Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (10)

IX

Д-р Сондърз ставаше рано. Едва беше пукнала зората, когато излезе на верандата и повика Ах Кай. Момчето му донесе закуската — дребни сочни банани, известни под името „дамски пръсти“, и както винаги, пържени яйца, препечен хляб и чай. Докторът яде с апетит. Нямаше много багаж за стягане. Оскъдният гардероб на Ах Кай се побираше в кафяв хартиен плик, а на доктора — в китайското куфарче от светла свинска кожа. Медикаментите в хирургическите инструменти бяха в една тенекиена кутия с неголеми размери. Трима-четирима туземци стояха на стъпалата, водещи към верандата — пациенти, които искаха да се консултират с доктора, и той ги прие горе един по един, докато закусваше. Каза им, че заминава тази сутрин. После отиде до къщата на Ким Чинг. Тя беше сред плантация от кокосови палми. Представляваше внушително бунгало, най-голямото на острова, тук-таме с архитектурно оформление, което да му придава стил, но претенциозността му странно контрастираше с окаяната обстановка. Нямаше градина, а по земята наоколо имаше захвърлени множество консервени кутии и парчета от опаковъчни сандъци — мястото беше запустяло. Пилета, патици, кучета и свини се ровеха и търсеха нещо за ядене сред отпадъците. Бунгалото беше в европейски стил с шкафове от опушен дъб, с американски столове-люлки, каквито човек вижда в хотелите на Средния запад; тук-таме имаше маси, тапицирани с плюш. На стените бяха окачени увеличени снимки в масивни златни рамки на Ким Чинг и многочисленото му семейство.

Ким Чинг беше висок и як, с величествен вид; беше облечен в бели памучни панталони, на врата му висеше верижка за часовник от чисто злато. Изказа задоволството си от резултата на операцията — виждаше много по-добре от очакваното, но въпреки това искаше да задържи д-р Сондърз на острова още малко.

— Само глупак се качва на тази шхуна — каза той, когато докторът сподели, че ще отплава с капитан Никълз. — Тука ти е много удобно. Защо не чакаш? По-добре чакай холандското коланче. Никълз много лош човек.

— Ти самият не си много добър човек, Ким Чинг.

Търговецът приветствува тази нападка, като показа ред драгоценни златни зъби в бавна, разплута усмивка, в която нямаше намек за несъгласие. Докторът му допадаше и той му беше благодарен. Като видя, че няма начин да го убеди да остане, престана да настоява. Д-р Сондърз даде последните си препоръки и си взе довиждане. Ким Чинг го изпрати до вратата и там се разделиха. Докторът слезе до селото и купи провизии за пътешествието — пакет ориз, клонка с банани, консерви, уиски и бира; даде ги на един китаец, за да ги занесе на брега и да го изчака там; и се върна в странноприемницата. Ах Кай беше готов, а един от сутрешните пациенти чакаше да носи багажа, с надежда да припечели. Когато стигнаха на брега, видяха един от синовете на Ким Чинг, дошъл да го изпрати. По поръчка на баща си беше донесъл топ китайска коприна като прощален подарък, както и квадратно пакетче, завито в бяла хартия, покрита с китайски йероглифи — за чието съдържание д-р Сондърз се досети.

— Шенду^[1]?

— Баща ми казва, че е добро качество. Може нямаш запаси за пътуване.

На корабчето не се виждаха признаци на живот, а лодката я нямаше на брега. Д-р Сондърз извика, но гласът му беше слаб, гърлен и не се чуваше надалече. Ах Кай и синът на Ким Чинг също извикаха, но напразно — никой не отговори, затова сложиха багажа и припасите в една плоскодънна лодка и туземецът подкара доктора и Ах Кай към корабчето. Когато наближиха, д-р Сондърз отново извика.

— Капитан Никълз!

Появи се Фред Блейк.

— О, ти ли си. Никълз слезе на брега да вземе вода.

— Не го видях.

Блейк не каза нищо повече. Докторът, последван от Ах Кай, се изкатери на борда, а туземецът им подаде багажа и провизиите.

