Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Narrow Corner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване
iConevska
Корекция
Mummu

Издание:

Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла

Английска. Първо издание

Редактор: Панко Анчев

Художник: Владимир Иванов

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор: Д. Мутафчиева

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978

 

William Somerset Maugham

The Narrow Corner

William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971

 

Библиотечно оформление Стефан Груев

Код 08 9536611311/5704–26–78

 

Дадена за набор на 7 март 1978 г.

Подписана за печат на 11 юли 1978 г.

Излязла от печат на 8 август 1978 г.

Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13

Изд. №1178

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655

 

Цена 0,75 лв.

История

  1. — Добавяне

XII

— Здрасти, това пък какво е? — каза шкиперът. — Приближава се лодка.

Слухът му наистина беше остър, защото д-р Сондърз не чу нищо. Капитанът се взря в тъмнината. Сложи ръка на рамото на доктора и като се изправи безшумно, промъкна се долу в каютата. След миг отново излезе и докторът видя, че носи револвер.

— Не е беда да се подсигурява човек — каза той.

Сега вече докторът дочуваше слабото скърцане на греблата, обръщащи се в ръждясалите вилки.

— Това е лодката на шхуната — рече той. — Само те са. Кой ги знае какво искат. Доста късно е за светски посещения.

Двамата мъже чакаха мълчаливо, вслушани в засилващия се шум. Постепенно сред плискащата се вода видяха силуета на лодката — малка черна маса на фона на черното море.

— Ей, вие, здрасти! — извика внезапно Никълз. — Насам, насам.

— Ти ли си, капитане? — гласът се плъзна по водата.

— Аз съм. Какво ви трябва?

Беше се опрял на планшира, хванал в отпуснатата си ръка револвера. Австралийците продължиха да гребат.

— Ще ти кажа, като се кача на борда — чу се гласът.

— Не е ли много късно, а? — извика Никълз.

Австралиецът каза на човека, който гребеше, да спре.

— Моля те, събуди доктора. Не ми харесва нещо моят японец. Май че е тръгнал за дъното.

— Докторът е тука. Приближи лодката отстрани.

Лодката приближи и като се наведе през борда, капитан Никълз видя, че в нея са само австралиецът и един чернокож.

— Искате ли да дойда? — попита д-р Сондърз.

— Извинявай за безпокойството, док, но изглежда е много зле.

— Ще дойда. Почакайте да си взема нещата.

Докторът се запрепъва надолу по стълбите и грабна чантичката, която държеше винаги приготвена за спешни случаи. Прескочи през борда и се смъкна в лодката. Чернокожият бързо загреба.

— Знаеш как стоят нещата — каза австралиецът. — Никъде не може да се намери гмурец, и то японец, а да вземеш друг не си струва. В момента по тези места няма свободен гмурец и ако загубя това момче, печалбата ми страшно ще се намали. Ще ми се наложи да се спускам чак до Йокохама, а и тогава има вероятност да вися цял месец, преди да намеря каквото търся.

Гмурецът лежеше на една от долните койки в моряшката каюта. Въздухът беше спарен, а горещината — страхотна. Двама чернокожи спяха. Единият, легнал по гръб, хъркаше. Трети клечеше на пода до болния и го гледаше с безизразни очи. Ветроупорната лампа, закачена на гредата, даваше бледа светлина. Гмурецът беше в колапс. Не беше изгубил съзнание, но когато докторът се приближи, изразът на черните му като въглища ориенталски очи остана непроменен. Човек би си казал, че те вече се вглеждаха във вечността и не можеха да бъдат привлечени с нищо преходно. Д-р Сондърз потърси пулса му и допря с ръка влажното му чело. Сложи му подкожна инжекция. Стоеше изправен до койката и гледаше замислено отпуснатото тяло. После каза:

— Нека се качим горе на чист въздух. Кажи на другия да дойде и да ни каже, ако има някаква промяна.

