Джоузеф Файндър
Белязаният (12)

9.

Вилата на Алекс Тръслоу в южен Ню Хампшир се намираше на по-малко от един час с кола от Бостън. Колкото и да не беше за вярване, Моли беше успяла да си освободи достатъчно време от дежурства, за да може да дойде с мен. Мисля, че искаше да се убеди, че тази работа около Тръслоу е наред, че не правя отново колосална грешка, като се съгласявам да работя за Корпорацията.

Къщата, кацнала на малко хълмче над личното им езерце, се оказа много по-просторна, отколкото очаквах. Облицована с бяло, с черни щори, тя изглеждаше едновременно уютна и елегантна. Изглежда, в основата й стоеше малка двустайна фермерска постройка отпреди стотина години, постепенно разширявана и пристройвана, за да се разпростре волно и зигзагообразно надолу по полегатия склон. Тук-там мазилката беше олющена.

Заварихме Тръслоу отвън да пали огнището. Беше облечен по домашному — шарена вълнена риза, широки рипсени панталони, бели чорапи и рибарски обувки. Целуна Моли по бузата, потупа ме по гърба и ни подаде бутилка водка-мартини. За пръв път осъзнах какво у Александър Тръслоу ми прави впечатление. По някакъв удивителен начин — тъжно свитите вежди, непоколебимата откровеност в очите — той ми напомняше за собствения ми баща, който почина от мозъчен удар, когато бях на седемнадесет години, през лятото, преди да отида в колежа.

Съпругата му Маргарет — фина тъмнокоса шестдесетгодишна жена — излезе от къщата, изтривайки ръцете си в розова кърпа.

— Съжалявам за баща ви — каза тя на Моли. — Много ни липсва. Както и на толкова много други хора.

Моли се усмихна и благодари, после каза:

— Тук е великолепно.

— Ох — каза Маргарет Тръслоу, като се приближи до мъжа си и докосна нежно бузата му с опакото на ръката си. — Мразя да излизам тук. Откакто напусна ЦРУ, Алекс на практика ме кара да идваме тук всеки уикенд и през цялото лято. Примирила съм се, защото нямам друг избор. — Изражението й бе лукаво и същевременно съдържащо доброжелателен укор.

— Маргарет предпочита Луисбърг Скуеър — поясни Тръслоу. Имаше предвид малкото луксозно предградие на Бийкън Хил, където имаха градска къща. — Вие двамата живеете в града, нали?

— В Бек Бей — каза Моли. — Сигурно сте виждали знаците „Строителни работи“ и купищата боклуци наоколо. Там сме ние.

Тръслоу се засмя.

— Квартал в реконструкции, предполагам?

Преди да успеем да отговорим, от къщата с крясъци изхвърчаха две дечица: разплакано тригодишно момиченце, преследвано от едно малко по-голямо момченце.

— Елайъс! — извика мисис Тръслоу.

— Хайде стига — каза Алекс и взе момиченцето на ръце. — Елайъс, престани да изтезаваш сестра си. Зои, запознай се с Бен и Моли.

Момиченцето ни изгледа любопитно с насълзените си очи. След което зарови главицата си в гърдите на Тръслоу.

— Тя ни е срамежлива — обясни Тръслоу. — Елайъс, подай ръка на Бен Елисън и Моли Синклер.

Момчето, русокосо и пълничко, ни подаде дебелата си ръчица, след което се обърна и хукна отново към къщата.

— Дъщеря ни… — почна Маргарет Тръслоу.

— Готованската ни дъщеря — намеси се сухо Тръслоу — и нейният съпруг работохолик са идеална комбина. Което означава, че двете им бедни дечица трябва да вечерят с досадните си стари дядо и баба. Нали така, Зои?

Той погъделичка момичето и то се разкикоти и спря да плаче.

— Зои, изглежда, я боли ушенцето — каза Маргарет. — Откакто дойдоха, все плаче.

— Дайте да я погледна — каза Моли. — Предполагам, че не ви се намира амоксилин, нали?

— Какво? — попита Маргарет.

— Нищо. Мисля, че имам едно шишенце в колата.

— Ама аз все едно че съм ви поканила на домашен преглед — възкликна домакинята.

