Джоузеф Файндър
Белязаният (59)

56.

Зяпнах във фотографията, която така я беше потресла. Най-обикновена любителска моментална снимка, взета от някой семеен албум: малка, с назъбени краища, както се изрязваха снимките през 50-те години, дори със засъхнало петно от лепило на гърба. Длъгнест строен мъж с благородна осанка бе изправен до тъмнокоса и тъмноока млада красавица и държеше ръката й. Пред тях, хитро ухилено, стърчеше момиченце с хлапашка стойка, три или четиригодишно, примижало, с две щръкнали встрани плитки.

Тримата стояха на дървените стъпала на голяма дървена къща — една от онези летни къщи, каквито можете да видите около езерото Мичиган или край бреговете на всяко езеро в която и да е част на Америка.

Момичето беше Моли. Не се съмнявах в това. Родителите й изглеждаха едновременно горди и в добро настроение. Разтапяща сърцето стара семейна снимка, толкова типично американска, че чак граничеща с кича.

— Спомням си това място — промълви Моли.

— А?

— Искам да кажа, всъщност не си спомням нищо, но много пъти са ми разказвали за него. Било е имение на баба ми, някъде в Канада… на майката на мама.

Тя се умълча, забила поглед в снимката: сигурно се мъчеше да изрови подробности от паметта си. После промълви:

— Колко стар и мил спомен. Все едно, това място отдавна не е наше. За съжаление. Баща ми го е продал още когато съм била малка. Никога друг път не съм ходила там.

Вдигнах откъснатото от плик жълто парче хартия. На него бе изписан някакъв адрес 7, rue du Cygne, ler, 23. Париж, очевидно, но какво означаваше той? И защо тук, заключен в този сейф?

И за какво беше оставена тази снимка? Сигнал, послание до Моли от покойния й баща… от (ще ме прощавате за баналността) гроба?

Вдигнах писмото, което Хал беше натракал на стара ръчна пишеща машина. Бе покрито тук-там със зачерквания и белило, и по непонятна за мен причина бе адресирано „До моите любими снупчовци“.

— Снупчовци?!

— От Снупи, Любопиткото. Моят любим анимационен герой от детските ми години.

— Любопиткото.

— Ами… като малка се врях навсякъде. Пъхах ви носа там, където нямах работа. Нещо, което всички деца обичат да правят, но когато баща ти е шеф на резидентурата на ЦРУ в Кайро или пък заместник-директор на Отдела за планиране и така нататък, ти се карат малко повече за прекаленото ти любопитство. Така че той често ме наричаше „Снупи“.

— Снупчо. — Опитах се да го произнеса дяволито.

— Да не си посмял, Елисън! Чу ли ме? Да не си посмял повече.

Насочих отново вниманието си към писмото и започнах да чета.

„ДО МОИТЕ ЛЮБИМИ СНУПЧОВЦИ:

Ако вие четете това — а разбира се, четете го точно вие, в противен случай тези думи никога няма да бъдат прочетени — позволете ми най-напред да ви изразя, за милионен път може би, своето възхищение. Ти, Моли, си един чудесен лекар, но също така можеше да се окажеш първокласен шпионин, ако не изпитваше такава неприязън към избраната от мен професия. Но аз не ти се сърдя за това: в известен смисъл ти имаше пълно право да намразиш разузнаваческия занаят. Много неща в него предизвикват отвращение. Само се надявам, че един ден все ще разбереш и благородството, което се съдържа в тази работа — и то не заради някакви дъщерни чувства, от лоялност или чувство за вина. Когато ракът на майка ти се разви и стана ясно, че само след няколко седмици ще ни напусне, тя ме накара да седна в болничната й стая — никой не можеше да се владее толкова добре, колкото майка ти — и ми каза, размахвайки показалеца си, никога да не се намесвам в пътя, по който ти ще избереш да изживееш живота си. Каза ми, че ти никога няма да предпочетеш утъпканите пътища, но че накрая, с каквото и да се обвържеш, никой в твоята област няма да може да се сравнява с теб, със здравия ти усет за реалността, че никой няма да има по-добра перспектива за нещата, отколкото «скъпата ни Марта». Ето защо съм убеден, че разбираш за какво ти говоря сега.

По причини, които скоро ще станат известни, за този сейф не съществуват никакви данни в моите записки или документи, нито в моето «Последно волеизявление и завещание», нито където и да било. За да намерите това писмо, вие трябва да намерите ключа (понякога най-простите и старомодни решения се оказват най-добрите) и освен това вече да сте се добрали до трезора в Цюрих.

Което означава, че вече сте намерили златото. Което пък от своя страна, ще се съгласите с мен, изисква известно обяснение.

Ти никога не си обичала преследването и лова, тъй че, повярвай ми, намерението ми не беше да направя нещата трудни за вас двамата — а да ги направя трудни за всеки друг. Много неща в цялата тази игра изглеждат идиотски, но ако сте се добрали дотук, ще разберете защо съм ги направил. Всичко беше само заради вашата безопасност.

