Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

XVII

По-късно, когато премина дневната горещина, след като си беше свършил работата, Ерик дойде да ги вземе. Д-р Сондърз седеше сам с Фред, понеже шкиперът получи остър пристъп; заяви, че не иска да гледа никакви проклети забележителности и се върна на ветрохода. Тръгнаха из града. Имаше повече хора, отколкото сутринта. От време на време Ерик сваляше шапка на някой загорял холандец, който вървеше с мълчаливата си набита жена. Имаше малко китайци, защото те не се заселват, където няма търговия, но доста араби, някои с красиви фесове и спретнати памучни костюми, други със саронги и бели шапки на главите; бяха тъмнокожи, с огромни блестящи очи и семитски вид като търговците в Тира и Сидон. Имаше малайци, папуаси и метиси. Беше учудващо тихо. Въздухът сякаш тегнеше от умора. Величествените къщи на старите търговци, където сега бяха събрани несретниците на Изтока — от Багдад до островите Нови Хебриди, — изглеждаха като засрамени почтени граждани, които не могат да си платят данъците. Тримата видяха дълга бяла полусрутена стена — някога там беше имало португалски манастир; после стигнаха до големите сиви камъни на разрушен форт, обрасли с дивата джунгла на дърветата и цъфналите храсти. Пред него имаше широко открито пространство, с изглед към морето, където растяха огромни стари дървета, засадени, както казваха, още от португалците: казуарини[1], канарски финикови палми и диви смокини; тук някога след горещината на деня се бяха разхождали португалците.

Като малко се задъхваше, защото отчасти беше склонен към напълняване, докторът заедно със спътниците си се изкачи на хълма, където стоеше крепостта — сива и гола, от която бяха управлявали движението на корабите. Заобикаляше я дълбок ров, единствената порта беше високо над земята и за да влязат, те се изкатериха по въжена стълба. Главната кула беше вътре, оградена от високите квадратни стени; имаше големи, добре планирани стаи, с прозорци и врати в стил, напомнящ късния Ренесанс. Там са били квартирите на офицерите от гарнизона. От горните кули се разкриваше просторна великолепна гледка.

— Прилича на замъка на Тристан — каза докторът.

Денят кротко умираше, а морето беше виненочервено — като морето, по което е плавал Одисей. Островите, заобиколени от гладката блестяща вода, бяха наситено зелени, като одежди от съкровищницата на испанска катедрала. Толкова причудливи и неестествени на цвят, те принадлежаха по-скоро на изкуството, отколкото на природата.

— Като зелена мисъл в зелената сянка — промълви датчанинът.

— Добре е само да ги гледаш — каза Фред, — обаче стигнеш ли до тях, пази боже! Отначало исках да спираме. Толкова красиви ми се виждаха от морето. Представях си, че мога да прекарам целия си живот на някой остров далече от хората, нали разбирате, като ловя риба и отглеждам пилета и свини. Никълз се смя до захлас, каза, че са отвратителни, но аз настоях сам да се уверя — трябваше да обиколя половин дузина, преди да се откажа от идеята си. Като стигнеш до някой от тях и слезеш на брега, всичко изчезва — оказва се, че има само дървета, крабове и комари. Така да се каже, всичко се изплъзва от ръцете ти.

Ерик го погледна с кротките си светнали очи, усмивката му беше приятелска и добронамерена.

— Разбирам те — каза той. — Винаги е рисковано да подложиш нещо на изпитанието на опита. Като заключената стая в замъка на Синята брада е. Човек е добре, щом стои настрана от тези работи. Ако превъртиш ключа и влезеш, трябва да си готов за изненади.

