Джоузеф Файндър
Белязаният (17)

14.

Мел Корнщайн бе облечен в костюм „Армани“, който му беше тесен и много слабо прикриваше дебелината му. Сребристата му вратовръзка беше оплескана със сърповидно жълто петно, по всяка вероятност от яйце.

— Къде е оня задник? — попита той, след като ми подаде месестата си влажна длан, и се огледа.

— Франк О’Лиъри ще дойде след петнадесет минути. Исках да ни остане малко време да уточним някои неща само двамата.

Франк О’Лиъри беше „изобретателят“ на „Спейс Тайм“, компютърната игра, която представляваше точен плагиат на забележителната „Спейс Трон“ на Мел Корнщайн. Той и неговият адвокат, Брус Кантор, се бяха съгласили на среща, за да започнем проучвателните стадии на някакъв вид споразумение. Обикновено това означаваше, че те са разбрали, че е по-добре да уредят спора и че ще загубят много повече, ако се стигне до съда. Един съдебен процес, както обичат да казват адвокатите, е машина, в която влизате като прасе и излизате на наденички. От друга страна, можеше просто да искат да изразят учтивост, въпреки че адвокатите не си падат много-много по учтивостта. И най-сетне, твърде възможно беше двамата просто да искат да покажат гладиаторската си самоувереност и да се опитат да ни посплашат.

Този следобед не бях в най-добрата си форма. Всъщност — въпреки че болката в главата ми до този момент беше почти заглъхнала — едва можех да мисля за работа и Мел Корнщайн го забеляза.

— Слушаш ли ме? — попита той раздразнено в един момент, когато изтървах нишката на аргументите му.

— Разбира се, Мел — отвърнах аз и се помъчих да се съсредоточа.

Установих, че ако не искам да улавям нечии мисли, общо взето не ги и улавям. Имам предвид, че докато седях с Корнщайн, не бях бомбардиран от неговите мисли свръх обичайния разговор, което сигурно щеше да бъде непоносимо. Можех да го слушам нормално, но ако поисках да го „разчета“, можех да го направя, просто като фокусирам по определен начин вниманието си, като проникна.

Очевидно не съм в състояние да опиша това възприятие по разбираем начин, но то е подобно на това, как майката е в състояние да отличи гласчето на детето си, което играе на плажа, сред дузината гласчета на другите деца, с които играе. Прилича малко на мешавицата от гласове, които чувате по време на телефонна конференция до служебната централа — някои от гласовете изпъкват сред останалите. Или може би, по-скоро, както когато говорите по телефон с някого, можете да чуете фона на другите гласове в помещението и ако се напрегнете малко, можете да ги отсеете съвсем ясно и да проследите целия разговор.

Така че се улових, че слушам гласа на Корнщайн, извисяващ се от недоволство и заглъхващ от отчаяние, и си давах сметка, че мога да слушам само говорния му глас, стига да пожелая.

След малко дойдоха Франк О’Лиъри и Кантор. И двамата излъчваха непринудена сърдечност. О’Лиъри — висок, червенокос и очилат, около тридесетгодишен — и Кантор — нисък, набит, оплешивяващ, към петдесетте — се разположиха в офиса ми като у дома си и потънаха в креслата, сякаш всички бяхме стари приятелчета.

— Здрасти Бен — кимна ми Кантор вместо поздрав.

— Радвам се да те видя, Брус.

Небрежен поздрав между близки приятели.

На такива срещи е прието да говорят само адвокатите на двете страни. Клиентите, ако изобщо се явяват, служат само за преки позовавания от страна на адвокатите — от тях се очаква да мълчат. Но Мел Корнщайн седеше нервно в креслото си, пухтеше непрекъснато, отказа да се ръкува и с двамата и така и не можа да се въздържи да не изтърси:

— Само след шест месеца ще миеш чиниите в някой „Макдоналдс“, О’Лиъри. Надявам се, че миризмата на френска пържена оливия ти харесва.

О’Лиъри се усмихна учтиво и хвърли поглед към Кантор, сякаш казваше „Какво изобщо се занимаваме с този ненормалник?“. После погледна към мен и аз казах:

— Мел, остави ме аз да се оправя с Брус, моля те.

Мел скръсти ръце и изсумтя.

Целият смисъл от тази среща беше да уточним един елементарен въпрос „Е ли виждал Франк О’Лиъри прототип на «Спейс Трон» преди да «разработи» «Спейс Тайм»?“. Подобието между двете игри дори не беше под въпрос. Но ако можехме да докажем извън всякакво съмнение, че О’Лиъри е виждал „Спейс Трон“ в някаква работна фаза преди играта да излезе на пазара, печелехме. От просто по-просто.

О’Лиъри, естествено, твърдеше, че първият път, когато е видял „Спейс Трон“, е било в магазин за софтуер. Корнщайн на свой ред беше убеден, че О’Лиъри по някакъв начин се е добрал до по-ранен прототип на играта от някой от неговите софтуеристи, но естествено, не можеше да докаже подозренията си. И тук на сцената излизах аз — именно аз трябваше да се преборя с негово превъзходителство Брус Кантор.

След половинчасови спорове Кантор продължаваше да вдига шум за търговските ограничения и за нелоялната конкуренция. Установих, че ми е трудно да следя аргументите му в това полузамаяно състояние, в което се намирах още от заранта, но знаех достатъчно, за да си дам сметка, че той просто вдига пушилка. Нито той, нито клиентът му имаха намерение да настъпят сериозно.

Попитах за трети път:

— Можеш ли да потвърдиш с абсолютна сигурност, че нито твоят клиент, нито някой от неговите сътрудници е имал какъвто и да е достъп до изследванията или предварителната работа, която се е извършвала във фирмата на господин Корнщайн?

