Джоузеф Файндър
Белязаният (62)

59.

Наистина, удивително е колко бързо може да мисли човек, когато животът му е на косъм. Двамата, Вера и Вадим, подскочиха при разкъсващия слуха агонизиращ вой на кучето, след което Вера изкрещя, скочи от канапето и тромаво се затича към звука.

— Не! — извиках аз. — Не мърдайте!… Залегнете!

Объркани и изплашени, двамата старци се прегърнаха. Старицата простена високо, мъжът й засипа яростни ругатни.

— Тихо! — изкрещях аз.

Те се стреснаха и млъкнаха. В апартамента мигом настъпи злокобна, неземна тишина. Абсолютна тишина, сред която, разбирах го, някой — или няколко души — се придвижваха крадешком. Не познавах разположението на апартамента, но можех да предположа: жилището се намираше на втория етаж и вероятно имаше противопожарна стълба на гърба на сградата, където трябваше да е кухнята, където беше завързано кучето… и откъдето се бяха промъкнали неканените гости.

Нападателите! Тоест?

Мислите ми препускаха лудо. Кой можеше да знае, че съм тук? Нямаше никакъв предавател, който да води преследвачите ми. Не бяха ме проследили, поне доколкото можех да преценя. Тоби Томпсън… Тръслоу… дали действаха заедно? Или действията им се кръстосваха, един срещу друг?

Дали двамата старци, тези руски емигранти, бяха в списъка на наблюдаваните? Беше ли възможно някой, разполагащ с пълен достъп до тайните на Управлението… което отвеждаше само към Тръслоу или Томпсън… да знае за сделката, която бащата на Моли бе сключил с тази двойка? Да, напълно възможно. А сега се знаеше, че се намирам в Париж. И щеше да е съвсем естествено да увеличат едно наблюдение, които иначе е оставено в „спящо“ състояние…

Тези мисли проблеснаха в съзнанието ми само за секунда-две, но това време бе достатъчно на старците да се втурнат, по-скоро да се затътрят по тъмния коридор към кухнята. Глупаци! Какво правеха?

— Върнете се… — казах, почти изкрещях, но те вече бяха стигнали до прага, паникьосани, пощурели, тласкани от инстинкта.

Засилих се да ги издърпам, да ги махна от пътя си, за да мога да действам необременен от страха за тяхната безопасност, и докато тичах, забелязах нечия сянка, която се мярна в коридора — силует на мъж, както ми се стори.

— Лягай! — извиках аз, но в същия миг се чу отсеченото, тъпо „пуф-пуф-пуф“ на автомат със заглушител и двамата — и Вера, и Вадим — залитнаха напред и се завъртяха в гротескна, бавна, сякаш балетна стъпка, като две падащи дървета, големи, стари дървета, отсечени от корен, и единственият звук, който последва, бе снишаващият се, дълбок хрип, излизащ от гърдите на стареца.

Изстрелях няколко куршума в тъмния коридор. Последва вик, писък на болка, което май показваше, че съм улучил някого, и после няколко резки мъжки гласа, наведнъж. Отвърнаха ми с изстрели, куршумите се забиха в рамката на вратата, един облиза рамото ми, друг улучи екрана на телевизора и той се пръсна. Скочих напред, блъснах вратата и я заключих.

Защо? За да остана в клопка в тази стая? Мисли, по дяволите!

Сграбчих стола на който бях седял само допреди секунди, и го запокитих към прозореца. Стъклото се разби, а столът заседна между лентите на алуминиевите венециански щори. Измъкнах го и го използвах да доизчистя щръкналите ръбове на неразбитото стъкло.

Нов ред куршуми изтрещя зад мен. Вратата се разтресе. После още един ред.

И тъкмо когато вратата зад гърба ми изтрещя и се откърти, скочих — без да се оглеждам — от прозореца на втория етаж към улицата.

Свих крака, за да посрещна удара, и прострях ръце пред лицето си, в случай че полетя надолу с главата.