— Значи няма да го бъде? — попита австралиецът, когато се качиха на палубата.

— Така изглежда.

— Господи, какъв лош късмет имам.

Докторът се усмихна. Австралиецът го покани да седне. Нощта беше застинала неподвижно — като смъртта. Звездите се оглеждаха от своите далечни разстояния в гладката водна повърхност. Двамата мъже мълчаха. Казват, че ако вярваш в нещо прекалено силно, то се случва. За японеца, който лежеше и умираше, без да чувствува болка, това не беше край, а обръщане на нова страница; със същата сигурност, с която знаеше, че слънцето ще изгрее след няколко часа, той знаеше, че си отива от този живот в друг живот. Карма[1] — деянията на живота му сега и другите пъти, когато беше живял, щяха да намерят своето продължение; възможно е, както беше изтощен, любопитството в какво ще се прероди, да беше единствената изпитвана от него емоция (независимо дали това го плашеше, или забавляваше). Д-р Сондърз задряма. Събуди се, като усети, че някой го дърпа за ръката. Беше чернокожият.

— Ела бързо.

Зазоряваше се. Още не беше ден, но светлината на звездите гаснеше и небето имаше призрачен вид. Докторът слезе долу. Гмурецът си отиваше. Очите му все още бяха отворени, но пулсът му се беше загубил и хладината на смъртта беше обгърнала тялото му. Внезапно издаде лек звук — тихо, умолително и смирено, каквато изобщо е природата на японците — и умря. Двамата спящи се бяха събудили — единият седеше накрая на койката си, протегнал навън крака, а другият, сякаш за да се огради от това, което се случваше толкова близко до него, седеше на пода с гръб към умиращия и държеше главата си в ръце. Когато докторът се качи на палубата и съобщи за станалото на капитана, той просто сви рамене и рече:

— Не са издръжливи тия японци.

Зората вече се стелеше по водата и първите лъчи на слънцето докосваха безмълвната повърхност със студени и нежни цветове.

— Е, аз ще се връщам на „Фентън“ — каза докторът. — Капитанът искаше да отплава на разсъмване.

— Не е зле да закусиш, преди да потеглиш. Сигурно си много изгладнял.

— Не бих се отказал от чаша чай.

— Виж какво, имам малко яйца — пазех ги за японеца, но вече не му трябват — да ядем бекон с яйца.

И извика кука.

— Доял ми се е бекон с яйца — каза той, като потриваше ръце. — Трябва да са все още доста пресни.

Междувременно кукът им донесе чай, бисквити и закуската, от която се вдигаше пара.

— Боже как хубаво мирише — възкликна австралиецът. — Смешно е да го казвам, обаче никога не ми омръзва да ям бекон с яйца. Когато съм у дома, всеки ден ми правят. Понякога жената ми дава нещо друго за разнообразие, обаче това харесвам най-много.

Когато чернокожият връщаше д-р Сондърз на „Фентън“, докторът размишляваше, че смъртта е по-смешна дори от смешния факт, че капитанът на шхуната обичаше да яде бекон с яйца всяка сутрин на закуска. Гладкото море блестеше като излъскан метал. Цветовете му бяха бледи и нежни като цветовете в будоара на някоя маркиза от XVIII век. На доктора му се виждаше много странно, че хората умират. Имаше нещо абсурдно в мисълта, че този ловец на бисери, наследник на безброй поколения, резултат от сложния процес на еволюцията, която беше започнала още с образуването на планетата, сега и тука, поради стечение на неблагоприятни обстоятелства, които не се побираха в ума на човек, трябваше да срещне смъртта в това забравено, пусто място.

Когато лодката пристигна, капитан Никълз му подаде ръка, за да се качи на борда. В момента се бръснеше.

— Какво ново?

— Умря.

— И аз така мислех. Как ще го погребат?

— Не зная. Не питах. Предполагам, че ще го хвърлят през борда.

