Джоузеф Файндър
Белязаният (27)

24.

— Централното разузнавателно управление — почна Тоби с очи, вперени в празното пространство между нас — от много време проявява интерес към… как да го наречем… по-екзотични техники на шпионаж и контрашпионаж. И това, което имам предвид, не е само онова великолепно изобретение, Българският чадър, чийто връх инжектира смъртоносна доза рицин. Не знам доколко тази материя ти е известна от времето, когато работеше в Управлението…

— Почти нищо не знам — казах аз.

Тоби ме изгледа остро, сякаш изненадан, че съм го прекъснал.

— А и нашият екип естествено, те засече как проучваш въпроса в Бостънската обществена библиотека, така че със сигурност знаеш поне нещо от онова, което е излизало за широката публика. Но истинската история е много по-интересна. Трябва да имаш предвид нещо много важно — причината повечето действия на властите да бъдат забулвани в най-дълбока секретност, е единствено в страха от осмиване. От просто по-просто. А пък и в общества като нашето, в държава като Съединените щати, която се гордее с твърдоглавия си прагматизъм… е, мисля, че основателите на ЦРУ са схващали, че най-големият риск за тяхното съществуване може да дойде не от обществения гняв, а от публичното осмиване.

Усмихнах се разбиращо и кимнах. Преди парижкия инцидент двамата с Тоби бяхме много добри приятели и на мен винаги ми беше допадало неговото суховато чувство за хумор.

— Така че — продължи той — само шепа най-висши служители, практически, изобщо са били в течение, че Управлението работи в тази област. Искам да сме съвсем наясно по този въпрос. — Той ме изгледа в упор, след което бавно наклони глава назад. — Опитите в областта на парапсихологията, както ти несъмнено вече знаеш, датират поне от двадесетте години в Харвард и „Дюк“… сериозни експерименти, провеждани от сериозни учени, които, разбира се, никога не са били възприемани сериозно от научната общност като цяло. — Той ми хвърли бегла усмивка и продължи. — Такава е природата на научната революция. Разбира се, земята е плоска, може ли да бъде другояче? Първият пробив е бил постигнат от Джоузеф Банкс Райн в „Дюк“, в края на двадесетте и началото на тридесетте години. Сигурен съм, че си виждал картите „Зенер“.

— Май не.

— Не знаеш ли? Това са карти за екстрасензорно възприятие, ЕСВ, с пет символа квадрати, триъгълници, кръгове, вълнисти линии и прави черти. Все едно, Райн и неговите последователи установяват, че някои хора притежават таланта… много малко хора, както се оказва… и в различна стенен. Огромното мнозинство, разбира се, не го притежава. Или, както са го формулирали някои учени, повечето хора притежават потенциала да развият този талант, без да го разбират, но нашият здрав разум го блокира. Така или иначе, много лаборатории през десетилетията след тридесетте години се заемат с изследвания в областта на парапсихологията в нейните различни форми, не само в екстрасензорното възприятие. Възниква, разбира се, фондацията „Д-р Райн“ за изследвания природата на човека, но освен нея имаме Лабораторията за изследване на сънищата на Уилям С. Мемингер в Медицинския център „Мемонид“ в Бруклин, в която е свършена доста интересна работа в областта на сънната телепатия. Някои от тези лаборатории са финансирани от Националния институт за духовно здраве — зад който стои Централното разузнавателно управление.

— Но ЦРУ е основано едва… кога беше… през 1949 година — казах аз.

— Е, до това се стига по-късно. Още през 1952-ра според архивите на Управлението, се проявява сериозен интерес към възможностите, които могат да осигурят такива изследвания. На този етап това е означавало преди всичко да се издирват хора с психични способности. Но първите ръководители на Управлението, изглежда, са проявявали много по-голяма загриженост към забулваното на тази работа…

— Поради страх от осмиване — прекъснах го аз. — Но как, по дяволите, ЦРУ се е оправяло с тези хора? Искам да кажа, те или са били истински, или не са били. А ако са били истински, трябва да са знаели, че се срещат с хора от разузнаването.

