Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

VII

Нощта се беше спуснала, когато д-р Сондърз отново се разходи до магазина на Ким Чинг. Никълз и Блейк седяха там и пиеха бира. Той ги отведе до странноприемницата. Морякът бъбреше за различни дреболии, несвързани помежду си, а Фред беше все така умърлушен и мълчалив. Д-р Сондърз разбра, че сигурно ги придружаваше против волята си. Когато Фред влезе във всекидневната, огледа се нервно и подозрително — сякаш очакваше да види кой знае какво, и внезапно се стресна от дрезгавия писък на питомния геко[1].

— Гущерът е — каза Сондърз.

— Без малко да подскоча.

Д-р Сондърз извика Ах Кай — слугата си — и му поръча да донесе уиски и чаши.

— Не смея да го пия — каза шкиперът. — Направо ме трови. Как би ти се харесало, ако винаги хапваш или пийваш с ясното съзнание, че после ще страдаш?

— Да видя мога ли да ти бъда полезен — каза доктор Сондърз.

Отиде до шкафчето с лекарствата и смеси разни неща, даде ги с чаша вода на капитана и му каза да ги изпие.

— Дано ти помогне да си изядеш вечерята на спокойствие.

Наля уиски на себе си и на Фред Блейк и пусна грамофона. Младият човек се вслуша в плочата и изражението му стана по-съсредоточено; когато плочата свърши, отиде, пусна друга и остана прав, загледан в устройството, като леко се поклащаше в такт с ритъма. Един-два пъти погледна крадешком към доктора, но докторът се престори, че не го забелязва. Капитан Никълз, чиито очи вечно шареха, водеше разговора, който се състоеше главно от въпроси за този или онзи във Фу-Чжоу, Шанхай, Хонконг и от описания на пиянски вечери, прекарани по тези места. Ах Кай донесе яденето и седнаха да вечерят.

— Обичам да се храня — каза капитанът. — Но не и с разни деликатеси, забележете. Обичам храната да е добра и проста. Не съм голям лапач. Никога не съм бил. Парче от плешка и два-три зеленчука, с малко сирене за довършване — това ми стига. По-просто не може да бъде, нали? А след двадесет минути — като по часовник — агония. Казвам ви — не си струва да живее човек, ако страда като мене. Познавате ли стария Джордж Вон? Голям човек беше. Беше на едно от корабчетата, пътуваше до Амой. Такава диспепсия имаше, че се обеси. Не би ме учудило, ако и аз стигна дотам някой прекрасен ден.

Ах Кай не беше лош готвач и Фред Блейк отдаде дължимото на обяда.

— След храната на платнохода това е направо угощение.

— Продуктите са главно консервирани, но момчето слага подправки. Китайците са родени готвачи.

— От пет седмици насам това е най-добрият ми обяд.

Д-р Сондърз си спомни как те му казаха, че идват от остров Четвъртък. Както твърдяха, че времето е било хубаво, не можеше да са пътували повече от седмица.

— Що за място е остров Четвъртък? — попита той.

Отговори му капитанът.

— Самият ад. Има само кози. Вятърът духа шест месеца в една посока и шест месеца обратно. Действува ти на нервите.

Капитан Никълз говореше, а в очите му светеше пламъче, сякаш знаеше какво се крие зад простия въпрос на доктора и се радваше, че се е измъкнал толкова лесно.

— Там ли живеете? — доктор Сондърз се обърна към младия човек, невинно усмихнат.

— Не, в Брисбен — отговори другият рязко.

— Фред има известен капитал — каза капитан Никълз — и реши, че не е зле да поогледа тия места за нещо, в което да го вложи. Аз му дадох идеята. Нали разбираш, познавам островите като петте си пръста и добре знам, че един млад човек с известен капитал може да сполучи тука. Ако имах известен капитал, непременно щях да си купя плантация на някой остров.

— Ловим по малко и бисерни миди — каза Блейк.

— Работна ръка се намира лесно. Естествено само туземци. После ти остава да се излежаваш и да гледаш как работят за тебе. Живот — мечта. Само да си млад.

