Джоузеф Файндър
Белязаният (50)

47.

„Мъртвецът — е казал Плутарх в своите «Животописи» — не може да хапе.“ А пък Джон Драйдън, също преди векове, пише: „Мъртвите не разказват приказки“.

Сбъркали са. И двамата. Хал Синклер продължаваше да ни разказва приказки дълго след смъртта си. Приказки, които ставаха все по-загадъчни.

Старият свръхшпионин Харисън Синклер беше изненадвал стотици хора през над шестдесетте години от своя земен път — приятели и колеги, началници и подчинени, врагове из целия свят и особено в Лангли. И дори след смъртта му, както изглеждаше, изненадите, извивките и обратите не преставаха. Кой би очаквал толкова много изненади по следите на един мъртвец?

Личната секретарка на Айслер ни чакаше в коридора. Бяхме я извикали и настояхме да се видим незабавно с директора.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя загрижено.

— Да — отговори Моли, без да уточнява.

— Ще се радваме да можем да ви помогнем — каза тя и ни придружи до асансьора и след това до кабинета на Айслер. Тонът й беше съвсем делови, но швейцарската й резервираност някак си се беше изпарила. Пърхаше фамилиарно около нас, сякаш само за един час се бяхме превърнали в стари добри приятели.

Моли разговаряше с нея учтиво, а аз пазех мълчание. Опипах с пръсти скрития в джоба ми „Глок“.

Вкарването му в банката, през металните детектори представляваше истински подвиг. За това трябваше да съм благодарен на тренировката си в ЦРУ. Един случаен мой познат от времето, прекарано на работа в Управлението, Чарлз Стоун, (чиято необикновена история несъмнено ви е добре позната), веднъж ми бе описал как успял да прекара пистолет „Глок“ през охранителната система на летище „Шарл дьо Гол“ в Париж. Глокът е съставен предимно, за да не кажа изцяло, от пластмасови части и Стоун (твърде изобретателно, струва ми се) разглобил оръжието на съставните му части, поставил металните части в несесер, натъпкан с бръснарски принадлежности, а по-едрите метални компоненти в ремъка на една чанта за костюми — и двете преминали през рентгеновия апарат — а пластмасовите части останали в джобовете му.

За съжаление техниката на Стоун тук не можеше да се приложи, защото не разполагах с лукса да си имам работа едновременно с метален детектор и рентгенов апарат. А и нямаше време. Всичко трябваше да се намира по тялото ми и несъмнено оръжието не трябваше да предизвика алармената система.

Затова изобретих собствения си метод, възползвайки се от несъвършенството на всички метални детектори. Тези апарати в краищата си изобщо не са толкова чувствителни, колкото в центъра на магнитното поле. А глокът съдържа сравнително малко количество стоманени части. Завързах пистолетчето на дълга найлонова корда, закрепена под колана ми и преминаваща през дупка, която пробих в джоба на десния си крачол. Оръжието провисна до глезена ми под крачола и аз го държах така, че да не се блъска в крака ми, като придърпвах кордата с ръка, пъхната в джоба си, докато преминавах през рамката на металния детектор. Иначе казано, подритвах оръжието през детектора в периферията на магнитното поле, където то изтънява до такава степен, че всъщност не може да засече нищо. Естествено, докато преминавах, почти се бях вдървил от ужас, че номерът няма да мине, че опитът ми да прекарам металния детектор ще се провали. Но всичко мина без инциденти и когато веднага след това се отбих в тоалетната, измъкнах пистолетчето и го сложих в джоба си.

Доктор Айслер, още по-притеснен от секретарката си, ни предложи кафе. Учтиво отказахме. Челото му се беше сбръчкало от тревога.

— Е, кажете — промълви той с гробовно дебелия си глас, — наистина ли има някакъв проблем?

— Съдържанието на трезора е непълно — казах аз.

Той ме изгледа продължително, след което властно сви рамене.

— Ние не знаем нищо за съдържанието на трезорите на нашите клиенти. Имаме задължението единствено да поддържаме всички мерки за сигурност, всички изис…

— Банката е отговорна.

Той се засмя сухо.

— Опасявам се, че не. И във всеки случай съпругата ви е само един от двамата титуляри.

