже. Вече беше разтворил справочника.

— В този район слънцето залязва в шест и шестнайсет. Пет минути по-късно се спуска пълен мрак. Сега е шест и една. Остават ни двайсет минути светлина и гориво за двайсет и пет. Приблизително.

Бекер вече виждаше луната над помръкващия хоризонт. Бяха изгрели няколко звезди. На север сияеше полярната звезда. Сенките на земята ставаха все по-дълги и преливаха от лилави в черни. Пустинята бе невероятно красива.

— Гледайте — каза Хес.

Давид отново вдигна очи към предното стъкло. Теренът в далечината се снишаваше към тучни зелени морави. Сред горички от палми лъкатушеше река. По-нататък се виждаше още една. Тигър и Ефрат. Отвъд Тигър се издигаха високите ирански планини. Индикаторът показваше, че теренът се е снижил от 180 метра почти до морското равнище. В момента летяха на 300 метра и лиърът не правеше опити да се сниши.

— Това трябва да е краят на пътя — отбеляза Хес.

Бекер плъзна поглед по земята под тях. Месопотамия. Плодородният полумесец. Люлката на цивилизацията. След суровата кафява пустиня тази гледка го изпълваше с облекчение. Зачуди се дали ще продължат на север към Багдад. Несъзнателно потърси димната следа от ракетата на Ласков. После изгаси цигарата си и се обърна към копилота си.

— Оттук ще поема аз.

Лиърът описа широк кръг и Бекер го последва. Започнаха да губят височина и той разбра, че няма да стигнат до Багдад.

Хес включи сигнала за предпазните колани и взе микрофона на интеркома.

— Започваме подготовка за кацане. Моля, останете по местата си и не пушете.

— Забрави да им благодариш, че са предпочели услугите на „Ел Ал“ — обади се Давид.

— Не е смешно — отвърна Кан.

— Гориво? — попита Бекер.

— Технически резервоарите са празни — каза бордовият инженер.

— А иначе? — Освен компютри и електроника, пилотите имаха още нещо, което наричаха с много имена.

Кан се поколеба.

— Може би около две хиляди килограма.

Бекер кимна. При нормални условия това означаваше по-малко от пет минути полет. Ако започнеше скоро, дотогава можеше спокойно да се приземи. Щеше да има само една възможност. Той зачака да чуе ужасната тишина, която щеше да се възцари след изгасването на двигателите.

Лиърът зави под прав ъгъл и започна да се спуска.

В далечината Давид забеляза път с посока север-юг.

— Мисля, че това е пистата ни. — Той изправи курса и продължи след другия самолет.

Хес спусна колесниците.

— Виждал съм и по-добри.

Слънцето вече почти бе залязло и пътят едва се различаваше. От двете му страни растяха ниски храсти. Теренът беше неравен.

В кабината се втурнаха Добкин и Хауснер. Генералът извика нещо.

Бекер се ядоса.

— Връщайте се на местата си! Опитвам се да приземя проклетия самолет.

Двамата не си тръгнаха.

— Гласувахме — каза Хауснер.

— Това да не ви е Кнесетът? Пазете тишина!

Долу се включиха четири чифта фарове, подредени от двете страни на пътя, и отчасти го осветиха. Някой размаха мощен фенер. Лиърът прелетя над светлината. Бекер разтърси глава, за да прогони умората, и погледна уредите си. Виждаше ги като в мъгла. Отново вдигна очи, но светлините от земята го заслепиха. Знаеше, че в такава ситуация може да изгуби ориентация. Имаше случаи, в които изтощени до краен предел пилоти се бяха опитвали да кацнат с главата надолу върху Млечния път — вземаха звездите за сигнални светлини и реките за писти. Давид разтърка очи.

Хауснер се приближи зад него.

— Гласуването беше единодушно. Иначе нямаше да важи.

Бекер изтегли дросела и продължи да го държи с една ръка, докато с другата стискаше руля. Опита се да насочи носа на самолета между фаровете, без да откъсва поглед от навигационните светлини на лиъра.

