Джоузеф Файндър
Белязаният (58)

55.

Малката, елегантна като бижу „Банк дьо Распай“ на булевард „Распай“ 128 беше частна търговска банка, предназначена, изглежда, изключително за клиентела от богати, обичащи дискретността парижани, очакващи перфектно лично обслужване, каквото не можеха да получат в банките, отворени за неумитите тълпи.

Всъщност тя съвсем смътно напомняше за банка. Подът беше застлан със скъпи килими, покрай стените бяха поставени изящни фотьойли и масички и крехка италианска пластика. Гравюри в златни рамки висяха по стените, допълвайки впечатлението за изискана елегантност и стабилност. Аз, разбира се, никога не бих си вложил парите в банка, харчеща толкова средства за обзавеждане, но в края на краищата аз не съм французин, нали?

Двамата с Моли си давахме сметка, че действаме под огромния натиск на бързо изтичащото време. До убийството оставаха само два дни, а все още не знаехме кой е мишената.

А сега се беше оказало, че те — под „те“ разбирай агентите на Тръслоу, може би в съдружие с агенти, работещи за Фьогел и германския концерн, който стоеше зад него — знаят нашето местоположение. Със сигурност знаеха, че сме в Париж. Може би не знаеха защо. Може би не знаеха за тайната бележка на Синклер, свързана с „Банк дьо Распай“. Но знаеха, че по някаква причина сме тук.

И макар да не си позволих да обсъждам тази тема с Моли, аз разбирах, че шансът да ни убият, е доста голям.

Наистина представлявах голяма ценност за американското разузнаване поради психическата си дарба, но сега представлявах повече заплаха за тях. Знаех с какво се занимават хората на Тръслоу в Германия, или най-малкото знаех частица от истината. Не разполагах с никакво доказателство, с никакви веществени улики, нищо солидно. Тъй че дори да излезех на светло, пред обществото — да речем, ако се обадех на „Ню Йорк Таймс“ — никой нямаше да ми повярва. Щяха да ме изгонят като досаден умопобъркан. Двамата с Моли трябваше да бъдем елиминирани. Това беше единственият логически ход от страна на хората на Тръслоу.

Но ако успеехме да установим кого планират да убият след два дни във Вашингтон, да осуетим убийството, да го покажем публично, да изкараме плановете им на бял свят — щяхме да спасим и живота си. Поне така вярвах.

Часовникът тиктакаше.

Но кой можеше да бъде планираната жертва? Кой се канеше да се яви изненадващо като свидетел? Възможно ли беше да е някой от помощниците на Орлов, руснак, някой, комуто той да е доверил истината? Или може би беше някой приятел на Хал Синклер, някой, комуто той се е доверил?

За момент обмислих дори възможно най-невероятната хипотеза. Тоби? Кой друг, в края на краищата, знаеше толкова много? Дали пък тъкмо Тоби не се канеше да се яви пред Сената след два дни, да свидетелства срещу Тръслоу и да разкрие целия този заговор?

Тъпо. За какво ли ще го прави?

Изплашени, с изопнати нерви, почти на ръба на обезумяването, двамата с Моли се поскарахме, докато най-после не изработихме общия си план. Налагаше се да напуснем хотела колкото се може по-бързо, въпрос на минути. Трябваше да отидем до булевард „Распай“. Трябваше да видим какво ни е оставил баща й. Можеше и да не намерим нищо. Възможно беше сейфът да се окаже празен. Може би в банката нямаше сейф на негово име. Но трябваше да разберем. „Последвай златото“ — бе казал Орлов. И сега следата на златото ни водеше неумолимо към тази малка частна парижка банка.

Колието с камеята обаче беше проблем. Изобщо не се съмнявах, че пъхнатият в него миниатюрен радиопредавател ще доведе преследвачите ни буквално след минути. Унищожаването му беше решение, но не най-доброто. Отклоняването винаги е по-доброто решение. Взех колието, излязох и тръгнах безцелно към булевард „Сен Жермен“. Оттатък станцията на метрото има едно кафене, което почти винаги е пълно с посетители. Влязох, седнах на бара и си поръчах „демитас“. До мен се беше разположила доста пищна дама на средна възраст, с провиснала от рамото й обемиста зелена кожена чанта. Четеше новия брой на „Вог“. Съвсем небрежно пъхнах колието в чантата й, изпих кафето и се прибрах в хотела. Преследвачите ни щяха доста да се объркат, поне временно.

Напуснахме хотела поотделно и по различни маршрути — ще ви спестя подробностите, но е достатъчно да кажа, че вероятността все пак да бъдем проследени беше доста малка — после се срещнахме, взехме такси и най-после се озовахме на булевард „Распай“.

Въпреки че това беше едва втората банка, в която влизах, откакто придобих шантавата си телепатична способност, имах чувството, че в последната седмица не съм правил нищо друго, освен да влизам от банка в банка. Ритуалът, думите, всичко ми беше познато до смях.

Докато седяхме, се улових, че се съсредоточавам в онзи особен участък на мозъка си, онова странно място в главата ми, където нахлуваха чужди неизречени думи и фрази. Мисли. Разбирах френски, тоест говорех го поносимо, и зачаках да чуя мислите на банкера.

… И не се получи нищо.

За миг ме обзе страх дали пък особеният талант, който ме бе навестил така неочаквано, не беше си отишъл също толкова внезапно? Нищо не се получаваше. Спомних си онзи следобед, когато крачех из Бостън, когато бях залят от невероятно мощния поток на чужди мисли, връхлитащи мозъка ми фрази, мислите на другите, объркани, сърдити и отвлечени, тези дрипи на мисълта, понесли се към мен, без изобщо да ми се налага да се концентрирам.

И пак се зачудих дали тази странна способност просто не се е изпарила.

— Бен? — изведнъж чух гласа на Моли.

— Да?

— Господинът казва, че ако желаем, можем да влезем в сейфа още сега. Трябва само да попълня някакъв формуляр.

— Ами добре — казах аз.

Банкерът измъкна от чекмеджето формуляр от две страници, който очевидно беше създаден с една-единствена цел: унижение. След като Моли го попълни, той го погледна, сви устни, после стана и отиде да се консултира с някакъв по-възрастен свой колега. След няколко минути се върна, кимна и ни отведе в едно вътрешно помещение, пълно с излъскани месингови кутии с най-различни размери. Извади една от по-малките, отнесе я в съседната малка конферентна зала, постави я на масата, отключи я и ни обясни, че френската система изисква наличието на два ключа за отварянето на сейф: един принадлежащ на банката и друг — на клиента. След което се усмихна само с устни, поклони се и ни остави сами.

— Е? — казах аз.

Моли пъхна във втората ключалка малкия ключ, който баща й беше скрил в подвързията на мемоарите на Алън Дълес. На Харисън Синклер, мир на праха му, никога не му беше липсвало чувство за хумор.

Месинговият капак се отвори с леко прещракване и Моли бръкна в кутията.

За миг дъхът ми спря. Гледах я напрегнато. После промълвих:

— Празна ли е?

Тя поклати глава.

Въздъхнах облекчено.

В следващия миг Моли извади дълъг сив плик, разкъса го и изсипа съдържанието му. Отпечатано на пишеща машина писмо, жълто грапаво парче от служебен плик и малка черно-бяла снимка. Моли я вдигна, рязко си пое дъх и възкликна:

— Боже мой!