Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (16)

XV

Д-р Сондърз щеше да ги напусне в Канда-Мерия — острови близнаци в морето Канда, където редовно се отбиваха кораби на кралската холандска параходна компания. Не му се вярваше, че ще трябва да чака много, преди да спре параход на път за някое място, до което нямаше нищо против да отиде. Бурята ги беше изтласкала встрани от курса, двадесет и четири часа бяха в безветрие, така че едва на шестия ден рано сутринта, когато вятърът едва-едва издуваше платната им, съзряха кратера на вулкана на Мерия. Градът беше на остров Канда. Стигнаха входа на пристанището преди девет часа, защото според навигационния справочник влизането щеше да бъде трудно. Мерия беше висок, конусовиден хълм, покрит с джунгла почти до върха и от кратера се издигаше стълб гъст дим като короната на огромна пиния. Каналът между двата острова беше тесен и според описанията при прилив и отлив водата минаваше през него с голяма сила. На едно място беше широк само един кабелт^[1], а в центъра имаше плитчини, едва покрити с вода. Но капитан Никълз беше добър моряк и съзнаваше това. Харесваше му, че отново му се отдава възможност да се покаже. Макар да имаше изключително непредставителен вид, облечен в ярката си раирана пижама, нахлупил смачкана тропическа шапка и с бяла брада, небръсната от седмица, той вкара „Фентън“ в пристанището стилно.

— Не изглежда толкова лошо — каза той, когато видяха малкия град.

До брега имаше складове и туземни наколни къщи със сламени покриви. Голи деца играеха в бистрата вода. В една джонка китаец с широкопола шапка ловеше риба. Пристанището беше почти празно — имаше само две джонки, три-четири големи лодки, моторница и една разнебитена шхуна. Зад града се виждаше хълм, увенчан с флагщок, от който беше провиснало датското знаме.

— Чудя се дали тука има хотел — промърмори докторът.

Двамата с Фред Блейк бяха застанали на мостика до капитан Никълз.

— Със сигурност има. Едно време това е било голямо място. Център на търговията с подправки и така нататък. Мускатово орехче. Аз самият никога не съм идвал тука, но са ми разказвали, че има мраморни дворци и какво ли не още.

Имаше два пристана. Единият беше приличен и чист; другият — дървен, паянтов и сериозно се нуждаеше от боядисване. Беше по-къс от първия.

— Дългият е притежание на холандската компания, предполагам — каза шкиперът. — Ще идем на другия.

Приближиха и спряха. Смъкнаха грота, който проскърцваше на мачтата, и вързаха корабчето за пристана.

— Е, докторе, пристигнахме. Готов ли ти е багажът и така нататък?

— Нали и вие ще слезете на брега?

— Какво ще кажеш, Фред?

— Да слезем. Повръща ми се от седене на тази черупка. Пък и без това ще трябва да потърсиш нова лодка.

— Ще ми трябва и кливер. Само влизам да се наглася и идвам.

