Джоузеф Файндър
Белязаният (40)

37.

Орлов хвърли поглед към вратата, сякаш очакваше да се появи някой от охраната. След това въздъхна.

— В началото на осемдесетте най-после започнахме да развиваме технология за прехващане на сложни комуникации между щаба на вашето ЦРУ и други правителствени ведомства.

Той отново въздъхна и се усмихна апатично. Все едно че вече беше разказвал цялата тази история много пъти.

— Сателитните антени и микровълновото оборудване на покрива на съветското посолство във Вашингтон започнаха да засичат много сигнали, потвърждаващи информация, която вече бяхме получили от проникнал в Лангли наш агент.

— И за какво се отнасяше тя?

Нова апатична усмивка. Вече започнах да се чудя дали просто усмивката му не си е такава — само извивка на устните, с безстрастни очи, отегчена.

— Коя беше великата мисия на ЦРУ от неговото основаване до, да речем, 1991 година?

Усмихнах се като коравосърдечен циник на свой себеподобен.

— Да победим световния комунизъм и в общи линии да направим труден живота на типове като вас.

— Добре. Бихте ли могли да ми кажете в кой момент Съветският съюз е бил истинска заплаха за Съединените щати?

— Откъде да започна? Анексирането на Литва, Латвия, Естония? Събитията в Унгария? Нашествието в Прага?

— Е… за Съединените щати.

— Вие разполагахте с бомбата, да не забравяме.

— И точно толкова се бояхме да я използваме, колкото и вие. Само вие я използвахте. Ние не сме. Смятате ли, че някой в Лангли сериозно е вярвал, че Москва разполага с ресурсите, или пък наистина има желание да завладее света? И какво щяхме да направим със света, ако го бяхме завладели? Да го сринем до основи — съжалявам, че трябва да го кажа — както направиха нашите високопочитаеми съветски водачи с някогашната велика Руска империя?

— Имаше самозаблуди и от двете страни — признах аз.

— Аха. Но тази… „заблуда“… определено поддържаше живота на ЦРУ в продължение на десетилетия, нали?

— Накъде клоните?

— Много просто — каза Орлов. — Вашата велика мисия сега е да победите корпоративния шпионаж, така ли е?

— Така разправят. Сега живеем в различен свят.

— Да. Международният корпоративен шпионаж. Японците, французите и германците, всички те искат да откраднат ценни промишлени тайни от вашите бедни, обсадени отвсякъде американски корпорации. И само Централното разузнавателно управление може да спаси американския капитализъм. Е, в средата на осемдесетте КГБ се оказа единствената разузнавателна служба в света, разполагаща с екипировка за пълно наблюдение на комуникациите, излизащи от щаба на ЦРУ. И това, което научихме, просто потвърди някои подозрения на нашите най-заклети братя — комунисти. От прехващанията на връзки между Лангли и неговите предни постове в чужди столици, както и между Лангли и Федералния резерв, разбрахме, че ЦРУ от години трескаво работи върху насочването на своите забележителни шпионски ресурси срещу икономическите структури на ваши уж съюзници, като японците, французите и германците. Срещу частните корпорации в тези страни. И всичко това — в името на националната сигурност на Америка.

Той замълча и ме погледна в очите.

Аз казах:

— Е, и какво? Нормална част от бизнеса.

— И така — продължи Орлов, — първоначално помислихме, че сме засекли контурите на една обичайна операция за пране на пари. Нали знаете, парите се преливат от сметките на Лангли към Федералния резерв в Ню Йорк и оттам до различни резиденции на ЦРУ по света. Навсякъде, където е необходимо да се извършват операции под прикритие в името на демокрацията, нали така? От Ню Йорк до Брюксел, от Ню Йорк до Цюрих, до Панама Сити, до Сан Салвадор. Но не би. Оказа се съвсем друго.

Той ме изгледа и на лицето му отново се плъзна бегла усмивка.

— Колкото повече ровеха нашите финансови гении… — Той забеляза моя скептицизъм и вметна: — Да, ние наистина разполагахме с неколцина гении сред масата глупци. Та колкото повече ровеха те, толкова повече се потвърждаваха подозренията им, че това изобщо не е стандартна операция по изпиране на пари. Парите се правеха. Парите се уголемяваха. Пари, печелени от корпоративен шпионаж. Новите и новите прехващания все повече го потвърждаваха. Дали в това нещо бе замесено ЦРУ като институция? О, не. Нашият наемник в Лангли потвърди, че става дума само за няколко души. Приватизатора, тоест операциите се контролираха от малко ядро важни фигури в средите на ЦРУ.