— Като куче?

— Защо не?

Шкиперът прояви признаци на раздразнение, които доста учудиха д-р Сондърз.

— Това не може да стане. Не на кораб под британски флаг. Ще трябва да го погребат както подобава. Искам да кажа, ще има опело и тем подобни.

— Той е бил будист[2], шинтоист[3] или нещо такова, нали разбираш?

— Независимо. В морето съм, човече божи, повече от тридесет години — ако някой умре на британски кораб, погребват го по британски обичай. Смъртта прави всички равни, док, ти поне сигурно го знаеш; в такова време не може да сме против умрелия само защото бил японец, негър или италианец, или някакъв друг. Ей, момчета, спуснете една лодка и то по-внимателно. Ще прескоча до шхуната. Като видях, че толкова дълго не си идваш, веднага си рекох, че сигурно се е случило най-лошото. Затова ме завари да се бръсна.

— За какво ще ходиш там?

— Да говоря с шкипера. Трябва да направим всичко, както се полага. Да изпратим японеца според добрите обичаи. На всеки кораб, където съм бил капитан, съм държал да е така. Прави изключително добро впечатление на екипажа. Знаят какво да очакват, ако им се случи нещо.

Спуснаха лодката и капитанът започна да гребе. Появи се Фред Блейк. С къдрава разрошена коса, с гладка кожа и сини очи, той изглеждаше като младия Бакхус, нарисуван от венециански майстор. Докторът, изморен след безсънната нощ за момент завидя на безгрижния младеж.

— Как е пациентът, докторе?

— Мъртъв.

— Върви им на някои хора, нали?

Д-р Сондърз го изгледа с неприязън, но не каза нищо.

След малко видяха, че лодката се връща от шхуната, но без капитан Никълз. Мъжът, на име Утан, говореше английски добре. Идваше с поръчението всички да отидат на шхуната.

— За какво по дяволите? — попита Блейк.

— Да тръгваме — заповяда докторът.

Двамата бели и останалите моряци влязоха в лодката.

— Капитан каза всички. Китай момче също.

— Скачай вътре, Ах Кай — обърна се докторът към слугата си, който седеше на палубата и безразличен към случващото се, пришиваше копче на един панталон.

Ах Кай остави заниманието си; на лицето му беше изписана вечната дружелюбна усмивка и леко скочи в лодката. Подкараха към шхуната. Като се изкатериха по стълбата, завариха капитан Никълз и австралиеца да ги чакат.

— Капитан Аткинсън се съгласи, че трябва да се погрижим както трябва за бедния японец — каза Никълз — И тъй като няма моя опит, ме помоли да организирам церемонията, както подобава.

— Точно така — потвърди австралиецът.

— Зная, че заемам мястото на друг. Когато се случи някой да умре в морето, работа е на капитана да направи опело, но на борда няма молитвеник и той недоумява какво да прави, както недоумява какво да прави канарчето, ако му дадат рамстек. Прав ли съм, капитане?

Австралиецът тъжно кимна.

— Но аз мислех, че си баптист — каза докторът.

— Обикновено съм баптист — отговори Никълз. — Но като дойде до погребения и тем подобни, винаги използувам молитвеник и винаги ще използувам молитвеник. Сега, капитане — щом като се приготвят твоите хора, ще съберем всички заедно и ще свършим работата.

Австралиецът тръгна по палубата и след няколко минути отново се присъедини към тях.

— Мисля, че им остава да го вържат — каза той.

— Вържи попа, да е мирно селото — изтърси капитан Никълз за голямо учудване на доктора.

— Какво ще кажете да пийнем по глътка, докато чакаме?

— Не още, капитане. След това ще пийнем. Първо работата, после удоволствието.

Към тях се приближи един моряк.

— Готово е, шефе — рече той.

— Чудесно — каза Никълз. — Хайде, момчета!