Шарещите очи на капитана спряха за момент приковани към ведрото лице на д-р Сондърз — лесно се разбираше, че наблюдава ефекта от казаното. Докторът разбра, че следобеда те са скалъпили историята, която разказваха. А когато шкиперът видя, че д-р Сондърз не се лъже лесно, весело се ухили. Сякаш лъжите му доставяха такова удоволствие, че би го обидило, ако ги възприемат сериозно.

— Затова спряхме тука — продължи той.

— Малко са нещата на тия острови, за които Ким Чинг да не знае, затова ми хрумна да правим бизнес с него. Рекох на момчето от магазина да предаде на старчето, че съм тука.

— Зная. Той ми каза.

— Значи си го видял? Не ти ли спомена за мене?

— Да. Поръча да се пръждосваш оттука колкото се може по-бързо.

— Защо, какво има против мене?

— Не каза.

— Помня, че не се разбрахме за една работа, обаче оттогава мина цяла вечност. Няма смисъл човек да бъде злопаметен. Прости и забрави — така трябва да е според мене.

Капитан Никълз притежаваше необичайното качество да смята, че може да изиграе мръсен номер на някого и да не храни лоши чувства към него впоследствие, затова не разбираше, че пострадалата страна може да продължи да таи злоба. Д-р Сондърз задоволи безразличието си, като отбеляза мислено тази характерна особеност.

— Имам впечатление, че Ким Чинг не страда от слаба памет — подметна той.

Поговориха за разни други неща.

— Знаеш ли — каза внезапно капитанът, — мисля, че тази вечер няма да имам криза. Кажи какво беше онова, дето ми даде да пия?

— Една комбинация, която помага в хронични случаи като твоя.

— Искам да ми дадеш още от нея.

— Може да не ти подействува следващия път. Има нужда от лечение.

— Мислиш ли, че можеш да ме излекуваш?

Докторът съзря приближаващия се удобен момент.

— Не мога да го твърдя със сигурност. Ако си под мое наблюдение няколко дни и опитам едно-две неща, може и да ти помогна.

— Решил съм да останем още малко тука, за да ме полекуваш. Не бързаме.

— Ами Ким Чинг?

— Какво Ким Чинг?

— Престани — каза Фред Блейк. — Нямам намерение да си навличаме беля. Утре отплаваме.

— Приказваш така, защото ти е все едно. Не страдаш като мене. Виж сега какво ще направя — утре ще ида при стария дявол да разбера какво има против мене.

— Утре отплаваме — повтори другият.

— Отплаваме тогава, когато аз кажа.

За момент двамата мъже се спогледаха. Шкиперът, както винаги се усмихваше хитро и угоднически, а Фред Блейк се намръщи от скрит гняв. Д-р Сондърз се опита да предотврати караницата, която витаеше из въздуха.

— Мисля, че не познаваш китайците по-добре от мене, капитане, затова искам да ти кажа нещо за тях. Когато забият нож в гърба ти, не го вадят, ако ги молиш.

Шкиперът удари с юмрук по масата.

— Ставаше въпрос за някакви си двеста лири. Ким Чинг е дяволски богат. Защо са му пари? И без това е стар мошеник.

— За пръв път ли забелязваш, че чувствата на един мошеник се нараняват най-много, когато друг мошеник му направи мръсно?

Капитан Никълз смръщи вежди. Зеленикавите му очи, поставени много близко едно до друго, сякаш се сляха, когато стрелна в пространството поглед, изпълнен с горчивина. Чертите му придобиха съвсем грозен вид. Но при забележката на доктора отхвърли глава назад и се засмя.

— Бива си те. Допадаш ми, док, нали не се сърдиш, че ти го казвам? Е, всякакви хора има по света. Отваряй си очите на четири и не пречи на дявола да вземе своето — така мисля аз. А когато ти се отдаде случай да направиш малък удар, ще си глупак, ако го изпуснеш. Разбира се, сегиз-тогиз всеки сбърква. Не може винаги да кажеш предварително как ще се обърнат нещата.

— Ако докторът ти даде още от тази смес и ти каже как да я вземеш, ще се оправиш — намеси се Блейк.

Беше си възвърнал самообладанието.