Пиша ви това само няколко часа след кратката ми среща с Владимир Орлов, последния председател на КГБ. С него бях уговорил някои неща, които сега трябва да ви обясня, и пак от него научих някои неща, които също така се чувствам задължен да ви обясня.

Защото предстои да ме убият. Сигурен съм в това. В момента, в който ще четете това писмо, аз може вече да съм убит или пък все още да съм жив. Но искам да знаете защо.

Както вече знаете по-добре от всеки друг, мои скъпи любопитковци, парите никога не са ме привличали, освен онова, което е необходимо за храна и подслон. Ето защо съм убеден, че когато са ви казали, че съм корумпиран, че съм злоупотребявал с поста си и така нататък, вие ще знаете истината. Ще знаете, че това са глупости.

Но това, което може би не знаете, е, че към момента, в който пиша всичко това, вече съм получил многобройни заплахи за живота си, някои от които кухи, но други — напълно сериозни! Те започнаха (съвсем естествено), скоро след като ме назначиха за директор на Централното разузнаване, когато бях решил да прочистя ЦРУ. Обичах си Управлението. Вярвах в него. Бен, сигурен съм, че ще ме разбереш така, както никой външен не би могъл.

Дълбоко в недрата на ЦРУ става нещо ужасно. Има една малка групировка, която години наред е злоупотребявала с разузнавателните данни до които е имала достъп, за да натрупа огромни парични суми. Заех се, още в първия си ден като директор, да разкрия плановете й и да я разоблича. Имах предположения, но ми бяха нужни доказателства.

Атмосферата около Лангли по онова време приличаше на буре с барут, готово да избухне при най-малката искра от страна на следствената комисия на Конгреса или от някой по-находчив репортер от «Ню Йорк Таймс». Из коридорите открито се говореше, че трябва да се отърват от мен. Някои от по-старите служители ме мразеха дори повече, отколкото мразеха Бил Колби! Разбрах, че неколцина високопоставени, изключително влиятелни брокери на властта във Вашингтон са посетили президента, за да го подканят да ме смени.

Разбирате, че витаеха слухове за корупция в умопомрачителни размери. До мен стигнаха приказки за някаква малка анонимна група от бивши и настоящи висши служители в разузнаването, известна под прякора Мъдреците, които се събирали на заседания в условия на изключителна секретност. За същите тези Мъдреци се говореше, че са замесени в крупна измама. Смяташе се, че използват събирани от Управлението разузнавателни данни, за да печелят огромни количества пари. Но никой не знаеше кои точно са тези хора. Те очевидно бяха толкова влиятелни, с такива връзки, че не бе възможно да бъдат идентифицирани.

И ето че един ден влязох в пряк контакт с някакъв европейски бизнесмен, финландец по-точно, който заяви, че може да ме срещне с, както се изрази, «бивш политически лидер от световна величина», който разполагал с «информация», която би могла да представлява интерес за мен.

Тази среща започна да се уговаря предпазливо, много преди да разбера, че лицето, което той представляваше, бе самият бивш председател на съветското КГБ, Владимир Орлов, който по това време живееше в малка дача в околностите на Москва и който желаеше да напусне бившия Съветски съюз.

Орлов, както ме уведоми неговият посредник, имал твърде интересно за мен предложение.

Той се нуждаел от моята помощ, за да спаси златните резерви на Русия от руските хардлайнери, които всеки момент можели да свалят Елцин от власт. Ако аз му помогна да изнесе и съхрани огромно количество злато на страната си — цели десет милиарда долара! — той бил готов да ми предаде много ценна папка с документални доказателства за елементи на корупция в кръговете на ЦРУ.

Орлов, както ми обясни посредникът, разполагал с досие, документиращо с най-големи подробности масивна корупция в самото ЦРУ. Ставало дума за огромна парична маса, трупана в продължение на години от малка група вътрешни хора. Тези хора печелели феноменални суми, като използвали информация, събирана от корпоративния шпионаж по целия свят. Разполагал с всички имена, местоположение, количества, характер на финансовите операции, записи. Железни доказателства.

Разбира се, аз се съгласих. Бездруго щях да се съглася да му помогна. Знаете колко отчаяно държах да не се допусне Русия отново да се върне към диктаторски режим. Но наличието на тази папка правеше предложението му неустоимо.

Орлов обаче се появи на уговорената среща в Цюрих без въпросната папка — оказа се, че са му я откраднали. Факт, който, признавам, наистина ме ядоса. Първоначално заподозрях, че става дума за опит за изнудване, но стигнах до извода, че той действително се е оказал жертва. И след като вече бях стигнал дотам, трябваше да изпълня моята част от уговорката.

Но ми беше нужна помощ, за да извърша такава огромна трансакция — помощ извън Управлението. От страна на хора и институти, за които да няма и сянка на съмнение за корупция. При огромните суми пари, за които ставаше дума, това условие беше просто задължително. Освен това финансовата операция трябваше да се уреди без никакво документиране.