— Така наречените „Мъдреци“.

— Ироничен прякор, предполагам. Една малка групичка от държавни служители в ЦРУ забогатяваха с невероятни темпове. Като използваха разузнавателните данни, които получаваха от тези шпионски операции, за да се обогатяват лично. При това ги използваха твърде щедро.

Факт е, че е твърде често срещано явление оперативните служители на ЦРУ да приберат част от бюджета си, от фондовете си, които са доста обтекаеми и слабо документирани (по причина на секретността нито един директор на ЦРУ, поръчал тайна операция например в някоя държава от Третия свят, не иска да остави подписан от него счетоводен документ, който да бъде обсъждан от сенатска надзорна комисия). Мнозина оперативни агенти, с които се бях срещал, имаха навика да присвояват — някои от тях го наричаха „комисионче“ — десет процента от фондовете, до които имаха достъп, и да ги прибират в някоя кодирана швейцарска банкова сметка. Аз лично никога не съм го правил, но тези, които си го позволяваха, го правеха, за да си осигурят защитно одеялце, закрила, в случай че нещо в работата им тръгне не както трябва. Счетоводителките със зеления грим в Лангли редовно отписваха тези суми и много добре знаеха къде са отишли.

Казах всичко това на Орлов, но той бавно поклати глава.

— Става дума за огромни суми. Не за „комисиончета“.

— И кои бяха… са тези хора?

— С имена не разполагахме. Бяха много добре прикрити.

— И как точно уголемяваха капиталите си?

— Не е необходимо да си голям специалист в бизнеса или в икономиката, господин Елисън. „Мъдреците“ бяха в течение на най-дискретни делови разговори и заседания на управителни съвети със стратегическо значение, на уговаряни сделки в офиси и автомобили в Бон и Франкфурт, Париж и Токио. И при всичките разузнавателни данни, с които разполагаха… Е, не е никак сложно да направиш стратегически инвестиции на фондовите борси по света, главно в Ню Йорк, Токио и Лондон. В края на краищата, ако човек знае какви са предстоящите намерения на „Сименс“, „Филипс“ и „Мицубиши“, ще знае какви акции да купи или да продаде, нали така?

— Значи в края на краищата не е било присвояване?

— Ни най-малко. Не беше присвояване. Беше манипулиране на фондовите борси в нарушение на стотици американски и чуждестранни закони. И Мъдреците се справяха много добре, трябва да им се признае. Банковите им сметки в Люксембург, на Каймановите острови и в Цюрих се пукаха по шевовете. Правеха от всичко това цели състояния. Стотици милиони долари. Ако не и повече.

Той отново погледна към вратата и продължи с лека нотка на триумф:

— Помислете само какво можехме да направим с тези доказателства… записите, декодираните прехващания… Свят да ти се завие. Не можехме и да искаме нещо по-добро за целите на политическата пропаганда. Америка краде от своите съюзници! Ако бяхме пуснали тази информация да изтече, с НАТО щеше да е свършено.

— Боже господи!

— Но тогава дойде 1987 година.

— Тоест?

Орлов бавно поклати глава.

— Това не ви ли е известно?

— Какво се е случило през 1987 година?

— Нима сте забравили какво стана с американската икономика през 1987 година?

— С икономиката? — попитах озадачено. — Е, да, големият погром на фондовия пазар през октомври, но като изключим него…

— Точно така. Изразът „погром“ може да е преувеличение, но американските фондови борси се сринаха, доколкото си спомням, на 19 октомври 1987 година.

— Но какво общо има това с…

— Един „погром“, за да използвам вашия израз, на фондовия пазар, невинаги е бедствие, особено за човек, който е подготвен за него. Ловките инвеститори в такъв момент могат да натрупат печалби чрез краткосрочни продажби, фючърси и арбитражи, както и с други подобни средства. Прав ли съм?

— Какво искате да кажете?

