Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (5)

IV

Погледна пред себе си, и едва не извика от учудване, защото там, в средата на прашния път, към него вървяха двама бели. Не беше пристигал кораб и той се питаше откъде идваха. Крачеха лениво, оглеждаха се наляво и надясно, като чужденци, посещаващи острова за пръв път. Бяха по фланелки, обути в износени панталони. Тропическите им шапки бяха омазнени. Пристъпваха бавно, видяха го, че седи вътре в магазина и спряха. Единият го заговори.

— На Ким Чинг ли е?

— Да.

— Тука ли е той?

— Не, болен е.

— Лошо. Надявам се, ще може да получим нещо за пиене.

— Разбира се.

Говорещият се обърна към спътника си.

— Хайде, влизай.

Влязоха.

— Какво ще пиете? — попита д-р Сондърз.

— За мене — бутилка бира.

— И за мене — каза другият.

Докторът даде поръчката на момчето. То донесе бутилките и столове, на които да седнат непознатите. Единият от тях беше на средна възраст, с пожълтяло набръчкано лице, бяла коса и наболи бели мустаци. Беше среден на ръст, съсухрен и когато говореше, виждаха се ужасно развалените му зъби. Очите му бяха лукави и неспокойни. Малки и безцветни, поставени някак близо едно до друго, те му придаваха вид на лисица, но обноските му бяха благоприлични.

— Откъде идвате? — попита докторът.

— Току-що пристигнахме с корабчето, от остров Четвъртък^[1].

— Бива си го пътят. Хубаво ли беше времето?

— Не можеше да се желае по-хубаво. Добър бриз, а за морето дума не може да се каже. Името ми е Никълз. Капитан Никълз. Може да си чувал за мене.

— Май че не съм.

— Плувам из тия морета от тридесет години. Няма остров в Архипелага, където да не съм спирал по някое време. Доста съм известен тука. Ким Чинг ме знае. Знаем се от тридесет години.

— Самият аз не съм местен — каза докторът.

Капитан Никълз го погледна и макар че изражението на лицето му беше искрено и сърдечно, човек изпитваше чувството, че в погледа му се таи подозрение.

— Лицето ти ми е познато — рече той. — Мога да се закълна, че съм те виждал някъде.

Д-р Сондърз се усмихна, но не благоволи да каже нещо за себе си. Капитан Никълз присви очи от усилие да си припомни къде е срещал тоя дребен човек. Внимателно го огледа. Докторът беше нисък — едва надвишаваше пет фута и шест инча, и слаб, но имаше шкембе. Ръцете му бяха меки, пухкави и малки, с удължени пръсти и можеше да се предполага, че ако е бил суетен, на времето си доста им се е радвал. Те все още бяха изящни, тъй като грижливо ги поддържаше. Беше много грозен, с чип нос и голяма уста; когато се смееше, а той правеше това често, виждаха се големите му жълти неравни зъби. Под гъстите изсивели вежди зелените очи ярко блестяха — насмешливи и умни. Не беше гладко обръснат и по кожата му имаше петна; лицето му беше потъмняло, а на скулите му се разливаше пурпурна червенина, характерна за хора с увредени сърца. Някога косата му сигурно е била гъста, черна и остра, но сега беше почти бяла и доста оредяла на темето, но грозотата му съвсем не отблъскваше — напротив, беше привлекателна. Когато се смееше, кожата около очите му се сбръчкваше и правеше лицето му необичайно одухотворено, а изражението му ставаше изключително заядливо, без обаче да бъде злонамерено. Можеше да го вземете за смешник, ако не беше лукавството, излъчващо се от светналите му очи. Интелигентността му беше очевидна. И макар че беше весел и остроумен, че обичаше шегите — радваше се както на своите, така и на чуждите, той оставяше впечатлението, че дори изцяло погълнат от смеха, никога не се разкрива докрай. Изглеждаше вечно нащрек. Независимо от бъбривостта и сърдечното му държание, човек схващаше ако беше наблюдателен и не се оставяше да бъде измамен от привидната искреност, че тези весели, засмени очи гледат, претеглят и си съставят мнение. Не беше човек, който приема нещата по външната им изява.

Тъй като докторът не проговори, капитан Никълз продължи:

— Това е Фред Блейк — каза той, като посочи с пръст спътника си.

Д-р Сондърз кимна.

— За дълго ли си тука? — продължи капитанът.

— Чакам холандския пощенски кораб.

— На север или на юг?

— На север.

— Как каза, че ти беше името?

— Не съм го казвал. Сондърз.

— Толкова дълго съм се блъскал по индийския океан, че знам кога да не задавам въпроси — каза капитанът и се засмя угоднически: „Не задавай въпроси, за да не чуваш лъжи.“ Сондърз ли? Знам доста момчета, дето носят същото име, но дали е тяхно по рождение или не, никой освен тях не знае. Какво му е на стария Ким Чинг? Добро момче беше. Канех се да си побъбря с него.

— Закъса с очите. Имаше катаракта.

Капитан Никълз стана и протегна ръка.

— Док^[2] Сондърз. Знаех си, че съм виждал лицето ти. Във Фу-Чжоу. Там бях преди седем години.

Докторът стисна протегнатата ръка. Капитан Никълз се обърна към приятеля си.

— Всеки познава Сондърз. Най-добрият лекар в Далечния изток. Очите. В това му е силата. Едно време имах приятелче, казваха в един глас, че ще ослепее, че нищо не може да го спаси, той обаче отиде при Док и след месец виждаше не по-зле от тебе или от мене. Тия с цепнатите очи направо се кълнат в него. Док Сондърз. Е, това е радостна изненада. Мислех, че никога не напускаш Фу-Чжоу — дори за час.