— Къде да си оставя нещата?

— Ето там в каютата — посочи Блейк.

Докторът слезе надолу по стълбата. Каютата беше под кърмата. Имаше толкова нисък таван, че човек не можеше да стои изправен; съвсем не беше просторна и през средата й минаваше гротмачтата. Таванът беше почернял на мястото, където висеше една пушеща лампа. Имаше малки люкове с дървени капаци. Матраците на Никълз и Фред Блейк бяха поставени по дължина и единственото място, където докторът изглежда можеше да се разположи, беше в основата на стълбата. Качи се отново на палубата и каза на Ах Кай да свали долу постелката за спане и куфарчето.

— По-добре да оставим припасите в трюма — каза той на Фред.

— Ще им видят сметката там. Нашите ги държим в каютата. Кажи на момчето, че под дъските има място. Не са заковани.

Докторът се огледа. Нищо не знаеше за морето. Като изключим едно пътуване по река Мейн, винаги се беше качвал на параход. Корабчето изглеждаше много малко за такова дълго пътешествие. Едва надвишаваше на дължина петдесет фута. Искаше му се да зададе на Блейк някои въпроси, но той беше отишъл на носа. Явно, че макар да се беше съгласил с идването на доктора, то беше против волята му. Беше нацупен. На палубата имаше два стари платнени стола и докторът седна на единия.

След малко дойде един чернокож, облечен само с едно похабено парео^[2]. Беше набит, с остра къдрава, силно посивяла коса.

— Капитанът идва — каза той.

Д-р Сондърз погледна, накъдето сочеше той и видя приближаващата се лодка. Капитан Никълз я насочваше, а двама чернокожи гребяха. Застанаха откъм борда и шкиперът извика:

— Утан, Том, помогнете за буретата.

От трюма се появи още един чернокож. Четиримата съставляваха екипажа. Островитяни от Пролива на Торес, те бяха високи, силни мъже с красиви фигури. Капитан Никълз се изкатери на борда и стисна ръка на доктора.

— Добре ли се настани, док? „Фентън“ не прилича много на океанска хрътка, но е точно такова корабче, каквото трябва на човек. Ще устои на всичко.

Хвърли към мръсните, размъкнати членове на екипажа поглед, изпълнен с доволството, каквото изпитва работникът от инструментите, с които си служи.

— Е, да потегляме.

Даде резки команди. Вдигнаха грота и фока, прибраха котвата и се измъкнаха от лагуната. Небето беше безоблачно и слънчевите лъчи се сипеха по блесналото море. Духаше мусонът, но с неголяма сила и имаше слабо вълнение. Две-три чайки правеха големи кръгове над корабчето. Сегиз-тогиз летяща риба прорязваше водната повърхност, изписваше дъга във въздуха и се гмуркаше с лек плясък. Д-р Сондърз четеше и пушеше цигари, а когато се умори да чете, гледаше морето и зелените острови, край които минаваха. Не след дълго шкиперът предаде щурвала на един моряк и дойде да седне долу при него.

— Нощес ще хвърлим котва в Баду — каза той. — На около четиридесет и пет мили е. Според навигационния справочник там е сигурно. Има място за закотвяне.

— Какво е това Баду?

— Един безлюден остров. Там хвърляме котва, за да преспим.

— Блейк не изглежда особено радостен, че съм на борда — каза докторът.

— Снощи се разправяхме.

— За какво?

— Той е още хлапе.

Д-р Сондърз знаеше, че ще трябва да отработи пътуването си, знаеше също така, че когато един човек е споделил с тебе симптомите на болестта си, вече ти има доверие и ще ти каже още неща. Започна да задава на шкипера въпроси за здравето му. А това беше темата, на която Никълз беше готов да говори безкрайно дълго. Докторът го заведе долу в каютата, накара го да легне и внимателно го прегледа. Когато отново се качиха на палубата, сивокосият чернокож, на име Том Обу, който беше кук и стюард, донесе обеда.

— Идвай, Фред! — извика шкиперът.

