Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (23)

XXII

— Спи ли ви се? — попита Ерик.

— Не, още е рано — отговори докторът.

— Елате у дома да пийнем по чаша преди лягане.

— Добре.

Докторът не беше пушил две-три вечери и възнамеряваше да го направи сега, но нямаше нищо против да го отложи за по-късно. Да отложиш едно удоволствие, означава да го увеличиш. Тръгна с Ерик по пустата улица. Хората в Канда си лягаха рано и не се виждаше жива душа. Докторът вървеше, като леко подскачаше, и на всяка огромна крачка, правена от Ерик, правеше две. С късите си крака и леко издаденото напред шкембе той представляваше малко смешна гледка до спокойно крачещия гигант. До къщата на датчанина имаше не повече от двеста ярда, но когато пристигнаха докторът беше малко задъхан. Вратата не беше заключена — на острова, където нито имаше къде да се скриеш, нито как да се отървеш от крадени вещи, хората не се бояха особено от крадци. Като отвори вратата Ерик влезе пръв, за да запали лампата. Докторът се отпусна в най-удобния стол, докато Ерик донесе чаши, лед, уиски и сода. На мъждивата светлина на парафинената лампа с късо подстриганата си посивяла коса и с румения цвят на страните си докторът приличаше на възрастно шимпанзе; малките му ясни очи святкаха също като маймунски. Само глупак би сметнал, че от тези очи може да убегне лицемерието, а един вероятно мъдър човек би проумял, че те биха разпознали искреността дори ако е неумело прикрита зад тромаво държание. Личеше, че докторът не приема думите на хората според външната им изява, колкото и удачна да е тя, макар че само дяволита усмивка издаваше мислите му; обаче честността, колкото и да бъде наивна, както и истинското чувство — колкото и грубо изявено да е то, биваха възнаграждавани от доктора с леко иронично и самодоволно, но същевременно — търпеливо и добронамерено благоразположение.

Ерик наля на госта и на себе си.

— А имало ли е госпожа Фрит? — попита докторът. — Може би е починала?

— Да, почина миналата година. От сърце. Беше мила жена. Майка й била новозеландка, но по външен вид тя беше типична шведка. Истински скандинавски тип: висока, едра и руса, като богиня от Rheingold^[1]. Старият Сван казваше, че на младини била по-хубава от Луиз.

— Луиз е наистина много красива млада жена — каза докторът.

— Беше ми като майка. Не можете да си представите колко беше любезна. Прекарвах цялото си свободно време у тях, а когато не отивах по няколко дни, защото се боях да не злоупотребявам с гостоприемството им, тя сама идваше да ме вземе. Нали знаете, че ние, датчаните, смятаме холандците за доста скучни хора с тежък характер, затова къщата на Фритови беше за мене направо божия благословия. Старият Сван се радваше, че може да разговаря с мене на шведски — Ерик се засмя. — Забравил го е почти изцяло — говори наполовина шведски, наполовина английски, сегиз-тогиз добавя малайски и японски думи. Отначало ми беше трудно да го разбирам. Странно как човек може да забрави родния си език. А аз винаги съм харесвал английския. Полезно ми беше, че водех дълги разговори с Фрит. Необичайно е в такова място да срещнеш човек, образован като него.

— Чудех се как изобщо е дошъл тука.

— Бил чел за острова в някаква стара книга за пътешествия. Казвал ми е, че още от дете искал да го види. Странно е, че си бил втълпил, че това е единственото място в света, където би живял. А ще ви кажа и нещо още по-странно — бил му забравил името, не можел да открие книгата, където го бил прочел; спомнял си само, че е някакъв отдалечен остров сред островна група между Целебските острови и Нова Гвинея, че морето там мирише на подправки и че има големи мраморни дворци.

— Прилича повече на нещата, за които човек чете в „Хиляда и една нощ“, а не в книга за пътешествия.

— Обикновено точно това очакват да видят на Изток.

— Да, в повечето случаи — промърмори докторът.

