Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (11)

X

Надвечер съзряха острова, където капитан Никълз беше решил да прекарат нощта — конус, покрит с дървета до върха, поради което наподобяваше картина на Пиеро де ла Франческа^[1] и като го обиколиха, стигнаха до мястото за закотвяне, описано в справочника за корабоплаване. Беше закътано скалисто заливче с толкова бистра вода, че ако погледнеш отвъд борда, на дъното на океана се виждаха фантастичните цветове на коралите. Минаваха ята риби — като туземци в гора, пробиващи си път сред познатата джунгла. За доста голямо учудване там завариха закотвена шхуна.

— Какво е пък това? — попита Фред Блейк.

Очите му бяха разтревожени и наистина беше странно в неподвижния хлад на вечерта да влезеш в тихото заливче на завет до зеления хълм и да видиш там поклащащ се на водата кораб. Лежеше на дрейф с прибрани платна и в присъствието му на това толкова самотно място имаше нещо злокобно. Капитан Никълз погледна през бинокъла.

— За лов на бисери е. От пристанището в Дарвин. Кой я знае какво прави тука. Край островите Ару имаше много от тия шхуни.

Видяха екипажа — сред хората имаше един бял, който ги наблюдаваше, и скоро спуснаха лодка.

— Идват към нас — каза шкиперът.

Докато пуснаха котва, лодката вече се беше приближила и капитан Никълз размени приветствени подвиквания с капитана на шхуната. Той се качи на борда — беше австралиец — и им каза, че японският му гмурец е болен и са спрели на път за един холандски остров, където ще търсят лекар.

— Имаме лекар на борда — каза капитан Никълз. — Водим го като пътник.

Австралиецът попита д-р Сондърз дали не би отишъл да види болния, и след като му дадоха чаша чай (понеже отказа да пие алкохол), докторът го придружи в лодката.

— Имате ли някакви австралийски вестници? — попита Фред.

— Имам един брой отпреди месец.

— Нищо. За нас е нов.

— С удоволствие ще ви го дам. Ще го пратя по доктора.

Малко време беше нужно на д-р Сондърз, за да открие, че гмурецът страда от тежък пристъп на дизентерия. Беше много зле. Докторът му направи подкожна инжекция и каза на капитана, че с нищо не може да му се помогне, освен да го оставят на спокойствие.

— По дяволите тия джапи^[2], никак не са издръжливи. Значи доста време нищо няма да мога да изкарам от него?

— Ако изобщо се оправи — каза докторът.

Ръкуваха се за сбогом и докторът слезе в лодката. Туземецът започна да гребе.

— Хей, почакай! Забравих да ти дам вестника.

Австралиецът се пъхна в каютата и след малко се появи със „Сиднейски бюлетин“ в ръка. Хвърли вестника в лодката.

Когато докторът се изкатери отново на „Фентън“, капитан Никълз и Фред играеха на крибидж^[3]. Слънцето залязваше и гладката повърхност на морето светеше в различни бледи цветове: синьо, зелено, червеникаворозово, млечно-пурпурно, сякаш това беше дълбокият и нежен цвят на тишината.

— Оправи ли го? — обади се шкиперът безразлично.

— Хич го няма.

— Това вестникът ли е? — попита Фред.

Той го измъкна от ръката на доктора и се отдалечи.

— Играеш ли крибидж? — попита Никълз.

— Не, не играя.

— Фред и аз играем всяка вечер. Той има дяволски късмет. Не ми се казва колко пари е спечелил от мене. Обаче това не може да трае вечно. Скоро играта ще се обърне.

И извика:

— Идвай, Фред!

— Чакай малко.

Шкиперът сви рамене.

— Невъзпитан е. Как само гореше от нетърпение да види вестника, нали?

— При това отпреди месец — отговори докторът. — Кога заминахте от остров Четвъртък?

— Никога не сме ходили там.

— О, така ли?

— Какво ще кажеш за една глътка? Мислиш ли, че ще ми навреди?

— Сигурно няма.

Шкиперът извика на Том Обу и чернокожият донесе две чаши и малко вода. Никълз отиде да вземе уискито. Слънцето залезе и нощта тихо пропълзя над неподвижната вода. Единствено плясъкът от някоя гмуркаща се риба нарушаваше тишината. Том Обу донесе ветроупорен фенер и го постави на палубата, после слезе долу и запали газената лампа в каютата.

— Чудно ми е какво толкова чете приятелят ти.

— В тъмното ли?

— Може би размишлява върху прочетеното.

Когато обаче най-после Фред се присъедини към тях и седна да довърши прекъснатата игра, осветен от мъждукащата светлина, той се стори на д-р Сондърз много блед. Не беше донесъл вестника и докторът отиде да го вземе. Но не го откри. Извика Ах Кай и му каза да го потърси. Застанал в тъмното, той наблюдаваше играчите.

— Петнадесет — две точки, още петнадесет — четири, още петнадесет — шест, още петнадесет — осем и още шест прави четиринадесет. Вале и едно от кари — седемнадесет. Господи, как ти върви.

Шкиперът не го биваше да губи. Лицето му беше напрегнато и изопнато. Неспокойните му очи поглеждаха недоверчиво всяка карта, която обърнеше. Другият обаче играеше с усмивка. Светлината на фенера очертаваше рязко профила му и на фона на тъмнината изглеждаше изключително хубав. Дългите му мигли хвърляха лека сянка върху страните му. Точно в този момент беше нещо повече от един красив млад човек — излъчваше трагична красота, която особено вълнуваше. Ах Кай дойде и каза, че не могъл да намери вестника.

— Къде го остави Фред? — попита докторът. — Момчето не може да го намери.

— Няма ли го там?

— Не, и двамата гледахме.

— Откъде по дяволите да зная къде е? Аз съм пас.

— Хвърли го през борда, като го прочете, нали? — попита капитанът.

— Аз да го хвърля през борда? Че защо?

— Е, щом не си го хвърлил, трябва да е някъде тука — каза докторът.

— И тази игра е твоя — изръмжа шкиперът. — Никога не съм виждал човек да събере такива карти.