Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

XXIII

На следващата сутрин, разположил се удобно на верандата на хотела, вдигнал нависоко краката си, д-р Сондърз четеше книга. Току-що беше научил от кантората по корабоплаването, че след два дни ще пристигне кораб. Пътуваше за Бали и така докторът щеше да има възможността да разгледа красивия остров, а оттам лесно можеше да стигне до Сурабая. Наслаждаваше на почивката. Беше забравил как се чувствува човек, когато няма никаква работа за вършене. „Свободен човек“, промърмори той на себе си. „Господи, мога да мина за джентълмен.“

Междувременно по пътя се зададе Фред Блейк и като му кимна, седна до него.

— Получавал ли си някаква телеграма? — попита той.

— Не. Това е последното, което мога да очаквам.

— Преди минута бях в пощата и човекът ме попита дали не се казвам Сондърз.

— Много странно. Никой не знае, че съм тука; нито пък аз мога да се сетя за някого в света, който може да иска да се свърже с мене така спешно, че да пръска пари за телеграми.

Обаче го очакваше изненада. Преди да мине час, един младеж дойде до хотела на колело и след малко собственикът се появи на верандата и помоли д-р Сондърз да се разпише за току-що получената телеграма.

— Невероятно! — извика докторът. — Единственият, който би могъл да подозира, че съм тука, е старият Ким Чинг.

Когато отвори телеграмата, учудването му беше още по-голямо.

— Ама че идиотска работа! — каза той. — Шифрована е. Кой за бога може да направи такава глупост? И да предполага, че мога да разбера нещо?

— Може ли да я погледна? — попита Фред. — Ако шифърът е известен, бих могъл да я разчета. Най-добре обаче е да намерим някой справочник с шифри.

Докторът му подаде листчето хартия. Беше цифров шифър. Думите (или фразите) бяха представени с отделни групи от цифри, всяка група разделена от друга с нула.

— В търговския шифър използуват изкуствено съставени съчетания от думи — каза Фред.

— Това и аз го знам.

— Доста съм се занимавал с шифри. Беше ми нещо като хоби. Имаш ли нещо против да се помъча да я разчета?

— Ни най-малко.

— Твърдят, че е само въпрос на време, че тайната на всеки код може да бъде открита. В британската служба има един човек, за когото казват, че за двадесет и четири часа може да разгадае и най-сложния шифър.

— Хващай се на работа тогава.

— Ще вляза вътре. Трябват ми писалка и листове.

Внезапно д-р Сондърз се сети за нещо и протегна ръка:

— Дай ми да видя пак телеграмата.

Фред му я подаде и той погледна откъде е изпратена.

Мястото беше Мелбърн. Докторът не я върна на Фред.

— Да не би случайно да е за тебе? — попита той.

За момент Фред се поколеба. После се усмихна. Когато искаше да се държи угоднически към някого, правеше го много предразполагащо.

— Да, всъщност е за мене.

— Защо са я пратили на мое име?

— Ами мислех, че понеже живея на „Фентън“ и така нататък, може би няма да могат да я доставят, или пък могат да поискат удостоверение за самоличност или кой знае какво. Мислех, че ще си спестя неприятности, ако я пратят до тебе.

— Не си поплюваш.

— Знаех си, че си симпатяга.

— А онази малка подробност, че в пощата те попитали дали не се казваш Сондърз?

— Измислих си го, старче — каза небрежно Фред.

Д-р Сондърз се изсмя.

— А какво щеше да направиш, ако я бях скъсал, понеже не ми е ясно какво става?

— Знаех, че ще пристигне днес. Те са получили адреса едва вчера.

— Кои са „те“?

— Хората, които са пратили телеграмата — отговори Фред, като се усмихна.

— Следователно тази сутрин ти ми правеше компания не изцяло поради удоволствието да бъдеш в моето общество?

— Горе-долу така излиза.

Докторът му върна хартийката.

— Вземай. Нагъл си като самия дявол. Предполагам, че ключът за шифъра е в джоба ти.

— В главата ми е.

Фред влезе в хотела. Д-р Сондърз отново се зачете, но вниманието му беше раздвоено. Не можеше изцяло да изхвърли от ума си току-що станалия инцидент. Доста забавно му се виждаше и отново се зачуди каква беше тайната, която момчето криеше. Фред беше дискретен. През цялото време не беше направил дори намек, който да даде храна за размислите на един остър ум. Човек нямаше откъде да започне. Докторът сви рамене. В крайна сметка това не му влизаше в работата. Опита се да разсее незадоволеното си любопитство, като си внушаваше, че не дава пукната пара, и направи усилие да се задълбочи в четенето. След малко Фред излезе на верандата.

— Ще пийнеш ли чаша, докторе? — попита той.

Очите му светеха, лицето му беше зачервено, но изглеждаше и малко озадачен. Беше възбуден. Искаше му се да избухне в смях, но понеже не можеше да сподели причината за своята радост, опитваше се да се владее.

— Добри ли са новините? — попита докторът.

Фред не можа да се сдържи и избухна в гръмогласен смях.

— Чак толкова добри ли са?

— Не зная добри ли са, или лоши. Много ми е смешно всичко. Ще ми се да можех да го споделя с тебе. Необикновено е. Не съм на себе си — такова чувство имам. Не зная как да го възприема. Трябва ми известно време, за да свикна. Не мога да проумея дали стоя на краката си, или вървя на ръце.