— Не, нямам такива намерения — обърна се д-р Сондърз към капитана. — Но предлагам следното: понеже този забравен и от бога остров ми омръзна, искам да се махна; ако ме качиш на шхуната до Тимор, Макасар или Сурабая, ще ти проведа цялото лечение.

— Това е идея — каза Капитан Никълз.

— По дяволите проклетата ти идея — извика другият.

— Защо?

— Не може да качваме пътници.

— Можем да го запишем в екипажа.

— Няма къде да го сложим.

— Предполагам, че докторът не е придирчив.

— Ни най-малко. Ще си донеса храна и вода. Ще купя консерви от магазина на Ким Чинг, той има и доста бира.

— Няма да стане — каза Блейк.

— Виж какво, млади момко, кой дава заповедите на корабчето, аз или ти?

— Като става въпрос за нещо важно, давам ги аз.

— Избий си това от главата моментално, момчето ми. Аз съм шкиперът и думата ми ще се слуша.

— А чие е корабчето?

— Много добре знаеш чие е корабчето.

Д-р Сондърз ги наблюдаваше с любопитство. Ясният му бърз поглед не изпускаше нищо. Капитанът беше престанал да се държи угоднически и по лицето му избиха червени петна. Младежът заприлича на буреносен облак. Беше стиснал юмруци и изопнал тяло.

— Не го искам на корабчето и толкова — извика той.

— Престани — каза докторът, — това няма да ти навреди с нищо. Става дума за пет-шест дни. Бъди джентълмен. Ако не ме вземете, бог знае колко време ще трябва да чакам тука.

— Така ти изглежда на тебе.

— Какво ще ти пречи?

— Това не те засяга.

Д-р Сондърз го погледна въпросително. Блейк не беше само сърдит, беше и нервиран. Бледност покриваше красивото му, намусено лице. Беше любопитно, че така упорито не желаеше да вземат доктора на платнохода. В тези морета хората не правеха въпрос за подобни неща. Ким Чинг каза, че нямат товар, но можеше да имат товар, който заема малко място и лесно се скрива. И морфинът, и кокаинът не са обемисти, от тях се печели много, ако човек ги закара, където трябва.

— Ще ми направите голяма услуга — каза кротко докторът.

— Съжалявам, не желая да изглеждам простак, но Никълз и аз сме тука по работа и не можем да променяме курса си, за да закарваме пътници до места, където не искаме да ходим.

— Познавам доктора от двадесет години — каза Никълз. — Наш човек е.

— Допреди тази сутрин не му беше виждал очите.

— Всичко знам за него — капитанът се ухили и оголи счупените си, потъмнели ситни зъби, а д-р Сондърз автоматично отбеляза, че зъбите трябва да бъдат извадени. — А ако информацията ми е вярна, той не би застанал на пътя ни.

Капитанът погледна доктора многозначително. Интересно беше, че зад угодническата му усмивка се криеше жестокост. Докторът издържа на погледа му без да трепне, не стана ясно дали хвърленото копие беше улучило целта, или докторът нямаше представа за какво говори шкиперът.

— Не се интересувам от чуждите занимания — рече докторът с усмивка.

— Живей и остави и другите да живеят — така мисля аз — каза капитанът с характерното за мошениците безразличие.

— Когато казвам „не“, значи „не“ — отговори непреклонно младият човек.

— О, ти направо ми дотегна — каза Никълз. — Няма защо да се страхуваш.

— Кой казва, че се страхувам?

— Аз.

— Няма от какво да се страхувам.

Двамата припряно си разменяха кратките реплики. Възбудата им нарастваше. Д-р Сондърз се чудеше каква ли тайна лежи между тях. Очевидно тя беше от по-голямо значение за Фред Блейк, отколкото за Никълз. Този път нищо не тежеше на съвестта на негодника. Докторът разсъди, че капитан Никълз не беше от този тип хора, които правят лек живота на човека, чиято тайна знаят. Без да разбира напълно, му се струваше, че каквато и да беше тайната, капитан Никълз не я знаеше, а само я предполагаше. Докторът обаче имаше много силно желание да се качи на платнохода и не възнамеряваше да се отказва от замисъла си преждевременно. Забавляваше го, когато прилагаше някоя хитрост, за да постигне своето.