Франк О’Лиъри продължаваше да седи равнодушно и отегчено скръстил ръце, оставил адвоката си да свърши черната работа. Кантор се наведе към мен, дари ме със сочната си усмивчица и каза:

— Мисля, че просто нямаш аргументи, Бен. При това положение…

И тогава чух, с онази прозрачно тънка, меко фокусирана интонация, която вече бях започнал да различавам, гласа на Франк О’Лиъри, който си мърмореше нещо наум. Трудно можех да доловя думите, затова леко наведох глава, давайки си вид, че уж преглеждам записките си в бележника, и се съсредоточих, за да отделя този глас от дърдоренето на Кантор.

„Айра Хованиан — казваше си О’Лиъри. — Боже мой, ако Хованиан се изтърве…“

— А, Брус — казах аз. — Предполагам, че твоят клиент ще може да ни поразкаже нещо за Айра Хованиан.

Кантор се намръщи, погледна ме изненадано и каза:

— Не разбирам какво искаш да…

Но О’Лиъри го хвана за ръката и зашепна нещо в лявото му ухо. Кантор ми хвърли озадачен поглед, после се извърна към клиента си и също му зашепна нещо.

Аз забих поглед в бележника си, поклатих глава и се вслушах, но в този миг Корнщайн ме потупа леко по рамото.

— Какво общо има тук Айра Хованиан? — прошепна ми той. — Ти откъде знаеш за Айра Хованиан?

— Той кой е? — попитах го аз.

— Ти не…

— Просто ми кажи.

— Един тип, който напусна компанията ми два месеца преди „Спейс Трон“ да излезе на пазара. Шлемазел^[1].

— Какъв?

— Нещастник. Съжалих го. Загуби си всичките спестявания в акции. Предполагам, че си е намерил по-добра работа някъде другаде, но ако беше останал, досега да е забогатял.

— Продавал ли е фирмени тайни?

— Айра? Той беше едно нищо.

— Слушай — казах аз. — По някаква причина О’Лиъри знае това име. За него то означава нещо.

— Не си ми споменавал…

— Разкрих го наскоро — отвърнах аз. — Добре, остави ме да помисля малко.

Отстраних се от Корнщайн и си придадох вид на много съсредоточен над бележките си. О’Лиъри и Кантор бяха потънали в задълбочена беседа, шепнешком.

„… открадна работен прототип от сейфа. Имал комбинацията. Продаде ми го за двадесет и пет хиляди долара и му обещах премия от още сто бона, когато започнем да трупаме печалба.“

Записвах си колкото можех по-бързо и продължавах да се вслушвам, но гласът отшумя. О’Лиъри се усмихваше, видимо облекчен, всичките му мисли се бяха укротили и следователно не можех да ги чуя.

Тъкмо се канех да се обърна към Корнщайн и да го попитам по този въпрос, когато долових нов приток на мисловна възбуда.

„… го изгорих. Какво може да направи, по дяволите? В края на краищата той е извършил незаконното действие, нали? Тъй че към кого може да се обърне?“

Кантор се извърна отново към мен и каза:

— Хайде да се срещнем след ден-два. Днес май продължихме достатъчно дълго.

Помълчах няколко секунди и казах:

— Ако двамата с клиента ти предпочитате така, много добре. Във всеки случай това ще ни осигури време да съберем някои допълнителни свидетелства от страна на господин Хованиан, който вече ни даде твърде интересни сведения, свързани с един прототип на „Спейс Трон“ и сейф на компанията.

— Виж какво — каза Кантор с малко по-висок тон от обичайното. — Можеш да блъфираш колкото си искаш. Но хайде да не си губим повече времето. Ако това, което целиш, е минимално споразумение, мисля, че ще бъде в интерес на моя клиент просто да оставим това недоразумение зад гърба си, така че сме готови да направим…

— Четири точка пет милиона — казах аз.

— Какво? — зяпна той.

Изправих се и протегнах ръка.

— Е, господа, трябва да събера още някои свидетелства. При вашето съзнателно съучастие в укриване на грабеж и с твоя авторитет в адвокатските среди, надявам се, че ще се получи едно много интересно дело. Благодаря ви за посещението.

— Почакай малко — изръмжа Кантор. — Можем да се споразумеем за…

— Четири точка пет — казах аз.

— Ти с всичкия си ли си?

— Довиждане, господа… — казах аз.

О’Лиъри и Корнщайн се бяха втренчили в мен, онемели, сякаш току-що си бях свалил гащите и бях скочил да танцувам върху бюрото.

— Господи! — отрони Корнщайн.

— Нека… нека да си поговорим — каза Кантор.

— Добре — казах аз и седнах. — Нека да си поговорим.

Срещата приключи след четиридесет и пет минути. Франк О’Лиъри даде писменото си съгласие да заплати пряко обезщетение в размер на 4.25 милиона долара на еднократен транш, в срок от деветдесет денонощия, с изричната уговорка, че „Спейс Тайм“ ще изземе незабавно от пазара своята първокласна компютърна игра.

Точно в пет и половина О’Лиъри и Кантор, видимо помръкнали, се изнизаха от кабинета ми. Мел Корнщайн ме прегърна топло, като мечок, раздруса ме, обсипа ме с щедри благодарности и напусна, ухилен до ушите за пръв път от няколко месеца.

А аз останах да седя сам в кабинета си, без да обръщам внимание на звънящия телефон, след което нанесох блестящо попадение в електронното баскетболно кошче. То нададе възторжен и див поздрав на публиката от Бостън Гардън и извика с тъничкия си гласец „Точка!“. Ухилих се като идиот, зачуден колко ли дълго ще продължи този мой необичайно добър късмет. Както се оказа, той продължи само един ден.