Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

XX

Къщата на Фрит беше на около три мили и те стигнаха до там с един стар „Форд“. От двете страни на пътя растяха едно до друго грамадни дървета, а под тях сплетена папрат и пълзящи растения. От края на града започваше джунглата. Тук-таме се виждаха бедни колиби. По верандите лежаха дрипави малайци, апатични деца играеха сред свините по купищата боклук. Беше влажно и душно. Имението — някогашна собственост на търговец, имаше порта с декоративна гипсова украса — масивна, но вече овехтяла, с приятно оформление. Над арката имаше табелка с името на стария бюргер и датата на построяването. Завиха по един черен път, колата подскачаше нагоре-надолу по коловози, хълмчета и дупки, докато стигнаха до бунгалото. Това беше голяма, правоъгълна сграда, изправена не върху колове, а върху каменна основа. Имаше плетен покрив от палмови листа. Заобиколена беше от запустяла градина. Приближиха; шофьорът-малаец енергично наду клаксона и от къщата се показа човек, който им махна приветливо с ръка. Беше Фрит. Остана да ги чака горе на стълбата, водеща към верандата, и когато се качиха и Ерик изброи имената им, стисна ръка на всеки.

— Радвам се да ви видя. Цяла година не съм виждал британци. Влезте да пием по чаша.

Беше доста едър човек: дебел, с посивяла коса и малки сиви мустаци. Оплешивяваше и затова имаше внушително чело. Червеното му лице, лъщящо от пот, беше гладко и кръгло; на пръв поглед изглеждаше почти момчешко. В средата на устата му висеше дълъг зъб, който се клатеше и създаваше впечатлението, че ако го дръпнат по-силно, ще падне. Беше облечен в къси панталони цвят каки и дълбоко изрязана фланелка за тенис. Вървеше със забележимо куцукане. Въведе ги в една много голяма стая, която служеше едновременно и за гостна, и за трапезария; стените бяха окичени с малайско оръжие, с еленови рога и с рога на таур[1]. На пода имаше тигрови кожи, които изглеждаха малко плесенясали и проядени от молци.

Когато влязоха, един дребен старец стана от стола си и без да пристъпи напред, втренчи поглед в тях. Беше сбръчкан, съсухрен и прегърбен. Изглеждаше много стар.

— Това е Сван — каза Фрит, като небрежно кимна. — Пада ми се тъст.

Очите на дребния старец — медно сини със зачервени клепачи без мигли, бяха пълни с лукавство, а погледът му беше пронизващ и дяволит, като на маймуна. Стисна ръцете на тримата непознати, без да каже дума, а после отвори беззъбата си уста и се обърна към Ерик на език, непознат за останалите.

— Господин Сван е швед — обясни Ерик.

Старецът огледа всеки от тях, втренчваше се с известно подозрение и същевременно — с едва прикрито подобие на насмешка.

— Дойдох тук преди петдесет години. Бях юнга на един кораб. Не съм се връщал оттогава. Може да ида догодина.

— Аз самият кръстосвам моретата, сър — каза капитан Никълз.

Но мистър Сван ни най-малко не се интересуваше от него.

— По мое време доста добре бяха много неща — продължи той. — Бях капитан на шхуна, прекарвах черни.

— Търговия с роби, ясно — прекъсна го капитан Никълз. — Имало е доста хубави парички за вадене в ония времена.

— Бях ковач. Бях търговец. Бях плантатор. Зная ли какво само не бях. Мъчеха се да ме убият непрекъснато. Имам рана на гърдите си. Получих я при бой с туземците на Соломоновите острови. Полумъртъв останах. Имах много пари на времето си. Нали така, Джордж?

— Така съм чувал да казват.

— Разори ме големият ураган. Унищожи магазина ми. Изгубих всичко. Не ме беше грижа. Сега нямам друго, освен плантацията. Нищо, дава колкото да живеем, а друго не трябва. Имах четири жени, а децата не можеш ги изброи.

