— Да — промълви тя унесено. — Той се оплакваше от някаква вътрешна борба в работата си, за която не можел да ми обясни много. Но това за него е нормално. Той непрекъснато имаше чувството, че е невъзможно Управлението да бъде държано под контрол. Мисля, че просто си търсеше отдушник, но както обикновено, не ми каза нищо определено.

— Продължавай.

— Ами, общо взето, това беше. После въздъхна и каза — не, всъщност го изпя: „Глупаците се бутат там, където умните не влизат никога“.

— Това беше песен на Синатра, нали?

— Любимата му — кимна тя. — Не понасяше Синатра, но обичаше песните му. И специално тази. С нея ме приспиваше, когато бях малка.

Станах от леглото, отидох до огледалото и оправих вратовръзката си.

— В офиса ли се връщаш, Бен?

— Да. Извинявай, но трябва.

— Страх ме е.

— Знам. И мен ме е страх. Малко. Обади ми се.

— Ще подпишеш с Алекс Тръслоу, нали?

Огладих реверите, прокарах гребенче през косата си, не отговорих на въпроса й. Казах само:

— Ще поговорим утре.

Тя ме погледна озадачено, сякаш се канеше да реши нещо, и най-накрая отрони:

— Защо никога не си ми говорил за Лаура?

— Не обичам да… — почнах.

— Не. Слушай. Разбирам, че за теб е толкова болезнено, че е непоносимо. Това разбирам. В такава рана не искам да бъркам, повярвай ми. Но при това, което се случи с татко… Виж какво, Бен, просто искам да знам дали твоето решение да работиш за Тръслоу има нещо общо с това как е била убита Лаура, с някакво намерение да поправиш нещата или нещо такова…

— Моли — казах го много тихо, предупредително, — недей…

— Добре — каза тя. — Извинявай.

Имаше нещо предвид, разбира се. Макар че тогава не го разбирах.

Улових се, че през този ден мисля твърде много за Харисън Синклер. Един от най-ранните ми спомени за него беше как разказва мръсни вицове.

Беше висок елегантен мъж със съвсем побеляла, но буйна коса, навремето очевидно спортувал. Спокоен, чаровен човек, едновременно изпълнен с достойнство и забавен.

Бях в колежа. С още трима колеги ни бяха пратили на семинар по ядрените въоръжения, организиран от Масачузетския технически институт (МТИ). Един ден имахме гост — висок, елегантно облечен възрастен мъж. Седеше край конферентната маса и не казваше нищо. Предположих (и правилно), че е приятел на професора. Едва много по-късно разбрах, че Хал е бил третият по важност човек в ЦРУ и че е бил дошъл в Бостън да координира една шпионска операция отвъд бившата Желязна завеса, операция, включваща членове на МТИ.

Същият следобед трябваше да представя проучването си за погрешната американска политика на ядреното въоръжаване. Докладът ми беше доста приличен и се основаваше на публично достъпни източници за съветската и американската ядрени стратегии.

След като го прочетох, достолепният ни посетител се представи, стисна ми ръката и ми каза колко бил впечатлен. Побъбрихме малко и той ми каза един стар мръсен виц за ядреното въоръжаване. После влезе Моли Синклер. Казахме си „здрасти“, изненадани, че се виждаме тук, а не в двора на Харвард.

Хал ни покани на обяд на Скул стрийт, в стария Сити Хол. (След това сме вечеряли само веднъж на това място с Моли, аз я поканих.) Тя ми отвърна, че ще си помисли. Беше голям майтап и се смяхме много. Той каза още един брадат виц и Моли се изчерви.

— Вие двамата трябва да сте заедно — каза й той тихо, но не чак толкова, че да не го чуя. — Той е страхотен.

Тя се изчерви още повече, направо като домат.

Двамата с нея явно се привличахме, но щяхме да го разберем едва след години.

— Радвам се, че се срещаме отново — каза Александър Тръслоу. Той, Бил Стърнс и моя милост седяхме в банкетната зала в „Риц Карлтън“. — Но трябва да призная, когато се срещнахме на погребението на Хал, определено почувствах липса на интерес от ваша страна.

Беше облечен в поредния елегантен костюм, изработен по поръчка и измачкан. Единственият луксозен елемент в облеклото му беше вратовръзката — малка, спретната, морскосиня и много странно завързана. Аз на свой ред бях облякъл за случая най-добрия си костюм, на малки пастелни маслиненосиви карета.