Д-р Сондърз слушаше разговора на двамата млади мъже. Възможно е той да беше циник, безразличен беше към много от нещастията, сполетяващи хората, но изпитваше особено чувство към младостта — може би защото тя обещава толкова много и трае толкава кратко — и затова му се струваше, че в изпитаните от нея горчилки, когато действителността смазва илюзиите, има нещо много по-патетично, отколкото в други, по-сериозни злини. Независимо от недодялания начин на изразяване, той разбра какво имаше предвид Фред и отдаде дължимото на емоциите му, като се усмихна съчувствено. Както седеше там, в сумрачната светлина, свалил шапка, по фланелка и панталони цвят каки, с тъмна къдрава коса, Фред изглеждаше необикновено красив. В красотата му имаше нещо привлекателно и д-р Сондърз, който го беше смятал за един доста глупав млад човек, внезапно почувствува, че Фред вече не го дразни. Може би беше подмамен от очарованието му, може би се влияеше от присъствието на Ерик Кристесен, но в момента докторът чувствуваше, че в момъка има нещо, за което никога не беше подозирал, може би душата му плахо се опитваше да намери същността си. Тази мисъл се стори забавна на доктора. Изненада го така, както се изненадваме, когато се загледаме в някое клонче, а то внезапно разтвори криле и полети от дървото.

— Почти всяка вечер идвам тук да гледам залеза — каза Ерик. — За мене това е сърцето на Изтока. Не Изтокът на легендите, на дворците, на скулптурните храмове и на завоевателите с ордите воини, а Изтокът на началото на света, Изтокът на градината на Едем — тогава, когато хората са били много малко, били са прости, добродушни и невежи, а светът е бил в очакване — както запустялата къща чака стопанина си.

Този тромав обикновен млад човек явно умееше да се изразява лирично — което би отблъсквало, ако човек не усещаше, че за него този начин на говорене беше привичен — като разговорите за бисерите, копрата и трепанга. Красноречието му беше малко прекалено, но накараше ли те да се усмихнеш, усмивката ти беше добра. Ерик беше неочаквано красноречив. Гледката беше толкова прекрасна, мястото, където седяха — мрачният, разрушен португалски форт, — така романтично, че високопарните думи не дразнеха. Датчанинът нежно поглади една от огромните канари с голямата си тежка ръка.

— Какво само са видели тия камъни! Те имат едно преимущество пред твоите острови — човек никога не може да узнае тайната им. Може само да гадае. И то за малко неща. Никой тука не знае нищо. Следващия път, когато бъда в Европа, ще отида до Лисабон да видя дали няма да открия нещо за хората, живели тука.

Без съмнение на форта наистина витаеше духът на романтиката, обаче беше така безплътен, че в невежеството си човек можеше да си представя само картини, замъглени като лошо проявени снимки. На тези кули бяха стояли португалски капитани, оглеждащи морето, за да съзрат кораба от Лисабон, носещ им благословени вести от дома, взирали са се с тревога в холандските плавателни съдове, идващи да ги атакуват. В мислите си човек виждаше тези храбри, мургави мъже, облечени в броня и ризници, взели в ръце живота си, изпълнен с приключения, но те бяха безплътни сенки и съществуваха само благодарение на чуждата фантазия. Все още се виждаха останки от малък параклис, където всяка сутрин е ставало чудото на транссубстанцията[2] и където по време на обсада е идвал свещеникът, облечен в специалните си одежди, за да вдъхне на войниците, лежащи в предсмъртния си час върху крепостния вал, вяра в бога. Въображението със затруднение рисуваше неясни картини на опасност, жестокост, неустрашима храброст и саможертва.

— Никога ли не ти домъчнява за дома? — попита междувременно Фред.

— Не. Често мисля за малкото селце, където съм роден, с крави на черни и бели петна по зелените пасища, и за Копенхаген. Къщите в Копенхаген с техните плоски прозорци много приличат на жени с гладки лица и огромни късогледи очи, а дворците и черквите сякаш са излезли от книжка с приказки. Виждам всичко това пред себе си като сцена от пиеса — много ясно, приятно за погледа, но не съм сигурен дали искам да се кача на сцената. Доволен съм да си остана на неосветеното място на последния ред и да гледам представлението отдалече.

— Но в крайна сметка на човека е даден един живот.