Седнаха.

— Мирише добре — каза Никълз, когато Том Обу махна капака от тигана. — Нещо ново ли си приготвил, Том?

— Не бих се учудил, ако момчето ми е помогнало — рече докторът.

— Сигурен съм, че ще мога да го ям — каза шкиперът, като напълни устата си със сместа от ориз и месо, от която беше загребал и сипал в чинията си.

— Как ти се вижда, Фред? — продължи той. — Мисля, че си направихме голямо добро, като взехме док на борда.

— По-добре готви от Том, не отричам.

И тримата ядоха с голям апетит. Капитанът запали лулата си.

— Ако не получа впоследствие болки, ще те обявя за чудотворец, док.

— Няма да получиш болки.

— Направо не мога да проумея как човек като тебе се е заселил във Фу-Чжоу. Можеш да направиш цяло състояние в Сидни.

— Добре ми е и във Фу-Чжоу. Китай ми допада.

— Ами?! Учил си в Англия, нали?

— Да.

— Чувал съм да казват, че си бил специалист, имал си голяма практика в Лондон и бог знае какво още.

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

— Изглежда невероятно, че си захвърлил това, за да се заселиш в някакъв си долен китайски град. Сигурно си изкарвал луди пари в Лондон.

Шкиперът го погледна с неспокойните си сини очички, а ухиленото му лице беше позеленяло от злоба. Но докторът не реагира на нападките му. Усмихна се, показа едрите си, потъмнели зъби; умните му очи бяха все така оживени — не даде признаци да е смутен.

— Ходил ли си оттогава в Англия?

— Не. Защо да ходя? Домът ми е във Фу-Чжоу.

— Не те виня. Ако ме питаш, с Англия е свършено. Прекалено много правила и закони имат, за да ми се харесва. Как пък не могат да оставят човека на мира? Това ми е чудно. Няма те в справочника на практикуващите, нали?

Той изстреля въпроса си внезапно, сякаш искаше да завари доктора неподготвен. Но беше срещнал достоен партньор.

— Не казвай, че не ми вярваш, капитане. Трябва да имаш доверие на доктора си. Иначе няма да успее да ти помогне толкова, колкото искаш.

— Нямал съм ти доверие ли? Ако ти нямах доверие, сега щеше да си другаде.

Капитан Никълз изведнъж стана страшно сериозен — този въпрос пряко го засягаше.

— Зная, че между Бомбай и Сидни няма никой, който да може да се сравни с тебе — а ако са ми казвали истината, не би ме учудило, ако и в Лондон на всяка крачка се срещат хора, за които си на почит и уважение. Зная, че имаш всички научни степени, които съществуват. Чувал съм да казват, че ако си стоял в Лондон, досега да са ти дали титлата баронет.

— Мога само да ти кажа, че имам повече научни степени, отколкото ми трябват — засмя се докторът.

— Странно, че те няма вписан в книгата. Как се казваше тя? А, „Медицински указател“.

— Откъде знаеш, че ме няма? — промърмори докторът с усмивка, но нащрек.

— Един познат от Сидни потърси там името ти. Разказваше за теб на друг доктор, негов приятел, и казваше, че ти си направо страхотен и така нататък и просто от любопитство взеха, че те потърсиха.

— Може приятелите ти да са търсили в някое старо издание.

Капитан Никълз хитро се ухили.

— Може. Не ми беше дошло на ум.

— Както и да е, обаче за твое сведение, капитане, никога не съм виждал затвора от вътрешната му страна.

Шкиперът леко трепна. Веднага се овладя, но лицето му смени цвета си. Д-р Сондърз случайно беше улучил, затова очите му заблестяха. Шкиперът се засмя.

— Бива си те. И аз не съм го виждал, док, но не забравяй, че не са малко хората, дето отиват в затвора не по своя вина, и не са малко хората, които биха отишли там, ако не бяха решили, че по-добре им подхожда да сменят климата.

Те се спогледаха и отново се засмяха.

— Какво смешно има в това? — попита Фред Блейк.