Той ме изгледа тъжно, докато мажеше с масло хлебчето си.

— Предполагам, че ви е известна кратката ми кариера в разузнаването — казах.

Той кимна.

— Бил ми спомена. Разбрах, че сте преживели трагедия. И че сте били напълно оправдан.

— Поне така ми казаха — промърморих.

— Но преживяването трябва да е било ужасно.

— Не обичам да говоря за това — отвърнах.

— Съжалявам. Но точно то е причината, поради която сте напуснали Компанията, нали?

— Това е причината — поправих го — да изоставя изобщо този вид дейност. И слава богу. Дадох тържествена клетва пред жена си.

Той остави намазаното хлебче, без да отхапе от него.

— И пред себе си.

— Точно така.

— Тогава трябва да говорим откровено. Запознат ли сте изобщо с какво се занимава моята фирма?

— Слабо — отвърнах.

— Е, ние сме консултантска фирма за информационни услуги. Мисля, че това е най-подходящото определение. Един от клиентите ни, както със сигурност знаете, е… вашият бивш работодател.

— Който ужасно се нуждае от консултиране — казах.

Тръслоу сви рамене и се засмя.

— Несъмнено. Нали разбирате, сега разговаряме в границите на отношението адвокат — клиент.

Кимнах и той продължи.

— По различни причини, от време на време те решават да прибегнат до помощта на някоя фирма извън собствения си кръг. По все едно каква причина — може би защото съм работил с тях толкова дълго, че почти се бях превърнал в част от мебелировката — но те от време на време ми се доверяват да им свърша по някоя по-особена поръчка.

Забелязах, че внимателно избягва да спомене „ЦРУ“.

— Моля, моля — намеси се Стърнс и сложи ръка на рамото на Тръслоу. — Що за глупава скромност? — Обърна се към мен и добави: — Знаеш, че Алекс е в евентуалния списък за директор, нали?

— Знам — казах.

— Изглежда, им липсват достатъчно квалифицирани кандидати — каза Тръслоу. — Ще видим какво ще стане. Както вече споменах, „Тръслоу Асошиейтс“ работи по няколко проекта, с които по една или друга причина Лангли предпочита да не се обвързва пряко.

— Сещаш се колко много може да обърка работата на Управлението контролът от страна на Конгреса — намеси се Стърнс. — Особено сега, след като руският проблем е извън играта.

Учтиво се усмихнах. Това беше обичайният стил на разговаряне в средите на Управлението, особено между хора, които искат ЦРУ да бъде свободно да върши това, което намери за добре, например да използва взривяващи се пури срещу Фидел или да избива безконтролно диктатори от Третия свят.

— Е, добре — каза Тръслоу, като сниши глас. — „Руският проблем“, както се изрази Бил — тоест разпадането на Съветския съюз — създаде много непредвидени за нас проблеми.

— Естествено — казах аз. — Без наличието на враг за какво ни е ЦРУ? И щом е така, на кого му е дотрябвала Корпорацията?

— Не сте прав — отвърна той. — Има достатъчно много врагове и за съжаление винаги ще имаме нужда от ЦРУ. Аз реформирах ЦРУ, направих го по-доброто ЦРУ. Конгресът засега може и да не го разбира, но след време ще го разбере. И както сигурно ви е известно, ЦРУ сменя инструментариума си, съсредоточава се много повече върху икономическия и фирмения шпионаж. Върху защитата на американските компании от чужди държави, които се опитват да крадат наши промишлени тайни. Точно в това са истинските битки на бъдещето. Известно ли ви е, че малко преди да умре, Харисън Синклер беше установил контакт с последния председател на бившето КГБ…

— Което — прекъснах го аз — организира преврата…

— Да. Което обмисли и организира преврата… въпреки че няма с какво да се гордее, ако съдим по мърлявия начин, по който той беше извършен. КГБ знаеше, че след седмици, най-много след месеци, превратът щеше да бъде потушен. Точно затова започнахме да наблюдаваме действията на Лубянка съвсем отблизо. За да разберем дали КГБ ще приеме неизбежната си смъртна присъда…

— Или да се възправи с гняв срещу потушаването на светлината — добавих аз.