— И аз така мисля. Обаче животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Можех да бъда служител в кантора и тогава щеше да ми е по-трудно, но тук, с морето и джунглата и с безкрайните спомени от миналото, които те засипват, с тези хора — малайци, папуаси, китайци, упорити холандци, с книгите и с толкова свободно време, сякаш съм милионер — за бога, може ли да се мечтае за повече?

За миг Фред Блейк го погледна и смръщи вежди от усилието да размишлява по несвойствен за него начин. Когато разбра какво имаше предвид датчанинът в гласа му пролича учудване.

— Но това са измислени работи!

— Те са единствената съществуваща действителност — усмихна се Ерик.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Действителност е това, което правиш, а не това, което мечтаеш. Човек веднъж е млад, трябва да опита силите си, всеки иска да се издигне. Всеки иска да печели добре, да има добро положение и така нататък.

— Съвсем не. За какво живее човек? Разбира се, трябва отчасти да работи, за да си изкарва прехраната, но всичко друго служи само за задоволяване на въображението му. Кажи — когато видя тези острови от морето и сърцето ти се изпълни с радост и после, като слезе на тях и откри, че са само една мрачна джунгла, кои бяха истинските острови? Кои ти дадоха повече, кои ще запазиш като съкровище в паметта си?

— Това са празни приказки, старче. Не си струва да си въобразяваш много за нещо, а когато го достигнеш, да откриеш, че не си е струвало. Докъде мислиш, че ще стигнеш, ако приемаш всичко за чиста монета?

— До царството на рая — усмихна се Ерик.

— А къде е то? — попита Фред.

— В мислите ми.

— Не искам да развалям философския ви разговор — каза докторът, — но държа да ви кажа, че ме мъчи жажда.

Ерик се разсмя и вдигна огромното си тяло от стената, на която седеше.

— И без това слънцето скоро ще залезе. Хайде да слизаме, ще пием по чаша у дома.

Той посочи вулкана, изправен на запад — гол конус с изящно изрязан силует на фона на потъмняващото небе. Обърна се към Фред.

— Искаш ли утре да се изкатерим до там? От върха се открива страхотен изглед.

— Нямам нищо против.

— Ще тръгнем рано, за да избегнем жегата. Мога да те взема от платнохода преди разсъмване.

— Съгласен съм.

Слязоха надолу по хълма и скоро се озоваха в града.

Къщата на Ерик беше една от тези, край които бяха минали сутринта, когато след пристигането се лутаха надолу по улицата. Сто години в нея бяха живели холандски търговци и фирмата, за която той работеше, я беше наела целокупно. Беше заградена с висока варосана стена, но мазилката, на места зеленясала от влагата, се лющеше. Зад стената имаше малка градина, запустяла и обрасла с трева. В нея растяха рози и плодни дръвчета, буйни пълзящи растения, цъфнали храсти, банани и няколко високи палми. Задушаваше се от бурени. На отслабващата светлина изглеждаше изоставена и тайнствена. Из нея тежко прелитаха светулки.

— Боя се, че има съвсем неприветлив вид — каза Ерик. — Понякога мисля да накарам двама кули да изчистят боклуците, но решавам, че и така ми харесва. Обичам да си мисля за холандския mynheer[3], който се е отпочивал тук на хладина, пушел е с порцелановата си лула, докато неговата дебела mevrou[4] си е веела с ветрило.

Влязоха в хола. Беше дълга стая, с прозорци във всеки край, на които имаше плътни завеси; дойде момче и като се покачи на стол, запали газена лампа. Подът беше мраморен, а по стените висяха маслени картини — но така потъмнели, че нарисуваното не личеше. В средата имаше голяма кръгла маса, а около нея комплект столове, тапицирани с щамповано кадифе. Душна и неудобна стая, но с очарованието на контрастите — галеща окото скромна картина на Холандия от деветнадесетия век. Предвидливият търговец сигурно е разопаковал с гордост мебелите, докарани чак от Амстердам, а когато грижливо ги е наредил, без съмнение е намирал, че добре съответствуват на положението му. Момчето донесе бира. Ерик отиде до една малка масичка, за да сложи плоча на грамофона, и видя пакет вестници.