— Казвам, господин Елисън, че след като разбрахме какво правят тези ваши „Мъдреци“, какви са им целите, вече можехме да следим действията им съвсем отблизо… без те да го разберат.

— И те са натрупали пари по време на погрома през 1987-а, така ли?

— Като използваха компютризирана програма за търгуване и хиляда и четиристотин отделни търговски сметки, балансирайки много прецизно с борсата в Токио и дърпайки лостовете в точно определено време, те не само натрупаха огромни суми от този погром, господин Елисън. Те го предизвикаха.

Бях онемял от изненада.

— Така че, както разбирате — продължи той, — ние разполагахме с твърде страшни доказателства за това какво прави тази малка групичка високопоставени служители на ЦРУ със света.

— И използвахте ли ги?

— Да, господин Елисън. В един момент ги използвахме.

— Кога?

— Като казвам „ние“, имам предвид моята организация. Вие си спомняте събитията през 1991 година, преврата срещу Горбачов, вдъхновен и организиран от КГБ. Е, както добре си спомняте, тогава ЦРУ разполагаше с предварителна информация, че този преврат се подготвя. Защо смятате, че вие не направихте нищо, за да се осуети този план?

— Има разни хипотези — казах аз.

— Има хипотези, а има и факти. А фактите са, че КГБ разполагаше с подробни взривоопасни папки с доказателства срещу тази група ваши хора, наричани „Мъдреците“. Ако тези папки се покажеха на света, това щеше да унищожи доверието към Америка, както вече ви казах…

— И затова ЦРУ прояви инертност — промълвих аз. — Изнудено от заплаха за дискредитиране.

— Точно така. И кой би се отказал от подобно оръжие? Не и един ревностен противник на Съединените щати. Не и един верен сътрудник на КГБ. Какво по-убедително доказателство да ви предложа?

— Да — казах аз. — Брилянтно. Кой знае за съществуването на тези документи?

— Само шепа хора — каза той. — Моят предшественик в КГБ, Крючков, който е жив и твърде много се бои за живота си, за да заговори. Неговият главен помощник, който беше екзекутиран… не, извинете, струва ми се, че „Ню Йорк Таймс“ публикува версия, според която се е „самоубил“ веднага след преврата, прав ли съм? И, разбира се, аз.

— И вие дадохте на Хал тези папки?

— Не — каза той.

— Защо не?

Леко потръпване на раменете, бегла усмивка.

— Защото папките изчезнаха.

— Какво?!

— По онова време корупцията в Москва процъфтяваше — обясни Орлов. — Дори повече, отколкото сега. Старият ред… милионите чиновници от старата бюрокрация, министерствата, секретариатите… цялата съветска управляваща класа знаеше, че дните й са преброени. Директорите на предприятия разпродаваха продукцията на черния пазар. Чиновниците разпродаваха досиета от архивите на КГБ. Хората на Борис Елцин бяха прибрали много папки от щаба на КГБ и някои от тези откраднати папки започнаха да сменят притежателите си! А след това бях уведомен, че делото с Мъдреците е изчезнало.

— Подобни дела не изчезват току-така.

— Разбира се, че не. Казаха ми, че някаква дребна служителка в Първо главно управление на КГБ го била отнесла у дома си и след това го продала.

— На кого?

— На един немски консорциум. За два милиона германски марки.

— Над един милион долара. Но тя е могла да получи много повече.

— Разбира се! Тази папка имаше огромна цена. Тя съдържаше инструменти за изнудване на твърде високопоставени служители на ЦРУ. Тя струваше много, много повече от това, за което глупавата гъска я е продала. Алчността прави хората неразумни.

Потиснах смеха си.

— Германски консорциум — повторих замислено. — Защо група немски бизнесмени ще иска да изнудва ЦРУ?

— Не знаех.

— А сега знаете?

— Имам някои предположения.

— Например?

— Вие очаквате от мен факти — каза той. — Срещнахме се в Цюрих със Синклер… естествено в условия на пълна секретност. По това време вече бях напуснал страната. Знаех, че никога няма да се върна. Синклер се разгневи, като разбра, че уличаващите документи са се изплъзнали от ръцете ми, и заплашваше да прекъсне сделката, да отлети за Вашингтон и да сложи край на тази история. Карахме се часове. Опитах се да го убедя, че му казвам истината, че не го мамя.