Говореше на висок глас — дрезгаво, със силен шведски акцент, и трябваше човек да се заслуша, за да разбере какво казва. Редеше думите бързо, като че декламираше заучен урок и завършваше мисълта си с лек кикот — със сенилен смях. Сякаш с това казваше, че е изпитал всичко, че всичко е сбирщина от боклуци и глупости. Оглеждаше човешкия род и неговата дейност от голямо разстояние, но не и от олимпийска височина — иззад дърво, лукаво, като подскачаше весело от крак на крак.

Един малаец донесе бутилка уиски и сифон и Фрит разля питието по чашите.

— Да ти капна ли малко шотландско уиски, Сван? — предложи той на стареца.

— Защо питаш, Джордж? — каза той с треперлив глас. — Добре знаеш, не мога да го понасям. Дай ми малко ром и вода. Шотландското съсипа Тихия океан. Когато дойдох от Швеция, никой не пиеше уиски. Само ром. Ако си пиеха ром и си плаваха с ветрила, нещата далеч нямаше да са в това състояние, в което са днес.

— Случихме доста лошо време на път за тука — отбеляза капитан Никълз, опитвайки се да завърже разговор като моряк с моряк.

— Лошо време ли? Сега вече и лошо време няма. Да можеше да видиш какво време се случваше, когато бях момче. Помня, с една от шхуните си карах пратка негри от островите Нови Хебриди за работа в Самоа и попаднахме в ураган. Рекох на диваците да скачат през борда, накъдето им видят очите, насочих кораба към открито море и цели три дни не мигнах. Отвлече ни ветрилата, отвлече ни гротмачтата, отвлече ни лодките. Лошо време ли! Не ми говори за лошо време, млади човече!

— Извинявам се — каза капитан Никълз, като се ухили и показа счупените си, развалени дребни зъби.

— Приемам извинението — каза с кикот стария Сван. — Дай му глътка ром, Джордж. Ако е мъж и моряк, няма да ти пие миризливото уиски.

Междувременно Ерик предложи да разходят гостите из плантацията:

— Не са виждали имение с мускатово орехче.

— Разведи ги, Джордж. Двадесет и седем акра са. Най-добрата земя на острова — каза старецът. — Купих я преди тридесет години за един товар бисери.

Станаха — оставиха го сам — като странна плешива птичка, прегърбен над чашата с ром и вода — и излязоха в градината. Тя свършваше внезапно и направо започваше плантацията. В прохладата на вечерта въздухът бе прозрачен. Канарските финикови палми, в чиято сянка растеше внушителният на вид и доходен мускатов орех, бяха необикновено големи. Извисяваха се като колоните на джамията от „Хиляда и една нощ“. Под краката нямаше преплетени плевели, а килим от гниещи листа. Чуваше се гукането на огромни гълъби, които летяха насам-натам, като тежко пляскаха с крила. Зелени папагалчета на ята бързо прехвърчаха с писък над мускатовите орехи, прилични на живи скъпоценни камъни, падащи през меко проблясващия въздух. Д-р Сондърз изпитваше чувство на изключително спокойствие. Сякаш душата му се беше отделила от тялото, а във въображението му приятно и ненатрапливо изплуваха един след друг образи. Вървеше до Фрит и шкиперът. Фрит обясняваше подробности от търговията с мускатови орехи. Докторът не го слушаше. Във въздуха витаеше някаква ленива чувственост, почти материална, напомняща докосване до мек, разкошен плат. Ерик и Фред вървяха отзад. Клонящото към залез-слънце беше намерило пролуки в клоните на достолепните канарски палми и наситената пищна зеленина на листата на мускатовите орехи блестеше като излъскан меден съд.

Вървяха бавно по криволичеща пътечка, утъпкана от хора, минавали много пъти оттам и изведнъж видяха приближаващо се момиче. То пристъпваше загледано пред себе си, сякаш потънало, в размисъл и вдигна очи едва когато чу гласовете им. Тогава спря.

— Това е дъщеря ми — каза Фрит.