Беше оживен. Вървеше изпъчен. Лисичите му очички блещукаха от предвкусваното удоволствие. Докторът отбеляза, че Никълз едва потиска радостта си. Явно, че нямаше да изпусне отдалия му се случай. Отправиха се към кърмата. Моряците от двете корабчета, все чернокожи, чакаха — някои с лули в устата, някои — с фас, залепнал за дебелите устни. На палубата имаше вързоп, увит, както се стори на доктора, в чувал за копра. Беше съвсем малък. Трудно беше да повярваш, че това, което съдържа, някога е било човек.

— Всички ли са тука? — попита капитан Никълз, като се огледа. — Спрете да пушите, моля. Малко уважение към мъртвите.

Оставиха лулите настрани и изплюха фасовете.

— Застанете сега в кръг. Ти застани до мене, капитане. Нали разбра, просто ти правя услуга и не искам да мислиш, че не зная, че това си е твоето място. Готови ли сте вече?

Капитан Никълз явно имаше откъслечни спомени за погребалните церемонии. Започна с молитва, която в голямата си част беше негово изобретение, но я произнасяше с вълнение. Езикът й беше цветист. Завърши с кънтящо „амин“.

— Сега ще изпеем един химн — той погледна чернокожите. — Вие всички сте посещавали мисионерски училища и искам да пеете с чувство. Нека ви чуят чак в Макасар. Хайде, почвайте всички: „Напред, Христови войници, напред, готови за бой.“

Капитанът пееше с гърлен глас — фалшиво, но пламенно и веднага към него се присъединиха моряците на двете корабчета. Пееха звучно с плътни красиви гласове и мелодията се носеше над спокойното море. Това беше химн, който те всички бяха научили в родните си острови, помнеха всяка дума от текста; но лошото произношение и странните им интонации го правеха да изглежда неясно загадъчен, наподобяващ не християнски химн, а варварските ритмични викове на диво племе. В него се прокрадваха фантастични звуци — удрянето на барабани, звън от струнни инструменти; той навяваше мисли за нощта и за мрачни обреди край морския бряг, за кръвта, изтичаща от човека, принесен в жертва. Ах Кай — много спретнат с чистата си бяла дреха, стоеше малко настрани от черните мъже, грациозен и безразличен, и прекрасните му блестящи очи гледаха изненадано с леко презрение. Свършиха първия куплет и без да чакат подкана от капитан Никълз, изпяха втория. Когато обаче започнаха третия, той запляска с ръце да спрат.

— Е, стига толкова — извика той. — Да не си въобразявате, че изнасяте концерт? Няма да стоим тука цяла нощ.

Те рязко спряха и той ги огледа свирепо. Погледът на доктора се спря върху малкия вързоп от чувала за копра, който лежеше на палубата в средата на кръга. Кой знае защо, помисли си за малкото момче, което е бил гмурецът — с жълто лице и очи, черни като трънки, играло някога по улиците на някой японски град; водено по празниците от майка си, облечена в красивата си японска дреха, с украшения в изящно подредената коса и обута в дървените гета[4] да види цъфналите вишневи дървета и храма — където са му давали сладкиш, а може би веднъж, облечено цялото в бяло с клонка от ясен в ръката, то е отишло със семейството си на поклонение и е гледало как слънцето изгрява иззад върха на Фуджияма — свещената планина.

— Сега ще кажа още една молитва и когато стигна до думите „… затова ние предаваме тялото му на дълбините“ (и гледайте да не ги изпуснете), без изобщо да се помайвате, грабвате го и го хвърляте през борда. Ясно ли е? Капитане, най-добре нареди на двама души да се приготвят!

— Ти, Боб, и Джо.

Мъжете пристъпиха напред и се наведоха да хванат тялото.

— Не още, глупаци такива — извика капитан Никълз. — По дяволите, почакайте думите да излязат от устата ми.