Тоби се усмихва накриво.

— Съвсем вярно. От всичко, което съм чел, излиза, че това е било истински проблем. Прилагали са дублирана осигурителна система, като са използвали по двама посредници. Но както казах, до това се стига по-късно. Пришпорвани сме били, естествено, от Съветите.

Роси прочисти гърлото си и отбеляза:

— От Студената война имаше известна полза.

— Наистина — продължи Тоби. — През шестдесетте Управлението започва да получава ужасяващи доклади за усилия на съветските военни в областта на парапсихологията. Мисля, че приблизително по това време неколцина висши служители на Управлението решават да се финансира домашно проучване за възможностите на ЕСВ в шпионажа. Но колко подвеждащо начинание се оказва това! Срещу всяка личност, която би могла да притежава проблясъци на тази способност, стоят стотици шарлатани и сбъркани бабички с техните магически кристали. Във всеки случай, може би си чувал за питането в Сената след полета на „Аполо 14“ до Луната през 1971-ва, когато астронавтът Едгар Мичъл извършва първият ЕСВ експеримент в космическото пространство. Не подейства, между другото. В онези години — ранните години, както ги наричам — ние, заедно с Медицинските лаборатории на Въоръжените сили и НАСА, харчехме почти по един милион долара годишно за изследвания в парапсихологията. Щуротии, да, но по онова време все още пипахме на сляпо.

— После, в началото на седемдесетте, от Разузнавателната агенция на Отбраната запристига поредица секретни доклади, предсказващи, че скоро ще се окажем застрашени от съветски психични изследвания, които дават възможност на КГБ, на ГРУ и на Съветската армия да ни въртят номера като откриване разположението на войски, на кораби и дори на военни инсталации. Някои във върховете на Управлението го приеха много на сериозно. Не мисля, че ще изтърва кой знае каква тайна, ако ти кажа, че Ричард Никсън е проявил особено силен интерес към програмата. В средата на седемдесетте нашето разузнаване потвърди, че Съветите разполагат с няколко секретни лаборатории по парапсихология, главната от които се намира в Новосибирск. След това, през 1977, един репортер на „Лос Анджелис Таймс“ бива арестуван от КГБ в Москва, докато се опитва да се добере до свръхсекретни документи от един институт по парапсихология. Това буквално пришпорва Управлението, тъй като вече всяка страна знае, че другата знае… Тъй или иначе, в рамките на Управлението програмата е до такава степен засекретена, че терминът ЕСВ вече не се появява никъде, в нито един документ. Започват да го наричат „нови биологично информационни трансферни системи“! Няколко години по-късно, след моята… авария… бях привлечен да оглавя проекта, да го разширя — или да го прекратя. „Сери или хвърляй цукалото“ — така ми наредиха.

Кимнах.

— И ти реши да сереш.

— Така да се каже. Разбира се, бях толкова скептично настроен, колкото би бил всеки друг на мое място. Изпитвах голяма враждебност към цялата тази глупост и смятах, че са ми дали някаква измислена работа, боклук, колкото да минава времето, докато се оправям, нещо, което биха дали на изваден от играта оперативен експерт, чиито крака вече не се движат. Но след това… — Той махна с ръка към Роси. — След това се запознах с доктор Чарлз Роси и научих от него нещо, което — веднага разбрах — би могло да промени света.

 

 

— Да ти предложим нещо? — попита Тоби, тъкмо когато любопитството ми беше започнало да нараства. — Ти обичаше скоч, нали?

— Защо не? — казах. — След тоя дълъг ден.

— Вярно, че беше дълъг. Пък и действието на кетамина започна да отслабва, тъй че малко пиене няма да ти дойде зле. Уоли, ако обичаш, скоч за всички… не, Чарлз, ти обичаш водка, нали?

— С лед — каза Роси. — Сложи и щипка пипер отгоре, ако обичаш.

Един от гардовете стана — забелязах, че носи кожен кобур, и излезе, и след няколко минути, през които всички ние, не знам защо, останахме мълчаливи, се върна с поднос с питиета. Очевидно не беше обучаван в сервиране, но все пак успя да ни ги поднесе, без да разлее нито капка.