Шкиперът слезе в каютата. Тоалетът не му отне много време, защото само смени пижамата с панталон, облече на голо сако с цвят каки и пъхна босите си крака в стари обувки за тенис. Изкатериха се по разклатените стъпала на пристана и закрачиха към къщите. Не срещнаха никого. Стигнаха до вълнолома и след като за момент се поколебаха, отправиха се нагоре по улицата, която изглеждаше главна. Тя беше пуста и тиха. Вървяха рамо до рамо по средата на пътя и се оглеждаха. Беше приятно да се поразтъпче човек след толкова дни на ветрохода, облекчение беше да чувствуваш под краката си твърда почва. Бунгалата от двете страни на улицата имаха много високи сламени островърхи покриви, които бяха издадени напред, подпрени с колони в дорийски и коринтски стил и така образуваха просторни веранди. Излъчваха дух на старинен разкош, но мазилката им беше зацапана и олющена, малките градини пред тях — обраснали с гъсто преплетени бурени. Стигнаха до магазини, в които, изглежда продаваха все едни и същи стоки — памучни дрехи, саронги и консерви. Не беше оживено. В някои магазини дори нямаше продавачи, като че ли не очакваха да се появят клиенти. Малкото хора, които срещнаха — малайци и китайци — вървяха забързани, сякаш се бояха да не чуят ехото от стъпките си. Сегиз-тогиз миризмата на мускатово орехче дразнеше обонянието им. Д-р Сондърз спря един китаец и го попита къде е хотелът. Той му отговори, че трябва да продължат направо и след малко стигнаха до него. Влязоха. Вътре нямаше никой, затова седнаха на една маса на верандата и започнаха да удрят с ръце по нея. Дойде една туземка, облечена в саронг, но щом докторът я заговори, изчезна. После се появи един метис, който закопчаваше набързо куртката си, и д-р Сондърз го попита дали може да получи стая. Мъжът отговори на холандски, а когато докторът поклати в недоумение глава, с усмивка направи знак, че трябва да почакат, и изтича надолу по стълбите. Видяха, че пресича улицата.

— Предполагам, че отиде да повика някого — каза шкиперът. — Невероятно е, че не говорят английски. Бяха ми казали, че това място е цивилизовано.

След няколко минути метисът се върна с един бял, който с любопитство ги изгледа, след като неговият спътник му ги посочи, а когато се изкачи по стълбите, учтиво приповдигна тропическата си шапка.

— Добро утро, господа — каза той. — Може ли да ви бъда полезен с нещо? Ван Рейк не е разбрал какво искате.

Говореше английски много правилно, но с акцент. Беше млад човек, нямаше тридесет, много висок — поне шест фута и три инча, с широки рамене — много як, но тромав, така че макар да правеше впечатление с голямата си сила, видът му не беше привлекателен. Беше спретнат, с чисти памучни панталони. От джоба на плътно закопчаната му куртка стърчеше писалка.

— Току-що доплавахме с едно корабче — каза докторът. — Искам да зная дали мога да получа стая в хотела до идването на следващия параход.

— Несъмнено. Хотелът изобщо не е пълен.

Той се обърна към метиса и надълго и нашироко му обясни какво иска докторът. След като проведе разговора, отново заговори на английски.

— Да, може да ви даде една хубава стая. С храната ще дойде към осем гулдена на ден. Управителят е в Батавия^[2], но Ван Рейк ще се погрижи да се настаните удобно.

— Може ли да пием нещо? — каза шкиперът. — По една бира?

— Бихте ли се присъединили към нас? — учтиво го покани докторът.

Младият човек седна и свали тропическата си шапка. Имаше широко, плоско лице, сплескан нос, изпъкнали скули и доста малки черни очи; гладката му кожа беше с жълтеникав цвят, а по страните му нямаше руменина; косата му, остригана много ниско, беше смолисто черна. Изобщо не беше хубав, но едрото му грозно лице излъчваше такава доброта, че покоряваше човека. Погледът му беше кротък и дружелюбен.

— Холандец ли си? — попита шкиперът.

— Не, датчанин. Казвам се Ерик Кристесен. Представител съм на датска компания.

— Отдавна ли си тука?

— От четири години.

— Исусе Христе — възкликна Фред Блейк.

Ерик Кристесен се засмя по датски, непресторено, а очите му светеха приятелски.

— Тука е чудесно. Най-романтичното място в Изтока. Искаха да ме преместят, но аз помолих да остана.

Едно момче донесе бутилирана бира и преди да отпие, огромният датчанин вдигна чашата си.

— За ваше здраве, джентълмени.

Д-р Сондърз се чудеше какво толкова го привлича в непознатия. Не беше само сърдечността му — на Изток това се среща често; в личността му имаше нещо приятно.

— Не личи да има много бизнес тука — каза капитан Никълз.