После, без да спира, за да си поеме дъх, той започна бързо да реди молитвата. Продължи така докато явно не можеше да измисли нищо повече и тогава като повиши малко глас, каза: „По своя воля и по велика милост Всемогъщият бог прибира при себе си душата на нашия скъп брат, починал тука. Затова ние предаваме тялото му на дълбините…“. Той хвърли свиреп поглед на двамата мъже, но те го бяха зяпнали с отворени уста. — Хайде де, няма да стоим тука цяла нощ. Мятайте тая мърша през борда.

Стреснати, те сграбчиха малкия вързоп от палубата и го запратиха в морето. Той докосна водната повърхност с едва чут плясък. Капитан Никълз продължи с доволна усмивка на лицето: „… за да гние там и да търси възкресение на тялото си, когато морето върне обратно мъртъвците си. А сега, скъпи обични братя, всички ще отправим молитва към господа бога, моля без мънкане. Господ иска да ви чуе и аз искам да ви чуя. «Отче наш, който си на небето…»“ Той се обърна към моряците и повтори на висок глас първите думи, обаче му пригласяше само Ах Кай.

— Е, момчета, с това свършваме — продължи той с все същия развълнуван глас. — Радвам се, че ми се отдаде възможност да ръководя тази тъжна церемония, както се полага. Изпълнени с живот, ние сме рамо до рамо със смъртта, нещастия се случват и в най-добрите семейства. Искам да знаете, че ако вие заминете за оная страна, от която още никой не си е дошъл[5], стига да сте на британски кораб и под британски флаг, може да сте сигурни, че ще ви уредят достойно погребение и ще си отидете от света като верни синове на нашия господ, Исус Христос. В друг случай щях да ви накарам да викнете три пъти „ура“ за своя капитан, за капитан Аткинсън, но тъжен е поводът, по който сме събрани и мислите ни са прекалено дълбоки, за да плачем, затова ще ви помоля да го приветствувате три пъти в своите сърца. А сега, за Отца, Сина и Светаго Духа, ами-и-и-и-н!

Капитан Никълз се обърна настрани като човек, който слиза от амвона, и протегна ръка към капитана на шхуната. Австралиецът сърдечно я стисна.

— Кълна се в бога, първокласно го направи — каза той.

— Въпрос на практика — отговори скромно капитан Никълз.

— Е, момчета, какво ще кажете да се почерпим?

— Добра идея — съгласи се капитан Никълз. Обърна се към екипажа си: „Хайде, приятелчета, връщайте се на «Фентон», а ти, Том, ела после да ни вземеш.“

Четиримата мъже се затътриха по палубата. Капитан Аткинсън извади от каютата си бутилка уиски и чаши.

— И свещеник не би го направил толкова добре — каза той, като вдигна чаша в чест на капитан Никълз.

— Въпрос на чувство. Трябва да изпитваш чувство. Например, когато водех службата, не си мислех, че това е само един мръсен малък японец — беше ми все едно, като че беше ти, Фред, или доктора. Точно в това е смисълът на християнството.

Бележки

[1] В будизма — влияние на всеки изживян живот като „съдба“ върху следващия след „прераждането“ живот. — Б.пр.

[2] Будизъм — религия в Югоизточна и Източна Азия, от Индия — I хилядолетие пр.н.е. Проповядва равенство на хората в „страданието“ и в правото на „спасение“, постигащо се в състояние на нирвана (висше блаженство и покой, аскетизъм). Според будизма материалният свят е илюзорна проява на непрекъснато пламващи частици, носители на Духовното начало. — Б.пр.

[3] Шинтоизъм — японска религия, предхождаща будизма, основана на анимистични вярвания; култ към божествата на природата и предците. — Б.пр.

[4] Най-разпространените японски обувки. — Б.пр.

[5] Изопачен цитат от „Хамлет“: „Страхът от неоткритата страна, откъдето никой пътник се не връща“ (превод Л. Огнянов). — Б.пр.