Сякаш се движех в забавен кадър. За миг времето спря. Просто виждах как тялото ми пада, все едно че се гледах на филм, видях как прибирам краката си към гърдите, видях уличното платно, политащо към мен, храсталаци, циментов тротоар, минувачи и…

И изведнъж осъзнах, че съм на тротоара. Затичах се със скорост, на каквато дори и не бях предполагал, че съм способен. Около мен минувачите се разкрещяха, сочеха ме с пръст, отскачаха встрани — цели тълпи, но тъкмо тълпите можеха да ме спасят, знаех това. Тълпите можеха да послужат като преграда, да осуетят замислите на преследвачите ми. Но имах ли наистина преследвачи? Не бях ли се измъкнал от тях? Дали всички те не бяха останали в жилището на руснаците? Или имаше…

Но не всички се бяха качили в апартамента. Не. Хвърлих поглед назад и забелязах няколко мъже в тъмни костюми и още неколцина, в строги тъмни палта, които тичаха след мен. Затичах на зигзаг край купчина тухли и нещо, свързано с тях.

„Замери ги с шибаните тухли, по дяволите!“

… и нещо, свързано с тях, ми напомни, че разполагам с много по-ефективно оръжие от тухлите. Държах в ръката си добър, надежден пистолет, с още десет или дванадесет патрона в пълнителя. Извърнах се и стрелях, целейки се колкото можех по-точно, за да не засегна някой случаен минувач, и забелязах един от мъжете с тъмните костюми да пада. Да, беше един от тях, след което продължих да тичам, минах покрай павилион за цигари и покрай някакъв бар, после хлебарница, пробивах си път сред гъстата човешка маса. Представлявах движеща се на зигзаг жива мишена. Много трудна мишена за единствения (дали беше единствен?) останал преследвач. Той трябваше да избира дали да спре и да се опита да се прицели, или да продължи да тича след мен. Стратегията ми изглежда подейства: той предпочете да продължи да тича, да се опита да ме настигне. Чувах го зад себе си. Да, бяхме останали само той и аз. Целият свят се беше ограничил вече само до него и мен. Живот или смърт, без тълпи, без минувачи наоколо, само мъжът с тъмния костюм, бомбето и тъмните очила, който се носеше след мен, съкращавайки разстоянието, въпреки че бягах както никога през живота си. Не обръщах внимание на сирената на собствената си болка, на предупредителните й знаци, и тялото ми си отмъщаваше за това. И сега, докато тичах, коремът и хълбоците ми изведнъж бяха прорязани от остра болка, като нож, с ужасни бодежи. Единственото, което можех да направя, бе да продължа да търча. Тялото ми, излязло отдавна от форма след толкова години работа като адвокат, нетренирано, ми заповядваше да спра, да се предам: „Какво пък толкова могат да искат от теб? Информация? Дай им я! Не си ли прекалено ценен, за да те убият, с тази твоя дарба?“.

Тялото ми се счепка яростно с ума ми. Бедното ми тяло, съсипано от болката, се запъна и закрещя на стоманената ми духовна решимост, настоятелно и умолително, след това меко, стенейки: „Предай се, те няма да ти сторят нищо, няма да посегнат на Моли, та те само искат да им обещаеш, че ще мълчиш, и да, могат да не ти повярват, но поне можеш да ги заблудиш за малко, да ги преметнеш, да се предадеш, да се спасиш…“.

Стъпките се усилиха, затътнаха зад мен — и аз хлътнах в някакъв подземен гараж. Забелязах врата с надпис с червена боя „SORTIE DE SECOURS“ и „PASSAGE INTERDIT“. Отворих я, мушнах се вътре и бързо я затворих. Озовах се в малка, смътно осветена стълбищна шахта, воняща на боклук. До вратата беше изправен висок боклукчийски варел.

Беше от алуминий. Прекалено лек, за да послужи като сигурна преграда.

Преследвачът ми заблъска от другата страна на вратата, но тя не поддаде. Отчаяно се обърнах и изсипах варела. Боклук, боклук, още боклук… И ръждясало парче от ножица. Можеше да свърши работа. Струваше си да опитам.

Нов тътен по вратата и този път тя леко се открехна. Сребрист лъч се плъзна в сумрака на стълбищната шахта и после отново се скри. Пресегнах се, сграбчих тънкото стоманено острие и го пъхнах в скобите вместо резе.

Вратата отново изтътна, но този път нямаше сребрист лъч, никакво помръдване. Докато парчето от ножицата издържеше, вратата щеше да остане затворена.

Закатерих се по стълбите, които ме отведоха право в някакъв коридор, който скоро завърши в оживен безистен.

Къде се намирах? Станция… Станцията на метрото, разбира се. Chatelet les Hailes. Най-голямата метростанция в света. Лабиринт. С много посоки, по които можех да тръгна и да се измъкна… стига само тялото ми да ми останеше вярно, стига да ми позволеше да продължа да се движа.

И в същия момент съобразих какво трябва да направя.