Той си помисли за изящния мост, прехвърлен над реката във Фу-Чжоу. Движението по река Мин беше много голямо: плоскодънните големи джанки с очи, нарисувани на носовете, за да могат да виждат пътя; упани^[2] с навеси от палмови листа, леки симпани^[3] и пухтящи моторни лодки. По шлеповете живееха неспокойните жители на речната област. В средата на течението върху един сал двама мъже — голи, с по една набедрена превръзка, ловяха риба с корморани. Това беше такава гледка, че човек можеше понякога да загуби и час, за да ги наблюдава. Рибарят пускаше птицата във водата; тя се гмуркаше и хващаше риба; когато се покажеше на повърхността, мъжът я издърпваше с вързаната за крака й връв; после, докато птицата сърдито се бореше с него и пляскаше с крила, той я улавяше за гърлото и я караше да изплюе рибата, която е глътнала. В крайна сметка, корморанът също беше обикновен рибар, който ловуваше по своя си арабски начин, а така му се отдаваше необикновена възможност да преживее изумително приключение.

Датчанинът продължи:

— Дошъл на Изток, когато бил двадесет и четири годишен. Изминали цели дванадесет години, преди да открие острова. Питал всеки срещнат дали не е чувал такова място, но нали знаете — в Малайзия и в Борнео не са много осведомени. На млади години Фрит не се задържал дълго никъде, скитал непрекъснато. Чухте какво му каза старият Сван — мисля, че говореше истината. Вечно си сменял работата. Най-накрая стигнал до тука. Шкипер от един холандски кораб му казал за острова. Не му приличало много на мястото, което търсел, но бил единственият остров в Архипелага, който поне малко отговарял на познатото описание — затова решил да дойде и да го види с очите си. Когато стигнал до тука с корабчето, носел горе-долу само книгите си и дрехите, с които бил облечен. Отначало не можел да повярва, че това е търсеното от него място; вие сте видели какво представляват мраморните дворци; в момента седите в един от тях.

Ерик огледа стаята и се засмя.

— Нали разбирате, през всичките тези години той си ги е представял като дворците край Гранд канал. И все пак, дори да не е било мястото, което търсел, било единственото място, което открил. Променил си гледната точка, нали разбирате мисълта ми — приспособил мечтите си към действителността. Стигнал до заключението, че всичко е наред. Тъй като къщите имат мраморни подове и гипсови колони, той наистина ги смята за мраморни дворци.

— По думите ви излиза, че е по-мъдър, отколкото мислех аз.

— Намерил си служба, тогава имало по-оживена търговия; после се влюбил в дъщерята на стария Сван и се оженил за нея.

— Били ли са щастливи?

— Да. Сван не го харесвал кой знае колко. В ония времена все още бил доста енергичен и непрекъснато кроял разни планове. Но никога не успял да привлече Фрит. Тя обаче го боготворяла. Смятала, че е изключителен. Когато Сван доста остарял, тя управлявала имението, грижела се за всичко и така свързвали двата края. Нали разбирате — има такъв тип жени. Доставяло й удоволствие да знае, че Фрит седи в бърлогата си, заобиколен от книги; че чете, пише и си прави бележки. Мислела го за гений. Смятала, че направо е длъжна да прави за него всичко, което правела. Прекрасна жена беше.

Докторът размишляваше върху казаното от Ерик. Каква странна картина от живота рисуваше то във въображението му! Сиромашкото бунгало сред плантацията с мускатови орехи и необикновено високите канарски палми, приличащият на пират стар швед — груб и своенравен, смел авантюрист в бездушната пустиня на жестокия свят, мечтателният, непрактичен учител, съблазнен от миража на Изтока, който, подобно магаре, разпрегнато от количката и пуснато да пасе на общинската мера, се луташе безцелно из приятните пасища на духа, като от време на време спираше, за да попасе, и накрая — голямата руса жена, като богиня от времето на викингите; със своята компетентност, с любовта си, с честните си помисли и положително с незлобливо чувство за хумор, която крепи нещата, управлява, ръководи и защищава тези двама така коренно различни мъже.

— Когато разбра, че умира, тя накара Луиз да обещае, че ще се грижи за тях. Плантацията принадлежи на Сван. Дори в сегашното състояние носи доход, който стига за тримата. Майката на Луиз се боеше, че когато умре, старецът ще изхвърли Фрит, — Ерик за момент се поколеба дали да продължи. — А мене ме накара да обещая, че ще се грижа за Луиз. И на нея не й беше лесно — бедното дете. Сван е пакостлив като маймуна. Способен е на всякакви бели. Разумът му в известен смисъл е буден, както е бил винаги, той може да лъже и да забърква каша само за да погоди на човека някой номер. Безумно обича Луиз. Единствено тя може да му въздействува. Веднъж от скука взе и накъса няколко ръкописа на Фрит. Заварихме го сред безбройните снежинки от хартиени листчета.