— Сега го напуснах.

— Значи ми провървя. Ти си точно човекът, когото исках да срещна.

Капитан Никълз се наведе напред и хитрите му очи се впериха в доктора с настойчивост, която доста напомняше заплаха.

— Имам страхотна диспепсия.

— Исусе Христе — промърмори Фред Блейк.

Той продумваше за пръв път, откакто бяха седнали, и д-р Сондърз се обърна да го погледне. Изтегнал се беше в стола и хапеше пръстите си с вид, предполагащ отегчение и лошо настроение. Беше висок млад човек, слаб, но жилав, с тъмнокестенява коса и огромни сини очи. Не изглеждаше на повече от двадесет години. Облечен в мръсна фланелка и работен комбинезон, той изглеждаше недодялан (като необлизано от майка си кутре, мислеше си докторът); беше някак враждебно навъсен. Имаше правилен нос и добре оформена уста.

— Престани да си гризеш ноктите, Фред — каза капитанът. — Казвам ти, отвратителен навик е.

— Омръзнахте ми и ти, и диспепсията ти — ухили се злорадо младият човек.

Като се усмихна, показаха се прекрасни зъби. Бяха много бели, ситни и със съвършена форма; ослепителната им красота толкова неочаквано разхубавяваше мрачното му лице, че човек се изненадваше. Киселата му усмивка изведнъж ставаше блага.

— Смешно ти е, защото не знаеш какво ми е — каза капитан Никълз. — Станал съм великомъченик. Не може да се каже, че не подбирам храната. Всичко съм опитал. Нищо не помага. И тая бира сега. Да не мислиш, че няма да страдам заради нея? Знаеш не по-зле от мене, че ще страдам.

— Продължавай. Кажи на доктора всичко — каза Блейк.

Капитан Никълз не чакаше още покани. Продължи да разказва историята на заболяването си. Описваше симптомите с научна прецизност. Не пропусна да спомене нито една противна подробност. Изброи докторите, с които се беше консултирал, и безкрайните лекарства, които беше опитал. Д-р Сондърз мълчаливо слушаше. На лицето му беше изписан съчувствен интерес, от време на време кимаше с глава.

— Няма друг, който да може да направи нещо мене, освен тебе, Док — рече капитанът най-сериозно. — Сам разбирам, че си умен — без да го чувам от другаде.

— Не мога да върша чудеса. Никой не би могъл моментално да оправи хронично състояние като твоето.

— Не ми и трябва, но нали можеш да ми предпишеш рецепта? Готов съм всичко да опитам. Единственото, което искам, е да ми направиш пълен преглед, нали разбираш?

— Колко време ще останете тука?

— Колкото си искаме.

— Ще отплаваме веднага, щом получим онова, за което сме дошли — каза Блейк.

Двамата мъже бързо се спогледаха. Д-р Сондърз забеляза това. Не знаеше защо остана с впечатлението, че държанието им беше малко странно.

— Какво ви накара да спрете тука? — попита той.

Лицето на Фред Блейк отново посърна и в момента, когато докторът зададе въпроса, Фред го погледна. В погледа му д-р Сондърз прочете подозрение и може би страх. Зачуди се. Отговори му капитанът.

— Познавам Ким Чинг от цяла вечност. Искаме да се запасим и решихме, че няма да ни навреди да натъпчем трюма тука.

— С търговия ли се занимавате?

— Нещо такова. Ако ни падне работа, не изпускаме случая. Кой би го изпуснал?

— Какъв товар карате?

— От всичко по малко.

Капитан Никълз се усмихна доброжелателно и показа развалените си, потъмнели зъби; изглеждаше някак гузен. Д-р Сондърз реши, че сигурно контрабандират опиум.

— Случайно да отивате към Макасар?

— Може би.

— Какъв е този вестник? — попита внезапно Фред Блейк, като посочи вестника, поставен на масата.

— О, от три седмици е. Беше на кораба, с който дойдох.

— Имат ли тука австралийски вестници?

— Не.

Въпросът се видя смешен на д-р Сондърз.

— Има ли във вестника новини от Австралия?

— Холандски е, а аз не зная холандски. Във всеки случай на остров Четвъртък сте научили по-пресни новини.

Блейк леко смръщи чело. Капитанът лукаво се усмихна.

— Не може да се каже, че тук е пъпът на света, Фред — изсмя се той.

— Изобщо ли нямате английски вестници тука? — попита Блейк.

— От време на време случайно получават някой вестник от Хонг-Конг или от Пролива на Торес, но и те са отпреди месец.

— Нямат ли начин да научават новините?

— Само чрез холандския кораб.

— Нямат ли телеграф или радио?

— Не.

— Бих казал, че ако човек иска да не стои на пътя на полицията, това място е много сигурно — обади се капитан Никълз.

— Поне за известно време — съгласи се докторът.

— Ще пиете ли още една бира, док? — попита Блейк.

— Не, стига ми. Ще се връщам в странноприемницата. Ако вие желаете, елате да вечеряте там — ще поръчам да приготвят нещо.

Той се обърна към Блейк, защото имаше чувството, че младежът импулсивно ще откаже, но отговори капитан Никълз.

— Няма да е зле. Приятно разнообразие след пътуването.

— Няма защо да се притеснявате заради нас — каза Блейк.

— Какво говорите! Чакам ви там около шест часа. Ще пийнем няколко чаши, после ще се качим в стаята.

Докторът стана, кимна и си отиде.