— И той повярва ли ви?

— Тогава мислех, че е. Сега не мисля така.

— Защо?

— Защото смятах, че сме се споразумели за сделката, а се оказа, че не сме. От Цюрих дойдох тук, в тази къща — между другото Синклер ми я уреди — и зачаках да ми се обади. Сега тези десет милиарда долара се намират на Запад. Злато, което е собственост на Русия. Рискът беше огромен, но аз се доверих на честността на Синклер. Нещо повече, разчитах на собствения му интерес. Той искаше да предпази Русия от превръщането й в дясноекстремистка, руско шовинистична диктатура. Искаше да спести това и на света. Но мисля, че всичко стана заради папките. За това, че не можах да му дам досиетата за Мъдреците. Сигурно е решил, че не играя честно. Иначе защо щеше да ме изиграе?

— Да ви изиграе?

— Десетте милиарда долара се озоваха в един сейф в Цюрих. В сейф под Банхофщрасе с два кода за достъп, за двойна осигуровка срещу измъкването им. Но аз не ги получих. А след това Харисън Синклер го убиха. И сега няма никаква надежда това злато да се върне. Надявам се разбирате, че не съм имал никакъв интерес да бъде убит, нали?

— Не — съгласих се аз. — Не сте имали интерес. Но може би мога да ви помогна.

— Ако знаете кодовете за достъп на Синклер…

— Не — казах аз. — Не знам такива кодове. Не ми ги е оставил.

— В такъв случай, опасявам се, че нищо не можете да направите.

— Грешите. Има нещо, което мога да направя. Трябва ми името на банкера, с когото сте се срещнали в Цюрих.

И в този момент вратата на трапезарията шумно се отвори.

Скочих, без да измъквам оръжието си. Ако отново се окажеше някой от охраната му, всичко щеше да е нормално. Не можех да рискувам да създам впечатление, че заплашвам господаря на тази къща.

Вътре обаче нахлуха трима униформени италиански полицаи с извадени оръжия.

Как беше станало това? Кой ги беше извикал? Не разбирах.

След което забелязах черния бутон, монтиран на широкия дъбов крак на масата, почти до теракотения под. Бутон, който можеш да натиснеш с крак — има ги в банките и банковите служители могат да ги натиснат, за да извикат полицията, без да бъдат забелязани от крадците. Изпращат безшумно сигнали на голямо разстояние — в този случай, както подозирах, до участъка в Сиена, с което можеше да се обясни, защо пристигнаха толкова късно. Полиция, несъмнено купена от загадъчния „немски“ емигрант, който беше изискал съвършени мерки за сигурност.

Онзи скок на Орлов към мен, единствената му маневра. Знаел е, че ще го блъсна на пода, че ще има възможност да се изтърколи и да натисне бутона за тревога с ръка, крак или коляно.

Но нещо не беше наред!

Хвърлих поглед към бившия шеф на КГБ и забелязах, че е ужасно изплашен. От какво?

Гледаше ме.

— Последвай златото! — изхриптя той.

Какво точно искаше да ми даже?

— Името! — извиках му в отговор. — Кажи ми името!

— Не мога! — изхриптя той и размаха безпомощно ръце към полицаите. — Те…

Да. Разбира се, не можеше да го каже на глас пред тях.

— Името — повторих аз. — Помисли си за името!

Орлов ме гледаше изплашен и отчаян. После се обърна към полицаите и извика:

— Къде са моите хора? Какво сте направили с моите…

И изведнъж сякаш отскочи назад. Чу се храчещ звук, звук, който ми беше много добре познат: обърнах се и видях, че единият от полицаите стреля. В гръдния кош на стареца се отвори гротескна цепнатина. Ръцете и краката му изтанцуваха последния си хаотичен танц и той нададе последния си ужасяващ грак. Кръв шурна във всички посоки, оплисквайки каменните основи, стените и масата. Орлов, чиято шия бе наполовина отделена от тялото, се срина в кошмарна, окървавена купчина плът.

Неволно извиках и извадих пистолета си, макар да съзнавах, че ме превъзхождат. Но нямаше смисъл.

Изведнъж се възцари тишина. Стрелбата беше престанала. Вдигнах покорно ръце и се предадох.