Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

XVIII

Той пиеше джина си на верандата на хотела преди вечеря, когато се зададе капитан Никълз. Беше се измил и обръснал, облякъл чиста куртка цвят каки и с накривената тропическа шапка изглеждаше съвсем напет. Приличаше едновременно и на пират, и на джентълмен.

— По-добре се чувствувам — обяви той, като седна — и съм доста изгладнял, да си кажа правичката. — Не вярвам, че едно пилешко крилце може да ми навреди. Къде е Фред?

— Не зная. Отиде някъде.

— Момиче ли търси? Има право. Макар че интересно какво очаква да намери в подобно място. Рисковано е, нали разбираш.

Докторът му поръча пиене.

— Много ми вървеше с момичетата, като бях млад. Имах си стил, нали разбираш? Единствената грешка, която направих, беше, че се ожених. Да можеше да ми падне отново онова време… Ако започна да ти разправям за старата, док…

— Достатъчно ми каза — отговори докторът.

— Не е възможно да е достатъчно, щом не съм ти разправял до сутринта. Ако някога дяволът се е появявал в човешки образ, то това е образът на старата. Питам те — честно ли е така да се отнася с човека? Тя е пряко отговорна за лошото ми храносмилане — толкова съм сигурен в това, колкото, че седя и разговарям с тебе. Унизява ме — това е точната дума. Учудвам се, че още не съм я убил. И това щях да направя, обаче знам, че тъкмо щях да се наканя да го свърша и тя щеше да ми каже: „Остави ножа, капитане“ и аз щях да го оставя. Питам те, това естествено ли е? А после щеше да се нахвърли върху ми. А ако се наканех да се измъкна през вратата, щеше да каже: „Не мърдай, ще стоиш тука, докато ти изрека всичко, което имам да ти кажа, а като свърша с тебе, ще те уведомя.“

Вечеряха заедно и докторът съчувствено нададе ухо към домашните неблагополучия на капитан Никълз. После отново седнаха на верандата, пушиха холандски пури и пиха шнапс с кафето. Алкохолът разкисна шкипера и той се настрои на спомени. Разказа на доктора истории от младите си години, когато плавал край бреговете на Нова Гвинея и островите. Говореше бързо, сякаш препускаше, с иронични забележки и беше забавно да го слушаш, понеже не изпитваше фалшив срам, който да го кара да се обрисува в благоприятна светлина. Никога не му беше минавало през ум, че не всеки би измамил събратята си при удобен случай, без да се поколебае. Капитан Никълз получаваше същото удоволствие от успеха на мръсните си номера, каквото получава играещият шах от рискован и изобретателен ход. Беше хитрец, на когото обаче не липсваше храброст. Д-р Сондърз намираше разговора особено пикантен, като си спомняше великолепното самообладание, с което капитанът се беше противопоставил на бурята. Няма начин човек да не се възхити от готовността му да се пребори с нея, от способностите му и от хладнокръвието му.

Междувременно докторът намери удобен момент, за да зададе въпроса, който стоеше на върха на езика му.

— Познат ли ти е някой си Патрик Хадзън?

— Патрик Хадзън ли?

— Едно време е бил съдия в Нова Гвинея. Умрял доста отдавна.

— Това е странно съвпадение. Не, не си спомням. В Сидни имаше един Патрик Хадзън. Свърши зле.

— Така ли?

— Да. Малко преди да отплаваме. Вестниците писаха само за това.

— Може да е роднина на човека, за който те питам.

— Беше от ония, дето ги наричат „самородни диаманти“. Казват, че е работел по железниците и после се е издигнал. Започнал да се занимава с политика и така нататък. Беше депутат за някаква област. Лейбърист, разбира се.

— Какво му се случи?

— Ами намериха го застрелян. Със собствения му пистолет, ако не греша.

— Самоубийство?

— Не, казаха, че не било възможно да го е направил сам. Знам какво е станало, колкото знаеш и ти, понеже отплавахме. Направиха страхотна сензация от това.

— Беше ли женен?

— Да. Много хора мислеха, че жена му го е направила. Но не можаха да докажат нищо. Била на кино и като се върнала, заварила го да лежи прострелян. Имало следи от сбиване. Мебелите били разхвърляни насам-натам. Аз обаче за момент не повярвах, че може да го е направила старата. От опит знам, че жените не изпускат така лесно. Искат те жив колкото се може по-дълго. Не им се ще да си развалят удоволствието, като те избавят от мъките ти.

— И все пак много жени са убивали мъжете си — противопостави се докторът.

— Чиста случайност. Всички знаем, че и в най-добрите семейства стават нещастия. Понякога не внимават и отиват твърде далече — тогава горкото копеле пуква. Но не е възможно да искат това. По никой начин.