— А, ето и вестниците за тебе. Бях пратил да ги донесат.

Фред стана от стола, взе ги и седна на голямата кръгла маса под лампата. Понеже докато бяха горе на стария португалски форт докторът беше споменал Тристан, Ерик пусна началото на последното действие. Странната и задушевна мелодийка, която овчарят свири на тръстиковата си свирка, докато се взира в безкрая на морето, за да съзре платната, изплакваше празна надежда. Друга болка обаче сви сърцето на доктора. Представи си „Ковънт Гардън“[5], каквато я помнеше, и себе си — облечен официално, седнал напред в партера; в ложите имаше жени с диадеми, с бисерни огърлици на шиите. Кралят — охранен, с големи торбички под очите, седеше в ъгъла на голямата ложа; в другия й ъгъл, точно над оркестъра, седяха барон и баронеса де Мейър и когато тя долавяше погледа на доктора, кимваше. Там витаеше духът на изобилието и сигурността. Всичко изглеждаше така величествено, така добре уредено, че на човек и през ум не му минаваше мисълта за промяна. Дирижираше Рихтер. Колко страстност имаше в тази музика, колко плавно и с какво мелодично великолепие се разливаше благозвучието върху сетивата! Но тогава не беше доловил в мелодията нищо крещящо, неистинско и вулгарно, подхождащо за баронския блясък, а сега то го дразнеше. Без съмнение, беше великолепно, но някак изживяло времето си; в Китай ухото му беше привикнало към по-изящна сложност на мелодията и към не дотам изискана хармония. Беше свикнал на музика, натежала от размишления, измамлива и нервна, затова грубата изява на действителността леко смущаваше придирчивия му вкус. Когато Ерик стана, за да обърне плочата, д-р Сондърз погледна Фред, за да види как му бяха въздействували тези звуци. Музиката е нещо странно. Не изглежда силата й да е свързана с човешките качества, затова някой, който иначе е напълно посредствен може да е твърде податлив и чувствителен към влиянието й.

Докторът беше започнал да вярва, че Фред Блейк не е толкова обикновен, колкото си представяше отначало. Момчето притежаваше скрито в себе си нещо, едва събудено и неизвестно дори на самия него, като малко цвете, поникнало от семе в каменна стена, страстно търсещо слънцето и предизвикващо съчувствие и интерес. Фред обаче не беше чул нито звук. Седеше, без да съзнава каква обстановка го заобикаля, загледан през прозореца. Краткотрайният тропически сумрак се беше сгъстил в нощ, една-две звезди вече блещукаха на синьото небе, но той, втренчен в някоя тъмна бездна на мисълта, не ги забелязваше. Светлината на лампата, под която седеше, хвърляше странни, резки сенки по лицето му и то, прилично на маска, беше почти неузнаваемо. Но тялото му беше спокойно, сякаш освободено от някакво напрежение, и мускулите под загорялата кожа бяха отпуснати. Той усети изпитателния поглед на доктора и също го погледна, като се насили да се усмихне, но се получи мъчително подобие на усмивка — умолителна и трогателна. Бирата до него стоеше непокътната.

— Нещо ново във вестника? — попита докторът.

Внезапно Фред почервеня като рак.

— Не, нищо. Направили са изборите.

— Къде?

— В Нови Южен Уелс. Спечелили са лейбъристите.

— Ти лейбърист ли си?

За момент Фред се поколеба и в очите му се появи същият подозрителен израз, който няколко пъти беше направил впечатление на доктора.

— Не се интересувам от политика — отговори. — Нищо не знам за различните партии.

— Ако обичаш дай ми да погледна вестника.

Фред взе един брой от купа и му го подаде, но докторът не протегна ръка.

— Този последният ли е?

— Не, този е последният — отговори Фред, като сложи ръката си на вестника, който доскоро четеше.