— Осмелявам се да кажа, че не е било загуба от световно значение — усмихна се докторът. — Но сигурно трудолюбивият автор е бил вбесен.

— Значи нямате високо мнение за Фрит?

— Все още не го разбирам напълно.

— Толкова много съм научил от него. Вечно ще му бъда благодарен. Когато дойдох тука, бях направо хлапе. Бях завършил университета в Копенхаген, у дома винаги сме имали културни интереси, баща ми беше приятел на Георг Брандес^[4], поетът Холгер Драхман^[5] често идваше в къщата ни, първият, който ме накара да чета Шекспир, беше Брандес, но въпреки това бях доста невеж и ограничен. Чрез Фрит разбрах вълшебството на Изтока. Нали знаете — някои хора идват тука, а не виждат нищо. „Това ми бил Изтокът?“ — казват те. И се връщат у дома. Фортът, до който ви заведох вчера представлява само няколко порутени сиви стени, обрасли в бурени. Никога няма да забравя първия път — когато той ме заведе там. Думите му доизградиха руините, по назъбените стени се появиха артилерийски оръдия. Когато ми каза как ден след ден губернаторът е карал хората си да изпитват потискащ страх, защото туземците, по характерния за Изтока тайнствен и странен начин, чрез който успяват да научат някои неща, преди изобщо да има възможност те да бъдат научавани, си шепнели, че Португалия е сполетяна от ужасна беда, как губернаторът със страх очаквал кораба, който носи вести; най-после корабът пристигнал и той прочел писмото, което гласяло, че крал Себастиан^[6] със своята прекрасна свита от благородници и царедворци е бил унищожен в битката при Алкасар^[7]; как сълзите се стичали по набръчканите му страни — не само защото кралят бил намерил своята жестока смърт, но защото губернаторът предвиждал, че поражението ще струва на Португалия свободата й; че този богат свят, който те открили и завладели — тези безбройни острови, които шепа храбреци били извоювали, за да направят страната си още по-силна, ще трябва да минат във властта на чужденци — тогава, ако щете ми вярвайте, усетих буца на гърлото си и за момент не виждах нищо, понеже очите ми бяха замъглени от сълзи. И не само това. Той ми разказа и за Златната Гоа^[8] — голямата столица на Изтока, забогатяла от плячки, за Малабарското крайбрежие, за Макао, Ормуз и Басра. Думите му представяха някогашния живот така просто и ясно, че оттогава насам виждам Изтока само като минало, което съществува в бъдещето. Когато си мисля за тези дребни мургави момчета от страна, не по-голяма от моята родина Дания, които чрез неописуемата си храброст, сърцатост и пламтящото си въображение са държали половината свят, намирам, че е велико да бъдеш мъж. Тези времена са отминали, сега казват, че Златната Гоа е само едно потънало в сиромашия село; но ако е вярно, че единствената истинска действителност е духът, то в известен смисъл мечтата за тази империя, за неописуемата храброст и сърцатост продължава да съществува.

— Нашият господин Фрит е черпил младежта с прекалено силно вино — промърмори докторът.

— Бях опиянен — усмихна се Ерик, — но от това опиянение на сутринта не ме болеше глава.

Докторът не каза нищо. Беше склонен да мисли, че последствията от това се проявяват след време и че могат да бъдат много опасни. Ерик отпи от уискито.