— При това безплатно — усмихна се Моли.

 

 

Вечерята премина чисто по американски — печено пиле, варени картофи и салата. Пилето беше вкусно. Тръслоу гордо ни разясни рецептата си.

— Нали знаете приказката — заговори той, докато опразвахме купичките със сладоледа. — Докато най-малките деца се научат да пазят къщата чиста, най-големите ти внуци успяват да я съсипят. Така ли е, Елайъс?

— Не е — отвърна Елайъс.

— Вие имате ли деца? — попита Маргарет Тръслоу.

— Все още не — казах аз.

— А, никакви деца — каза Моли. — Никога.

Маргарет за момент се стресна, после съобрази, че Моли се шегува, и насмешливо поклати глава.

— Какви думи, и то от педиатър!

— Децата са най-голямото постижение в живота ми — каза Тръслоу.

— Нали някъде пишеше „Внучетата са толкова мили, че ми се ще да ги бях имал преди децата“ — каза Маргарет.

— Има някаква истина в това — каза Алекс и двамата се ухилиха.

— Ще ви се наложи да оставите всичко това, когато се преместите във Вашингтон — каза Моли.

— Знам. Не си мислете, че няма да ми тежи.

— Все още не са те поканили, Алекс — прекъсна го жена му.

— Това е вярно — каза Тръслоу. — И ако трябва да бъдем честни, Моли, заместването на баща ви е доста обезпокояваща перспектива.

Моли кимна.

— А сега — обяви Тръслоу, — мили дами, надявам се, че няма да имате нищо против, ако ние с Бен ви оставим и си побъбрим малко.

— Нямате проблеми — отвърна жена му сериозно. — Моли може да ми помогне да се оправим с децата. Искам да кажа, ако може да понесе компанията на деца.

 

 

— Преди няколко, седмици — каза Тръслоу — Управлението залови един заподозрян убиец. Румънец. Секуритате.

Седяхме в стая с каменен под, която той, изглежда, използваше за кабинет. Мебелировката беше стара и износена. Единствената нотка на дисхармония в това обзавеждане беше модерният черен телефон с кодиращо устройство на бюрото.

— Разпитаха го. Труден случай.

Не знаех накъде клони, затова само слушах.

— След няколко трудни разпита най-накрая го прекършиха. Но дори и тогава не ни каза особено много. Разбира се, операцията бе извършено много професионално. Каза, че имал да ни предложи нещо. Нещо, свързано с убийството на Харисън Синклер.

— И?

— И преди да успее да изплюе камъчето, умря.

— Заради някой прекалено усърден разпитвач, така ли?

— Не. Успели са да се инфилтрират в системата, да се доберат до него и да го елиминират. Ръката им е впечатляващо дълга.

— И кои са тези те?

— Личност или личности — произнесе той бавно, някак заплашително — вътре в ЦРУ.

— Разполагаш ли с имена?

— Това е проблемът. Много добре са изолирани. Без лица. Бен, тази група, вътре в Лангли… това е някаква група, за която отдавна се носят слухове. Чувал ли си за така наречените „Мъдреци“?

— Вчера ми спомена за някакъв си Съвет на старейшините — казах. — Но кои са те? Какви цели преследват?

— Не знаем. Твърде добре са забулени. Зад всевъзможни фронтове.

— И искаш да кажеш, че тези… Мъдреци… стоят зад убийството на Хал Синклер?

— Засега това са само предположения — отвърна той. — Но твърде е възможно да се окаже, че Хал е бил един от тях.

Почувствах се леко замаян. Хал, както изглеждаше, бе убит от човек, обучен в източногерманските тайни служби, ЩАЗИ. Сега Тръслоу ми говореше за някакъв румънец. Как можеха да се наместят парченцата? Какво имаше предвид той?

— Но вие би трябвало да знаете нещо за тези хора — настоях аз.

— Единственото, което знаем, е, че са успели да източат десетки милиони долари от различни банкови смески на Управлението. Всичко е извършено по много сложни схеми. И както изглежда, Харисън Синклер е прибрал в джоба си от тази работа 12.5 милиона долара.

— Е, това не го вярваш сериозно. Знаеш колко скромно живееше Хал.