— Я ми обяснете следното — казах аз. — Защо не мога да ви сканирам?

— При това разстояние… — каза Роси.

— Не. Не можах да сканирам дори и това момче от охраната, докато ми поднасяше чашата. Нищо не излиза. Какво става тук?

Тоби ме изгледа за миг замислено. Силната светлина подчертаваше хлътналите му очи.

— Заглушаване — каза той най-сетне.

— Не разбирам.

— СНЧ. Свръхнискочестотни радиовълни. — Той махна с ръка из стаята. — Радиочестотен еквивалент на недоловим за слуха бял шум, излъчван от тонколони, разположени из стаята, и излъчващи на същите честоти, на които всъщност излъчва човешкият мозък. Това прави невъзможно да засечеш каквото и да било.

— Значи нямате нищо против, ако се преместя малко по-близо.

Тоби се усмихна.

— Не обичаме да рискуваме.

Кимнах и реших засега да забравя този проблем.

— Цялата тази работа в ЦРУ по ЕСВ… Мислех си, че Стан Търнър я е прекратил още през 1977 година.

— Официално, да — каза Роси. — Всъщност тя беше заровена дълбоко сред бюрокрацията, под дълбоко прикритие, така че едва ли някой чиновник изобщо знае за нея.

След това Тоби продължи разказа си.

— До този момент нашите усилия се съсредоточаваха върху това как да локализираме тези малцина надарени индивиди. Те са много малко и са пръснати сред огромното множество. Но скоро проблемът беше пренасочен към това дали е възможно да се внедри тази сила? Дали е възможно? Изглеждаше толкова отвлечено, че сякаш беше практически невъзможно. Чарлз… е, Чарлз сигурно ще може да ти го обясни по-добре.

— В началото на осемдесетте години — въздъхна Роси — бях в една малка калифорнийска фирма, в която се разработваше нещо, към което Пентагонът прояви изключителен интерес. Казано просто, това представляваше електронен индуктор на параноя — така наречения „психоневронен разрушител“. Той трябваше да разрушава синапсовите връзки между нервните клетки в мозъка. Всъщност това трябваше да представлява електронен еквивалент на онова, което често постига наркотикът ЛСД. Гадно нещо, наистина, но нали хората от Пентагона ни сервираха напалма благодарение на учтивото съдействие на „Дау Кемикъл“. Все едно, този проект за щастие не стигна доникъде, но един ден ми се обади Тоби, предложи ми двойно по-голяма заплата и ме отмъкна от слънчевия климат на Южна Калифорния. Продължих да работя върху ефекта на електромагнитните стимули върху човешкия мозък. Първоначално се бяхме съсредоточили върху понятието за контрол над ума. Бях се захванал със СНЧ, свръхнискочестотните радиовълни, както каза Тоби. Както знаеш, мозъкът излъчва електрически сигнали. Така че аз се опитвах да разбера дали е възможно да излъчваме силни сигнали на същата честота, на която излъчва мозъкът, за да индуцираме объркване на мозъчната дейност, дори смърт.

— Очарователно — казах аз.

Но Роси не ми обърна внимание.

— Не се получи нищо. Но вече бяхме открили възможностите на СНЧ. Натъкнах се на едно изследване, извършено от доктор Милан Ризъл от Пражкия университет, свързано с хипнозата. Доктор Ризъл беше открил, че някои хора, подложени на хипноза, се отпускат, отпускат всичките си задръжки до такава степен, че могат да получават образи по телепатичен път. Това ме накара да се замисля. И се оказа, между другото съвсем случайно, че през 1983 година в една болница в Холандия един холандец на средна възраст бил подложен на преглед с магнитнорезонансен скенер и излязъл от него с измеримо, документирано екстрасензорно възприятие. Лекарите се шашнали. Човекът и лекуващият го екип веднага били посетени от агенти на холандското, френското и американското разузнаване, и всички те потвърдили доклада. Човекът придобил способността наистина да чува мислите на други хора от близко разстояние! Невролозите приписали това явление на интензивния магнетизиращ ефект на МРС върху мозъчната кора.