Д-р Сондърз го погледна замислено. Момчето си беше възвърнало жизнеността. Преди вида му винаги беше някак гузен и това разваляше впечатлението от красотата му. Сега беше честен и открит. Човек би казал, че е смъкнал товар от плещите си.

Донесоха питиетата.

— Искам с това да почетем паметта на мой покоен приятел — каза Фред, като взе чашата си.

— На име?

— Смит.

Фред изпи чашата на един дъх.

— Трябва да попитам Ерик дали не може да отидем някъде следобеда. Иска ми се да вървя, докато ми отмалеят краката. Малко физическо натоварване ще ми бъде от полза.

— Кога ще отплавате?

— Не зная. Тука ми харесва. Може да поостана известно време. Да беше видял каква гледка се открива от върха на вулкана, където ме заведе Ерик вчера. Честна дума, невероятна красота! Светът съвсем не е едно старо забутано място, нали?

Една двуколка, теглена от дръглив кон, се тътреше на зигзаг по пътя, като вдигаше облак прах. Спря пред хотела. Караше я Луиз, а баща й седеше до нея. Той стана и се изкачи по стълбите. В ръка държеше плосък пакет, увит в кафява хартия.

— Снощи забравих да ви дам ръкописите, които обещах да ви покажа, затова сега ги нося.

— Много мило от ваша страна.

Фрит развърза пакета и извади купче изписани на машина листа.

— Разбира се, искам да чуя искреното ви мнение — той погледна недоверчиво доктора. — Ако в момента не сте особено зает, мога да ви прочета няколко страници. Винаги съм смятал, че поезията трябва да се чете на висок глас и че справедливостта изисква това да се прави от автора.

Докторът въздъхна. Беше слаб човек. Не можеше да измисли извинение, за да откаже Фрит от намеренията му.

— Нима ще оставите дъщеря си да ви чака на този пек? — каза напосоки той.

— О, тя си има работа. Може да иде да си я върши и да се върне да ме вземе.

— Искате ли да я придружа, сър? — попита го Фред Блейк. — Не съм зает с нищо.

— Мисля, че това ще я зарадва.

Фред отиде при Луиз и започна да й говори нещо. Докторът видя, че тя го погледна сериозно, после леко се усмихна и му отговори. Тази сутрин беше облечена с бяла памучна рокля, а на главата имаше голяма сламена шапка от тези, които плетяха на острова. Под шапката лицето й изглеждаше хладно като злато. Фред скочи в двуколката и тя подкара.

— Бих желал да ви прочета песен трета — каза Фрит. Допада ми лиричността й. Мисля, че е най-доброто, което съм направил. Знаете ли португалски?

— Не, не зная.

— Жалко. Преводът е почти буквален. Щеше да бъде интересно да установите колко близко до оригинала съм успял да възпроизведа ритъма, музиката, чувството — изобщо всичко, което е направило поемата велика. Разбира се, без колебание може да ме критикувате, с удоволствие ще изслушам всичко, което ще имате да ми кажете, но в себе си съм напълно убеден, това е окончателният вариант. Право да си кажа, не вярвам, че може да се замени с друг превод.

Започна да чете. Гласът му имаше приятен тембър. Поемата беше в ottava rima[1], а Фрит наблягаше стъпката и постигаше добър ефект. Д-р Сондърз слушаше внимателно. Преводът звучеше гладко и леко. Не можеше да се прецени дали това не се дължи главно на великолепното красноречие на Фрит. Той четеше с драматизъм, но влагаше драматизма повече в звука, отколкото в смисъла, поради което значението на прочетеното се изплъзваше на слушателя. Така отсечено четеше, че напомняше на д-р Сондърз бавен влак, който тътрузи по лошо поставени релси; тялото му почти чувствуваше слаб тласък, когато очакваният звук на равни интервали стигаше до ушите му. Откри, че вниманието му се разсейва. Мелодичният монотонен глас продължаваше да удря като чук и на д-р Сондърз му се приспа. Опита се да се втренчи в четеца, но очите му неволно се затвориха; с известно усилие той ги отвори и се намръщи от силното желание да се съсредоточи. Сепна се, понеже главата му внезапно клюмна на гърдите и разбра, че за момент е задрямал. Фрит четеше за храбри подвизи, за велики мъже, направили Португалия империя. Гласът му се извисяваше, когато споменаваше за възвишения им героизъм и потреперваше, когато ставаше дума за смъртта и за нещастната им съдба. Внезапно д-р Сондърз усети, че е настъпила тишина. Отвори очи. Фрит го нямаше. Видя, че до него седи Фред Блейк, с хитра усмивка на красивото лице.

— Добре ли си поспа?

— Не съм спал.

— Хъркаше като локомотив.

— Къде е Фрит?

— Отиде си. Върнахме се с двуколката и двамата с Луиз си отидоха вкъщи да обядват. Фрит каза да не те тревожа.

— Сега знам какво му е — каза докторът. — Имал си е мечта и тя се е осъществила. А идеалната красота е в непостижимото. Боговете се смеят, когато хората се доберат до това, което са искали.

— Не разбирам за какво говориш — каза Фред. — Още си сънен.

— Да пием по чаша бира. Това поне няма да е илюзия.

Бележки

[1] По осем стиха в строфа. — Б.пр.