— Бях възпитан като лютеран, но когато отидох в университета, станах атеист. Беше на мода, а и аз бях много млад. Когато Фрит започна да ми говори за Брама, просто свих рамене. По цели часове седяхме на верандата горе в плантацията. Фрит, жена му Катерин и аз. Най-вече говореше той. Тя казваше само по някоя и друга дума, но го слушаше, вперила в него изпълнени с обожание очи, докато ние двамата спорехме. Темите се сменяха често и беше трудно да се следят, но нали си представяте — той беше много убедителен, в идеите му има много красота и величие; това беше в унисон с тропическите лунни нощи, с далечните звезди и шума на морето. Често съм се чудил дали в това не се крие още нещо. Нали ви е ясно какво имам предвид — това беше в унисон и с Вагнер, и с пиесите на Шекспир, и с лириката на Камоенш. Понякога изгубвах търпение и си казвах — този човек е празна мелница. Притесняваше ме, че пие повече, отколкото е полезно за здравето му, че толкова се грижи да яде добре, че когато трябва се свърши някоя работа, винаги намира извинение да не я върши той. Но Катерин вярваше в него. А тя не беше глупава. Ако той се преструваше, тя не би живяла с него двадесет години, без да го разбере. Смешно беше, че той можеше да е така охранен и същевременно има такива възвишени мисли. Чувал съм го да говори за неща, които никога няма да забравя. Понякога се отнасяше далече в мистичните далнини на духа — нали разбирате какво искам да кажа? Там никой не можеше да го последва, само можеше да гледа в захлас от земята, обзет от възторг. А той прави понякога изумителни неща. В деня, когато старият Сван скъса ръкописа му — плод на едногодишен труд, цели две песни от „Лузиадите“, като видяха какво се беше случило, Катерин се разплака, а той само въздъхна и отиде да се разхожда. Когато се върна, донесе на стареца, който беше доволен от дяволията си, но все пак малко уплашен, бутилка ром. Вярно, че го беше купил с парите на Сван, но няма значение. „Не се притеснявай, старче — каза му той, — голяма работа, че си скъсал дузина листа; и без това те бяха една илюзия, не си струваше да ги препрочитам; истинската действителност остава, а тя не може да бъде унищожена.“ И на другия ден се залови отново със същата работа.

— Каза, че ще ми даде да прочета нещо — прекъсна го д-р Сондърз. — Предполагам, че после забрави.

— Ще си спомни — каза убедително Ерик.

Той се хареса на д-р Сондърз. Без съмнение датчанинът беше напълно искрен; разбира се, беше идеалист, но в идеализма му имаше известна ирония. Създаваше впечатлението, че силата на характера му беше дори по-голяма от силата на могъщата рамка, заключила духа му. Дори да не беше много умен, на него можеше да се разчита безгранично, а чарът на откритото му честно държане приятно допълваше чара му на тромаво същество. На доктора му хрумна, че една жена лесно би се влюбила в него с голяма сила и следващата му реплика не беше изцяло лишена от лукавство.

— А момичето, което видяхме — едно дете ли им е?

— Когато Фрит се оженил за Катерин, тя била вдовица. Имала е син от първия си съпруг и син от Фрит, но и двамата починали, когато Луиз била още дете.

— След смъртта на майка си тя с всичко ли се е заела?

— Да.

— Много е млада.

— На осемнадесет години е. Когато дойдох на острова, беше направо хлапе. Учеше в мисионерското училище тук, на острова, а после майка й реши да я изпратят да учи в Окленд. Но когато Катерин се разболя, повикаха я обратно. Едно момиче страшно може да се промени за не повече от година — когато замина, беше дете, което обичаше да седи на коленете ми, а когато се завърна, беше млада жена.

Ерик погледна доктора с извинителна усмивка.

— Ще ви кажа под секрет, че сме сгодени.

— Така ли?

— Неофициално, затова по-добре не показвайте, че знаете. Старият Сван настоява много да се оженим, но баща й смята, че още е твърде млада. Предполагам, че е прав, но не това е истинската причина да отлага. Боя се, че не му се струвам подходяща партия. Наумил си е, че един прекрасен ден някой богат английски лорд ще дойде с яхтата си и лудо ще се влюби в нея. Засега най-близко до идеята му е младият Фред с шхуната за лов на бисерни миди.

Ерик се засмя.

— Не ми вреди да почакам. Зная, че е млада. Затова досега не бях поискал ръката й. Нали разбирате — трябваше ми време, за да свикна с мисълта, че вече не е малко момиченце. Когато човек обича така, както аз обичам Луиз, да чака няколко месеца или една-две години е без значение. Целият живот е пред нас. Когато се оженим, няма да е същото. Зная, че ще бъдем съвършено щастливи, но вече ще имаме всичко, няма да очакваме нищо. Сега имаме това, което после ще изгубим. Мислите ли, че разсъждавам глупаво?