— Тази сила съхранила ли се е? — попитах аз.

— Не съвсем — отвърна Роси. — Всъщност човекът полудял. Започнал да се оплаква от ужасно главоболие, от ужасни шумове, и един ден буквално разбил главата си в стената и се самоубил. — Той отпи голяма глътка водка.

— Тогава защо МРС не действа по същия начин на всички пациенти?

— Точно това се замислих и аз — каза Роси. — МРС се използва по света от 1982 година, а това беше първото съобщение за такова удивително явление. След задълбочено проучване на този холандец, смесеният холандско френско-американски екип стига до заключението, че този човек е притежавал известни характеристики, които са се оказали съществени. На първо място, той бил изключително интелигентен, с коефициент на интелигентност според теста Станфорд-Бинет, надхвърлящ 170 точки. От друга страна, имал ейдетична памет.

Кимнах.

— Имало и други маркери. Човекът имал високо развити вербални способности, но също така силно развити математически и квантитативни способности. Веднага отлетях за Амстердам и се срещнах с него, преди да се побърка напълно. След това се върнах в Лангли и се опитах да възпроизведа този забележителен ефект. Наехме мъже и жени, които, изглежда, притежаваха всичките подходящи маркери: интелигентност, памет, вербални и квантитативни способности, и всичко останало. И без да им разкриваме истинската цел на експеримента, ги подложихме на най-мощния МРС, който можахме да намерим, при това го модифицирахме. Но никакъв успех… до теб.

— Защо? — попитах аз, след което изпих остатъка от скоча и поставих празната чаша на масата до мен.

— Не знаем — констатира Роси. — Де да знаехме, но не знаем. Ти определено притежаваш подходящите маркери. Интелигентността очевидно, но също така вербалните способности, ейдетичната памет, която може да се срещне сред не повече от 0.1 процент от населението по света. Играеш шах, нали, Бен?

— Не много зле.

— Всъщност доста добре. И освен това си факир на кръстословиците. Убеден съм, че по някое време дори си се увличал по дзенбудистка медитация.

— Да, „увличах се“ — казах аз.

— Проучихме докладите от обучението ти в лагера Пири много внимателно — намеси се Тоби Томпсън. — Ти се оказа изключително подходящ… но нямаше как да сме сигурни, че с теб ще имаме успех.

— Изглеждате ми странно незаинтересовани от една демонстрация на способностите ми — казах аз.

— Напротив — каза Роси. — Много сме заинтересовани. Изключително заинтересовани всъщност. С твое позволение утре сутринта ще проведем няколко теста. Изобщо няма да те затруднят.

— Това едва ли е необходимо — казах аз. — Ще се радвам да ви направя демонстрация още сега.

Последва неловка тишина, след което Тоби се ухили.

— Можем и да почакаме.

— Вие, изглежда, знаете доста за това състояние. Сигурно можете да ми кажете колко ще продължи.

Роси отново замълча.

— Това и ние не знаем. Достатъчно дълго, надявам се.

— Достатъчно дълго? — възкликнах аз. — Достатъчно дълго за какво?

— Бен — каза Тоби кротко, — доведи сме те тук по определена причина, както сигурно се сещаш. Трябва да те прекараме през няколко теста. А след това ще имаме нужда от помощта ти.

— От помощта ми — отвърнах аз, без да се старая да прикривам враждебността си. — За каква точно „помощ“ става дума?

Дълга тишина. Най-сетне Тоби каза:

— Шпионска работа. Предполагам, че така би го нарекъл.

— Съжалявам, господа — казах и се изправих.

След което се обърнах бавно към вратата и тръгнах. Двамата охранители станаха. Единият се забърза към вратата, блокирайки пътя ми, другият се озова зад мен.

— Бен! — извика Тоби.

— Наистина, Бен — обади се и Роси почти едновременно с него.

— Моля те, седни — чух спокойния глас на Тоби. — Опасявам се, че нямаш много голям избор.