Джоузеф Файндър
Белязаният (23)

20.

Улицата беше тъмна, тиха и хлъзгава от дъжда. Ръмеше леко, почти като мъгла. В края на карето, на неколкостотин метра беше спряло жълто такси. Защо там?

Забързах се, затичах. Успях да различа на задната седалка силуета на женска глава, дългите очертания на черна коса, която не помръдваше.

Дали наистина беше Моли?

Не можех да съм сигурен от такова разстояние, но би могло — трябваше — да е тя. Защо беше там? Какво се бе случило?

Усещах, че нещо не е наред. Инстинктивно забавих крачка и се заоглеждах.

Какво не беше наред?

Прекалено много минувачи по улицата по това време — вечер, в дъжда. И вървяха прекалено безгрижно. Хората обикновено притичват под дъжда, гледат да се скрият…

Параноята ли ме гонеше?

Разбира се, това си бяха съвсем обикновени минувачи.

Само за миг, за частица от секундата, засякох беглия поглед на един от пешеходците. Висок, плещест, наметнат с черен или тъмносин дъждобран, с тъмна вълнена моряшка шапка.

Очите ни се срещнаха за милисекунда.

Лицето му беше необичайно бледо, сякаш напълно лишено от цвят. Устните му бяха тънки и толкова бледи, колкото всичко друго по лицето му. Под очите му се виждаха дълбоки жълтеникави кръгове. Косата му, или поне това, което се виждаше под шапката, беше бледоруса като слама — и беше прибрана назад.

И също толкова бързо той извърна погледа си.

Почти албинос, беше казала Моли. Мъжът от болницата, който искал да разбере дали Хал й е прехвърлил някакви сметки.

Всичко беше някак сбъркано. Обаждането, Моли в таксито — просто нещо не бе наред, а през цялото си обучение в Управлението се бях научил да надушвам нещата, да виждам признаци и да…

… и нещо привлече погледа ми — леко проблясване, блясък на нещо… метално… под светлината на уличната лампа отсреща.

После го чух. Леко шумолене на търкащ се плат, или на плат, отъркващ се в кожа, много познат шум, различим от обичайните улични шумове, кобур, възможно ли беше?

Скочих и залегнах на паважа, тъкмо в мига, в който дебел мъжки глас извика:

— Залегни!

И изведнъж избухна ужасна какофония.

Настъпи ужас, адска бъркотия от взривове и писъци… пуфкане на снабдени със заглушители автоматични пистолети, метално свистене на куршуми, забиващи се в ламарината на паркираните пред мен коли. Отнякъде доехтя скърцане на спирачки, после се чу звън на счупено стъкло — рикошет?

Приклекнах, мъчех се да преценя откъде идва стрелбата. Затичах със светлинна скорост, мозъкът ми изчисляваше милион комбинации.

Откъде идваха изстрелите?

Не можех да преценя. От отсрещния тротоар? Отляво? Да, отляво, откъм… откъм таксито!

Срещу мен тичаше тъмен силует, чух нов вик, който не разбрах, и после, докато отново се хвърлях да залегна на паважа, нов залп. Този път изстрелите бяха опасно близо. Усетих как нещо обърса бузата ми, челото ми, усетих болката в челюстта, когато се фраснах в бордюра. Нещо се заби в хълбока ми. А после предното стъкло на колата, зад която се бях свил, се пръсна в млечнобяла паяжина.

Бях в капан. Моят нападател се приближаваше, а аз бях невъоръжен. Панически залегнах под колата, последваха нови приглушени изстрели, чу се вик и скърцане на гуми…

… и тишина.

Абсолютна тишина.

Стрелбата беше спряла. Изпод шасито на колата долових блед кръг светлина, точно от другата страна на улицата. Сред него се беше проснало мъжко тяло, облечено в черно, с извърнато лице — по-точно не лице, а ужасна каша от кръв и мозък.

Бледият мъж, когото бях зърнал само преди секунди?

Не. Разбрах го веднага. Мъртвият беше по-набит, по-нисък.

Ушите ми продължаваха да бучат от изстрелите и експлозиите. За миг останах легнал, без да смея да помръдна, изпаднал в ужас, че и най-малкото движение може да издаде къде съм.

А после чух името си.

— Бен?

Глас, който някак си ми беше познат.

Гласът се приближи. Идваше от прозореца на един приближаващ се бял фургон.

— Бен, чуваш ли ме?

Не бях в състояние да отговоря.

— О, боже! — чух познатия ми отнякъде глас. — О, господи, дано не е пострадал.

— Ето ме — успях да извикам. — Тук съм.