— Ако си свършил с него, дай да го прочета. Да ти кажа, не държа особено на прекалено стари новини.

За момент Фред се поколеба, докторът се усмихваше, но не сваляше от него настойчивия си поглед. Очевидно Фред не можеше да измисли подходяща причина, за да отклони така естественото му искане. Даде му вестника и д-р Сондърз се премести към светлината, за да го прочете. Фред не взе нито един от останалите броеве, макар че между тях сигурно имаше някой, който не беше виждал. Седеше и се преструваше, че гледа масата, но докторът усещаше, че момъкът внимателно го наблюдава с крайчеца на окото си. Без съмнение във вестника, който докторът държеше, Фред беше прочел нещо, което дълбоко го засягаше. Д-р Сондърз започна да го разгръща. Имаше много новини за изборите. Имаше статия от Лондон, доста информация от Европа и Америка, получена по телеграфа. Имаше много местни новини. Погледна полицейските вести. Изборите бяха причинили известни смутове, с което се бяха занимали съдилищата. В Нюкасъл имаше кражба с взлом. Осъдили бяха някого за измама при застраховане. Съобщаваха за намушкване с нож при спречкване между двама островитяни от Тонга. Капитан Никълз изказа предположение, че изчезването на Фред е било организирано поради убийство. Във вестника бяха отделени две колони за убийството във ферма в Сините планини, но то беше станало при скарване между двама братя и предалият се в полицията убиец заявяваше, че го е извършил при самозащита. Освен това по време беше след отплаването на Фред и капитан Никълз от Сидни. Имаше репортаж от следствието по смъртта на жена, която се обесила. За момент д-р Сондърз се почуди дали в това не се крие нещо. Този седмичник не се занимаваше с разни въпроси в резюме, но все пак беше предназначен за читатели, научили фактите с подробности от ежедневниците. Изглеждаше, че жената е била заподозряна в убийството на мъжа си няколко седмици преди това, но доказателствата срещу нея са били прекалено слаби, за да може властта да предприеме някакво действие. Според съдебното заключение тя се беше самоубила в момент на умопомрачение. Коментиращият делото следовател отбелязваше, че с нейната смърт изчезва и последната възможност полицията да разбули тайната около убийството на Патрик Хадзън. Докторът отново внимателно прочете бележката; историята беше странна, но описана прекалено накратко, за да носи достатъчно информация. Жената беше четиридесет и две годишна. Не изглеждаше вероятно момче на годините на Фред да е имало нещо общо с нея. В крайна сметка на капитан Никълз не му беше известно нищо, за което да се залови; правеше чисти догадки; момчето беше счетоводител — може би беше взело чужди пари или, притиснато от финансови затруднения, беше подправило чек. Ако беше свързано политически с някоя важна личност, и това стигаше, за да го пратят благоразумно за известно време надалече. Като остави вестника, д-р Сондърз срещна погледа на Фред, впит в него. Усмихна му се окуражително. Любопитството му не беше заинтригувано и нямаше намерение да си навлича някоя беля, за да го задоволи.

— В хотела ли ще вечеряш, Фред?

— Искаше ми се да останете и да хапнете с мене каквото дал Господ — каза датчанинът, — но съм поканен на вечеря при Фрит.

— Е, да тръгваме.

Известно време докторът и Фред вървяха мълчаливо по тъмната улица.

— Няма да вечерям — внезапно каза момчето. — Не ми се гледа физиономията на Никълз тази вечер. Ще отида да се поразтъпча.

И преди д-р Сондърз да отговори, той вече се беше обърнал и бързо вървеше в обратна посока. Докторът сви рамене и продължи бавно пътя си.

Бележки

[1] Род дървесни и храстови растения (Австралия, Океания). — Б.пр.

[2] В смисъл причастието. — Б.пр.

[3] Господин, (хол.). — Б.пр.

[4] Госпожа (хол.). — Б.пр.

[5] Кралският оперен театър в Лондон, построен 1732 г. — Б.пр.