Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

XIV

На разсъмване се събуди от хладината. Отвори очи и видя, че капакът на люка е вдигнат, а после съзря шкипера и Фред Блейк, заспали на матраците си. Бяха слезли без да затворят люка, за да се проветри от острата миризма на опиума. Внезапно осъзна, че ветроходът вече не се клатушка. Надигна се. Чувствуваше известна тежест, понеже не беше навикнал да пуши толкова много и реши да излезе на чист въздух.

Ах Кай тихо лежеше там, където го беше съборил сънят. Побутна го по рамото. Момчето отвори очи и на устните му веднага се появи кротката усмивка, която придаваше такава красота на младото му лице.

— Приготви ми чай — каза докторът.

След минута Ах Кай беше на крака. Докторът тръгна след него по стълбите. Слънцето не беше изгряло, една бледа звезда все още висеше на небето, но плътната тъмнина на нощта беше изтъняла до призрачно сив цвят, сякаш кечът плуваше върху облак. Мъжът на щурвала, облечен в старо палто, на врата с шал и нахлупена на главата безформена шапка, кимна мрачно на доктора. Морето беше съвсем спокойно. Минаха между два острова толкова наблизо един до друг, че все едно че плуваха по канал. Духаше слаб бриз. Чернокожият на щурвала изглеждаше полузаспал. Зората се спускаше над равните гористи острови тежко, с тържествено спокойствие, в което сякаш прикриваше някакво дълбоко вълнение и ставаше ясно, че е естествено и неизбежно хората да си я представят като девойка. Тя наистина беше свенлива и грациозна като младо момиче, очарователно сериозна, безразлична и нехайна. Небето имаше цвета на обветрена древна статуя. Девствените гори отстрани все още задържаха нощта, но скоро незабелязано как сивотата на морето придоби нежни оттенъци като цветовете по гръдта на гълъб. За момент всичко замря, после, усмихнат, денят изгря. Плаващ по гладкото море край тези безлюдни острови сред тишина, която го кара да стаява дъх, човек получаваше странното и вълнуващо впечатление, че оттук започва светът. Може би за пръв път по тези места минаваха хора, затова очите сякаш виждаха тази гледка за пръв път. В това се криеше свежестта на първичното; като че ли различните поколения с цялата сложност на съществуването си изчезваха. Някаква ясна простота, гола и груба като права линия, изпълваше душата с блаженство. В този момент д-р Сондърз позна екстаза на тайнството.

Ах Кай му донесе чаша чай с дъх на жасмин и като се смъкна от високия пиедестал, където духът му витаеше, докторът се настани удобно, като в кресло, сред насладите на материалните неща. Въздухът беше прохладен и благоуханен. Нищо друго не му се искаше, освен вечно да плава плавно с корабчето край зелените острови.

След като беше седял така около час, блажено отпуснат, той чу стъпки и на палубата се качи Фред Блейк. Облечен в пижама, с разрошена коса, той изглеждаше много млад и беше естествено за възрастта му да се събуди толкова бодър — всички гънки по кожата на лицето му се бяха изгладили; след сън то не беше изпито, набръчкано и състарено от времето, както лицето на доктора.

— Рано си станал, докторе — Фред забеляза празната чаша. — Дали не може и аз да получа чаша чай?

— Попитай Ах Кай.

— Добре. Само ще помоля Утан да ми хвърли две кофи вода отгоре.

Той тръгна и каза нещо на един от мъжете. Докторът видя как чернокожият спусна в морето кофа, вързана с въже, после Фред Блейк съблече пижамата и застана гол на палубата, докато другият изсипа водата отгоре му. Кофата отново беше спусната и Фред се обърна. Беше висок, с широки рамене, слаб в кръста с удължени бедра, ръцете и вратът му бяха изгорели от слънцето, но тялото му беше съвсем бяло. Избърса се и като облече отново пижамата, се приближи. Очите му блестяха, а на устните му грееше усмивка.