— Липсва твърде голямо количество злато — поясних аз. — Прекалено голямо, за да е недоразумение. Бих искал да знам къде може да е отишло.

Айслер издиша шумно и кимна учтиво. Изглежда, се бе успокоил.

— Сигурно и двамата разбирате, че нямам право да обсъждам каквито и да било трансакции…

— След като е направено по моята сметка — намеси се Моли, — имам правото да узная къде е прехвърлено това количество!

Айслер се поколеба и пак кимна.

— Вижте, в случая с кодовите банкови сметки нашата отговорност се свежда единствено до това да осигурим достъп на всеки, който отговаря на условията, определени от лицето или лицата, открили сметката. Извън това, за да защитим интересите на всички заинтересовани, сме длъжни да пазим пълна конфиденциалност.

— Господине — заяви Моли със стоманен глас, — ние говорим за моята сметка. Искам да знам къде е отишло златото!

— Госпожо Синклер, конфиденциалността в тези неща е традиция в националната ни банкова система, която традиция Цюрихска банка неотменно спазва. Ужасно съжалявам. Ако има нещо друго, с което мога да ви бъда полезен…

С ловко движение извадих пистолета и го насочих право в широкото му чело.

— Зареден е — заявих. — И съм готов да го използвам. И не бъдете толкова глупав да включвате алармената система.

Приближих се към него така, че дулото на пистолета се оказа на не повече от сантиметър от челото му.

Сега дори не ми се налагаше да се съсредоточавам, толкова отчетливо протичаха в този миг мислите му. Засичах повечето от тях, потоци от мисли, повечето на немски, но от време на време и английски фрази, формулирани, за да бъдат изговорени след това, изречения, възражения, изрази на възмущение и гняв.

— Както разбирате, двамата сме отчаяни — казах. Изразът ми обаче даваше да се разбере, че колкото и да съм отчаян, запазвам пълно хладнокръвие и че съм готов да го прострелям всеки миг.

— Ако сте толкова глупав, че да ме застреляте — заяви той с учудващо спокоен глас, — няма да постигнете нищо. Преди всичко, няма да можете да напуснете това помещение. Изстрелът не само ще бъде чут от моята секретарка, но освен това в тази стая са инсталирани сензори, които…

Лъжеше. Поне дотолкова можех да доловя. И при това беше порядъчно изплашен — такова нещо досега не беше му се случвало. Той продължи:

— Дори да приемем, че ви кажа информацията, която търсите, което аз няма да направя, вие със сигурност няма да можете да излезете от банката.

По този пункт беше прав. Но не ми беше нужна екстрасензорната ми дарба, за да схвана логиката на думите му.

— Аз обаче съм готов да сложа край на този идиотизъм — продължи той. — Ако оставите това оръжие и напуснете незабавно, няма да докладвам за инцидента. Разбирам, че сте отчаяни. Но със заплахите си няма да постигнете нищо.

— Ние не ви заплашваме. Искаме само информация за трансакция, свързана със сметка, която законно, според американското и швейцарското банково право, принадлежи на моята съпруга.

По челото му се застичаха струйки пот: започваха от голото му теме и си проправяха път по дълбоко очертаните бръчки. Усетих, че решимостта му отслабва.

Отново долових поток от мисли, някои яростни, други умолителни. Умът му се гърчеше в нерешителност.

— Някой прехвърлял ли е злато от този трезор? — попитах аз.

„Nein“ — долових съвсем отчетливо. „Nein“.

Той затвори очи, сякаш подготвяйки се за изстрела, който щеше да сложи край на живота му. Потта вече обилно се стичаше по лицето му.

— Не мога да ви кажа — промълви той.

Никой не е прехвърлял златото. Но…

Изведнъж ми хрумна.

— Имало е друго злато обаче, нали? Злато, което не е прибирано в този трезор.

Ръката ми държеше насочения пистолет, без да трепва. Приближих се бавно, докато дулото не докосна гладкото му слепоочие. Притиснах го в кожата. Тя се нагъна с мека еластичност около край на цевта.

— Моля ви — прошепна той.

Едва го чух.

Сега мислите му запрепускаха бързо и ярко, объркани. Не можех да доловя логиката им.

— Само един отговор — казах аз — и ще ви оставим на мира.