— Добре казано — отбеляза Тръслоу. — Във всеки случай тъкмо тогава започнахме да засичаме необичайно интензивен приток на тежки „дипломатически пратки“ — цели товари, ако трябва да съм по-точен — които се придвижваха от Москва към съветското посолство в Женева. Адресантът и ползвателят им беше шефът на резиденцията на КГБ.

— Извинете ме — каза Стърнс и стана. — Трябва да се върна в офиса.

Разбрах, че вече сме стигнали до същината на въпроса.

— Знаете ли нещо за тези пратки?

— Всъщност не — отвърна Тръслоу. — Но сигурно са били много важни.

— И затова имате нужда от моята помощ.

Той кимна и най-сетне отхапа от хлебчето си.

— И каква по-точно?

— Проучване.

— И защо точно аз?

— Защото… — „Защото не мога да се доверя на момчетата от Лангли. Трябва ми външен човек. Някой, който познава стила на Управлението, но вече не е свързан с него.“ Помълча дълго, сякаш се колебаеше докъде може да си позволи да бъде откровен. Най-сетне сви рамене. — Работя на сляпо. Вече не знам на кого мога да се доверя.

— Какво означава това?

Той се поколеба, после мина на „ти“.

— В Лангли се вихри корупция, Бен. Сигурен съм, че си чул това-онова…

— Да, чух нещо.

— Е, нещата са много по-лоши, отколкото можеш да си представиш. Граничат с престъпност… Безскрупулни, мошенически ходове.

Спомних си предупреждението на Ед Мур: бъркотия в… борба за власт… огромни суми… До този момент всичко това ми бе приличало на преувеличения, на глупави брътвежи на старец, който не иска да се откаже от работата си.

— Ще ми трябват някои подробности — казах.

— Ще ги получиш — отвърна Тръслоу. — И то повече, отколкото си мислиш, че ще ти трябват. Има една организация… една група, „Малката роза“, нещо като съвет на Старейшините… Но не мога да говоря за тези неща тук.

— И какво? — попитах аз. — Хал Синклер имал ли е нещо общо с тези пратки?

— Е, тъкмо в това е загадката. Никой не знае защо се е срещал с Орлов и защо всичко е било толкова секретно. Или пък какво точно е било предадено. А след това се появиха приказки… слухове… че Хал е присвоил доста голяма сума…

— Присвоил? Хал? И вие вярвате на подобни слухове?

— Не съм казал, че вярвам, Бен. Определено не бих искал да повярвам. Доколкото познавам Хал, съм сигурен — каквато и да е била причината за срещата му с Орлов в Швейцария — че в това има някаква криминална завръзка. Но до каквото и да се е добрал, имам сериозни основания да вярвам, че е бил убит тъкмо заради това.

Дали беше видял снимката, която ми беше дал Мур? Чудех се. Но още преди да го попитам, той продължи:

— Проблемът е в следното: само след няколко дни в Сената ще има разисквания по повод на широко разпространената корупция в средите на ЦРУ.

— Публично?

— Да. Някои от сесиите несъмнено ще бъдат закрити за пресата. Но до Временната сенатска комисия по разузнаването са достигнали достатъчно от тези слухове, за да се заеме с тях.

— И Хал е заподозрян, така ли?

— Не публично. Все още не. Дори не смятам, че тези басни са стигнали до Сената. Това, което са чули, е само, че липсват много пари. Поради това вътрешният отдел на Лангли ме нае да се занимая с този проблем. Да разбера до какво се е добрал Хал Синклер в последните дни от живота си. Да разбера защо беше убит. Да открия липсващите пари, да разбера къде са отишли, кой е замесен. Това разследване не трябва да бъде вътрешно — корупцията вътре е твърде голяма. Ето защо са избрали „Тръслоу Асошиейтс“.

— За каква липсваща сума говорим?

Той сви рамене.

— Цяло състояние. Да отложим засега този въпрос.

— И имате нужда от мен…

— Искам да разбереш какво е правил Хал, срещайки се с Орлов. — Той ме погледна. Очите му бяха плувнали във влага. — Бен, все още имаш пълно право да ми откажеш. Ще те разбера. Особено като се има предвид какво си преживял. Но според всичко, което съм чувал за теб, ти си един от най-добрите.

Свих рамене, поласкан и признателен, но не знаех какво да отговоря. Със сигурност беше чул приказките за моята „безскрупулност“.