— Ти си много красив младеж — каза докторът.

Фред безразлично сви рамене и се отпусна на съседния стол.

— Снощи една лодка се откъсна, разбра ли?

— Не.

— Дяволски духаше. Изгубихме и кливера. Стана направо на парцали. Не можеш да си представиш колко се радваше Никълз, че успя да стигне до островите. Мислех, че никога няма да се оправим.

— През цялото време ли беше на палубата?

— Да, мислех, че ако се преобърнем, е по-добре да съм на открито.

— Нямаше да имаш голям шанс.

— Така е, зная.

— Не се ли страхуваше?

— Не. Знаеш ли, ако има нещо да се случва, то ще се случи. С нищо не можеш да го предотвратиш.

— Аз пък се страхувах.

— Никълз ми каза още следобеда. Виждаше му се невероятно смешно.

— Е, това е въпрос на възраст. Старите се плашат много повече от младите. През цялото време мислех, че е смешно аз да се страхувам да не загубя живота си, когато имам толкова по-малко да губя от тебе, пред когото е целият живот.

— Как си можел да разсъждаваш, щом си бил изплашен?

— Тялото ми се страхуваше. Но това не пречеше на разума ми да разсъждава.

— Голям чудак си, докторе.

— Кой знае.

— Съжалявам, че бях така груб, когато поиска да се качиш на корабчето — за момент Фред се поколеба. — Бях болен, нали знаеш, и понякога нервите ми не издържат. Нямам особено желание да бъда с хора, които не познавам.

— Няма нищо.

— Не искам да мислиш, че съм грубиян.

Фред огледа мирната обстановка наоколо. Бяха излезли от тесния ръкав между двата острова и сега се намираха в нещо като островно море. Заобикаляха ги ниски островчета, покрити с гъста растителност, а морето беше спокойно и синьо като швейцарско езеро.

— Доста голяма промяна след снощи. Като изгря луната стана още по-лошо. Чудя се как изобщо си успял да заспиш. Страшна буря беше.

— Пуших.

— И Никълз ми каза, че отиваш да пушиш, когато слезе с китаеца в каютата. Не ми се вярваше. Обаче като слязохме долу, така миришеше, шапката ти да падне.

— Защо не ти се вярваше?

— Не можех да си представя, че човек като тебе дотолкова може да деградира, че да пуши опиум.

Докторът се засмя.

— Трябва да проявяваме търпимост и към чуждите пороци — каза кротко той.

— Нямам нищо против никого.

— Какво друго ти каза Никълз за мене?

— Ами… той спря, когато видя Ах Кай, слаб и грациозен, спретнат както кукла в бялата си дреха да се приближава, за да прибере празните чаши. — Е, и без това не е моя работа. Каза, че си задраскан от списъците по някакви причини.

— Точният израз е „отстранен от справочника“ — спокойно го прекъсна докторът.

— Каза също, че мисли, че си лежал в затвора. Естествено е да се зачудиш, когато срещнеш човек с твоята интелигентност и с такова добро име, каквото имаш в Изтока, заселил се в долнопробно китайско градче.

— Кое те кара да мислиш, че съм интелигентен?

— Ясно ми е, че си образован. Не желая да ме смяташ за обикновен грубиянин. Учех за счетоводител, когато здравето ми се влоши. В момента не живея живота, на който съм свикнал.

Докторът се усмихна. Нямаше човек, който да не изглежда в такова цветущо здраве, като Фред Блейк. Широките му гърди и атлетическото телосложение показваха, че историята за туберкулозата е лъжа.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Само ако ти също искаш.

— Не, не за себе си. Не обичам много да говоря за себе си. Не виждам вреда в това един лекар да изглежда загадъчен. Така пациентите вярват повече в него. Искам да споделя с тебе едно разсъждение, до което стигнах от опит. Когато плановете ти за кариера се разрушат от някаква случайност — грешка, престъпление или нещастие, не бива да мислиш, че си напълно загубен. Може да е било въпрос на късмет, и когато се случи след години да се огледаш назад, изведнъж си казваш, че за нищо на света не би сменил новия живот, който ти е бил наложен от бедата, за тъпото, монотонно съществувание, което щеше да имаш, ако не се бяха намесили обстоятелствата.

