Джоузеф Файндър
Белязаният (36)

33.

Събудих се по изгрев-слънце подпухнал, гроги и загубил за момент представа къде се намирам. Къде бях? Във всеки случай не у дома си, в удобното легло, изтегнат до Моли… а на предната седалка на наетата ланча някъде сред горите на Тоскана.

Изправих седалката, запалих мотора, измъкнах колата от храстите и се върнах в намиращото се на няколко мили градче Роша. Въздухът беше мразовит и слънцето, току-що надигнало се над хоризонта, хвърляше косите си златисти лъчи върху белите сгради. Всичко беше неподвижно, съвсем тихо, докато през центъра не избръмча някакво раздрънкано, натоварено със стока камионче. То простена и зави, когато водачът му превключи на първа и пое по каменливия път, по който се бях отбил през нощта.

Роша, изглежда, се състоеше от две главни улици и две редици ниски бели постройки с червени покриви, очевидно строени в средата на века. Повечето сгради имаха малки дюкянчета — хлебарница, магазин за селскостопанска техника, няколко плод-зеленчука, павилион за вестници и списания. В този утринен час всички те се оказаха затворени, с изключение на „Жоли Кафе Бар Алиментари“, бар аперитив, на тихата улица, откъм който се чуваха мъжки гласове. Вътре ранобудни работници пиеха сутрешното си кафе, четяха спортни вестници и разпалено спореха за нещо. Обърнаха се, когато влязох, млъкнаха и ме изгледаха с любопитство. Засякох разкъсаните им мисли на италиански, разбира се. Нищо съществено.

С моето облекло — малко поомачкани панталони и дебел вълнен пуловер, те, изглежда, не знаеха за какъв да ме вземат. Ако бях някой от чужденците (най-често англичани), които притежаваха или държаха под наем околните тоскански вили на умопомрачителни цени, защо не ме бяха виждали преди? И какво всъщност правеше този ненормален чужденец в градчето им в шест заранта?

Поръчах си еспресо и седнах до една от малките пластмасови масички. Разговорът между работниците бавно се възстанови и когато кафето ми пристигна, отпих дълга глътка и почувствах благодатното проникване на кофеина в кръвоносната ми система.

Посъвзел се след кафето, станах и се приближих до единия от бачкаторите, който ми се стори най-старши — с бирено коремче, закръглено лице, оплешивяващ и небръснат, с мръсна бяла престилка върху дочените дрехи.

— Бонджорно — казах аз.

— Бонджорно — отвърна мъжът и ме изгледа подозрително.

— Търся Кастелбланко, във Волте-Бассе.

Той сви рамене и се обърна към останалите:

— Тоя май иска да предлага застраховка на германеца.

Германецът. Дали не смятаха Орлов за германец? Дали това не беше тукашната му прикриваща легенда, немски емигрант?

Всички се разсмяха. Най-младият, мургав длъгнест младеж, който приличаше на арабин, подхвърли:

— Кажи му, че искаме да получим комисиона.

Отново смях.

— Та къде казвате, че е Кастелбланко? — попитах аз.

— Волте-Бассе — отвърна той. — На няколко километра по пътя за Сиена.

— Кастелбланко град ли е?

— Град? — възкликна той и се засмя неудържимо. — Достатъчно голям е, за да е град, но не е. Това е тенута — имение. Като деца ходехме да си играем горе на Кастелбланко — преди да го продадат.

— Да го продадат?

— Някакъв богат германец наскоро се пренесе в него. Поне разправят, че бил германец. Не знам. Може да е швейцарец или нещо такова. Много е затворен, необщителен.

И ми показа с жест накъде е Кастелбланко. Благодарих и излязох.

 

 

След час намерих имението, в което се криеше Владимир Орлов.

Стига наистина информацията, която бях „получил“ от кардиолога, да беше вярна. Защото не можех да знам със сигурност. Но приказките в бара за „затворения“ германец, изглежда, го потвърждаваха. Дали хората от града не мислеха, че Орлов е някой бивш източногермански големец, дошъл да се скрие тук след падането на Берлинската стена? Най-добрите прикрития обикновено съвпадат с контурите на реалността.

Кастелбланко беше великолепно старинно имение. Огромно, но и запуснато. Старинната „вила“ се намираше сред просторни градини, които някога може и да са изглеждали хубави, но сега бяха обрасли и запустели. Установих го в края на виещия се път по височините над Волте-Бассе.