— Слушай, Бен. Аз също като теб не искам да повярвам, че Хал Синклер е присвоил и цент.

— Не искаш да повярваш? Какво говориш, по дяволите?

Вместо да ми отговори, Тръслоу ми подаде една папка. Беше означена с архивния знак на Управлението: Гама Едно — по-високо ниво на секретна класификация от онези, до които бях имал достъп, докато работех в ЦРУ.

Вътре бяха подредени фотокопия от чекове, компютърни разпечатки и мътни моментални снимки. Снимки на Хал в банки в Лихтенщайн, Белиз и Ангила.

— Това не доказва нищо…

— Бен, чуй ме. Аз бях един от най-близките приятели на Хал. Това и мен ме съсипва. Понякога Хал отсъстваше — бил болен или пък трябвало да си почине. Човек не можеше да се добере до него — той уреждаше нещата така, че той да се обажда на работа. Очевидно точно по това време е направил депозитите. Има записи на пътуванията му. Направил ги е с няколко фалшиви паспорта.

— Това са глупости, Алекс!

Той въздъхна. Тази история наистина беше тягостна за него.

— Това е сигнатурата и регистрационните документи на „Анщалт“, неакционерна корпорация с ограничена отговорност от типа „пощенска кутия“, базирана в Лихтенщайн. Както ще забележиш, действителният й собственик се казва Харисън Синклер. А тук разполагаме с копия на засечени по жицата трансфери на фондове в осигурителни сметки на Бермудите. Либерийска собственост естествено. Телефонни записи, телекси, оторизации за телеграфни трансфери. Истински лабиринт, Бен. Пласт върху пласт, черупки в черупки. Всичко това е доказателство, неоспоримо доказателство, и ми къса сърцето. Но това е положението.

Не знаех как ще реагирам. Според всичко, което ми показваше, те бяха спипали виновника. Но не виждах никакъв смисъл. Моят бивш тъст да се окаже един ловък мошеник, крадец на средства? Човек би трябвало да го познава поне толкова добре, колкото го познавах аз, за да разбере колко трудно ми беше да възприема всичко това. Разбира се, винаги съществуват малките семенца на съмнението. Никога не можеш напълно да познаваш един човек.

— Ключът към всичко е в срещата между Синклер и Орлов в Цюрих — продължи Тръслоу. — Помисли: за какво те подсеща името Цюрих?

— За гноми.

— Моля?

— Гномите на Цюрих.

Фразата, доколкото си спомнях, беше изобретена от един британски журналист в началото на шестдесетте и се отнасяше за швейцарските банкери, проявяващи необичайна услужливост и дискретност по отношение на мафиоти и така наричаните „наркобарони“.

— А, да. Разбрах те. Съвсем основателно е предположението, че когато той и Орлов са се срещнали в Цюрих, е ставало дума за някакви трансакции. Във всеки случай не е било просто колегиална среща. — Той се смръщи. — Шефът на ЦРУ и последният глава на КГБ.

— По стечение на обстоятелствата — казах аз.

— Може би. Моля се на Бога тази история да има друго обяснение. Все още ми се иска да вярвам, че може и да има. Така че, надявам се, разбираш защо толкова искам да изчистя името му с това разследване. Управлението ме е наело, за да установя местоположението на огромна сума липсващи средства — истинско състояние, пред което сумата, за която има съмнения, че е присвоил Хал, е дреболия. Трябва ми твоята помощ. Така можем с един куршум да убием два заека — можем едновременно да намерим парите и да докажем невинността на Хал. Мога ли да разчитам на теб?

— Да — казах. — Можеш.

— Работата е изключително секретна, Бен, разбираш това. Ще се наложи да преминеш през всичките обичайни процедури, детектора на лъжата, проверките и всичко останало. Преди да си тръгнеш оттук, ще ти дам скръмблър^[1] за служебния ти телефон. Съвместим е с моя персонален скръмблър в кабинета ми. Но трябва да бъда откровен с теб докрай: ще се намерят много хора, които ще искат да попречат на работата ти.

— Разбирам — казах аз.

В действителност не разбирах или поне не разбирах в пълна степен, и определено нямах никаква представа какво точно има предвид Тръслоу. До следващата заран.