— Двамата с теб имаме много общи черти — каза той. — Знам го още от началото на работата ти в Управлението. Ти стреляш право в целта. Ти ни даде всичко от себе си, но винаги си изпитвал чувството, че нещата в Управлението могат да бъдат по-добри. Ще ти кажа нещо: през всичките години, откакто съм свързан с Управлението, непрекъснато съм виждал как неговото основно предназначение се изопачава от идеологии и от фанатици ту отляво, ту отдясно. Ейнджълтън веднъж ми каза така: „Алекс, ти си един от най-добрите ни хора… Но парадоксът е, че това, което те прави добър в работата, е, че на някакво ниво ти си недоволен от нея“. — Тръслоу се засмя тъжно. — Тогава яростно отрекох твърдението му, но в края на краищата разбрах, че е прав. Интуицията ми подсказва, че ти си от същия тип, Бен. Двамата правим това, което смятаме, че трябва да се прави, но някаква част от нас през цялото време негодува.

Той се усмихна някак криво. Очевидно изпитваше неудобство от това, че си е позволил такава откровеност. После плъзна листата с напитките към мен, сякаш ме подканяше да избера.

— Би ли му хвърлил един поглед, Бен? Избери нещо добро.

Отворих кожената книжка, бързо я прегледах и казах:

— Много си падам по „Гран Пей Дюшес Полиак“.

Тръслоу се усмихна и взе списъка с напитките.

— Кое беше първото на трета страница?

Помислих за секунда и възстанових картината в паметта си.

— „Стагс Лийп Мерло“, реколта 1982.

Тръслоу кимна.

— Но не обичам да ме показват като екзотично животно в цирка — добавих аз.

— Знам — каза той. — Извинявай. Това е много рядка дарба. Да знаеш колко ти завиждам.

— С нейна помощ преплавах през всички курсове в Харвард, поне в дисциплините, в които запаметяването е от съществено значение… в това число английски, история, история на изкуството…

— Виждаш ли, Бен, твоята… ейдетична памет е истинско предимство в работата, която включва списъци с кодове и подобни неща. Ако, разбира се, се съгласиш да приемеш. Между другото, условията, които сте уточнили с Бил, напълно ме устройват.

Искаше да каже, условията, които аз бях наложил, но беше твърде учтив, за да го направи.

— Виж, Алекс — минах и аз на „ти“, — когато обсъждахме тези условия с Бил, нямах никаква представа какво искаш от мен.

— Не, ти не…

— Чакай да завърша. Ако те разбирам добре… и ако нещата опират до очистване името на Хал Синклер от подозрения… в такъв случай нямам никакво намерение да играя ролята на наемник.

Тръслоу се намръщи.

— Наемник? За бога, Бен, знам за финансовите ти проблеми. Най-малкото този ангажимент ще ми даде известно морално основание да ти помогна. Ако предпочиташ, мога дори да те взема на щат.

— Благодаря, не е необходимо.

— Е, в такъв случай — каза той, — радвам се, че си съгласен.

Стиснахме си ръцете, все едно че ритуално потвърждаваме сделката.

— Слушай, Бен, двамата с жена ми Маргарет довечера отиваме в имението ни в Ню Хампшир. Ще го отваряме за пролетта. Ще се радваме, ако ни дойдете на гости с Моли за вечеря… Нищо особено — барбекю и такива неща. Просто ще се съберем с внуците.

— Звучи ми добре — казах аз.

— Утре възможно ли ви е?

Следващият ден ми бе много натоварен, но можех да поотложа някои неща.

— Да, разбира се — отвърнах. — Утре.

Следобеда трудно можех да се съсредоточа. Възможно ли беше бащата на Моли наистина да се е въвлякъл в някаква конспирация с бившия шеф на КГБ? Възможно ли беше всъщност той да е присвоил пари… „състояние“, както го каза Тръслоу? Не виждах никаква логика.

И все пак като обяснение за убийството… в това имаше някакъв смисъл, нали?

Възел от напрежение се беше сплел в стомаха ми и, изглежда, нямаше никакво намерение да се развърже.

Телефонът иззвъня. Дарлин съобщи, че ме търси Моли.

— В колко часа трябваше да се срещнем с Айк и Линда? — Звънеше ми от някакъв шумен коридор в болницата.

— В осем, но ще отменя срещата, ако искаш. При тези обстоятелства…

— Не. Аз… искам да се видим.

— Те ще ни разберат, Мол.

— Не я отменяй. По-добре ще е да излезем.