— Вижте какво, не искам да ви скарвам. Щом като Блейк не е съгласен, нека приключим разговора.

— Аз обаче съм съгласен — отвърна шкиперът. — За мене това е шанс — един на милион. Ако на света има човек, който може да ми оправи храносмилането, това си ти — да не мислиш, че ще изпусна такава възможност? Нищо подобно.

— Прекалено много мислиш за храносмилането си — каза Блейк. — На такова мнение съм аз. Ако просто ядеше каквото ти се иска и не се притесняваше, щеше да бъдеш наред.

— Тъй ли? Предполагам, че знаеш повече от мене за храносмилателната ми система. Предполагам, че знаеш какво е парче препечен хляб да ти заседне на стомаха като тон олово. Предполагам, че следващото, което ще кажеш, е, че си го въобразявам.

— Е, щом питаш, мисля, че въображението има много повече общо с това, отколкото смяташ ти.

— Кучи син.

— Кого наричаш кучи син?

— Млъкнете — каза докторът.

Капитан Никълз шумно се оригна.

— Това копеле отново ми докара белята. Да пукна ако от три месеца насам не седях за пръв път спокойно след вечеря, без да се тревожа — а сега отново ми се яви. Притеснения от този род са ми смърт. Веднага ме удря в стомаха. Вързоп нерви съм. Открай време съм така. Мислех, че ще прекарам поне една приятна вечер, а сега всичко отиде по дяволите. Страхотно ме мъчи диспепсията.

— Съжалявам — каза докторът.

— Всички повтарят едно и също — все казват: „Капитане, ти си вързоп нерви. По-крехък си от едно дете“.

Д-р Сондърз сериозно му съчувствуваше.

— Както и предполагах, нуждаеш се от наблюдение — стомахът ти трябва да се превъзпита. Ако бях дошъл с вас на корабчето, щях да си поставя за цел да науча храносмилателните ти сокове да функционират правилно. Не казвам, че мога напълно да те излекувам за пет-шест дни, но поне ще ти посоча правия път.

— Кой казва, че няма да дойдеш на платнохода?

— Блейк, а по думите му съдя, че той е шефът.

— О, тъй ли? Е, значи си сбъркал. Аз съм шкиперът и думата ми се слуша. Събери си багажа и ела на борда утре сутринта. Ще те запиша като член на екипажа.

— Нищо такова няма да правиш — каза Блейк, скачайки на крака. — Имам думата не по-малко от тебе и заявявам, че няма да дойде. Никого не искам на борда и толкова.

— О, тъй ли? А какво ще кажеш, ако подкарам шхуната право към БСБ[2]? Там е британска територия, милото ми момче.

— Гледай да не ти се случи нещо лошо.

— Да не мислиш, че ме е страх от тебе? Да не мислиш, че се лашкам по широкия свят още отпреди да си роден, без да зная как да се грижа за себе си? Ще ми забиеш нож в гърба, така ли? А кой ще управлява корабчето? Ти и ония четирима черни негри ли? Не ме карай да се смея. Ами че ти не различаваш предната част на корабчето от задната.

Блейк отново сви юмруци. Двамата мъже бяха впили погледи един в друг, но в очите на капитана имаше подигравателен присмех. Знаеше, че ако се стигне до игра с открити карти, той ще спечели. Другият неволно въздъхна.

— Къде искаш да идеш? — попита той доктора.

— На който и да е холандски остров, където мога да взема кораб в моята посока.

— Хубаво, идвай тогава. И без това ще бъде по-добре да не съм затворен сам с това чудо през цялото време.

Отправи към шкипера поглед, изпълнен с омраза. Капитан Никълз добродушно се разсмя.

— Точно така, моето момче, той ще ни прави компания. Тръгваме около десет часа утре сутринта. Да имаш нещо против?

— Чудесно. Нищо против нямам — каза докторът.

Бележки

[1] Влечуго от семейство „гекони“. — Б.пр.

[2] Британско Северно Борнео. — Б.пр.