Кастелбланко е бил наследствен дом на аристократична тосканска фамилия, преди векове сигурно служил като укрепен бастион на някоя от многобройните етруски градове държавици. Около него имаше запустели градини, сребристи маслинови дръвчета, полета с огромни слънчогледи, лозя и величествени кипариси. Бързо разбрах защо Орлов е избрал точно това имение. Местоположението му на хълма го правеше лесно за охраняване. Имението беше обградено с висока каменна ограда, увенчана, както забелязах, с тел с високо напрежение. Не че това пречеше да се проникне в него — професионалистите не могат да бъдат спрени и от най-добрата защита — но вършеше достатъчно добра работа, предпазвайки от нежелани посетители. До единствения вход имаше малка каменна будка, построена наскоро, и въоръжен часови проверяваше всички посетители. Единствените посетители, изглежда, бяха работниците от Роша и околните градчета — зидари и дърводелци, които пристигаха в мръсни стари брички, и след като ги проверяваха внимателно, влизаха да си вършат работата.

Вероятно Орлов си беше докарал охраната от Москва. И дори човек да успееше да проникне през този пост, със сигурност вътре имаше и други. Тъй че просто да се разбият портите изглеждаше твърде непривлекателна идея.

След няколко минути наблюдение съставих план.

 

 

На няколко минути път с колата се намираше пръсналото се по протежение на шосето градче Солвичиле, административният център на района. Изобщо нямаше вид на общински център. Паркирах на централния площад пред някаква църква, до един камион на компанията за минерална вода „Сан Пелегрино“. Площадът беше тих, смущаван само от вялото пърхане на една птица в клетка пред входа на едно кафе. Когато се запътих към него, тишината се наруши от звъна на камбаната на градската кула.

Влязох в кафето и си поръчах кафе и сандвич. Не знам защо, но никъде по света не може да се намери кафе като италианското. Не го отглеждат, но знаят как да го обработват и в най-смотаното заведение, в най-затънтения край на Италия човек може да пие по-вкусно кафе от това в най-приличния така наречен „италиански“ ресторант в Ийст Сайд.

Отпих и се замислих — нещо, което бях правил вече доста пъти, откакто напуснах Вашингтон. Но въпреки дълбоките ми размисли все още нямах никаква представа как точно стоят нещата.

Притежавах най-необикновения талант, но какво можех да постигна с него? Бях проследил и издирил местоположението на бивш шеф на съветското разузнаване — дребна шпионска работа, честно казано, която ЦРУ със сигурност можеше да извърши много по-лесно.

И сега какво?

Сега ми предстоеше, стига планът ми да се осъществи, да се окажа в непосредствена близост до супершпионина на бившето КГБ. Може би щях да разбера защо се е срещал с покойния ми тъст. А може би не.

Поне едно знаех или смятах, че го знам: опасенията на Едмънд Мур се сбъдваха. Тоби го беше потвърдил. Ставаше нещо, нещо, в което беше намесено ЦРУ, нещо много съществено и обезпокоително. Нещо, както подозирах, с глобални последици. И при това нарастваше. Първо Шийла Макадамс, после бащата на Моли. След това сенаторът Марк Сътън. А сега Ван Ейвър, в Рим.

Но кое беше общото?

Тоби ме беше изпратил да разбера каквото мога от Владимир Орлов. Междувременно едва не ме убиха.

Защо?

За да не науча нещо, което Харисън Синклер е знаел? Нещо, знанието за което е причинило убийството му?

Корупцията и елементарната алчност не бяха подходящо обяснение. Инстинктите ми подсказваха, че тук има нещо повече, нещо по-голямо, много по-значимо, което кара конспираторите, които и да бяха те, да изпитват загриженост.

И ако това нещо представляваше някакво съкровище, щях да го разбера само от Орлов.

Ако имах късмет. Защото това бе тайна, която определени хора, разполагащи с неимоверна власт, държаха да скрият.

И също така беше вероятно да не науча нищо. Щяха да освободят Моли, в това бях сигурен, дори ако се върна с празни ръце. Но…

Но никога нямаше да бъда в безопасност, нито пък Моли. Не и докато притежавах тази ужасна дарба. Не и докато Роси или някои от неговите копои знаеха как да ме намерят.

Обезсърчен излязох от кафето и намерих наблизо едно дюкянче, на чиято витрина бяха изложени амуниции и ловни принадлежности — лесно продаваема стока в този благодатен за лов район на Италия. Това, което нямаше да намеря тук, смятах да си го осигуря в много по-приличния магазин в Сиена, на тясната Виа Риналди, който бе пълен със скъпи ловни якета и аксесоари (за онези богати тосканци, както си представях, които искаха да изглеждат модни по време на еднодневния си лов или искаха поне да приличат на ловци). След това уредих прехвърлянето на голяма сума от старата ми вашингтонска сметка на сметката ми на едно бюро на „Американ Експрес“ в Лондон, а оттам в Сиена.