— Какво гласуване? За какво говориш, по дяволите? В момента подхождам към най-скапаната писта, на която съм кацал някога. Какво искаш?

Хауснер бързо заговори.

— На земята бомбата става почти безопасна, Бекер! Най-много да разбие опашката.

— И? — Лиърът докосна пътя и отскочи. Конкордът прелетя над фенера и Давид още повече изтегли дросела. Големият самолет започна да се спуска.

— Гласувахме да окажем съпротива — продължи Яков. — Моите хора са въоръжени. Можеш ли да се приземиш някъде другаде? — Хауснер почти викаше.

Бекер усещаше, че под клиновидните криле се образува въздушна възглавница.

— Защо не ми го каза преди две минути? — попита той. От двете му страни прелетяха камиони и хора. Пътят бе лош и конкордът опасно отскочи. На около два километра нататък, където трябваше да спрат, чакаше друга група автомобили с включени фарове.

От лявата му страна имаше висок хълм с полегати склонове, чийто хребет трябваше да гледа към Ефрат. Хауснер му извика нещо. Бекер бързо взе решение — преди да успее да го обмисли рационално — и натисна дроселите напред. Конкордът отново се издигна и полетя наляво към лиъра.

Другият самолет бе спрял сред автомобилите от лявата страна на пътя. Ахмед Риш стоеше на крилото и наблюдаваше. Отначало му се стори, че конкордът е отскочил зле и се е изплъзнал от пътя. После разбра какво е намислил пилотът, изключи заглушаващото устройство и изкрещя по радиостанцията:

— Стой! Стой! — И се пресегна към дистанционния детонатор. Огромната машина продължаваше да се носи право към него само на няколко метра от земята.

Конкордът се движеше със 180 възела. Бекер се насочи към издигащия се терен наляво. Воят по радиостанцията утихна и той чу виковете на терориста. Всъщност виждаше лиъра на по-малко от петдесет метра пред себе си. За миг си помисли да се блъсне в него, но осъзна, че смъртта на Риш няма да ги спаси. Щяха да загинат и самите те.

Вече нямаше как да използва дросела. Ако конкордът се издигнеше и опашката се взривеше, всички щяха да умрат. Трябваше да продължи ниско, но не толкова, че да се удари в лиъра или в друго препятствие. Докато прелитаха над него, Бекер затаи дъх. Колесниците минаха само на сантиметри от другия самолет. Пред тях се издигнаха останки от стена. Давид рискува и леко издигна носа. Задното колело закачи стената и конкордът се разтърси. Бекер продължи да натиска руля напред. Искаше му се да пресече реката, но знаеше, че остават около две секунди преди Риш да натисне бутона.

 

 

Когато конкордът прелетя над лиъра, той бясно подскочи. Във въздуха се понесоха останки. Издигна се огромен облак прах и заслепи всички на земята. Риш откри детонатора и потърси с пръсти бутоните.

Бекер изтегли дроселите назад. Терористът продължаваше да крещи по радиостанцията. Задните колела докоснаха склона и отскочиха. Носът се наклони надолу и предното колело се блъсна в земята. Самолетът започна да се разтърсва и запрати на пода мъжете, които стояха зад пилота. Повечето гуми се спукаха. Опашката избухна.

Давид спря и четирите двигателя, Хес натисна пожарогасителния лост, Кан изключи всички системи. Конкордът продължи да се изкачва по склона, всмуквайки останки в двигателите си с ужасяващ вой.

Бекер усети, че педалите хлътват под краката му още преди да чуе взрива. Знаеше, че в единайсетия резервоар все още има керосинови пари, и се опита да прецени колко тежки ще са повредите. Зачуди се дали херметичната стена ще издържи. Вторичната експлозия на горивен резервоар окончателно щеше да разруши самолета.

Внезапно предният колесник се счупи и всички в кабината рязко политнаха напред. Носът изора дълбока бразда в земята. Във въздуха полетяха камъни и предното стъкло се покри с паяжина от пукнатини. Бекер инстинктивно натисна един хидравличен ключ и над стъклото се плъзна защитен визьор. Той се приведе на седалката си и погледна навън. На стотина метра пред тях се издигаше разрушена постройка. Преди визьорът да се бе спуснал докрай, нещо тежко разби стъклото и отломките порязаха ръката и лицето му.