Той преглътна, затвори очи и отново ги отвори.

— Пратка — прошепна Айслер. — Пратка злато на стойност десет милиарда долара. Получихме я цялата тук, в Цюрихска банка.

— Къде е отишло?

— Част от него бе прибрана в трезора. Златото, което видяхте.

— Останалото?

Той отново преглътна.

— Ликвидирано. Помогнахме в разпродажбата му със съдействието на брокери на злато, с които си сътрудничим конфиденциално. Беше разтопено и отново излято на кюлчета.

— На каква стойност?

— Може би пет… може би шест…

— Милиарда?

— Да.

— И е превърнато в ликвидни авоари? В брой?

— Прехвърлено телеграфически.

— Къде?

Той отново затвори очи. Мускулите около тях се стегнаха, сякаш се молеше.

— Това не мога да кажа.

— Къде?

— Нямам право да го кажа.

— Тези пари в Париж ли се прехвърлиха?

— Не… моля ви… не мога…

— Къде бяха прехвърлени парите?

„Deutschland“… „Deutschland“… „Munchen“…

— Ще трябва да ме убиете — прошепна той. — Готов съм да умра.

Решимостта му ме изненада. Какво го беше обладало? Какво го подтикваше към тази глупава жертвоготовност? Опитваше се да разбере дали блъфирам. Но той трябваше да си дава сметка, че не блъфирам. Пък и да блъфирах, с пистолет, опрян в слепоочието му, кой разумен човек би рискувал да проверява дали блъфирам, дали пистолетът не е празен? Божичко, този тип беше готов по-скоро да умре, отколкото да наруши швейцарския принцип на банковата конфиденциалност!

Последва леко шуртене и аз разбрах, че е загубил контрол над пикочния си мехур. В скута му се появи тъмно петно и започна да се разширява на неправилни кръгове. Страхът му беше неподправен. Беше стиснал очи, замръзнал, парализиран от ужас.

Но не можех да се откажа. Не биваше.

Натиснах още по-плътно дулото в слепоочието му и казах бавно:

— Всичко, което искаме, е едно име. Кажете ни къде са прехвърлени парите. На кого. Дайте ни име.

Айслер видимо потръпна. Очите му бяха стиснати здраво, потта се стичаше по лицето му, по челюстта, по шията му. Капеше по реверите на костюма му и мокреше вратовръзката му.

— Всичко, което искаме — повторих безмилостно, — е едно име.

Моли ме наблюдаваше с насълзени очи и от време на време примигваше. „Стегни се, Мол — прищя ми се да й извикам. — Дръж се!“

— Знаете кое име искам.

И след миг „чух“ името.

Той остана безмълвен. Устните му потръпнаха, сякаш беше готов да се разплаче, но не го направи. Не промълви нищо.

Но го помисли.

Вече се канех да сваля оръжието, когато се сетих за последния си въпрос:

— Кога за последен път се прехвърлиха средства от тази банка?

„Тази сутрин“ — помисли си Айслер.

И стисна клепачи още по-здраво.

Тази сутрин.

— Добре. Разбирам, че сте човек със стоманена воля. — И отдръпнах пистолета от слепоочието му.

Той бавно отвори очи и ме погледна. В очите му все още се четеше страх, разбира се, но и нещо повече. Проблясък на триумф, сякаш дори пренебрежение.

Най-сетне той проговори. Гласът му беше хриплив.

— Ако напуснете кабинета ми незабавно…

— Вие не проговорихте — казах аз. — Възхищавам ви се.

— Ако напуснете…

— Нямам намерение да ви убивам — продължих аз. — Вие сте човек на честта. Вършите си работата. Ако се разберем, че всичко това не се е случвало… ако се съгласите да не докладвате за този инцидент и се споразумеем да ни оставите да напуснем банката ви, без да бъдем притеснявани, ще сложим край на всичко това.

Знаех, разбира се, че в момента, в който излезем от банката, той веднага ще обади в полицията. На негово място щях да постъпя точно така. Но това ни осигуряваше няколко минути, от които много се нуждаехме.

— Да — каза той. Гласът му отново прозвуча хрипливо. — Напуснете незабавно. И ако изобщо в главата ви има малко разум, в което силно се съмнявам, веднага ще напуснете и Цюрих.