— Мъртвило е. Живеем със спомени. Това придава облика на острова. Едно време, както сигурно знаете, са го посещавали толкова често, че понякога пристанището се е претъпквало и корабите са чакали в открито море, докато получат възможност да заемат мястото на някой, който си заминава. Надявам се, че ще останете достатъчно дълго, за да ви разведа из острова. Прекрасен е. Уютен кът в далечните морета.

Докторът наостри уши. Позна, че това е цитат, но не си спомняше откъде е.

— Откъде беше това?

— Стихът ли? О, от „Пипа минава край нас“ на Браунинг^[3].

— Откъде ви е познат?

— Чета много. Имам свободно време, нали разбирате. Най-много обичам английска поезия. Шекспир… — Той хвърли към Фред кротък благ поглед, голямата му уста се разтегли в усмивка и изрецитира:

„… но който хитро мамен

изпадна в заслепление и хвърли

в калта като невежия дивак

елмаза, който струваше земите

на целия му род! Човек, чиито

очи, несвикнали на лесен плач,

сега обилно ронят светли сълзи

тъй както аравийските дървета

изцеждат лековития си клей.“^[4]

Стиховете звучаха странно поради акцента, малко груб и гърлен, но още по-странно беше, че един млад датски търговец цитираше Шекспир на изобретателния негодяй капитан Никълз и на глуповатия момък Фред Блейк. Ситуацията изглеждаше на д-р Сондърз леко комична. Шкиперът му смигна, с което ясно показваше, че според него непознатият не е съвсем в ред, обаче Фред Блейк се беше изчервил и гледаше несмело. Датчанинът нямаше понятие, че с нещо е предизвикал учудването им. Продължи възбудено:

— Старите холандски търговци по време на великите дни на търговията с подправки са били толкова богати, че не са знаели какво да си правят парите. Нямало е нужда корабите да докарват някакъв товар, затова са поръчвали да им носят мрамор за къщите. Ако не бързате, ще ви покажа къде живея. Къщата е някогашна собственост на един търговец. А понякога, когато тръгвали през зимата, корабите били натоварени само с лед. Смешно звучи, нали? Това е бил най-големият разкош, който можели да си позволят. Само си помислете — карали са им лед чак от Холандия. Пътуването е траело шест месеца. Всички търговци притежавали карети и в прохладните вечери било прието да се возят по крайбрежната улица и да обикалят площада. Някой трябва да опише това. Било е като приказка от „Хиляда и една нощ“, само че холандска. Видяхте ли португалския форт, когато влизахте? Ще ви заведа там следобеда. Ако искате нещо от мен, казвайте. Ще се радвам да ви услужа.

— Ще отида да си пренеса парцалите — каза докторът. — Тези джентълмени бяха любезни да ме докарат тук. Не ми се иска да ги притеснявам повече.

Ерик Кристесен приятелски погледна другите двама.

— Точно това ме привлича в Изтока. Всички са толкова добри. Няма нещо, което да не може да се осъществи. Не можете да си представите колко любезни са били към мене напълно непознати хора.

Четиримата се надигнаха и датчанинът каза на метиса, че след малко д-р Сондърз ще се върне с багажа и с момчето си.

— Трябва да останете да обядвате. Днес има ориз и го приготвят много добре.

— Най-добре вие двамата — д-р Сондърз се обърна към капитана и младежа — да дойдете да обядваме заедно.

— Оризът ми е смърт — каза капитан Никълз. — Не ми пречи обаче да седя и да гледам как ядете.

Ерик Кристесен тържествено се ръкува с тримата.

— Много се радвам, че се запознахме. На острова рядко идват чужди хора. А за мене винаги е удоволствие да срещам английски джентълмени.

Когато се разделиха на края на стълбите, той се поклони.

— Интелигентно момче е този — каза капитан Никълз, когато отминаха малко. — Веднага разбра, че сме джентълмени.

Д-р Сондърз го погледна. В изражението на капитана нямаше и следа от ирония.