Човек би си помислил, че девойката се спря, понеже видът на непознати хора за момент я смути, но спряла неподвижно, тя с необичайно спокойствие наблюдаваше мъжете, които вървяха към нея, видът й излъчваше не толкова самоувереност, колкото кротко безразличие. Беше облечена само в саронг от явански батик[2], с бели фигури на кафяв фон, плътно увит над гърдите й, стигащ до колената. Беше боса. Освен леката усмивка, появила се на устните й, единственото, по което пролича, че е забелязала приближаването на непознатите, бе, че разтърси глава почти неволно, за да оправи косата си; тя с привично движение на ръката я приглади — защото беше дълга и се спускаше по гърба й. Като облак косата обгръщаше врата и раменете й — много гъста и толкова пепеливо светла, че ако не беше лъскавината й, би изглеждала направо бяла. Девойката спокойно ги чакаше. Саронгът, плътно обгърнал тялото й, не скриваше нищо от формите й: беше много слаба, с тесни, като на момче бедра, дългокрака и на пръв поглед висока. От слънцето кожата й беше придобила цвят на пчелен мед. По правило докторът не беше податлив на женска красота; винаги мислеше, че женското тяло е рамка, създадена за определени физиологични цели, които са твърде далече от естетическа привлекателност. Както масата трябва да бъде солидна, достатъчно висока и голяма, така и жената трябва да има големи гърди и да е едра в ханша; и в двата случая красотата е само допълнение към функционалността. Някой би казал, че една солидна, голяма и достатъчно висока маса е красива, но докторът предпочиташе да нарича същата маса солидна, голяма и достатъчно висока. Девойката, застанала там в позата на замръзнала красота, приличаше на статуя, която беше видял в някакъв музей — на някоя богиня, която оправя дрехата си — не можеше да си спомни името й. Сигурно древногръцка или римска, мислеше си той. Девойката криеше в себе си неопределеното изящество на малките китайски момичета от натоварените с цветя лодки в Кантон — на млади години в тяхната компания докторът беше изпитвал понякога мигове на възвишено удоволствие. И тя притежаваше същата напомняща цвете грация, а светлите й черти сред тропичната обстановка засилваха усещането за екзотика, която правеше тези момичета така очарователни. Извикваше в него представата за бледите, буйни и нежни цветове на зъбната трева.

— Това са приятели на Кристесен — каза баща й, когато я наближиха.

Тя не подаде ръка, само леко и грациозно наклони глава, когато й представиха най-напред доктора, а после капитан Никълз. Огледа ги със студен поглед, в който първоначалният ням въпрос бързо се смени с одобрение. Д-р Сондърз забеляза, че мургавите й ръце бяха дълги и тънки. Очите й бяха сини. Чертите й — изящни и правилни. Беше една изключително красива млада жена.

— Току-що се къпах в езерото — каза тя.

Погледът й се спря на Ерик и тя му се усмихна приятелски.

— Това е Фред Блейк — каза Ерик.

Тя обърна още малко глава, за да го види по-добре, и доста дълго погледът й се задържа на него. Усмивката изчезна от устните й.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Фред.

Тя продължи да го гледа — не настойчиво или безсрамно, а сякаш с известно учудване. Човек би си помислил, че вече го беше виждала някъде и се мъчеше да си спомни къде. Това обаче продължи не повече от минута и едва ли някой усети как тя се беше спряла, преди да поеме протегнатата му ръка.

— Тъкмо се връщах вкъщи, за да се преоблека.

— Ще дойда с тебе — каза Ерик.

Когато застанаха един до друг, се виждаше, че тя всъщност не е много висока; просто стройната й издължена фигура и походката й я правеха да изглежда по-висока от среден ръст. Двамата бавно тръгнаха към къщата.

— Кое е това момче? — попита тя.

— Не зная — отговори Ерик. — Съдружник е на другия — слабия, с посивялата коса. Търсят бисерни миди, мъчат се да намерят ново находище.

— Хубав е.

— Знаех, че ще ти се понрави. Приятно момче е.

Останалите трима продължиха обиколката на имението.

Бележки

[1] Малайски бик. — Б.пр.

[2] Плат с преливащи се цветове. — Б.пр.