— Не.

— Естествено, вие едва я познавате. Красива е, нали?

— Много.

— А красотата е най-незначителното й качество. На раменете й има глава, по дух е практична като майка си. Понякога ми става смешно, когато видя това прекрасно дете — в крайна сметка тя е все още почти хлапе — да се справя с работата по плантацията, като проявява толкова много здрав разум. Малайците знаят, че е безполезно да правят номера пред нея. Разбира се, тъй като е прекарала целия си живот тука, някои практически познания са се просмукали направо в костите й. Има невероятно остър ум. Само какъв такт проявява с двамата мъже — със стареца и Фрит. Познава и зъбите им, знае всичките им слабости, но не им обръща внимание; разбира се, много е привързана към тях и ги приема такива, каквито са, сякаш не се различават от останалите хора. Никога не съм забелязвал да покаже, че са й досадни. А знаете, че човек трябва да проявява търпение към стария Сван, когато започне да разказва някоя безкрайна история, която чува за петдесети път.

— Предположих, че тя въдворява ред.

— От само себе си се разбира. Не бихте предположили обаче, че красотата, разумът и доброто й сърце прикриват една изключителна дълбока и нежна душевност. „Прикриват“ не е точната дума. Прикриването предполага преструване, преструването — измама. А Луиз не знае какво е преструвка и измама. Тя е красива, внимателна и умна; в нея обаче има още нещо — някакъв безплътен дух, за който мисля, че подозирахме само аз и покойната й майка. Не зная как да ви обясня. Нещо като двойник вътре в тялото й, като втора душа — нали си го представяте? Това е същинският пламък, с който гори една личност, докато светът вижда само еманациите на качествата й.

Докторът повдигна вежди учудено. Струваше му се, че Ерик Кристесен започна да говори по-повърхностно. Въпреки това го слушаше, без да изпитва неудоволствие. Явно датчанинът беше много влюбен, а д-р Сондърз проявяваше своеобразно цинично съчувствие към млади същества в подобно положение.

— Чели ли сте „Малката русалка“ от Ханс Андерсен? — попита Ерик.

— Страшно отдавна.

— Този прекрасен, подобен на пламъче дух, който открих в Луиз не с очите, а с душата си, ми прилича точно на малката русалка. В мъжката обител той не е съвсем на място. Винаги изпитва някаква носталгия по морето. Това не е съвсем присъщо на хората. Тя е толкова мила, толкова внимателна и нежна, а въпреки всичко в нея има някакво отчуждение, което държи на разстояние. Намирам, че това е рядко красиво. Не я ревнувам от това качество. Не изпитвам страх. То е безценно притежание и аз толкова силно я обичам, че почти съжалявам, че няма да може да го съхрани завинаги. Чувствувам, че когато стане съпруга и майка, тя ще го загуби, че каквато и душевна красота да притежава тогава, ще бъде различна. Този дух е нещо извън нея, независимо от нея. Това е същността, която е частица от вселената — може би всички я притежаваме; но чудесното в Луиз е, че при нея това се усеща; човек си мисли, че ако погледът му е по-проницателен, направо ще го види. Толкова се срамувам, че няма да отида при нея така чист, колкото тя ще дойде при мене.

— Що за глупости? — каза докторът.

— Не са глупости. Когато човек обича момиче като Луиз, мисълта, че е лежал в чужди ръце и е целувал купени за пари устни, е ужасна. Чувствувам се недостоен за нея. Можеше поне да й поднеса едно чисто и почтено тяло.

— За бога, момче!

Д-р Сондърз смяташе, че младият човек говори празни приказки, но нямаше желание да спори. Времето напредваше и го занимаваха собствените му грижи. Допи чашата си.

— Никога не съм изпитвал симпатии към аскетичния начин на живот. Мъдрият човек съчетава удоволствията на сетивата с удоволствията на духа така, че да увеличи насладата, която получава и от двете. Най-ценното, което съм научил от живота е, че не бива да съжаляваш за нищо. Животът е кратък, природата е враждебно настроена, а човекът е посмешище; по странна случайност обаче повечето неуспехи съответно се компенсират, а с известно чувство за хумор и с доста практичен разум човек може да използува доста добре дори нещо, което като цяло може да му се струва незначително.

С тези думи докторът стана и си тръгна.