Слава богу, този следобед нямах много време за размишления. Клиентът ми за четири часа, Мел Корнщайн, пристигна точно. Беше петдесетгодишен дебелак, който се обличаше в прекалено модни италиански дрехи и тъмните му очила винаги му стояха малко накриво. Имаше разсеян, отвлечен поглед на гений и аз бях убеден, че е такъв. Корнщайн беше натрупал солидно състояние, изобретявайки компютърна игра на име „Спейс Трон“, за която несъмнено сте чували. Ако не сте, в общи линии тя представлява игра на преследване, в която ти си пилот на малък звездолет и трябва да унищожиш чуждопланетен кораб, който от своя страна, иска да унищожи теб и планетата Земя. Може да ви звучи тъпо, но играта е истинско чудо на компютърната технология. Триизмерна е и е толкова реалистична, че наистина си убеден, че си вътре — просто усещаш как комети, метеори, вражески совалки и така нататък профучават покрай теб. Изпълнена е с помощта на гениален софтуерен драйвър, патентован от Корнщайн, истински пробив в игралния софтуер. Като се добави към това и неговият патентован гласов симулатор, който непрекъснато ти джавка команди от рода на „Много наляво!“ и „Внимавай, прекалено се приближаваш!“ — и се получава истинска експлозия от цветове и звук, и всичко това на домашния ти компютър. Тъй че фирмата на Корнщайн получаваше годишни приходи от порядъка на неколкостотин милиона долара.

Но сега друга софтуерна компания беше пуснала на пазара продукт, който дотолкова приличаше на „Спейс Трон“, че приходите на Мел Корнщайн бяха спаднали драстично. Излишно е да обяснявам, че искаше да направим нещо по случая.

Той потъна в коженото кресло до бюрото ми. Излъчваше най-мрачно отчаяние. Побъбрихме няколко секунди, но клиентът ми никак не беше в настроение за празни приказки. Подаде ми една кутия с дискети на конкурентната игра, която се наричаше „Спейс Тайм“. Заредих я на служебния си компютър, стартирах я и с изненада установих колко голяма е приликата — сякаш беше почти копие.

— Тези типове дори не са се опитали да бъдат оригинални! — изсумтях аз.

Корнщайн свали очилата си, изтри ги с опакото на ръкава си и каза:

— Искам да ги съсипеш тия шибани копелета.

— Успокой топката — отвърнах. — Ще трябва да осигуря независима експертиза колко е близко това до нарушаването на патента.

— Да им го начукам! — възкликна той.

— Всичко с времето си. Нека да уточним всичките си обвинения в патентно нарушение, едно по едно.

— Тя просто е идентична — каза Корнщайн и си сложи очилата, пак накриво. — Ще ги изкараш ли пред съда?

— Виж сега, компютърните игри са патентно защитими на същия принцип, на който, да речем, и игрите на дъска. Всъщност патентоваш отношения между физически елементи и понятията, които стоят зад тях, и как си взаимодействат.

— Аз просто искам да им го начукам, разбираш ли?

Кимнах и казах:

— Ще направим всичко възможно.

Моли закъсня, но близкият ми приятел Айк и жена му Линда вече си крещяха един на друг през масата в шумния ресторант. Кресливият им диалог отстрани приличаше на драматичен семеен скандал, но всъщност те просто се опитваха да си общуват в глъчката. Айзък Ковън ми беше съученик в основното училище, където основната му грижа беше да ме бие на тенис. Сега работеше като адвокат в някаква корпорация и работата му беше до такава степен неизразимо скучна, че човек не можеше да го накара дори да говори за нея, но все пак бях разбрал, че е нещо свързано с презастрахователното дело. Линда, която в момента беше бременна в седмия месец, бе психоаналитик и се занимаваше главно с деца. И двамата бяха високи, луничави и червенокоси — сякаш брат и сестра — и в тяхната компания се чувствах много приятно.

Говореха нещо за майка му, която щяла да им идва на гости. После Айк се обърна към мен, поговорихме малко за работата, за бременността на Линда (искали да питат Моли за някакъв гинекологичен тест), за моя бекхенд (който изобщо го нямало) и между другото за бащата на Моли.