Най-сетне можех да отдъхна — и да се обадя по телефона. На Виа дел Термини в Сиена намерих поща и от една от будките, набрах международния номер.

След обичайните прещраквания, бучене и паузи телефонът от другата страна отговори и женски глас произнесе:

— Тридесет-двеста.

Аз казах:

— Вътрешен осемдесет и седем, моля.

Ново прещракване и тембърът на връзката се промени почти недоловимо, сякаш позвъняването беше прехвърлено през някакъв специален фиброоптичен канал.

По линията доехтя познат мъжки глас. Тоби Томпсън.

— Мравката катаглифис излиза на обедното слънце — произнесе той.

Това беше кодирана фраза, която беше измислил. Имаше се предвид сахарската сребърна мравка, известна с това, че е в състояние да издържа на температури по-високи от всяко друго животно.

Отговорих му:

— И освен това те тичат по-бързо от всяко друго животно.

— Бен! — възкликна той. — Какво правиш? Къде си?

Можех ли да му се доверя? Може би да, а може би не.

Но трябваше да рискувам минимално. Ами ако в края на краищата Алекс Тръслоу се окажеше прав и Управлението наистина бе инфилтрирано? Знаех, че мерките за сигурност по телефонните връзки, обратните превключвания и така нататък, щяха да ми оставят едва осемдесет секунди, преди да се установи местонахождението ми, затова трябваше да говоря бързо.

— Бен, какво става с теб? — повтори той.

— Чарлз Ван Ейвър е мъртъв. Сигурен съм, че го знаеш…

— Ван Ейвър!

Доколкото можех да се доверя на чудото на съвременните комуникации, гласът му ми прозвуча искрено изненадан. Погледнах часовника си и казах:

— Провери. Разтърси се наоколо.

— Но къде си ти? Не се обади. Нали се разбрахме…

— Исках само да ти кажа, че няма да се обаждам според твоя график. Той не е безопасен. Но ще държа връзка. Ще ти се обадя отново между десет и единадесет местно време и искам да бъда свързан незабавно с Моли. Можеш да го уредиш. Твоите момчета са истински магьосници. Ако връзката не се получи в рамките на двадесет секунди, ще прекъсна.

— Слушай, Бен…

— Още нещо. Стигам до извода, че твоят… апарат изтича. Съветвам те да запушиш дупките, иначе окончателно ще загубиш връзката с мен. А не искаш това, нали?

Изключих. Седемдесет и две секунди. Не можеха да ме засекат.

Шмугнах се сред тълпата по Виа дел Термини, обзет от грижите си, и намерих един павилион, в който имаше голям избор от чуждестранни вестници. Избрах един брой на „Трибюн“ и се загледах в първата страница. Водещата тема естествено бяха изборите в Германия.

И по-малко заглавие, под прегъвката, в лявата част на страницата, което гласеше:

СЕНАТСКА КОМИСИЯ В САЩ ЩЕ РАЗСЛЕДВА КОРУПЦИЯТА В ЦРУ

И до него още едно.

АЛЕКСАНДЪР ТРЪСЛОУ ОБЯВЕН ЗА БЪДЕЩ ШЕФ НА ЦРУ

„Източници от Белия дом съобщават, че Александър Тръслоу, дългогодишен висш служител на ЦРУ, който беше временен директор на Управлението през 1973 година, ще бъде обявен за новия директор. Господин Тръслоу, който сега оглавява международна консултантска фирма със седалище в Бостън, се кани да проведе огромна чистка в ЦРУ, което се разтърсва от слухове за корупция.“

Нещата започваха да придобиват смисъл. Нищо чудно, че Тоби ми беше говорил за „спешна необходимост“. Тръслоу представляваше сериозна заплаха за някои хора, притежаващи огромна власт. И сега, след като вече бе обявен за наследник на поста на Харисън Синклер, той имаше власт да направи нещо с „рака“, както го наричаше, обзел Управлението.

Хал Синклер беше убит, както и Едмънд Мур, и Шийла Адамс, и Марк Сътън и… вероятно… наред бяха други.

Следващата мишена беше ясна.

Алекс Тръслоу.

Тоби беше прав, време за губене нямаше.