Фред гледаше надолу.

— Защо ми казваш това?

— Мисля, че е полезно сведение за тебе.

Младият човек въздъхна.

— Никога не можеш да знаеш всичко за хората, нали? Едно време мислех, че човек е или бял, или жълт. Сега ми се струва, че не можеш да предвидиш какво би направил човек, ако се стигне до критично положение. От всички мръсни подлеци, които съм срещал, няма нито един, който да може да се сравни с Никълз. Винаги ще кривне, и никога не върви по правия път. Не можеш да му имаш доверие ни на йота. От доста време сме заедно и си мислех, че вече знам всичко за него. Ако му падне случай, ще измами и родния си брат. Нищо порядъчно няма в него. Трябваше обаче да го видиш какво правеше снощи. Знаеш, без да ти казвам, че висяхме на косъм. Не можеше да не му се учудва човек. Не му мигна окото. Според мене направо ликуваше. По едно време ми рече: „Каза ли си молитвите, Фред? Ако не стигнем островите, преди да е станало по-лошо, на сутринта ще храним рибите.“ И грозното му лице светна от усмивка. Не си загуби ума. Въртял съм се малко с корабите на пристанищата в Сидни и ти давам дума, че никога не съм виждал да се справят с корабче по-добре, отколкото той се справяше с нашето. Свалям му шапка. Това, че сега сме тука, дължим на него. Има самообладание. Обаче ако реши, че може да изкара безболезнено двадесет лири, като измами мене или тебе, мислиш ли, че би се поколебал? Как си обясняваш това?

— Не зная.

— Но не мислиш ли, че е странно един роден мошеник да притежава такава храброст? Искам да кажа, че съм чувал, че лошият човек винаги се държи като самохвалко и побойник, а когато стигне до критичен момент, губи почва под краката си. Мразя го и въпреки това снощи не сдържах възхищението си.

Докторът кротко се усмихна, но не отвърна. Забавляваше се, че младежът наивно се учудва на сложностите в човешката природа.

— А е и самонадеян. Непрекъснато играем крибидж — мисли, че играе добре. Винаги го бия и пак не се отказва.

— Разбрах от него, че имаш голям късмет.

— На който му върви в любовта, не му върви на карти, казват. Цял живот съм играл карти. Иде ми отръки. По тази причина започнах да уча за счетоводител. Такава ми е нагласата. Не е въпрос на късмет. Късметът е на периоди. Разбирам от карти — в крайна сметка винаги печели тоя, който играе по-добре. Никълз мисли, че е хитър. Спукана му е работата, ако продължава да играе срещу мене.

Разговорът затихна. Седяха спокойно отпуснати един до друг. След малко капитан Никълз се събуди и се качи на палубата. Облечен в мръсна пижама, немит, небръснат, с прогнили зъби и като цяло с вид на изпаднал човек, той направо отвращаваше. Лицето му, сиво в светлината на ранното утро, беше намусено.

— Пак ми се яви, док.

— Кое?

— Диспепсията. Миналата нощ, преди да си легна. Знаех, че не бива да ям преди лягане, но бях толкова гладен, че не се сдържах и сега жестоко ме мъчи.

— Ще видя с какво мога да ти помогна — усмихна се докторът и стана от стола.

— Нищо няма да можеш да направиш — отговори тъжно шкиперът. — Знам си храносмилането. След като съм се лашкал в мръсно време, винаги получавам пристъп — да не се казвам Никълз, ако лъжа. Направо съм съсипан. Та не може ли след като човек е бил на руля цели осем часа, да хапне малко студен кренвирш и парче сирене, без да страда после? По дяволите, нали трябва да се яде?