— Дръжте се! — извика Давид. Конкордът постепенно намали скорост и спря на няколко метра от развалините.

— Ако ще се биете, бързо напуснете самолета! — изкрещя Бекер.

Питър Кан се изправи и извика към пътническото отделение:

— Стюарди! Аварийна евакуация!

 

 

Яков Лайбер разкопча предпазния си колан още преди самолетът да спре, втурна се към предната лява врата и я отвори. Това активира кислородните бутилки и под люка автоматично се изду аварийна рампа. Другите двама стюарди поведоха пътниците към изхода. Стюардесата отвори двата аварийни люка до седалките над крилете. Хората започнаха да скачат от клиновидните плоскости и да се плъзгат по надуваемите рампи.

 

 

Хауснер се надигна от пода в кабината и се насочи към лявата врата. Отвори я, скочи долу още преди рампата да се е надула и извика на хората си:

— Действайте! Копелетата ще дойдат откъм пътя! Натам!

 

 

Добкин последва Хауснер навън и бързо прецени положението. Намираха се на височина, което им даваше преимущество. Районът около самолета беше равен. На изток склонът плавно продължаваше към пътя. На запад стръмно се спускаше към реката. В мрака не можеше да види терена на север и юг. Що се отнасяше до оръжието, имаха само шест пистолета 22-ри калибър, автомат „Узи“ и пушка. Знаеше, че арабите разполагат с много повече. Той погледна към опашката. Повредата бе непоправима, но това вече нямаше значение. Задната херметична стена трябва да се беше взривила, защото багажът бе пръснат по пътя на конкорда. Тоалетни принадлежности, обувки и дрехи лежаха в дълбоката бразда като семена, очакващи да бъдат покрити с пръст за пролетната сеитба. Последните слънчеви лъчи бързо гаснеха и небето се покриваше със студени бели звезди. Добкин внезапно потръпна — сети се, че духа хамсинът. Предстоеше им дълга ледена нощ. Зачуди се дали някой от тях ще види изгрева.

 

 

Исак Бург стоеше на крилото, докато другите пътници скачаха на земята. После се обърна, покатери се по корпуса и се насочи към взривената опашка. Притисна се към изкривения метал и впери очи към пътя на около половин километър от тях. По неравния склон подскачаха автомобилни фарове и пред бавно напредващите коли се плъзгаха сенки на тичащи хора. Бург извади пистолета си — американски военен колт 45-и калибър, и зачака.

 

 

Джабари и Ариф се плъзнаха по рампата и тичешком се отдалечиха от конкорда. Тромавият Ариф се препъна и Джабари му помогна да се изправи. Двамата изпълзяха зад една ниска височинка и залегнаха. След няколко секунди Абдел надзърна надолу.

— Струва ми се, че няма да избухне.

Ариф избърса потта от лицето си.

— Не мога да повярвам, че гласувах да се бием.

— Самият ти каза, че и без това сме обречени. Също толкова сигурно, колкото и Яков Хауснер. Чу ли, че Хауснер зашлевил Риш през лицето, когато бил в „Рамла“?

— Жалко за Хауснер. Но поне ще умре за нещо. Аз не съм зашлевявал никого, освен жена си, но Риш ще ми пререже гърлото преди да убие евреина.

Абдел запали цигара.

— Ти си егоист, Ибрахим.

— Когато става въпрос за моето гърло, да.

Джабари се изправи.

— Ела. Да идем да помогнем с нещо.

— Аз няма да дойда. Ти върви. — Той свали кърпата от главата си. — Сега приличам ли на евреин?

Джабари се засмя въпреки волята си.

— Как си с иврита?

— По-добре, отколкото мнозина депутати от Кнесета.

— Ако се стигне дотам, струва си да опиташ, Ибрахим.

— Аврам… Аронсон.