Айк и Линда винаги се чувстваха малко неудобно, когато станеше дума за бащата на Моли. Никога не бяха сигурни дали не се натрапват, дали не проявяват прекалено любопитство по негов адрес. Айк поназнайваше нещо за работата ми в ЦРУ, въпреки че бях дал да се разбере, че предпочитам да не говоря много по този въпрос. Знаеше също така, че първата ми жена беше загинала при злополука, но не повече. Естествено, всичко това на моменти ограничаваше разговора ни, още повече че не можех да говоря за проблемите си и най-вече за убийството на Хал Синклер.

Тъкмо привършвахме аперитива и Моли пристигна, извини се за закъснението, целуна ме и попита:

— Как мина?

Изгледа ме една-две секунди по-дълго от обичайното, което означаваше, че пита за срещата ми с Тръслоу.

— Чудесно — отвърнах аз.

Тя целуна и Айк и Линда и възкликна:

— Ох, не издържам вече!

— Уморена ли си? — попита Линда.

— Не — отговори Моли. — Но недоносените… Днес се родиха две близначета и едно бебе, и трите заедно тежаха само четири килограма. Целият ми ден премина да се грижа за тези критично болни мънички същества, да се мъча да им вкарам умбиликални катетри в артериите и да се оправям с изплашените родители.

Айк и Линда съчувстващо поклатиха глави.

— Оправям се с деца, заразени със СПИН — продължи Моли, — или с бактериални мозъчни инфекции. Всяка трета нощ съм на повикване…

— Спри за малко, а? — прекъснах я аз.

Тя се обърна към мен с ококорени очи.

— Защо?

— Стига де, Мол — отвърнах кротко.

Айк и Линда се почувстваха неловко и забиха нос в салатите си.

— Прощавайте — каза тя.

Хванах ръката й под масата. Работата доста я изнервяше. Но аз знаех и че още не се е възстановила от шока, след като бе видяла снимката на баща си.

По време на вечерята Моли беше разсеяна. Кимаше и се усмихваше учтиво, но явно мислите й витаеха някъде другаде. Айк и Линда несъмнено си обясниха поведението й със скорошната кончина на баща й, което до голяма степен беше вярно.

В таксито на път за дома се разигра малък скандал. Съскахме си гневно и сподавено за Тръслоу, Корпорацията и ЦРУ, за всичко, за което преди време тя ме беше принудила да й обещая, че ще изоставя завинаги.

— По дяволите! — прошепна тя. — Щом изобщо си почнал да се пазариш с Тръслоу, значи пак си се набъркал в тази ужасна игра!

— Моли… — почнах аз, но тя не позволи да я прекъсна.

— С какъвто се събереш, такъв ще станеш. По дяволите, нали ми обеща, че няма да се връщаш към тези неща!

— Аз не се връщам към тях, Мол — казах.

За миг тя утихна, после попита:

— Говорихте за смъртта на татко, нали?

— Не, не сме.

Малка лъжа. Но не исках да й споменавам за подозренията в корупция, нито за изслушванията в Сената.

— Но за каквото и да си му притрябвал, то има нещо общо с това, нали?

— В известен смисъл, да.

Таксито рязко зави, за да избегне една улична дупка, натисна клаксона и се вряза в лявата лента.

За миг и двамата се умълчахме. След около минута — сякаш съзнателно се беше опитала да направи драматична пауза — Моли каза, уж между другото:

— Знаеш ли, обадих се в службата по съдебна медицина в общината Феърфакс.

Това ме смути.

— Във Феърфакс?

— Да. За да получа копие от доклада от аутопсията. Според закона преките роднини могат да получат копие, ако поискат.

— И?

— Запечатано е.

— Тоест?

— Досието вече не е публично достъпно. Единствените страни, които имат правото да видят доклада от аутопсията, са окръжният прокурор и главният прокурор на щата Вирджиния.

— Защо? Защото той е… беше… в ЦРУ?

— Не. Защото някой, който е намесен в този случай, вече знае това, което знаем и ние. Било е убийство.

Остатъкът от пътя ни до вкъщи продължи в мълчание. После, по някаква налудничава причина, отново се скарахме и си легнахме ужасно ядосани един на друг.

Може да е смешно, но сега си спомням за онази вечер с тъга, защото беше една от нашите последни нощи, прекарани заедно, точно две нощи, преди да се почне всичко.

Към следващата част или към съдържанието

Джоузеф Файндър Белязаният (10)

Метаданни

Данни

Белязаният

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.

Джоузеф Файндър
Белязаният (10)