Ето защо се обърнах към единствения човек от Управлението, който в момента беше външен. Човек, чиито лични качества и принципност за мен бяха извън всякакво подозрение: Александър Тръслоу. Това се оказа най-голямата грешка, която съм допускал през живота си.

Така Тръслоу стана сътитуляр на сметката в Цюрих, където прехвърлих половината от златото. Това означаваше, че никой от нас не би могъл да прехвърли златото без съгласието на другия. И златото можеше да се прехвърля или продава само след като сметката бъде активирана — механизъм, който се задейства след достъп и на двете страни до трезора. Ако възникнеше някакъв проблем, смятах аз, така и двамата щяхме да бъдем защитени срещу всякакви обвинения. Нямаше да могат да ме обвинят в колосална измама от световен мащаб.

Другата половина уредихме да се прехвърли с контейнер през Нюфаундленд в Канада. Или, за да бъда по-точен, това го уреди Тръслоу.

Но в момента нещо дълбоко ме плаши. Страхувам се за живота си. Както знаеш, Бен, в Лангли имаме хора, които наистина са доста опитни в нагласяването на едно убийство така, че да прилича на естествена смърт.

Затова смятам, че няма да остана дълго на този свят.

Едва съвсем наскоро разбрах, че Вилхелм Фьогел, кандидат за канцлер на Германия, е под контрола на един изключително мощен германски картел. Техният таен стремеж е да превъоръжат и преустроят Германия. Намеренията им са да контролират не само Германия, но чрез нея — обединена Европа.

Техни партньори са хората от споменатата група в ЦРУ. Уговорката, както разбирам, е да си поделят сферите на влияние. Елементът вътре в ЦРУ, чрез подставени лица, ще контролира ЦРУ и чрез мрежа от пипала — икономиката в Западното полукълбо. Германският картел ще завладее Европа. Всички те ще станат неописуемо, бих казал невъобразимо богати. Всичко това по същество представлява един нов, корпоративен неофашизъм — установяване на пълен контрол над лостовете на властта в едно крехко и несигурно време.

Лидерът на американците е Александър Тръслоу.

А аз съм безсилен да направя каквото и да било.

Но вярвам, че скоро ще намеря начин да спра всичко това. Има документи, които трябва да бъдат разкрити. Те трябва да излязат на бял свят.

Ако бъда убит, вие двамата трябва да ги намерите.

А дотогава и на двама ви оставям по един подарък.

Оставям твърде малко имущество, което никак не ме радва. Но сега бих искал да даря и двама ви с по един малък дар — и двата са дарове на познанието, което, в края на краищата, е най-ценното притежание.

За теб, Снупи, е този спомен за едно щастливо време от живота ти, от моя живот и от този на майка ти. Истинските богатства, както ще разбереш, трябва да се търсят в семейството. Тази снимка, която, мисля, никога не си виждала, винаги ми е припомняла за едно много щастливо лято, което тримата прекарахме заедно.

Ти тогава бе едва четиригодишна, тъй че съм сигурен, че не си спомняш много, да не кажа нищо. Но аз, доказаният работохолик дори в онези ранни години, бях принуден да си взема едномесечен отпуск след операция от апандисит. Мисля си, че може би тогава самото ми тяло е подсказало, че е крайно време да прекарам малко повече със своето семейство.

На теб там много ти харесваше. Ловеше жаби в блатото, научи се да ловиш риба, да хвърляш топка… Изобщо не се спираше на едно място и никога не съм те виждал толкова щастлива. Винаги съм смятал, че Толстой ужасно е сбъркал, когато е написал в началото на «Ана Каренина», че всички щастливи семейства си приличат. Всяко семейство, било то щастливо, или нещастно (а нашето е било и двете), е уникално като снежинка. Мили мои снупчовци, позволявам си веднъж в живота и аз да бъда сантиментален.

А на теб, Бен, давам адреса на една двойка, която може би ще е жива, а може би не, по времето, когато четете това. Страшно се надявам поне един от двамата да се окаже жив, за да ти разкаже една много важна приказка. Вземи тази хартийка със себе си. Тя ще ти послужи като билет за достъп, като парола или нещо подобно.

Защото съм убеден, че това, което те имат да ти кажат, ще те освободи от едно ужасно бреме, което носиш със себе си от толкова дълго време.

Ти, Бен, по никакъв начин не носиш отговорност за смъртта на първата си съпруга и тази двойка ще го потвърди. Колко ми се искаше да бях споделил това с теб приживе. Но по различни причини не можах.

Скоро ще разберете. Някой — струва ми се Ларошфуко, или някой от другите френски мъдреци от седемнадесети век — го е казал най-добре: «Колко е трудно да простим на тези, който са ни помогнали».

И накрая още един цитат, един стих от «Геринтион» на Елиът: «След такова знание, каква прошка?».

С цялата ми обич:

Татко“