Джоузеф Файндър
Белязаният (38)

35.

Бавно пристъпих в мрачната като пещера трапезария. Стъпките ми отекнаха от голите стени и високия сводест таван. Иззад ледено спокойните властни черти, очите на Владимир Орлов примигваха смутено.

Няколко секунди безмълвие.

Мислите му запрепускаха. „Харисън Синклер ме измами. А сега те ще убият и двама ни.“

Измамил го е? Какво означаваше това?

— Как посмяхте да дойдете при мен? — попита Орлов вече с ясен, отекващ и звучен глас.

После протегна ръка под масата и откъм коридора се чу дълго и настоятелно бръмчене. Отнякъде от вътрешността на зданието доехтяха стъпки. Домакинята сигурно вече беше дошла в съзнание, но не можеше нито да мръдне, нито да извика, и затова не отвръщаше на призивите. Но вероятно някой от охраната беше чул този сигнал и тичаше насам.

Измъкнах пистолета и го насочих срещу бившия председател на КГБ. Зачудих се дали изобщо му се е случвало да насочват оръжие срещу него. В средите на разузнаването, където той винаги беше работил, поне според справките за кариерата му, които бях чел, обичайните оръжия бяха не пистолети, автомати или капсули с отрова, а доносите и компроматите.

— Искам да знаете — казах аз, — че нямам никакво желание да ви нараня. Просто трябва да си поговорим, след което ще си отида. Когато охраната се появи, искам да кажете, че всичко е наред. В противен случай най-вероятно ще умрете.

Преди да довърша, вратата рязко се отвори и един пазач се втурна в трапезарията с автомат в ръце и изкрещя:

— Не мърдай!

Усмихнах се небрежно и бързо погледнах стареца, който след миг колебание проговори:

— Благодаря ти, Володя, няма нищо. Беше грешка.

Пазачът сниши дулото, измери ме с поглед — с моето работническо облекло все пак му изглеждах подозрителен — и бавно се успокои.

— Извинете — промълви той, излезе и тихо затвори вратата.

Доближих се до масата и седнах до Орлов. По челото му бяха избили капчици пот. Лицето му изглеждаше пепеляво. Ледено и властно, да, но в същото време изплашено — той отчаяно се мъчеше да не издаде страха си.

Седях на няколко стъпки от него, прекалено близо, за да се чувства удобно, и той извърна глава, преди да заговори. По лицето му премина сянка на неприязън.

— Защо дойдохте? — изхриптя той дрезгаво.

— Заради едно споразумение, което сте постигнали с моя тъст — казах аз.

Последва дълга пауза, през която се постарах да се съсредоточа, дано дочуя някакъв далечен глас, но нямаше нищо.

— Без съмнение са ви проследили. Поставили сте под заплаха живота и на двама ни.

Без да му отговарям, стиснах устни и се съсредоточих дълбоко. Мигом дочух някакъв шум, безсмислена фраза, нещо, което не разбирах. Очевидно беше мисловен фрагмент, но не ми говореше нищо.

— Вие не сте руснак, нали? — попитах аз.

— Защо сте тук? — повтори Орлов. — Вие сте глупак!

Докато го изговаряше, дочух друга фраза, която не разбрах, нещо на непознат език. Какъв беше този език? Не беше точно руски, звучеше ми непознато. Смръщих се, притворих очи, вслушах се, чух поток от думи, които не можех да разпозная.

— Какво има? — попита той. — Защо сте тук? Какво правите?

— Вие сте роден в Киев — казах аз. — Нали?

— Махайте се!

— Вие не сте с руски произход, нали така? Вие сте украинец.

Той се изправи и бавно заотстъпва към вратата.

Аз също се изправих и отново вдигнах пистолета. Не ми беше приятно, че се налага пак да го заплашвам, но нямаше как.

— Моля ви, седнете. Ето там.

Той замръзна.

— Вашият руски е с украински акцент. Гърлените ви съгласни го издават.

— За какво сте дошли?

— Майчиният ви език е украински. Вие мислите на украински, нали?

— Вие знаете това — прекъсна ме той рязко. — Не е било нужно да идвате чак дотук и да ме заплашвате, само за да научите нещо, което Харисън Синклер ви е казал.

Той пристъпи крачка към мен, сякаш заплашително, в тромаво усилие да си възвърне психологическото предимство. Старият му сталинистки костюм му висеше като на плашило.

— Ако имате нещо да ми кажете или да ми предадете, гледайте да е важно. — Още една стъпка. — Давам ви точно пет минути да ми обясните всичко, след което ще направите най-добре, ако се махнете.

— Седнете, ако обичате — казах аз и направих жест с дулото на пистолета към стола му. — Няма да продължи дълго. Казвам се Бенджамин Елисън. Както ви казах, женен съм за Марта Синклер, дъщерята на Харисън Синклер. Марта наследи изцяло имуществото на баща си. Вашите връзки — а съм сигурен, че имате доста добри връзки — ще потвърдят, че съм точно този, за когото ви се представям.

Той, изглежда, се отпусна… и след това се хвърли към мен с протегнати ръце. Сграбчих го за рамото и го блъснах на пода.

Той се просна до масата, дишаше тежко. Лицето му беше почервеняло от яд.

Очилата му издрънчаха на пода.

С насочен към него пистолет заопипвах да ги намеря, а със свободната си ръка някак неловко се помъчих да му помогна да се изправи.

— Моля ви — казах аз. — Не се опитвайте да го правите отново.

Орлов се отпусна в най-близкия стол като марионетка, изтощен, но все още настръхнал. Винаги ме е удивлявало, че световните лидери щом ги изхвърлят от властта рязко се смаляват, почти във физически смисъл. Спомням си как веднъж присъствах на среща с Михаил Горбачов в школата „Кенеди“ в Бостън, дори се ръкувах с него след лекцията му. Беше няколко години след като Борис Елцин безцеремонно го изрита от властта. И Горбачов ме порази с това, че се оказа дребен, съвсем смъртен, съвсем обикновена личност. В този момент изпитах нотка на симпатия към този човек.

Руска фраза.

Чух я, чух мислите му: разпознаваема фраза, на руски, сред потока от украински, като парче уран сред тонове графит.

Да: беше родея в Киев. Когато бил на пет години семейството му се преместило в Москва. Също като доктор Паскуалучи, Орлов се оказа двуезичен, въпреки че мислеше основно на украински, с инцидентни фрагменти на руски.

Думата, която си беше помислил на руски, можеше да се преведе като „Мъдреците“.

— Вие знаете твърде малко за Мъдреците — казах му.

Орлов се засмя. Зъбите му бяха неподдържани, неравни и жълти.

— Знам всичко… господин Елисън.

Погледнах лицето му отблизо и се съсредоточих, за да видя какво мога да доловя. Отново по-голямата част от мисловния му поток беше на украински. От време на време долавях познати думи, приличащи на руски, на английски или на немски. Чух „Цюрих“. Чух „Синклер“, както и нещо, което звучеше като „банка“, но не бях сигурен.

— Трябва да поговорим — казах аз. — За Харисън Синклер. За сделката, която сте сключили с него.

Този път към мен се понесе поток от странно звучащи думи, глухи, объркани и неразличими, но една се открояваше ясно: „Цюрих“. Или нещо, което звучеше по подобен начин.

— Сделка! — изсумтя язвително старият супершпионин и се засмя. — Той открадна милиарди долари от мен и от моята страна… милиарди долари… и вие си позволявате да наричате това сделка!