 

 

Том Ричардсън стоеше на склона и гледаше към Ефрат. Джон Маклуър се приближи до него. Държеше револвер.

— Това беше лош ход.

Маклуър изплю кибритената си клечка и захапа нова.

— Възможно е.

— Виж, не се чувствам длъжен да остана тук. На брега като че ли няма никого. Да вървим. По това време утре можем да сме в Багдад.

Агентът от ЦРУ го изгледа.

— Откъде знаеш къде сме?

Ричардсън не отговори.

— Зададох ти въпрос, полковник.

Военновъздушният аташе се насили да срещне очите на другия американец, но продължи да мълчи.

Маклуър вдигна пистолета си към него и видя, че Ричардсън потръпва.

— Мисля, че ще остана тук — тихо каза той.

Другият мъж погледна револвера и спокойно отвърна:

— Е, аз тръгвам.

Агентът забеляза на брега лъчи от фенерчета. На три бейзболни игрища от тях. Това беше единственият начин, по който можеше да преценява разстоянието. Ще рече, на триста ярда. Иначе казано, двеста и седемдесет скапани метра.

— Вече са ни обкръжили — посочи той.

Ричардсън не си направи труда да погледне.

— Може да са цивилни.

— Възможно е. — Маклуър вдигна с две ръце револвера си и стреля два пъти към светлинките. Отговори му залп от автоматично оръжие и покрай тях засвистяха зелени трасиращи куршуми. Двамата залегнаха. Агентът презареди. — Отпусни се. Може да останем тук доста дълго.

 

 

Натан Брин подпря пушката си M-14 на един голям камък, включи мерника за нощна стрелба и погледна през него. Всичко се виждаше в зловещо зелен цвят. Той фокусира образа. Намираха се сред развалини на град. Лунен пейзаж. Освен двайсетината араби, които спокойно се изкачваха по склона откъм пътя. Камионите бяха спрели на неколкостотин метра зад тях. Сега арабите бяха на около 200 метра от него. Той се прицели в сърцето на първия. Това беше Ахмед Риш, но Брин не го познаваше. Той леко натисна спусъка, после си спомни на какво са го учили и премести мерника към последния от колоната. Пушката бе със заглушител и само затворът глухо изтрака. Мъжът безмълвно се строполи. Другарите му не забелязаха нищо и продължиха напред.

Натан се прицели в следващия и натисна спусъка. Металическо изщракване. Арабинът падна и Брин се усмихна. Въпреки цялото му възпитание, това му доставяше удоволствие. Прицели се и отново стреля. Третият се свлече на земята, но очевидно издаде някакъв звук, защото арабите внезапно се пръснаха сред скалите. Брин се скри зад камъка и запали цигара. Беше го направил. За добро или лошо вече нямаха друг изход, освен да се бият. Тази перспектива го радваше. Чу зад себе си шум и завъртя пушката. Хауснер втренчено го гледаше. Брин се усмихна.

— Добре ли беше?

Шефът му кимна.

— Да.

 

 

Бекер се взираше в мрака.

— Къде сме, по дяволите?

Преди експлозията Питър Кан беше забелязал координатите на инерциалната навигационна система и в момента разглеждаше въздушна карта под слабата аварийна светлина.

— Основателен въпрос.

Давид разкопча предпазния си колан, изправи се и повдигна главата на Хес. Черепът му бе смазан от голяма тухла, която лежеше в скута му. Не проявяваше признаци на живот. Той внимателно остави главата му и избърса длани в бялата си риза. После се обърна към Кан.

— Мъртъв е, Питър.

Бордовият инженер кимна.

Бекер изтри потното си лице.

— Е, да се връщаме на работа. Къде сме, по дяволите?

Кан отново сведе очи към картата и отбеляза нещо с помощта на транспортир.

— Във Вавилон. Намираме се при реките вавилонски.

Давид постави ръка на рамото му и се наведе над картата.

— Да — каза той, — ние плачехме, когато си спомняхме за Сион[1].

Бележки

[1] Хълм в Йерусалим, на който е бил построен Храмът, символизиращ града като религиозен и духовен център. — Б.пр.